Убийството с нарцисите

17Липсващият револвер

Тарлинг излезе от Скотланд Ярд на слънчевия крайречен булевард, по лицето му се четеше тревога. Казваше си, че не може да проумее какво става, че го тревожат само случаят и начинът, по който се развиват нещата. Особеното изражение, пробягало по лицето на полйцейския началник, когато той научи, че наследник на богатството на убития Торнтън Лайн е детективът, разследващ престъплението, и че пистолетът на Тарлинг е намерен в стаята, където е извършено убийството, предизвикваше у него само веселие.

Казваше си, че има нещо справедливо в това да попадне под подозрение — и той бе подозирал толкова много невинни или отчасти невинни хора.

Качи се по стълбите в стаята си и завари Лин Чу да лъска малкото сребърни предмети, които притежаваше господарят му. Лин Чу, ловецът на крадци и големият детектив, беше поел върху себе си грижата за личното удобство на Тарлинг. Без да казва дума, Тарлинг отиде право при шкафа, където държеше колониалния си екип. На една полица бяха внимателно сгънати и грижливо подредени тънките бели дрехи с къси ръкави и крачоли, които носеше в тропиците. На закачалката висеше колониалният му шлем, а на срещуположната страна — кобурът на револвера, увиснал на каишка. Тарлинг го вдигна — беше празен. Не се беше и съмнявал, че кобурът ще е празен, и затвори вратичката на шкафа, свил загрижено вежди.

— Лин Чу — поде той.

— На мен ли говориш, Ли Жън? — обади се китаецът, след като остави лъжиците и гумата, с която работеше.

— Къде ми е пистолетът?

— Няма го, Ли Жън — отговори спокойно Лин Чу.

— Откога го няма?

— Не го виждам от четири дни — заяви спокойно Лин Чу.

— Кой го е взел? — настоя Тарлинг.

— Не го виждам от четири дни — повтори китаецът.

Настъпи мълчание и след малко Тарлинг кимна бавно и рече:

— Много добре, Лин Чу, повече няма какво да се каже.

Но въпреки външното си спокойствие бе смутен.

Възможно ли бе някой да се е вмъкнал в стаята в отсъствието на Лин Чу — спомняше си само един случай, когато са били заедно навън, а това стана през нощта, когато отиде в жилището на момичето и Лин Чу вървеше по петите му.

Ами ако Лин Чу…

Отхвърли мисълта като очевидно абсурдна. Какъв интерес би имал Лин Чу от смъртта на Лайн, бе го виждал само веднъж, в деня, когато Лайн извика Тарлинг да се съветва с него в магазина.

Мисълта бе направо невероятна, но въпреки усилията да я пропъди тя не му излизаше от главата, така че накрая Тарлинг изпрати слугата си с писмо до Скотланд Ярд, решен да я подложи на колкото се може по-грижлива и безпристрастна преценка.

Жилището се състоеше от четири стаи и кухня. Спалнята на Тарлинг бе свързана с помещението, което служеше за гостна и трапезария. В една свободна стая държеше сандъците и куфарите си — точно в нея бе револверът, а имаше и една стаичка, в която се бе настанил Лин Чу. Тарлинг изчака китаецът да излезе от къщата и да измине голяма част от пътя, после стана от дълбокото кресло, където прехвърляше обърканите си мисли, и започна огледа.

Стаята на Лин Чу беше малка и светеше от чистота. Ако не се смятат леглото и простият, боядисан в черно сандък под него, нямаше други мебели. На добре измитите дъски бе просната китайска рогозка, а единствената украса представляваше мъничка червена лакирана ваза върху полицата над камината.

Тарлинг се върна при външната врата и я заключи, преди да продължи издирването. Ако съществуваше някакъв ключ към загадката с откраднатия пистолет, би трябвало да го търси в черния сандък.

Всеки китаец държи онова, което притежава, „между шест стени“ и наистина сандъкът бе заключен. Минаха десетина минути, докато Тарлинг намери ключ и преодолее двете ключалки.

Вътре нямаше много неща. Гардеробът на Лин Чун не беше голям и запълваше едва половината сандък. Много внимателно Тарлинг вдигна костюма, копринените ризи, чехлите и разните подробности от китайската носия и бързо стигна до по-долния ред. Там намери две лакирани кутии, и двете бяха заключени или закопчани.

Първата съдържаше материали за шев, втората — малък пакет, завит в китайска хартия и внимателно вързан с панделка. Тарлинг развърза панделката, отвори пакета и за своя изненада откри купчинка изрезки от вестници. Общо взето, бяха от китайски вестници, отпечатани с йероглифи, но имаше и една-две, очевидно изрязани от вестник на английски, излизащ в Шанхай.

