Убийството с нарцисите

Глава последнаПоказанията на Сам Стей

„Казвам се Сам Стей. Роден съм в Мейдстоун, графство Кент. На 29 години съм. Напуснах училище на единайсет години и се събрах с лоши приятели, така че тринайсетгодишен ме осъдиха за кражба в магазин и ме изпратиха в института «Борстал»2 за четири години. След освобождаването ми от «Борстал» отидох в Лондон и година по-късно бях изправен пред съда за кражба с взлом, осъдиха ме на девет месеца затвор и каторжен труд. Когато излязох от затвора, ме пое едно дружество, където ме научиха да карам автомобил. Получих книжка за таксиметров шофьор на друго име и една година карах такси. Накрая ме подведоха под отговорност за кражба на багажа на пътник и ме изпратиха в затвора за година и половина. С господин Торнтън Лайн се запознах, след като излежах тази присъда. Срещнах го при следните обстоятелства. От дружеството за подпомагане на бившите затворници ми дадоха писмо и с него отидох при господин Торнтън Лайн да ме назначи на работа. Той прояви голям интерес към мен и от самото начало стана най-добрият ми приятел, който някога съм имал. Беше неописуемо добър и смятам, че на света не е имало толкова свестен човек. Помогна ми много пъти и макар да попадах в затвора отново, не ме изостави, като приятел ме подкрепяше и не се отврати от мен, когато се забърквах в разни каши. Когато тази пролет ме освободиха от затвора, на вратата пак ме посрещна господин Торнтън Лайн с красивата си кола. Държа се с мен като с княз — отведе ме във великолепната си къща, даде ми да ям и да пия прекрасно вино. Каза ми, че е много разстроен от млада дама, за която се грижел. Тя работела при него, дал й работа, когато едвам свързвала двата края. Сподели, че разпространявала лъжи за него и била лошо момиче. Не бях виждал тази жена на име Одет Райдър, но колкото повече той ми разказваше за нея, толкова повече се изпълвах с решителност да отмъстя. Господин Лайн сподели, че била много красива, и тогава се сетих, че в бригадата, в която бях зачислен в затвора Уондзуърт, имаше човек на име Селсър. Доколкото си спомням, се казваше така. Излежаваше тежка присъда, защото лиснал сярна киселина в лицето на приятелката си. Тя го зарязала и се оженила за друг, докато бил в затвора. Доколкото знам, била много красива. Когато Селсър си излежал присъдата, причакал я и й плиснал сярната киселина, често повтаряше, че никак не съжалявал. Затова, когато господин Лайн ми каза, че момичето било красиво, ми хрумна да й отмъстя така. Живеех в Ламбет, в къщата на един рецидивист, който приема за наематели само престъпници. Взема повече от другите, но си струва, защото, ако полицията дойде да пита хазаина или жена му, те винаги дават лъжливи сведения. Отидох да живея там, защото имах намерение да извърша кражба на Мъсуел Хил с един, който познаваше мястото, пуснаха го от кауша два-три дни преди мен. Веднъж, както работехме, ме попита дали искам да свърша с него тази работа. Мислех, че може би ще успея да измъкна плячката, стига да се намери кой да се закълне, че не съм излизал вечерта от къщата. Казах на хазаина, че на четиринайсети имам работа, и му дадох една лира. Същата вечер видях господин Лайн и му изложих идеята си. Показах му сярната киселина, която бях купил от Уотърлу Роуд, но той рече, че не иска и да чува за такова нещо. Помислих, че само така си говори, да не се забърква. Каза да оставя на него момичето и се закани да си разчисти сметките с нея. Тръгнах си от къщата му към девет часа вечерта, обясних, че се прибирам в квартирата, а всъщност отидох в жилищния блок на Еджуеър Роуд, където живее тази Райдър. Познавах апартамента, защото бях ходил предишната вечер. Господин Лайн ме бе пратил да подхвърля някакви скъпоценности, взети от магазина. Искаше да я арестуват за кражба. Не успях да вляза, защото там беше един детектив на име Тарлинг, но огледах всичко и знаех как да се вмъкна, без да използвам предната врата, където винаги дежури портиер. Не беше трудно да вляза в сградата, нито пък в апартамента. Сметнах, че е най-добре да се вмъкна рано, защото момичето можеше да е на театър, а така щях да се скрия, преди да си е дошло. Вече в апартамента установих, че навсякъде е тъмно. Това беше добре дошло за задачата ми. Минавах от стая в стая, докато накрая стигнах в спалнята. Огледах помещението, потърсих къде да се скрия. В единия край на леглото имаше ниша, отделена със завеса, където бяха окачени няколко рокли и един пеньоар. Видях, че спокойно мога да се вмъкна зад дрехите и никой нищо да не усети. Точно до завесата имаше две куки за закачане на дрехи. Споменавам го заради нещо, което се случи по-късно. Докато тършувах, чух, че в ключалката се обръща ключ, и загасих лампата. Едва успях да се пъхна в нишата, когато вратата се отвори и се появи един мъж на име Милбърг. Той светна лампата и затвори вратата след себе си. Огледа се, сякаш си мислеше нещо, а сетне свали палтото си и го окачи на една от куките до нишата. Стаих дъх, страх ме беше да не надникне вътре, но не го направи. Тръгна из стаята, сякаш търсеше нещо, аз отново се уплаших, че ще ме открие, той обаче излезе и се върна с малък куфар. Едва след като излезе, видях, че от джоба на палтото му, закачено на куката, се подава дръжката на револвер. Не знаех за какво му е, но реших, че ако ме разкрие, все пак ще е по-добре револверът да е в моя, а не в неговия джоб, затова го извадих и го прибрах. После, както вече казах, той се върна и започна да реди багаж в куфара, който сложи върху леглото. След малко си погледна часовника, промърмори нещо, угаси лампите и бързо се омете. Чаках да се върне, но него го нямаше и тъй като знаех, че ако се появи, ще имам достатъчно време да се скрия, отново огледах револвера. Беше автоматичен и бе зареден. Никога не си бях служил с огнестрелно оръжие, но си помислих, че няма да е зле да го прибера, тъй като имах намерение да извърша престъпление, което би могло да ме прати до края на дните ми на каторга. Сетне изгасих лампата, седнах при прозореца и зачаках да се върне госпожица Райдър. Запалих цигара и отворих прозореца, за да излиза димът. Извадих и шишенцето със сярната киселина, махнах му тапата и го сложих на столче близо до мен. Шишенцето имаше широко гърло, както ми бе обяснил онзи в затвора. Само така можеш да плиснеш цялата киселина.

