Убийството с нарцисите

26В стаята на госпожа Райдър

Настъпи дълбоко мълчание. Тарлинг почти чувстваше как сърцето му блъска в гърдите.

— След като напуснах универсалния магазин „Лайн“ — продължи момичето, — бях решила, преди да си потърся работа, да прекарам два-три дни при мама. Господин Милбърг ходеше в Хартфорд само за края на седмицата, а при онова, което знаех, не бих стояла в една къща с него. Напуснах жилището си към шест и половина същата вечер, но не съм съвсем сигурна за часа. Явно е било някъде около това време, защото смятах да хвана влака за Хартфорд в седем часа. Стигнах на гарата и си купих билет, но когато се навеждах да си взема чантата, почувствах нечия ръка върху своята, обърнах се и видях господин Милбърг. Беше много развълнуван и объркан, помоли ме да взема по-късен влак и да отида с него във Флорентинския ресторант, където бил наел сепаре. Каза ми, че има много лоши новини и аз трябва да ги науча. Оставих чантата си на гардероб, тръгнах с него и по време на вечерята — всъщност пих само чаша чай — той ми каза, че бил на ръба на катастрофата. Обясни ми, че господин Лайн повикал детектив (това сте били вие) и имал намерение да го разобличи, но ми бил толкова ядосан, че засега не му било до Милбърг. „Само ти можеш да ме спасиш“, заяви Милбърг. „Така ли? — изненадах се аз. — Как бих могла да ви спася?“ — „Поеми отговорността за кражбите върху себе си — гласеше отговорът му. — Майка ти е забъркана в тази работа.“ — „Тя знае ли?“, попитах и той кимна утвърдително. По-късно разбрах, че ме е лъгал и е злоупотребил с обичта ми към мама. Бях замаяна и ужасена при мисълта, че бедната ми мила майчица, би могла да бъде замесена в този ужасен скандал. Когато Милбърг ми предложи да напиша под негова диктовка самопризнание и докато всичко отшуми, да замина с първия влак за Европа, се съгласих с кроежите му, без да възразявам.

— Защо снощи дойдохте в Хартфорд? — попита Тарлинг.

Одет отново се усмихна и рече простичко:

— Да взема самопризнанието. Знаех, че Милбърг го държи в касата. Двамата се видяхме, когато излязох от хотела — беше ми телефонирал и ми определи среща в магазина, където се изплъзнах от детективите, и там той ми каза… — Внезапно момичето млъкна и се изчерви.

— Каза, че съм влюбен във вас — продължи Тарлинг тихо и Одет кимна.

— Заплаши, че ще се възползва от това, настоя да ви покаже самопризнанието.

— Разбирам — продума Тарлинг и въздъхна дълбоко от облекчение, после рече разпалено: — Слава Богу!

— За какво? — погледна го учудено младата жена.

— Че всичко е ясно. Утре ще арестувам убиеца на Торнтън Лайн!

— О, не, само това не — възкликна тя, сложи ръка на рамото му и вдигна разтревоженото си лице към него. — Милбърг не би могъл да го извърши. Не би могъл да е чак такъв негодник.

— Кой изпрати телеграмата до майка ви, че няма да дойдете при нея?

— Милбърг — отговори момичето.

— Две телеграми ли изпрати, спомняте ли си? — поиска да знае детективът.

Девойката се поколеба, сетне потвърди.

— Да. Но не зная до кого беше другата.

— Във всеки случай е написана със същия почерк — съобщи й той.

— Но…

— Скъпа — прекъсна я Тарлинг, — няма защо повече да се тревожите. Предстоят ви изпитания, но трябва да сте храбра и заради самата себе си, и заради майка си, а и заради мен.

Въпреки нещастието си тя леко се усмихна и установи:

— Изглежда, не ви липсва самоувереност.

— Така ли? — изненада се Тарлинг.

— Искате да кажете… — Одет пламна цялата. — Че дотолкова съм привързана към вас… та бих направила усилие заради вас?

— Така ми се струва — съгласи се Тарлинг. — Сигурно от самолюбие.

— А може би го усещате по интуиция — рече младата жена и му стисна ръката.

— Трябва да ви заведа при майка ви — отсече Тарлинг.

Преди му се беше сторило, че е минала цяла вечност, докато стигне от къщата до гарата. Сега, макар да вървяха съвсем бавно, обратният път му се видя много кратък. Едва ли някой друг е ухажвал така, както Тарлинг, всичко му се струваше нереално като сън. Момичето имаше ключ за външната порта и те влязоха през нея заедно.

— Майка ви знае ли, че сте в Хартфорд? — попита внезапно детективът.

— Да, обадих й се, преди да тръгна след вас.

— Тя знае ли…

Тарлинг не намери сили да довърши изречението.

— Не — отговори момичето. — Не знае. Бедната жена, това съвсем ще сломи сърцето й. Тя е… много привързана към Милбърг. А той понякога е толкова мил с нея. Мама толкова го обича, че приема безрезервно тайнствените му идвания и заминавания, всички обяснения, които й дава.

Стигнаха мястото, където детективът бе намерил чантичката, над тях се издигаха тъмните очертания на колонадата с кацналата върху нея стъклена постройка. Сградата беше тъмна, никъде не светеше.

— Ще ви заведа през вратата под портала. Господин Милбърг винаги влиза оттам. Имате ли с какво да светнем?

Тарлинг носеше в джоба си фенерчето и насочи лъча му към ключалката. Одет пъхна ключа и възкликна учудено, защото вратата поддаде на натиска и се отвори.

— Отключено е — каза тя. — Сигурна съм, че я затворих, когато влязох.

Тарлинг освети отново бравата и се смръщи: езикът й беше заклещен, за да не излезе под действието на пружината.

— Колко време бяхте в къщата? — бързо попита той.

— Само няколко минути — отвърна момичето. — Влязох вътре колкото да се обадя на мама и веднага излязох.

— Затворихте ли вратата след себе си?

Момичето се замисли.

— Може и да не съм. Разбира се, че не — не излязох оттук, мама ме изпрати през задната врата.

Тарлинг освети антрето и на около три метра видя покритото с пътека стълбище. Досети се какво е станало. Някой е забелязал, че вратата е открехната, решил е, че момичето ще се върне веднага, и както се оказа, е пъхнал между езика и прореза клечка кибрит.

— Какво се е случило? — попита разтревожено момичето.

— Нищо — отговори безгрижно Тарлинг. — Сигурно го е направил непочтеният ви втори баща. Вероятно си е изгубил ключа.

— Би могъл да влезе през предната врата — възрази неспокойно Одет.

— Е, аз ще вляза пръв — предложи Тарлинг бодро, макар изобщо да не бе спокоен.

Качи се по стълбите с фенерчето в едната ръка и автоматичен пистолет в другата. Стълбището водеше към оградена с перила площадка, на която имаше две врати.

— Стаята на мама е там — посочи младата жена по-близката врата.

Потръпна от предчувствието на надвисналата беда. Тарлинг я прегърна насърчително. Отиде при вратата на стаята, натисна дръжката и я бутна. Но зад вратата имаше нещо, което пречеше да се отвори, и той трябваше да употреби всичката си сила, за да го избута и да се промуши.

На бюрото гореше настолна лампа, светлината на която не се виждаше отвън заради тежките пердета на прозорците, но Тарлинг не гледаше към прозореца, нито към бюрото.

Госпожа Райдър лежеше зад вратата, полуусмихната, под сърцето й стърчеше страховитата дръжка на нож.