Отначало Тарлинг ги сметна за материали, свързани с престъпления, които е разследвал Лин Чу, и макар да остана изненадан, че китаецът си е направил труда да ги събира — особено изрезките на английски, — не си представяше, че те могат да имат отношение към случая. Той търсеше някаква следа — сам не знаеше каква, — с която да си обясни загадката с отмъкнатия револвер.

Зачете първата изрезка без интерес, но малко след това широко отвори очи.

„Снощи в чайната на Хо Хан е имало скандал, очевидно предизвикан от англичанин, ухажвал прекалено настойчиво танцьорката Нарцисчето, или както е известна на английските посетители на заведението, Жълтото нарцисче…“

Тарлинг ахна. Жълтото нарцисче! Пусна изрезката на коленете си и смръщи вежди, напрягайки се да си спомни. Познаваше добре Шанхай. Познаваше неговия загадъчен престъпен свят и имаше доста добра представа от чайната на Хо Хан, защото тя всъщност служеше за прикритие на вертеп, в който се пушеше опиум, и точно преди да напусне Китай, той беше допринесъл за ликвидирането й, така че ясно си спомняше Жълтото нарцисче. Не беше имал служебни взаимоотношения с нея, защото, ако му се случеше да иде в чайната на Хо Хан, обикновено преследваше дивеч, по-едър от грациозната малка танцьорка.

Всичко това се върна отведнъж в паметта му. Бе чувал мъжете в клуба да говорят за грацията на Жълтото нарцисче и танците й бяха станали много модни сред младите англичани, прокудени в Шанхай, които непрекъснато ходеха да я гледат.

Следващата изрезка, също на английски, гласеше:

„Тази сутрин е станало нещастие с млада китайка — сестра на инспектор Лин Чу от местната полиция. Тя е била намерена издъхваща в двора зад чайната на Хо Хан. Въпреки нежеланието на брат си момичето работело като танцьорка в чайната и се замесило в една крайно неприятна история, за която разказахме миналата седмица. Предполага се, че трагичният акт е от онези самоубийства за спасяване на честта, които са доста разпространени сред местните жени!“

Тарлинг подсвирна с разбиране.

Жълтото нарцисче! И сестрата на Лин Чу! Познаваше донякъде китайците, невероятното им търпение, непримиримата им природа. Убитият е оскърбил не само малката танцьорка, но и цялото й семейство. В Китай, обезчестиш ли се, опозоряваш цялото си семейство. Тя, съзнавайки срама, който е донесла на брат си с лошата си слава, е намерила единствения за едно китайско момиче изход.

Но с какво ли се е опозорила? Тарлинг разгледа китайските изрезки и откри няколко цветисти описания, които силно се разминаваха освен в едно — че някакъв англичанин, турист, пред очите на всички ухажвал момичето — не особено голяма обида от гледна точка на западняка, после се намесил китаец и двамата се „сбили“.

Тарлинг прочете изрезките от начало до край, сетне внимателно ги върна в завитото пакетче и го прибра в лакираната кутия на дъното на сандъка. Също така внимателно върна на място всички извадени дрехи, заключи отново капака и бутна сандъка под желязното легло. Бързо прехвърли в главата си всички обстоятелства. Лин Чу е видял Торнтън Лайн и е решил да си отмъсти. Не е било трудно да извади пистолета на Тарлинг — но защо, ако той е убил Лайн, е оставил уличаващото оръжие там? Лин Чу не би го направил — така би постъпил един новак.

Ала как е подмамил Торнтън Лайн в апартамента? И как е знаел — тук на Тарлинг му хрумна нещо.

Три нощи преди убийството, когато обсъждаха разговора в универсалния магазин „Лайн“, Лин Чу правилно прецени положението. Той знаеше, че Торнтън Лайн е влюбен в момичето и го желае, нямаше нищо чудно, ако е използвал сведенията за свои цели.

Но телеграмата, предназначена да примами Лайн в жилището, беше на английски, а Лин Чу не признаваше, че знае този език. Тарлинг отново стигна до задънена улица. Макар да беше готов да повери живота си на китаеца, той бе напълно убеден, че този човек не би разкрил всичко, което знае, и не бе изключено да говори английски не по-зле от майчиния си език и четирите диалекта в Китай.

— Предавам се — рече Тарлинг полугласно.

Чудеше се дали да изчака китаецът да се върне от Скотланд Ярд и да го разобличи в престъплението, или да остави нещата за ден-два и да изпълни намерението си да посети Одет Райдър. Реши все пак да отиде при момичето; остави бележка на китаеца и след четвърт час слезе от таксито пред хотел „Уест Съмърсет“.

