Убийството с нарцисите

6Майката на Одет Райдър

Двамата мъже се спогледаха мълчаливо.

— Е? — попита най-сетне Кресуел.

Тарлинг поклати глава.

— Направо смайващо — отговори той и пак погледна хартийката, която държеше между палеца и показалеца си.

— Сега разбираш защо те привличам по този случай — рече полицаят. — Ако в това престъпление са замесени китайци, едва ли друг ще се справи по-добре от теб. Накарах да ми преведат написаното на листчето. Означава: „Сам си го просеше.“

— Буквално преведено: „Сам си търси белята“ — поясни Тарлинг. — Но има нещо, което може да не сте забелязали. Ако се вгледате в листчето, ще видите, че думите не са написани, а отпечатани.

Подаде малкото червено квадратче през писалището и Кресуел го разгледа.

— Наистина — възкликна той. — Не бях забелязал. Виждал ли си такива листчета?

Тарлинг кимна:

— Преди няколко години в Шанхай имаше взрив от престъпления, повечето организирани от прочут престъпник, когото помогнах да обезглавят. Веше водач на банда, наречена Веселяците — знаете какви невероятни имена си измислят китайските банди. Имаха обичая да оставят на местопрестъплението хон, знака на бандата. Думите бяха същите, само че написани. Тези „визитни картички“ на Веселяците се изкупуваха срещу луди пари, докато някакъв предприемчив китаец не започна да ги печата и сега можете да ги намерите почти във всяка шанхайска книжарница наред с илюстрованите пощенски картички.

Кресуел кимна.

— И тази е от тях.

— Да. Един Господ знае как се е озовала тук. Тя положително е най-забележителната находка.

Кресуел отиде до един шкаф, отключи го, извади от него куфар, сложи го на масата и го отвори.

— А сега виж това, Тарлинг.

„Това“ беше изцапана дреха, Тарлинг лесно разпозна, че е нощница. Извади я и я разгледа. Ако не се смятат извезаните на двата ръкава стръкчета незабравки, беше съвсем проста, без дантели или бродерии.

— Намерена е омотана около трупа, а това са кърпичките.

Кресуел посочи две ленени квадратчета, толкова обезцветени, че почти не личеше какво са.

Тарлинг вдигна прозрачната дреха, по която личеше за какво ужасно нещо е била използвана, и я отнесе на светло.

— Личи ли да е носена?

— Не — отвърна полицаят.

— И кърпичките ли?

— Също не.

— Принадлежат на момиче, което живее само — отсъди Тарлинг. — Не е много заможно, ала е изключително спретнато, обича хубавите, но не и твърде скъпи неща, нали?

— Откъде знаеш? — попита изненадан Кресуел.

— Това, че по нощницата не личи да е носена на пералня, показва, че момичето пере копринените си дрехи, вероятно и кърпичките за нос у дома, тоест, че не е облагодетелствано с прекалено много земни блага. Фактът, че нощницата е от коприна, при това от качествена, издава, че става дума за жена, която доста се грижи за облеклото си, не можем да очакваме да има прекалено много дрехи. Имате ли някакви други улики?

— Никакви — отвърна Кресуел. — Открихме, че господин Торнтън Лайн е имал доста сериозна кавга с една своя служителка, някоя си госпожица Одет Райдър…

Тарлинг притаи дъх. Беше нелепо да проявява толкова силен интерес към жена, с която е разговарял десетина минути и само седмица преди това изобщо не е познавал. Но по някакъв начин момичето му беше направило по-дълбоко впечатление, отколкото бе очаквал. На този мъж, прекарал живота си в разследването на престъпления и в изучаването на престъпниците, не му беше оставало много време да се интересува от жени, затова Одет Райдър се оказа откровение за него.

— Случайно зная за тази кавга. Зная и причината — заговори Тарлинг и накратко изложи при какви обстоятелства се е запознал с Торнтън Лайн. После попита с безразличие, каквото не чувстваше: — Какви улики имате срещу нея?

— Нищо определено — сподели полицаят. — Обвинява я онзи Стей. Но не пряко, само намекна, че по някакъв начин, който не изясни, тя била виновна за смъртта на Торнтън Лайн. Стори ми се странно, че знае нещо за момичето, но съм склонен да мисля, че Торнтън Лайн му се е доверил.

