Убийството с нарцисите

15Собственикът на револвера

Когато сутринта погледна през прозореца на спалнята, Тарлинг не видя и следа от снощната мъгла. Улиците бяха окъпани в слънчева светлина и във въздуха витаеше нещо, от което страните на търпеливия лондончанин придобиваха цвят и очите му грейваха.

Тарлинг се протегна и се прозя, преизпълнен с радостта, че живее, после свали копринения си халат и седна на приготвената от Лин Чу маса да закуси.

Китаецът, облечен в синя блуза, стоеше зад стола на господаря си; най-напред му наля чай, сетне постави вестника от едната страна на чинията, а от другата — писмата. Тарлинг изяде закуската си мълчаливо и бутна настрана чинията.

— Лин Чу — обърна се той към прислужника си на разговорния език на Долен Китай, — ще загубя прозвището си Ловеца на хора, защото този случай ме озадачава повече от всеки друг.

— Господарю — отвърна китаецът на същия език, — при всички случаи настъпва момент, когато ловецът има чувството, че трябва да спре и да заплаче. Аз изпитах същото, когато преследвах Ву Фън, Удушвача от Ханкоу. Но въпреки това — добави философски той — един ден го намерих и сега той спи на Терасата на нощта.

Бе използвал красивия китайски израз за смъртта.

— Вчера намерих малката млада жена — поде Тарлинг след кратка пауза. Под това странно определение имаше предвид Одет Райдър.

— Намерил си малката млада жена, но не и убиеца — отбеляза Лин Чу, застанал край масата с почтително скрити в ръкавите на дрехата ръце. — Защото малката млада жена не е убила Бледоликия.

— Откъде знаеш? — попита Тарлинг, а китаецът поклати глава.

— Малката млада жена няма такава сила, господарю — гласеше отговорът му. — А освен това не е известно тя да умее да управлява бързата каруца.

— Искаш да кажеш автомобил ли? — уточни Тарлинг и Лин Чу кимна.

— Дявол да го вземе! Въобще не се сетих — възкликна детективът. — Разбира се, който е убил Торнтън Лайн, е сложил трупа му в колата и го е откарал до парка. Но откъде знаеш, че тя не може да шофира?

— Ами попитах — обясни простичко китаецът. — Много хора от големия магазин, където живееше Бледоликия, познават малката млада жена и всички твърдят, че тя не може да кара бързата каруца.

Тарлинг се замисли за момент.

— Да, истината казваш — съгласи се той. — Малката млада жена не е убила Бледоликия, защото, когато е извършено убийството, се е намирала на много километри от местопрестъплението. Това ни е известно. Въпросът е кой го е извършил.

— Ловеца на хора ще открие — заяви Лин Чу.

— Не съм сигурен — рече Тарлинг.

Облече се и отиде в Скотланд Ярд. Имаше среща с Уайтсайд, а след това искаше да придружи Одет Райдър на разпита й при заместник-началника. Уайтсайд го беше изпреварил и когато Тарлинг влезе в стаята, разглеждаше с любопитство един предмет, който лежеше на бюрото пред него върху лист хартия. Беше автоматичен револвер с къса цев.

— Охо! — възкликна заинтересуван Тарлинг. — Това ли е револверът, с който е убит Торнтън Лайн?

— Да — отвърна весело Уайтсайд. — Грозно малко чудовище, нали?

— Къде казахте, че сте го намерили?

— На дъното на кошницата, с ръкоделието на момичето. Ето и гилзата от изстреляния патрон.

Взе от поставката на мастилницата си малък месингов цилиндър и го подаде на Тарлинг.

— Това нещо ми изглежда познато — рече детективът, като вдигна пистолета от бюрото. — Между другото, има ли в барабана още патрони?

Уайтсайд поклати глава.

— Не, извадих ги — отвърна той.

— Предполагам, изпратили сте описанието и серийния номер на всички магазини за оръжие?

Уайтсайд потвърди с кимване.

— Не че има голяма вероятност да ни донесе нещо — каза той. — Револверът е произведен в Америка и вероятността някога да открием кой е собственикът му е много малка, освен ако не е купен в Англия.

Тарлинг въртеше оръжието в ръцете си и го разглеждаше. Изведнъж погледът му попадна върху дръжката и той възкликна. Уайтсайд също видя две дълбоки бразди, които минаваха напречно по дръжката.

— Какво е това? — попита той.

— Изглежда, преди няколко години срещу човека, държал револвера, са изстреляни два куршума, които не са го улучили, но са поразили дръжката.

Уайтсайд се засмя.

— Това едно от вашите дедуктивни заключения ли е, господин Тарлинг? — попита той.

— Не — отвърна събеседникът му, — просто факт. Този револвер е мой.