Не зная колко съм чакал в тъмното, но доколкото мога да преценя, около единайсет часа чух външната врата да траква лекичко и тихи стъпки в преддверието. Знаех, че не е Милбърг, той е едър. Този се движеше като котка. Всъщност не чух вратата на спалнята да се отваря. Със сярната киселина на столчето до мен чаках да светне лампата, но не стана нищо. Тогава ме прихвана нещо и тръгнах към човека, влязъл в стаята. Преди да се усетя, някой ме сграбчи и ме задуши, помислих, че е Милбърг, който ме е забелязал още първия път и се е върнал да ме пипне. Опитах се да го изтикам, но той ме халоса по брадата. Толкова се уплаших, че шумът ще събуди хората и ще дойде полицията, та явно съм си изгубил ума. Преди да разбера какво става, измъкнах револвера от джоба си и стрелях от упор. Чух шум от падащо тяло. Пистолетът още беше в ръката ми и първото, което направих, беше да се отърва от него. Напипах в тъмното кошница на крачета, пълна с памучни и вълнени конци и какви ли не други неща. Набутах револвера на дъното, а сетне тръгнах слепешком през стаята и запалих лампата. В същия момент чух отново, че в ключалката се обръща ключ. Хвърлих само един поглед към тялото, паднало по лице, и се мушнах в нишата. Влезе Милбърг. Застана с гръб към мен, не виждах лицето му, когато обърна тялото. Зърнах го как взема нещо от чекмеджето и го омотава около трупа, видях го да сваля сакото и жилетката, но едва когато излезе и аз се измъкнах от нишата, разбрах, че мъжът, когото съм убил, е милият господин Лайн. Сигурно съм полудял от мъка. Не знам какво съм правил. Мислех си само за едно — все има някакъв шанс той да не е мъртъв, трябва да го закарам в болница. Бяхме обсъждали плана за влизането му в апартамента и той ми обясни как ще докара колата отзад. Втурнах се навън през задния вход. И наистина, колата беше там, наоколо нямаше жива душа. Върнах се в спалнята, вдигнах го на ръце и го отнесох в колата, като го подпрях на седалката. Сетне се върнах и взех сакото и жилетката, които метнах до него. Намерих в колата ботинките му и тогава за първи път забелязах, че е обут в плъстени пантофи. Бил съм шофьор на такси и затова зная да управлявам автомобил, така че след няколко минути се носех по Еджуеър Роуд на път за болницата «Сейнт Джордж». Свих през парка, защото не исках хората да ме видят, и когато стигнах до едно място, където нямаше жив човек, спрях колата да погледна Лайн. Разбрах, че е мъртъв. Останах с него в колата близо два часа, плаках както никога през живота си, а сетне, след време, се съвзех, отнесох го и го положих на тротоара, на известно разстояние от автомобила. Останал ми беше достатъчно разум да се сетя, че ако го намерят мъртъв при мен, зле ми се пише, но не ми се щеше да го оставя, затова, след като му скръстих ръцете, поседях до него още час-два. Изглеждаше ми толкова самотен и студен, сърцето ми се късаше, като си помислех, че трябва да го напусна. На зазоряване видях леха с жълти нарциси, откъснах няколко и ги положих върху гърдите му, защото го обичах.“

