Убийството с нарцисите

33Лин Чу инквизитор

Много неща се бяха случили с Милбърг от момента, когато се раздели със Сам Стей, докато го намериха да лежи вързан и безпомощен, със следи от китайска инквизиция. Бе прочел за убийството и се бе стъписал и натъжил.

Бе изпратил бележката до Скотланд Ярд не за да спаси Одет Райдър, а по-скоро за да си отмъсти на човека, убил единствената жена на света, докоснала изкривената му психика. Нямаше и никакво намерение да се самоубива. Още преди година си бе извадил паспорт, за да може във всеки момент да напусне страната, а през цялото време държеше свещеническите одежди, в случай че се наложи да ги използва.

Билетите бяха в джоба му и след като изпрати бележката по човек в Скотланд Ярд, той се отправи към гара Уотърлу да хване влака, който правеше връзка с парахода за Хавър. Знаеше, че полицията наблюдава гарата, но не се страхуваше, защото дори да имаше издадена заповед за арестуването му, нямаше как да разпознаят под благодушната външност на провинциален свещеник издирвания управител на универсален магазин „Лайн“.

Стоеше при щанда с книгите, за да си купи нещо за четене и да запълни часовете на пътуването, когато почувства как някой слага ръка на лакътя му и премаля. Обърна се и видя подобно на кафява маска лице, което му бе познато.

— Е, човече — попита с усмивка той, — какво мога да направя за теб?

Зададе въпроса по същия начин, както и на Стей, и мозъкът му механично отбеляза това.

— Ще дойдете с мен, господин Милбърг — съобщи му Лин Чу. — И ще направите добре да не вдигате много шум.

— Имате някаква грешка.

— Щом имам грешка — рече спокойно Лин Чу, — достатъчно е само да кажете на онзи полицай, че съм ви сбъркал с господин Милбърг, издирван по обвинение в убийство, и аз ще си имам много сериозни неприятности.

Устните на Милбърг затрепераха от страх, а лицето му стана пепеляво.

— Добре, ще дойда — каза той.

Лин Чу тръгна до него и те излязоха от гара Уотърлу. Пътуването до Бонд Стрийт се вряза в паметта на Милбърг като ужасен кошмар. Беше разглезен, не пестеше парите, за да си осигури удобство, и затова не бе свикнал да пътува с автобуси. А Лин Чу, тъкмо обратното — обичаше автобусите, те сякаш му доставяха удоволствие.

Безмълвно стигнаха до гостната в жилището на Тарлинг. Милбърг очакваше да завари там детектива. Вече беше стигнал до заключението, че Лин Чу само е пратен от човека от Шанхай да го заведе при него. Но от Тарлинг нямаше и следа.

— Е, приятелю, какво искаш? — попита той. — Аз наистина съм господин Милбърг, но когато казваш, че съм извършил убийство, изричаш гнусна лъжа.

Отчасти си бе възвърнал смелостта, защото бе очаквал да го отведат незабавно в Скотланд Ярд и да го арестуват. А това, че се е озовал в жилището на Тарлинг, идеше да подскаже, че положението не е толкова безнадеждно, както му се е струвало.

Лин Чу внезапно се обърна към Милбърг и го сграбчи за китката. Преди да разбере какво става, Милбърг вече лежеше на пода по лице, а коляното на Лин Чу се заби в кръста му. Усети нещо като телена примка около китките си и изпита мъчителна болка, когато свързващата брънка на китайските белезници се затегна.

— Ставайте! — заповяда строго Лин Чу и с изненадваща сила изправи Милбърг на крака.

— Какво ще правиш? — попита той, зъбите му тракаха от страх.

Не получи отговор. Лин Чу го сграбчи с едната ръка, отвори вратата с другата и го блъсна в стая, в която почти нямаше мебели. Имаше метално легло и на него китаецът катурна спътника си, който се строполи безпомощен.

Китайският ловец на крадци се залови методично за работа. Първо промуши през пръчките на леглото копринено въже и го завърза на една от тях, като го прокара под главата на Милбърг, та той да не се дърпа и да не се удуши.

Преобърна го, отключи белезниците и върза първо едната, после другата китка за страничните метални винкели.

