Убийството с нарцисите

25Последният блъф на Милбърг

Милбърг бе стигнал прекалено далеч. Надяваше се да разиграе тази малка сцена, без на бял свят да излезе самопризнанието. Нали си бе проницателен и хитър, бе осъзнал още преди Тарлинг, че детективът от Шанхай, наследник на милионите на Лайн, е завладян от хубостта на момичето, и всички негови предположения се потвърдиха от онова, на което стана свидетел, и в не по-малка степен от разговора, който бе подслушал, преди да отвори вратата.

Търсеше начин да избегне отговорността и да гарантира безопасността си. Макар Тарлинг да не го разбираше, Милбърг се бе уплашил доста и правеше последен опит да запази любимия си начин на живот, онзи лек и разкошен живот, за осигуряването на който беше рискувал толкова много.

Милбърг живееше в ужас, че Одет Райдър може да го издаде, и воден от паническия си страх, че тя е разкрила всичко на детектива, докато той я е прибирал от Ашфорд в Лондон, се престраши и се опита да го накара да млъкне — него, мъжа, на когото предполагаше, че тя се е доверила.

Изстрелите в мъгливата нощ, които за малко не сложиха край на кариерата на Джак Тарлинг, се обясняваха с ужаса на Милбърг, че ще бъде разкрит. Само един човек на този свят, само един жив човек би могъл да го изправи на подсъдимата скамейка и ако Одет го предадеше…

Тарлинг положи момичето на една кушетка. Влезе бързо в спалнята и запали лампата, за да налее чаша вода. Така даде шанс на Милбърг. В дневната гореше слаб огън. Той бързо грабна самопризнанието от пода и го пъхна в джоба си.

На една масичка имаше кутия с принадлежности за писане. Милбърг взе от нея бланка на хотела, смачка я и я пъхна в огъня. Когато Тарлинг се върна, тя пламтеше.

— Какво правите? — попита детективът и застана до дивана.

— Изгарям признанието на младата дама — отвърна спокойно Милбърг. — Не смятам, че е желателно…

— Почакайте — прекъсна го също така спокойно Тарлинг.

Сложи по-ниско главата на момичето, напръска лицето му с вода, то отвори очи и потръпна.

Тарлинг го остави за секунда и отиде при огъня. Листът беше изгорял, ако не се брои едно ъгълче, което той вдигна много предпазливо, огледа го, после огледа и стаята. Видя, че кутията е пипана, и се засмя. Смехът му не беше нито радостен, нито весел.

— Значи така, а? — рече детективът, отиде при вратата, затвори я и опря гръб на нея. — А сега, Милбърг, можете да ми дадете самопризнанието, което държите в джоба си.

— Изгорих го, господин Тарлинг.

— Лъжете — каза Тарлинг спокойно. — Знаете много добре, че няма да ви пусна да си отидете със самопризнанието в джоба, и се опитвате да ми хвърлите прах в очите, като изгаряте лист хартия. Дайте ми самопризнанието…

— Уверявам ви… — започна Милбърг.

— Дайте го — отсече пак детективът и с крива усмивка Милбърг бръкна в джоба си и измъкна смачкания лист. — А сега, след като толкова държите да видите как гори — продължи Тарлинг, — ще ви дам тази възможност.

Прочете декларацията отново и я сложи в огъня, изчака, докато се превърна в пепел, а сетне разрови пепелта с ръжена и заяви весело:

— Ето това е.

— Надявам се, че съзнавате какво направихте — наежи се Милбърг. — Унищожихте доказателствения материал, който, след като сте представител на закона…

— Я стига! — пресече го Тарлинг.

За втори път тази нощ отключи вратата и широко я отвори.

— Милбърг, можете да си вървите, зная къде да ви намеря, когато ми потрябвате — заповяда му той.

— Ще съжалявате — рече Милбърг.

— Далеч не толкова, колкото ще съжалявате вие, след като приключа с вас — отвърна му Тарлинг.

— Ще отида право в Скотланд Ярд — изсъска Милбърг, блед от ярост.

— На всяка цена го направете — отзова се хладно детективът — и бъдете така добър да ги помолите да ви задържат, докато дойда.

