Убийството с нарцисите

35Разказът на Милбърг

— Нямам намерение да описвам всички събития, предшествали смъртта на покойния Торнтън Лайн — започна Милбърг донемайкъде дълбокомислено. — Нито пък ще се опирам надълго и нашироко на неговия добре известен и дори добил печална слава характер. Лайн не беше добър работодател. Беше мнителен, несправедлив и в много отношения дребнав. Ще призная, че ме подозираше. Бе останал с впечатлението, че съм задигнал от фирмата значителни суми — подозрение, за което отдавна се досещах и което се потвърди от един разговор, дочут в първия ден, когато имах удоволствието да се запозная с вас, господин Тарлинг.

Тарлинг си спомни злокобния ден и как Милбърг е влязъл в кабинета тъкмо когато Лайн изказваше доста свободно мнението си за своя подчинен.

— Разбира се — продължи Милбърг, — и през ум не ми минава да признавам, че съм крал от фирмата или че съм извършил някакви престъпления. Признавам, имаше някои нередности, известна небрежност, за която съм морално отговорен, но оттам нататък не признавам нищо. И след като си водите бележки — обърна се той към Уайтсайд, който стенографираше, — ще ви моля да отбележите изрично, че отричам. Нередности и небрежности, да — повтори натъртено той. — Но нищо друго.

— Тоест не признавате нищо?

— Не признавам нищо — съгласи се Милбърг най-сериозно. — Достатъчно е, че господин Лайн ме подозираше и бе готов да наеме детектив, който да ме хване в злоупотреби, както се изрази той. Вярно е, че живея нашироко, притежавам две къщи, една в Кадмън Таун и една в Хартфорд, но играх на борсата, и то много успешно. Аз, господа, съм чувствителен човек и фактът, че нося отговорност за някои нередности, не ми даваше мира. Знаех, да речем, че някой краде от фирмата, но не бях в състояние да го открия. Носех морална отговорност за финансовото състояние на универсален магазин „Лайн“ и това ме правеше особено нещастен.

— Говорите като по книга — обади се Уайтсайд, — аз например не вярвам на нито една дума, казана от вас. Смятам, че сте крадец, Милбърг, но карай, продължавайте сладките си приказки.

— Благодаря — рече саркастично Милбърг. — Е, господа, нещата загрубяха. Чувствах своята отговорност, знаех, че някой краде от магазина. Досещах се, че по всяка вероятност подозират мен, и онези, които са ми скъпи — тук гласът му потрепери за миг, сетне стана дрезгав, — че онези, които са ми скъпи — повтори той, — ще пострадат заради моите пропуски. Уволниха госпожица Одет Райдър, защото покойният господин Лайн се опита да се сближи с нея и тя му отказа. Господин Лайн насочи цялата си ярост срещу момичето и тогава ми хрумна нещо. Вечерта след разговора, говоря ви за разговора, който господин Тарлинг имаше с покойния господин Лайн, работих до късно в службата. Всъщност разчиствах бюрото на господин Лайн. По едно време излязох от кабинета и когато се върнах, го намерих в мрак. Включих отново лампата и открих на бюрото някакъв страховит револвер. В показанията, които дадох пред вас, господине — обърна се той към Тарлинг, — заявих, че не съм го намирал, нещо повече, изразих пълно неведение, че съществува такова оръжие. Със съжаление трябва да призная, че ви излъгах. Наистина намерих револвера, сложих го в джоба си и го отнесох у дома. Твърде вероятно е господин Лайн да е бил застрелян с него.

Тарлинг кимна.

— По този въпрос нямах никакви съмнения, Милбърг. Вие притежавате и автоматичен пистолет, закупен след убийството от магазина на Джон Уодъм на Холбърн Съркъс.

Милбърг наведе глава.

— Съвършено вярно, сър — заяви той. — Притежавам оръжие. Водя много самотен живот и…

— Не е необходимо да ми обяснявате. Само ви казвам — съобщи Тарлинг, — че зная откъде сте се сдобили с пистолета, с който стреляхте по мен в нощта, когато доведох Одет Райдър от Ашфорд.

Милбърг затвори очи и на лицето му се изписа явно примирение — примирението на човек, с когото се отнасят зле и когото обвиняват несправедливо.

— Според мен е за предпочитане да не повдигаме спорни въпроси — рече той. — С ваше разрешение ще се придържам към фактите.