— Какво ще правиш? — попита пак Милбърг, но китаецът не отговори.

От колана под блузата си извади зловещ нож и управителят на магазина отвори уста да извика. Не беше на себе си от ужас, а тепърва му предстоеше да бере страха. Китаецът спря вика, като сложи върху лицето на Милбърг възглавница, а после внимателно се зае да разрязва горните му дрехи.

— Ако крещите — заяви спокойно той, — хората ще помислят, че пея! Китайците не са музикални и се е случвало, когато пея родните си песни, хората да идват и да питат кой стене и вика за помощ.

— Действаш незаконно — прошепна Милбърг, правейки последен опит да се спаси. — За престъплението си ще лежиш в затвора.

— Ще имам късмет — отговори Лин Чу, — защото затворът означава живот. Докато ти ще увиснеш на дълго въже.

Вдигна възглавницата от лицето на пленника си и сега побледнелият мъж следеше с ужас всяко движение на китаеца. След малко Милбърг остана гол до кръста и Лин Чу огледа какво е свършил, доволен от себе си.

Отиде при вградения шкаф и извади оттам кафяво шишенце, което сложи на нощното шкафче. Приседна на ръба на леглото и заговори. Имаше почти безупречен английски, макар от време на време да търсеше думите, а имаше и моменти, когато словото му звучеше малко сковано и доста превзето. Изразяваше се бавно и много натъртено.

— Познавате ли китайците? Не сте живели в Китай, нали? Когато казвам „живели“, нямам предвид да прекарате една седмица в добър хотел в някой от крайбрежните градове. Вашият господар Лайн живя по този начин в Китай. Не пожъна особен успех.

— Нищо не зная за господин Лайн — прекъсна го Милбърг, долавяйки, че Лин Чу по някакъв начин го свързва със злополучните преживявания на Торнтън Лайн.

— Чудесно — продължи Лин Чу и потупа с плоското на ножа дланта си. — Ако бяхте живели в Китай — в същинския Китай, щяхте може би да имате някаква представа за нашия народ и неговия манталитет. Твърдят, че китаецът не знае що е страх от смъртта или болката, което е малко пресилено, защото съм срещал престъпници, дето се страхуват и от двете.

За секунда устните му се извиха в нещо като усмивка, сякаш той си бе спомнил нещо забавно. После отново стана сериозен.

— От гледна точка на западняците ние сме първобитни. От наша гледна точка просто строго пазим честта си. Освен това трябва да подчертая — и за ужас на Милбърг той наистина подчерта думите си, като опря върха на ножа в широките му гърди, макар че го държеше толкова леко, та потърпевшият усети само лек гъдел, — ние не отдаваме същото значение на правата на личността, както вие на Запад. Така например — обясни внимателно китаецът — не се церемоним с нашите затворници, стига да смятаме, че ако ги попритиснем, ще допринесем да възтържествува справедливостта.

— Какво искаш да кажеш? — обади се Милбърг, осенен от злокобна мисъл.

— Във Великобритания, а доколкото знам, и в Щатите, макар американците да са много по-просветени по въпроса, когато арестувате член на банда, се задоволявате да го подложите на кръстосан разпит и му оставяте възможност да даде пълен простор на въображението си. Задавате му въпроси до припадък, а не знаете дали казва истината.

Милбърг задиша тежко.

— Запомнихте ли какво ви казвам? — поинтересува се Лин Чу.

— Не те разбирам — отговори с разтреперан глас Милбърг. — Зная само, че извършваш много…

Лин Чу го спря с жест.

— Прекрасно осъзнавам какво върша — отсече той. — А сега слушайте. Преди около седмица господин Торнтън Лайн, вашият работодател, беше намерен мъртъв в Хайд Парк. Бил е по риза и панталони, а около тялото му някой е намотал копринена нощница, опитвайки се да спре кръвотечението от раната. Убит е в жилището на младата жена, чието име не мога да произнеса, но вие сигурно я знаете.

Милбърг, който не изпускаше от очи китаеца, кимна.

— Убили сте го вие — изрече бавно Лин Чу, — защото е открил, че го крадете, и ви е било страх, че ще ви предаде на полицията.