С тази реплика той затвори вратата след отдалечаващия се управител.

Одет седеше на ръба на дивана, с очи, вперени в човека, който я обичаше.

— Какво сте направили? — поиска да знае тя.

— Унищожих скъпоценното ви самопризнание — заяви бодро Тарлинг. — Докато бях в спалнята за вода, ми хрумна, че то може да е направено под натиск. Прав ли съм?

Одет кимна.

— А сега изчакайте да се пооправя и ще ви отведа у дома.

— Да ме отведете у дома ли? — сепна се момичето. — Не, в никакъв случай. Тя не бива да разбере.

— Напротив, трябва да разбере. Не зная какво не бива да разбира — продължи Тарлинг леко усмихнат, — но вече се събраха прекалено много загадки, а така не може да продължава.

Одет се изправи, отиде до камината, опря лакти на полицата над нея и отметна глава.

— Ще ви кажа всичко, което зная. Може и да сте прав — заяви тя. — Събраха се прекалено много загадки. Веднъж ме попитахте кой е Милбърг.

Обърна се в профил към него.

— Повече няма да ви задавам този въпрос — каза спокойно Тарлинг. — Аз зная.

— Знаете ли?

— Да, Милбърг е вторият съпруг на майка ви.

Очите й широко се разтвориха.

— Как открихте?

— Досетих се — усмихна се той. — А тя сигурно е запазила името Райдър по настояване на Милбърг. Помолил я е да не разкрива факта, че се е омъжила повторно.

Одет потвърди с кимване.

— Мама се запозна с него преди около седем години. По това време живеехме в Хароугейт. Виждате ли, мама разполагаше с малко пари, а според мен господин Милбърг е смятал, че са много повече. Беше страшно мил. Каза на мама, че има голямо предприятие в Лондон. Мама вярва, че е заможен.

Тарлинг подсвирна.

— Ясно — заключи той. — Милбърг е крал от работодателя си и е харчил парите за майка ви.

Одет поклати глава.

— Това само отчасти е вярно — каза тя. — Мама е неволен съучастник. Той купи къщата в Хартфорд и я обзаведе богато. Допреди година, докато не го убедих да се откаже от тях и да заживее по-скромно, държеше две коли. Вие, господин Тарлинг, не знаете какво означаваха за мен тези години, откакто открих колко ще затъне майка ми, щом се разкрият неговите злодеяния.

— Как ги открихте?

— Беше скоро след сватбата — обясни момичето. — Веднъж влязох в универсалния магазин „Лайн“ и една продавачка се държа грубо с мен. Не бих обърнала особено внимание, ако досадният управител на секцията не я уволни веднага, а когато го помолих да върне на работа момичето, той настоя да отида при управителя на магазина. Въведоха ме в кабинета му и когато видях там господин Милбърг, си дадох сметка, че води двойствен живот. Принуди ме да не издавам тайната му, обрисува ужасяваща картина на онова, което би се случило, и заяви, че ако отида на работа в магазина и му помогна, ще оправи всичко. Каза ми, че е направил големи капиталовложения и щял да използва тези пари да покрие злоупотребите. Затова постъпих на работа в универсалния магазин „Лайн“, но от самото начало той наруши обещанието си.

— Защо ви сложи там? — попита Тарлинг.

— Ако бе назначил друг, той би могъл да го уличи — отговори момичето. — Знаеше, че ревизията ще започне от моята секция, и искаше да има там човек, който да го предупреждава. Не ми го разкри, но се досетих какво му е хрумнало…

Момичето разказа за живота, който е водило, за униженията, които е изпитало, знаейки срамната си роля.

— От самото начало му станах съучастничка. Вярно, не съм крала, но приех работата, за да му помогна, да поправя тежката си простъпка и да спестя на майка си срама и страданията, които биха последвали, ако лъснеше истинският характер на Милбърг. — Момичето погледна към него с тъжна усмивка. — Почти нямам усещането, че говоря на детектив — рече то. — Всичко, което преживях през тези години, е било напразно, но каквито и да са последиците, истината трябва да излезе наяве. — Одет замълча, сетне додаде: — А сега ще ви разкажа какво се случи вечерта, когато бе извършено убийството.