Одет Райдър бе вкъщи (Тарлинг го знаеше) и го чакаше. Бе пребледняла, гледаше уморено, сякаш не бе мигвала предната нощ, но го посрещна радушно с едва загатнатата си усмивка.

— Дошъл съм да ви кажа, че ще ви се размине изпитанието да срещнете инквизиторите от Скотланд Ярд — поздрави я засмяно той и в очите й прочете облекчение. А после невинно я попита: — Не сте ли излизали в тази прекрасна утрин?

Този път тя се засмя и отговори:

— Какъв лицемер сте, господин Тарлинг! Много добре знаете, че не съм излизала, а също и че трима души от Скотланд Ярд наблюдават хотела и ще ме придружат, ако реша да се разходя.

— Откъде знаете? — попита детективът, без да отрича обвинението.

— Защото излизах — наивно отговори тя и отново се засмя. — Оказа се, че не сте чак толкова хитър, колкото предполагах — закачи го Одет. — Когато казах, че не съм излизала, очаквах да чуя от вас точно къде съм била, колко далеч съм ходила и точно какво съм купила.

— Малко зелен копринен конец, шест кърпички за нос и четка за зъби — изреди веднага Тарлинг и момичето впери очи в него с престорен ужас.

— Но, разбира се, би трябвало да ви познавам по-добре — каза то. — Значи вие сте пратили хора да ме следят?

— Да ви следят и да ми казват какво са видели — потвърди весело Тарлинг. — Поприказвах си с господина във фоайето на хотела, който ми даде доста сведения. Той ли ви следеше?

Тя поклати глава и призна:

— Много внимателно гледах, но не видях никого. А сега какво ще правите с мен, господин Тарлинг?

Вместо отговор той извади от джоба си плоска елипсовидна кутийка. Момичето гледаше учудено, докато Тарлинг отваряше капака й и изваждаше от нея порцеланова плочка, покрита с тънък слой черно мастило, и две бели картончета. Ръката му трепна, когато ги сложи върху масата, и внезапно момичето разбра.

— Искате отпечатъци от пръстите ми, така ли? — попита то и детективът кимна утвърдително.

— Никак не ми е приятно — рече той, — но…

— Покажете ми как да го направя — прекъсна го Одет Райдър и Тарлинг й обясни.

Имаше чувството, че й е изменил и я е предал, и може би момичето усети какво си мисли, защото се засмя, докато си бършеше изцапаните пръсти.

— Дългът преди всичко — рече то. — А сега ми отговорете. През цялото време ли ще ме държите под наблюдение?

— За известно време — рече сериозно Тарлинг. — Всъщност докато получим необходимите сведения. — Той прибра кутията в джоба си, а Одет поклати глава. — Това означава ли, че няма да ми кажете нищо? — продължи детективът. — Според мен правите много голяма грешка, но в действителност не разчитам да ми кажете и дума. Разчитам изцяло на…

— На какво? — полюбопитства тя, докато детективът се колебаеше.

— На онова, което другите ще ми кажат — гласеше неговият отговор.

— Други ли? Кои са тези „други“?

Очите й спокойно срещнаха неговите.

— Имало едно време политик, който казвал: „Почакайте и ще видите!“ — отговори Тарлинг. — Съвет, който ще ви помоля да следвате. А сега ще ви съобщя нещо, госпожице Райдър — продължи той. — Утре ще махна хората, които ви следят, но ще ви посъветвам да останете известно време в хотела. Очевидно не можете да се върнете в жилището си.

Момичето потръпна.

— Не говорете за това — рече едва чуто то. — Но наложително ли е да стоя тук?

— Има и една друга възможност — отвърна бавно Тарлинг, като не я изпускаше от погледа си, — да отидете в къщата на майка си в Хартфорд.

— Това е невъзможно — отсече Одет.

Той мълча известно време, после я подкани.

— Защо не ми се доверите, госпожице Райдър? Няма да ви подведа. Защо не ми кажете нещо за баща си…

— Баща ми ли? — Тя го изгледа с изненада. — Баща ми ли казахте?

Той кимна.

— Но аз нямам баща — каза момичето.

— А имате ли… — Едва изричаше думите и му се стори, че тя се досеща какво ще последва. — Имате ли любовник? — най-сетне попита Тарлинг.

— Какво имате предвид? — отвърна на въпроса му с въпрос Одет, в гласа й се долови нотка на надменност.

— Имам предвид едно — продължи непоколебимо Тарлинг. — Какъв ви е господин Милбърг?

Тя бързо покри устата си с ръка, погледна го с широко разтворени от смущение очи и рече с дрезгав глас:

— Никакъв! Никакъв, никакъв!