Тарлинг би се изсмял на върховната наглост на този човек, но от двойното напрежение, което изпитваше, ставаше все по-раздразнителен. Стига Милбърг да не обвиняваше Одет Райдър в убийството, той щеше да го остави да прави самопризнанията си на Уайтсайд и щеше да тръгне да издирва таксито, карано от Сам Стей.

— И така — продължи Милбърг, — отнесох револвера у дома. Трябва да разберете, че бях на ръба на нервна криза. Съзнавах много добре отговорността си, а също, че ако господин Лайн не приеме моите уверения, че съм невинен, не ми остава друго, освен да напусна този свят.

— С други думи, имахте намерение да се самоубиете, така ли? — попита го Уайтсайд.

— Вие определихте много точно моето състояние — потвърди тежко-тежко Милбърг. — Госпожица Райдър бе уволнена, аз бях пред разорение. Майка й също щеше да пострада — такива мисли ми минаваха през ума, докато седях в скромната си трапезария в Камдън Таун. Тогава ми хрумна нещо. Запитах се дали Одет Райдър обича достатъчно майка си, за да направи една велика саможертва, да поеме върху себе си цялата отговорност за нередностите в счетоводството на универсалния магазин „Лайн“ и да замине за Европа, докато утихне скандалът. Имах намерение да се видя с нея на другия ден, но още се съмнявах дали ще приеме моето предложение. Днешните млади хора — заяви нравоучително той — са ужасни егоисти. Случи се, че я хванах тъкмо когато заминаваше за Хартфорд, и й казах какво съм намислил. Естествено, бедното момиче се уплаши, но с готовност прие предложението ми и подписа самопризнанието, което вие, господин Тарлинг, така предвидливо изгорихте.

Уайтсайд погледна към Тарлинг.

— Аз не знам за никакво самопризнание — рече с укор той.

— Продължавайте — намеси се Тарлинг. — После ще ви обясня.

— Предварително изпратих телеграма на майката на момичето, че то няма да пристигне същата вечер. Телеграфирах и на господин Лайн — молех го да се срещнем в жилището на госпожица Райдър. Позволих си да подпиша телеграмата с нейно име, смятах, че това ще го накара да дойде.

— А и ще ви прикрие — поясни Тарлинг, — та името ви да не се замесва в тази история.

— Да — потвърди Милбърг, сякаш дотогава не му беше хрумвало, — да, така е. Отпратих набързо госпожица Райдър. Помолих я да не се мярка около жилището си и обещах да й взема нещата, необходими за пътуването, и да ги занеса с такси на Чаринг Крос.

— Ясно — каза Тарлинг, — значи вие подредихте куфара?

— Наполовина — поправи го Милбърг. — Видите ли, бях забравил кога потегля влакът. Едва докато стягах багажа, се сетих, че няма да стигна навреме на гарата. Бях се уговорил е госпожица Райдър, че ако не успея да отида, ще й се обадя по телефона петнайсет минути преди тръгването на влака. Тя трябваше да ме чака във фоайето на един хотел наблизо. Надявах се да стигна поне час преди потеглянето на влака, защото не исках да привличам вниманието върху себе си или… върху госпожица Райдър — добави той. — Когато си погледнах часовника и разбрах, че ще закъснея, оставих куфара както беше приготвен наполовина и отидох да се обадя по телефона от станцията на метрото.

— Как влязохте и излязохте? — поинтересува се Тарлинг. — Портиерът твърди, че не е видял никого.

— Влязох от задния двор — обясни Милбърг — Всъщност няма нищо по-просто от това да влезеш в сутеренния апартамент на госпожица Райдър отзад, откъм конюшните. Всички наематели имат ключове от задната врата, за да вкарват и изкарват велосипедите си и да прибират въглищата.

— Зная това — прекъсна го Тарлинг. — Продължавайте.

— Малко избързвам — поде господин Милбърг. — Отворих дума за багажа и се отплеснах. Та след като се разделих с госпожица Райдър, прекарах вечерта да усъвършенствам плановете си. Няма никакъв смисъл — Милбърг махна нехайно е ръка — да ви излагам доводите, които имах намерение да изтъкна пред господин Лайн.

— Ако сред тях не е било предателството на госпожица Райдър, да не се казвам Тарлинг. Наясно съм какви доводи сте се канели да изтъкнете.