— А самият той? — поиска да знае Тарлинг. — Може ли да опише какво е правил миналата нощ и рано тази сутрин?

— Заяви, че се видял с господин Лайн в жилището му в девет часа — отговори полицаят — и той му дал пет лири в присъствието на иконома си. Тръгнал си, прибрал се в квартирата си в Ламбет и легнал много рано. Всички сведения, които успяхме да съберем, потвърждават показанията му. Разпитахме иконома на Лайн и неговите показания съвпадат с тези на Стей. Стей си е тръгнал в девет и пет, а в десет без двайсет и пет, или точно половин час по-късно, Лайн излязъл с двуместната си кола. Бил сам и казал на иконома, че отива в своя клуб.

— Как е бил облечен? — попита Тарлинг.

— Това е доста важно — кимна Кресуел. — Защото до девет часа — докато Стей не си тръгнал — бил с официално облекло, а после се преоблякъл така, както са го намерили мъртъв.

Тарлинг сви устни.

— Едва ли си е съблякъл официалните дрехи и си е сложил всекидневните за клуба — каза той.

Малко след това си тръгна от Скотланд Ярд дълбоко озадачен. Първо отиде на Еджуеър Роуд, където се намираше жилището на Одет Райдър. Нямаше я у дома и портиерът му съобщи, че отсъствала от предния следобед. Трябвало да й препращат писмата в Хартфорд. Дала му била адреса си — Хилингтън Гроув, Хартфорд.

Тарлинг бе разтревожен. Казваше си, че всъщност няма причини, но без съмнение бе разтревожен. А също и разочарован. Ако беше срещнал момичето и бе поговорил няколко минути с него, щеше да разсее всички подозрения. Всъщност добре знаеше: нея я нямаше, беше „изчезнала“ от жилището си в навечерието на убийството и това бе достатъчно полицията да се втурне по следите й. Тарлинг попита портиера:

— Знаете ли дали госпожица Райдър има приятели в Хартфорд?

— О, да, господине — кимна човекът. — Там живее майка й.

Тарлинг понечи да си тръгне, но портиерът каза нещо, което върна детектива към убийството и го изпълни с безнадеждно отчаяние.

— Наистина се радвам, че госпожица Райдър не си е била у дома снощи — рече той. — Някои наематели от горните етажи се оплакаха.

— От какво? — попита детективът и портиерът се поколеба.

— Предполагам, сте приятел на младата дама.

Тарлинг отново кимна.

— Е, това идва да покаже — продължи портиерът доверително — колко често обвиняват хората за нещо, което не са направили. Наемателят на съседното жилище е малко капризен, музикант е и недочува. Ако не беше глух, не би казал, че се е събудил заради госпожица Райдър. Предполагам, нещо е станало навън.

— Какво е чул? — побърза да попита Тарлинг и портиерът се засмя.

— Втълпил си е, сър, че е чул изстрел и нещо като женски писък. Това го събудило. Щях да си помисля, че е сънувал, ако друг наемател, който също живее в сутерена, не е чул същия звук и което е наи-странното, според двамата той е дошъл от жилището на госпожица Райдър.

— По кое време?

— Твърдят, че около полунощ, сър — съобщи портиерът, — но е невъзможно, нали госпожица Райдър отсъства и апартаментът е бил празен.

Ето каква смущаваща вест трябваше да отнесе със себе си Тарлинг, когато взе влака за Хартфорд. Изпълваше го решимост да види и да предупреди момичето, не го смущаваше, че едва ли му влиза в работата да предупреждава заподозрян в престъпление и че се държи, меко казано, нередно.

Купи си билет и тъкмо се упъти към перона, когато видя, че от току-що пристигналия влак идва позната фигура; човекът очевидно бе забелязал Тарлинг още преди той да го е познал, свърна внезапно и щеше да изчезне в тълпата, ако детективът не го беше настигнал.

— Здравейте, господин Милбърг! — поздрави той. — Казвате се Милбърг, нали не греша?

Управителят на универсалния магазин „Лайн“ се обърна и потри ръце с обичайната си усмивка.

