Убийството с нарцисите

28Отпечатъкът

Беше десет часът сутринта. Уайтсайд и Тарлинг седяха по ризи на един диван и сърбаха кафето си. За разлика от спретнатия полицейски инспектор Тарлинг имаше измъчен и уморен вид. Макар че го бяха вдигнали от леглото в ранните утринни часове, инспекторът поне се бе наспал като хората.

Бяха в стаята, в която беше убита госпожа Райдър, ръждивокафявите петна по пода, където я бе намерил Тарлинг, говореха красноречиво за разигралата се трагедия.

Седяха и мълчаливо си пиеха кафето, всеки потънал в мислите си. Тарлинг си имаше съображения да не разкрива приключението си в градината и не каза на своя събеседник за тайнствения мъж, когото бе преследвал и за чиято самоличност вече се досещаше.

Уайтсайд запали цигара и хвърли клечката в камината, а Тарлинг се сепна и излезе от унеса си.

— До какви заключения стигате? — попита той.

Уайтсайд поклати глава.

— Ако липсваше нещо, обяснението щеше да е просто. Но всичко си е на мястото. Бедното момиче!

Тарлинг кимна.

— Наистина! — поде той. — Докторът трябваше да я упои, за да я накараме да тръгне.

— Къде е сега? — поинтересува се Уайтсайд.

— Изпратих я с линейка в една лондонска клиника — поясни Тарлинг. — Това е ужасно, Уайтсайд.

— Лоша работа — съгласи се инспекторът, чешейки се по брадичката. — Младата дама не може да даде никакви сведения, така ли?

— Никакви, абсолютно никакви. Отишла да види майка си и оставила вратата открехната с намерение да се върне по същия път след разговора си с госпожа Райдър. Но си тръгнала през главния вход. Някой я е наблюдавал и очевидно е решил, че ще се върне откъдето е влязла, изчакал е, а когато не се е появила, я е последвал в къщата.

— И този някой е бил Милбърг, така ли? — попита Уайтсайд.

Тарлинг не отговори. Имаше свое мнение и засега не искаше да спори.

— Очевидно е бил Милбърг — продължи Уайтсайд. — Идвал е при вас през нощта — знаем, че е в Хартфорд. Знаем също, че се опита да ви убие, защото е решил, че момичето го е издало и вие сте разкрили тайната му. Сигурно е убил жена си, която вероятно е знаела за убийството много повече от дъщеря си.

Тарлинг погледна часовника си.

— Лин Чу вече трябваше да е тук.

— Охо, изпратили сте да повикат Лин Чу! — изненада се Уайтсайд. — Смятах, че сте се отказали.

— Обадих се по телефона преди няколко часа — поясни Тарлинг.

— Хм! — изсумтя Уайтсайд. — Мислите ли, че той знае нещо?

Тарлинг поклати глава.

— Онова, което ми разказа, ми звучи правдоподобно. Е, да, когато докладвах в Скотланд Ярд, не очаквах, че ще му повярвате като мен, но аз познавам този човек. Никога не ме е лъгал.

— Убийството е много сериозно престъпление — напомни Уайтсайд. — За него ще излъже и най-почтеният човек, та да отърве кожата.

Долу се чу шум от двигател и Тарлинг отиде на прозореца.

— Ето го Лин Чу — каза той и след няколко минути китаецът влезе безшумно в стаята.

Тарлинг го посрещна с рязко кимване и без предисловия му разказа за престъплението. Говореше на английски — откакто откри, че Лин Чу разбира английски не по-зле от кантонски, не използваше китайския, така че от време на време Уайтсайд вмъкваше по някоя дума или допълваше някакъв негов неволен пропуск. Китаецът слушаше, без да го прекъсва, а когато Тарлинг свърши, направи един от странните си резки поклони и излезе.

— Ето писмата — каза Уайтсайд, след като Лин Чу напусна стаята.

На бюрото на госпожа Райдър имаше две купчини писма и Тарлинг придърпа стол.

— Това ли са всичките? — попита той.

— Да — потвърди Уайтсайд. — От осем часа претърсвам къщата, не намерих други. Тези отдясно са от Милбърг. Ще видите, че са подписани само с инициал — нещо характерно за него, — но са с адреса му в Лондон.

— Прегледахте ли ги? — поинтересува се Тарлинг.

— Прочетох всичките. В нито едно няма нищо уличаващо. Те са съвсем прозаични и се отнасят до дребните вложения, които Милбърг е правил на името на жена си, или по-скоро на госпожа Райдър. От тях е лесно да се види колко дълбоко е била замесена бедната жена, без да знае, че се забърква в такова голямо престъпление.

Тарлинг се съгласи с него. Вадеше писмата едно по едно от пликовете, прочиташе ги и ги връщаше на място. Бе преполовил купчината, когато спря и отнесе едно писмо до прозореца.

— Чуйте ей това — каза той. — „Прости ми за петното, но страшно бързам, а бутнах мастилницата и си изцапах пръстите с мастило.“

— Дайте да го видя — скочи Уайтсайд.

Той се приближи до събеседника си, надникна през рамото му, за да види писмото, и подсвирна. Обърна лице към Тарлинг и сграбчи шефа си за рамото.

— Пипнахме го! — извика възторжено Уайтсайд. — Вече няма мърдане за него.

— Какво искате да кажете? — попита Тарлинг.

— Готов съм да се закълна, че този отпечатък е тъждествен с кървавата следа, оставена върху шкафа на госпожица Райдър в нощта на убийството!

— Сигурен ли сте?

— Напълно — заговори бързо Уайтсайд. — Вижте тази извивка! — И тези линии! Същите са. Някъде из джобовете си имам снимка на оригинала. — Той бръкна в джобовете си и измъкна снимка на доста увеличения отпечатък. — Сравнете ги! — викна тържествуващо Уайтсайд. — Линия по линия, ивица по ивица, бразда по бразда, това е отпечатък от палеца на Милбърг и за мен убиецът е той!

Взе си сакото и го облече.

— Къде отивате?

— Връщам се в Лондон — заяви с мрачна решителност Уайтсайд — да извадя заповед за арестуването на Джордж Милбърг, човека, убил Торнтън Лайн, човека, убил жена си — най-опасния престъпник, който в момента е на свобода.