— Тогава, господин Тарлинг, позволете да ви поздравя, имате дарбата да четете мисли — заяви Милбърг, — защото не съм разкрил тайната си пред никого. Но не за това става дума. Имах намерение да се примоля на господин Лайн. Имах намерение да му напомня всичките години, когато съм служил вярно на неговия свят баща, а ако самопризнанието ми не бъдеше прието и той продължеше да държи на плана си за отмъщение, то тогава, господин Тарлинг, щях да се застрелям пред очите му.

Милбърг го заяви с изключителен драматизъм, но той не направи впечатление на Тарлинг, а Уайтсайд вдигна поглед от бележките си и в очите му пробяга присмехулна искра.

— Изглежда, вашето хоби е да подготвяте самоубийства и да се отказвате от тях — рече той.

— Съжалявам, че ви чувам да говорите така непочтително по един толкова сериозен въпрос — укори го Милбърг. — Както казах, чаках малко повече, отколкото трябваше, но държах да се мръкне, преди да вляза в жилището. Направих го лесно, защото Одет ми даде ключа си. Открих лесно куфара й — беше на един рафт в трапезарията — и го сложих на леглото. Заех се да редя багажа, не бе лесно, защото не съм запознат с подробностите от дамския тоалет — слагах нещата, от които тя според мен щеше да има нужда по време на пътуването. По едно време се сетих, че съм забравил кога потегля влакът, погледнах си часовника и за свой ужас видях, че ще закъснея. За щастие, както вече ви казах, се бях уговорил с Одет да й се обадя.

— Един момент — прекъсна го Тарлинг. — Как бяхте облечен?

— Как бях облечен ли? Нека помисля. Носех костюма, с който съм сега — каза Милбърг, — а също палто, защото, ако си опомняте, нощта беше студена и мъглива.

— Къде беше револверът?

— В джоба на палтото — отговори веднага Милбърг.

— С палто ли стояхте?

Милбърг се замисли.

— Не. Бях го окачил на куката в единия край на леглото, близо до нишата, която госпожица Райдър използва за дрешник.

— А когато отидохте да се обадите по телефона, облякохте ли си палтото?

— Не, напълно съм сигурен — отговори с готовност Милбърг. — Помня, след това си казах колко глупаво е от моя страна да дойда с палто и да не го облека.

— Продължавайте — подкани го Тарлинг.

— И така, отидох на станцията, обадих се в хотела и за моя изненада и раздразнение госпожица Райдър не отговори. Попитах портиера, който вдигна телефона, дали е виждал във фоайето млада дама, облечена по такъв и такъв начин, а той отговори отрицателно. Ето защо — натърти Милбърг — ще се съгласите, че е възможно госпожица Райдър да не е била на гарата или в хотела, възможно е и да се е върнала.

— Кажете фактите — прекъсна го Уайтсайд. — Разполагаме с достатъчно предположения. Кажете какво стана, а ние ще си направим изводите.

— Чудесно, сър — откликна любезно Милбърг. — Когато свърших с телефонния разговор, минаваше девет и половина. Сигурно си спомняте, бях телеграфирал на господин Лайн да се срещнем в единайсет. Очевидно нямаше защо да ходя в апартамента, щях да се върна там няколко минути преди идването на господин Лайн, за да му отворя. Току-що ме попитахте, сър — обърна се той към Тарлинг, — дали съм облякъл палтото си и сега мога категорично да заявя, че не бях с палто. Тъкмо се връщах към жилището с намерението да го взема, когато видях, че зад блока са се събрали хора. Както вече ви казах, нямах намерение да привличам вниманието, затова изчаках да се разотидат служителите от таксиметровата компания, която използва бившите конюшни за гараж. Но не е особено приятно да чакаш в студена пролетна вечер на ъгъла на бивша конюшня. Разбрах, че пресечката няма да се опразни скоро, затова се върнах на улицата, тръгнах да се разхождам и стигнах до едно кино. Аз съм голям любител на киното — обясни Милбърг — и макар да не ми беше до забавления, реших, че филмът може да е приятен. Забравил съм как се казваше…

— Засега не е необходимо да го знаем — обади се Тарлинг. — Бъдете така добър да сте по-кратък.

Милбърг замълча за момент.

— Сега стигам до най-необикновения факт — продължи той, — така че имайте предвид всяка подробност, която ще ви съобщя. В мой интерес е извършителят на това ужасно престъпление да си получи заслуженото…

С нетърпелив жест Тарлинг спря изтърканите фрази на господин Милбърг, но той съвсем не се смути.