— Това е лъжа — изрева Милбърг. — Това е лъжа… казвам ти, че е лъжа!

— След няколко мига ще разбера дали е лъжа, или не — осведоми го китаецът.

Бръкна в блузата си и Милбърг го загледа втрещен, но той извади оттам само сребърна табакера, която отвори. Взе си цигара, запали я и няколко минути пуши мълчаливо, без да откъсва поглед от Милбърг. После стана, отиде при шкафа и извади по-голямо шише, което сложи до другото.

Дръпна от цигарата, след това я хвърли в камината.

— В интерес на всички засегнати страни е — заключи Лин Чу, говорейки бавно и на пресекулки — истината да блесне и заради моя благороден господар Ли Жън, Ловеца, и заради неговата млада дама.

Извади ножа и се наведе над обхванатия от ужас мъж.

— За Бога, недей, недей! — едновременно изкрещя и изплака Милбърг.

— Няма да ви заболи — каза Лин Чу и драсна четири резки върху гърдите му.

Острият като бръснач нож само докосваше плътта, но където минеше, оставяше тънка червена следа като от одраскване. Милбърг не почувства почти никаква болка, само слабо дразнещо смъдене. Китаецът остави ножа и взе по-малкото шишенце.

— Тук — обясни той — има растителна отвара. Вие бихте го оприличили на лютика, но не е точно като вашите лютиви чушчици, защото е извлечено от корена на китайско растение. А в това шише — той взе по-голямото флаконче — има китайски мехлем, който веднага облекчава болката, причинена от лютиката.

— Какво ще правиш? — попита Милбърг и се замъчи да се освободи. — Негодник! Сатана!

— С четчица ще втрия лютиката на тези места. — Лин Чу докосна гърдите на Милбърг с дългите си бели пръсти. — Четчицата ще се движи бавно, милиметър по милиметър, и вие ще усетите болка, каквато никога не сте изпитвали. Това е болка, която ще ви терзае от главата до петите, ще я помните до гроб. Понякога — съобщи философски той — хората полудяват от нея, но според мен вие няма да загубите разума си.

Отпуши тапата и потопи четчицата от камилски косъм, после я извади, навлажнена с течността. През цялото време следеше Милбърг и когато пълният мъж отвори уста да изкрещи, натика в нея копринена носна кърпа, която измъкна с мълниеносна бързина от джоба си.

— Чакай, чакай! — простена Милбърг с приглушен глас. — Имам да ти кажа нещо — нещо, което господарят ти би трябвало да знае.

— Това вече е друго — рече Лин Чу хладно и извади кърпичката. — Ще ми кажете истината.

— Каква истина трябва да ти кажа? — попита Милбърг, вече плувнал в пот от страх.

— Ще признаете истината, че сте убили Торнтън Лайн — допълни китаецът. — Това е единствената истина, която искам да чуя.

— Кълна се, не съм го убил аз! Кълна се, кълна се! — повтаряше обезумелият пленник. — Чакай! Чакай! — проплака той, когато Лин Чу взе отново кърпичката. — Знаеш ли какво се случи с госпожица Райдър?

Китаецът затаи дъх.

— С госпожица Райдър ли? — бързо попита той. (Произнесе името „Лайдър“.)

Покорно и запъхтяно Милбърг разказа за срещата си със Сам Стей. В страха и душевното си терзание той възпроизведе точно не само всяка дума, но и интонацията, а китаецът слушаше с притворени очи. Когато Милбърг свърши, той остави шишенцето и го запуши.

— Господарят ми не би искал младата жена да изпадне в опасност. Тази вечер той няма да се върне, затова трябва да отида в болницата — вие можете да ме почакате.

— Пусни ме — каза Милбърг. — Ще ти помогна.

Лин Чу поклати глава.

— Можете да почакате — повтори със зловеща усмивка той. — Първо ще отида в болницата, а сетне, ако всичко е наред, ще се върна за вас.

От тоалетната масичка взе чист бял пешкир и го сложи върху лицето на жертвата си. Върху пешкира напръска съдържанието на трето шише, което извади от шкафа; Милбърг не помнеше нищо повече, докато след час не видя над себе си озадаченото лице на Тарлинг.