— Ама наистина — отвърна сърдечно той. — Вие сте господин Тарлинг, детективът. Каква тъжна вест, господин Тарлинг! Колко ужасно за всички, свързани по един или друг начин.

— Това ужасно събитие сигурно е донесло покруса в магазина.

— О, да, сър — потвърди Милбърг потресен. — Разбира се, затворихме магазина този ден. Това е ужасно — най-ужасното нещо, което съм преживявал. — После полюбопитства: — Има ли заподозрян, господине?

В отговор Тарлинг поклати глава.

— Обстоятелствата са крайно загадъчни, господин Милбърг. — А сетне попита: — Имахте ли някаква уговорка в случай на внезапна смърт на господин Лайн как да продължи работата в магазина?

Господин Милбърг отново се поколеба, сякаш не изпитваше желание да отговори, после каза:

— Разбира се, ръководя го както по времето, когато господин Лайн предприе околосветското си пътешествие. Освен това адвокатите му ме упълномощиха да продължавам да управлявам фирмата, докато съдът назначи попечител.

Тарлинг го изгледа и без заобикалки попита:

— Какви последици има за вас това убийство? Укрепва или отслабва позициите ви?

Милбърг отговори усмихнато:

— За съжаление позицията ми укрепва, защото получавам по-голяма власт и по-голяма отговорност. Предпочитам да не се беше стигало до това, господин Тарлинг.

— Убеден съм — отсече сухо Тарлинг, беше се сетил за обвиненията срещу Милбърг.

След като си размениха баналности, те се разделиха.

Милбърг! Докато пътуваше за Хартфорд, Тарлинг се замисли за този вежлив мъж и установи, че му липсват някои съществени качества, които притежава всеки заслужаващ доверие човек.

В Хартфорд скочи в един кабриолет и даде адреса.

— Хилингтън Гроув ли, сър? Намира се на около три километра извън града — каза кочияшът. — При госпожа Райдър ли отивате?

Тарлинг кимна.

— Май не идвате с младата дама, която тя очакваше — продължи с въпросите си човекът.

— Не — отговори изненадан Тарлинг.

— Казаха ми да си отварям очите за една млада дама — обясни неопределено кочияшът.

Детективът се натъкна на нова изненада. Очакваше Хилингтън Гроув да е малка извънградска къща с претенциозно име. Изуми се, когато свърнаха през внушителна порта и подкараха по широка дълга алея, а накрая излязоха на покрито с камъчета пространство пред огромна сграда. Не си бе представял, че майката на касиерка в универсалния магазин „Лайн“ живее в подобна къща, а удивлението му нарасна още повече, когато му отвори прислужник.

Той го въведе в красиво и артистично обзаведена гостна. Тарлинг започна да си мисли, че е станала грешка, и тъкмо се зае да съчинява извинение за господарката на къщата, когато вратата се отвори и влезе една жена.

Беше някъде около четирийсет, но все още бе красива и се държеше със самочувствието на грандама. Обърна се изключително любезно към посетителя, ала Тарлинг остана с впечатлението, че долавя нотка на тревога както в израза, така и в гласа й.

— Боя се, че има някаква грешка — започна той. — По всяка вероятност съм попаднал на друга госпожа Райдър — исках да видя Одет Райдър.

Дамата кимна.

— Това е дъщеря ми — каза тя. — Знаете ли нещо за нея? Доста съм разтревожена.

— Разтревожена ли? — бързо попита Тарлинг. — Защо, какво се е случило? Няма ли я тук?

— Тук ли? — възкликна с широко разтворени очи госпожа Райдър. — Разбира се, че я няма.

— Но не е ли идвала? — настоя Тарлинг. — Не пристигна ли преди две вечери?

В отговор госпожа Райдър поклати глава.

— Дъщеря ми не е била тук. Обеща да дойде и да прекара няколко дни с мен, но снощи получих телеграма — почакайте за момент, ще ви я дам да я видите.

Излезе и бързо се върна с малка бланка, която подаде на детектива. Той я погледна и прочете:

„Няма да дойда. Не пиши на адреса. Ще се свържа с теб, когато пристигна там, закъдето съм тръгнала.“

Телеграмата беше подадена в Централната поща в Лондон и на нея беше отбелязан часът — девет вечерта, — три часа, преди да бъде извършено убийството.