— Когато се върнах при конюшните, там вече нямаше жива душа. Пред вратата към склада и мазетата беше спряла двуместна кола. Във и около нея нямаше никого и аз я огледах с любопитство — изобщо не се сетих, че колата е на господин Торнтън Лайн. Онова, което ме заинтересува, бе, че задната врата на сградата беше отворена, а аз я бях заключил. Зееше вратата към сутерена, така де, това си е най-обикновен сутерен, откъдето трябваше да мина за жилището на Одет. Отворих вратата на апартамента — продължи внушително Милбърг — и влязох. На излизане бях угасил лампата, но за своя изненада видях през прозорчето над вратата на спалнята на Одет, че вътре свети. Натиснах дръжката и още преди да вляза, усетих острата миризма на изгорял барут. Първото, на което се спря погледът ми, беше паднал на пода човек. Лежеше по корем, обърнах го и за свой ужас видях господин Торнтън Лайн. Беше в безсъзнание, от раната на гърдите му течеше кръв — уточни Милбърг. — За момент помислих, че е мъртъв. Ако кажа, че бях потресен, едва ли ще предам съвсем точно вълнението си. Първата ми мисъл — а първите мисли понякога са най-правилните — беше, че го е застреляла Одет Райдър, която по някаква причина се е върнала. Но в стаята нямаше никого, а забелязах и едно странно обстоятелство, което ще споделя с вас — прозорецът към двора беше широко отворен.

— Той е с дебели решетки — рече Тарлинг, — така че никой не би могъл да избяга оттам.

— Разгледах раната — продължи Милбърг, след като кимна в знак на съгласие с Тарлинг, — и разбрах, че е смъртоносна. Но според мен господин Торнтън Лайн още беше жив. После ми дойде наум да спра кръвотечението, затова издърпах някакво чекмедже и извадих първото, което ми попадна — една нощница. Трябваше ми тампон и използвах две от носните кърпички на Одет. Първо му свалих сакото и жилетката, задача, която не се оказа лесна, а след това го превързах колкото можах. Знаех, че положението му е безнадеждно, нещо повече — добави трезво Милбърг, — според мен беше мъртъв още преди да съм го превързал. Докато се занимавах с него, не ми беше до това да мисля за ужасното положение, в което щях да изпадна, ако някой влезеше в стаята. Но щом си дадох сметка, че всичко е безнадеждно, и ми остана секунда време да помисля, ме обхвана безумна паника. Грабнах палтото от куката, побягнах от стаята, излязох през задната врата на уличката и се върнах в Камдън Таун — бях смазан психически и физически от преживяното.

— Угасихте ли лампите? — попита Тарлинг.

Милбърг помисли малко, после отговори:

— Не, оставих ги да светят.

— И зарязахте трупа в жилището?

— Кълна се, да — потвърди Милбърг.

— А револверът беше ли в джоба ви, когато се прибрахте?

Милбърг поклати глава.

— Защо не уведомихте полицията?

— Защото се страхувах — призна Милбърг. — Бях изплашен до смърт. Ужасно е да си го призная, но аз съм си страхлив.

— В стаята никой ли нямаше? — настоя Тарлинг.

— Доколкото видях — не. Казах ви, прозорецът беше отворен. Твърдите, че бил с решетка — така е, но много слаб човек би могъл да се промъкне през пръчките. Една жена.

— Невъзможно — прекъсна го Тарлинг. — Разстоянието между пръчките бе измерено внимателно, през тях може да мине най-много заек. И така вие нямате представа кой е изнесъл тялото?

— Никаква — отвърна твърдо Милбърг.

Тарлинг отвори уста да каже нещо, но телефонът иззвъня и той вдигна слушалката на апарата, който беше на масата.

Обади се непознат глас, пресипнал и висок, сякаш човекът не беше свикнал да говори по телефон.

— Тарлинг ли се казваш? — викна бързо той.

— Да — потвърди Тарлинг.

— Тя ти е приятелка, нали? — попита гласът.

Последва смях. По гърба на Тарлинг пробягаха тръпки, защото, макар да не беше разговарял с този човек по телефона, инстинктът му подсказваше, че се обажда Сам Стей.

— Ще я намериш утре — изпищя гласът, — онова, което ще остане от нея. Жената, която го е съблазнявала… онова, което ще остане от нея…

Чу се щракване и онзи затвори.

Тарлинг заудря по вилката като луд.

— От коя централа се обадиха? — попита той и след секунда телефонистката го осведоми, че са звънили от Хампстед.