Тарлинг свърши да чете и погледна помощника си.

— Ето го края на загадката с нарцисите — заключи той. — Едно доста просто обяснение, Уайтсайд. Между другото, това оневинява нашия приятел Милбърг, който, както изглежда, ще се измъкне без присъда.

След седмица двама души се разхождаха бавно покрай високия морски бряг. Бяха вървели дълго в пълно мълчание, когато Одет Райдър се обади:

— Много бързо се уморявам. Нека поседнем.

Тарлинг послушно се отпусна до нея.

— Видях тази сутрин във вестниците, господин Тарлинг, че сте продали универсалния магазин „Лайн“.

— Така е — потвърди Тарлинг. — Има много причини, поради които не искам да се хващам с магазина, нито пък да оставам в Лондон.

Тя не гледаше към него, играеше си със стръкчетата трева, които бе откъснала.

— В чужбина ли заминавате? — попита тя.

— Заминаваме — поправи я Тарлинг.

— Заминаваме? — погледна го изненадано Одет. — Кои заминаваме?

— Имам предвид себе си и момичето, на което се обясних буйно в любов в Хартфорд — уточни Тарлинг и тя сведе очи.

— Тогава помислих, че сте ме съжалили — рече Одет — и това до голяма степен ви е подтикнало да направите необузданото си обяснение в… в…

— Любов може би? — подсказа Тарлинг.

— Това е думата — потвърди тя леко усмихната. — Че го правите, подтикнат от огромната ми мъка.

— Направих го — рече Тарлинг, — защото те обичам.

— Къде отивате… отиваме? — попита неловко Одет.

— За няколко месеца в Южна Америка — заяви Тарлинг, — а после в моя любим Китай, за хладния сезон.

— Защо в Южна Америка? — поиска да разбере момичето.

— Защото — заяви Тарлинг — в тазсутрешния вестник четох една статия за цветя и научих, че в Аржентина не растели нарциси.