Убийството с нарцисите

29Теорията на Лин Чу

При тях дойде невъзмутимият Лин Чу и внесе със себе си присъщата му загадъчна атмосфера.

— Е — попита Тарлинг, — какво откри?

Дори Уайтсайд овладя възторга си и наостри уши.

— Снощи по стълбите са минали двама души — започна Лин Чу, — а също и господарят. — Китаецът погледна Тарлинг и той потвърди с кимване. — Стъпките ти личат ясно — продължи Лин Чу, — както и стъпките на малката жена, а също и босите крака.

— Босите крака ли? — заинтересува се Тарлинг, а Лин Чу кимна в отговор.

— Какви — на мъж или на жена, са босите крака? — попита Уайтсайд.

— Може да са били на мъж или на жена — отговори китаецът, — но стъпалата са били наранени и са кървели. Има следи от кръв по камъчетата вън…

— Глупости — отсече Уайтсайд.

— Оставете го да се доизкаже — намеси се Тарлинг.

— Влязла е и е излязла една жена… — продължи Лин Чу.

— Това е била госпожица Райдър — прекъсна го Тарлинг.

— Сетне са дошли жена и мъж, после е дошъл босоногият, защото кръвта е върху отпечатъка от крака на жената.

— Откъде знаеш коя е била първата жена и коя втората? — попита Уайтсайд, заинтригуван въпреки всичко.

— Краката на първата са били мокри — отвърна Лин Чу.

— Но нали не е валяло — каза победоносно детективът.

— Стояла е на тревата — поясни китаецът и Тарлинг кимна, защото си спомни, че момичето е стояло в тревата в сянката на храстите и е наблюдавало премеждието му с Милбърг.

— Но има нещо, което не мога да разбера, господарю — продължи китаецът. — Има следа от друг женски крак, който не откривам на стълбището в преддверието. Тази жена е обиколила къщата според мен два пъти, а после е отишла в градината и е минала между дърветата.

— Госпожица Райдър е излязла от къщата на пътя, а оттам е тръгнала към Хартфорд след мен — рече Тарлинг.

— Има следи от жена, която е обиколила къщата — настоя Лин Чу, — и според мен тази жена е била боса.

— Има ли следи от мъж освен от нас тримата?

— Тъкмо бях стигнал до това — отговори Лин Чу. — Има една много слаба следа от мъж, който е дошъл рано, защото отпечатъците от мокрите стъпала са върху неговите, но той не е оставил следи по камъчетата върху алеята, само отпечатъка от колело.

— Това е бил Милбърг — отсъди Тарлинг.

— Ако един крак не е докоснал земята — обясни Лин Чу, — той няма как да остави следа. Ето защо кракът на жената, обиколила къщата, ме затруднява — не намирам следите й по стълбата. Но зная, че е дошла от къщата, защото следата й води от вратата навън. Ела, господарю, да ти покажа!

Китаецът тръгна пред тях по стълбите към градината и едва сега Уайтсайд забеляза, че той е бос.

— Да не си сбъркал своите следи със следите на някой друг? — подкачи го той.

Лин Чу поклати глава.

— Оставих обувките си пред вратата, защото така ми е по-лесно да работя — каза спокойно той и си обу малките обувки.

Поведе ги към другата страна на къщата и им посочи отпечатъците от подметки. Безспорно бяха женски. Токът беше оставил дълбока следа с формата на полумесец, която се виждаше около цялата сграда. Колкото и да е странно, следи имаше почти пред всеки прозорец, сякаш тайнствената посетителка бе прескачала бордюра на лехата, за да намери откъде да влезе.

— Приличат повече на чехли, отколкото на обувки. И безспорно са на жена — заяви Уайтсайд, след като разгледа единия отпечатък. — Какво мислите, Тарлинг?

Детективът кимна и ги поведе обратно към къщата.

— Каква е теорията ти, Лин Чу? — попита той.

— Някой е влязъл в къщата — каза китаецът, — вмъкнал се е през вратата долу и се е качил по стълбите. Първо този някой е убил госпожа Райдър, а сетне е тръгнал да претърсва къщата, но не е могъл да влезе през вратата.

— Точно така — подкрепи го Уайтсайд. — Имаш предвид вратата между малкото крило и останалата част от къщата. Тя беше заключена, когато открихте убитата, нали, Тарлинг?

— Да — потвърди той, — беше заключена.

— Когато са видели, че не могат да влязат в къщата — продължи Лин Чу, — са се опитали да минат през някой от прозорците.

— Те ли? — възкликна нетърпеливо Тарлинг. — Кои са тези „те“? Имаш предвид жената ли?

Новата теория беше объркваща. Знаеше кой е вторият в трагедията — кафявото петно, прогорено със сярната киселина върху ръката му, го подсещаше за него, но кой беше третият?

— Имам предвид жената — отговори спокойно Лин Чу.

— Но кой, по дяволите, е искал да се вмъкне в къщата, след като е убил госпожа Райдър? — избухна Уайтсайд. — Теорията ти противоречи на здравия разум, Лин Чу. Когато някой извърши убийство, гледа да се отдалечи възможно най-бързо от местопрестъплението.

Лин Чу не отговори.

— Колко хора са замесени в това убийство? — проговори Тарлинг. — Бос мъж или жена е влязъл и е убил госпожа Райдър, втори човек е обиколил къщата, опитвайки се да влезе през някой прозорец…

— Не мога да кажа дали са били един или двама души — отвърна Лин Чу.

Тарлинг отново огледа малкото крило. Както бе изтъкнал китаецът и както му бе обяснил и детективът, то бе откъснато от къщата, за да осигури спокойствие на господин Милбърг при посещенията му в Хартфорд. Състоеше се от три помещения — спалня, свързана с дневната, очевидно използвана от госпожа Райдър, защото в гардероба висяха нейните дрехи, дневната, в която беше извършено убийството, и стая за гости, откъдето Тарлинг бе отишъл с Одет в коридора над антрето.

Точно през тази стая се отиваше от крилото в къщата.

— Не ни остава нищо друго, освен да поверим случая на местната полиция и да се върнем в Лондон — заключи Тарлинг, когато свършиха огледа.

— И да арестуваме Милбърг — подсказа Уайтсайд. — Приемате ли теорията на Лин Чу?

Тарлинг поклати глава.

— Не ми се ще да я отхвърля — заяви той, — защото Лин Чу е възможно най-добрият следотърсач. Той е в състояние да открие следи от стъпки и притежава нюх на ловец, с който навремето в Китай постигна смайващи резултати.

Върнаха се в града с кола. Лин Чу седеше до шофьора и пушеше цигара от цигара. Тарлинг мълча почти през цялото време, погълнат от най-новите разкрития в тази загадка, чието решение продължаваше да му се изплъзва.

В Лондон на път за Скотланд Ярд минаха през Кавендиш Плейс — там се намираше клиниката, където бе настанена Одет Райдър. Тарлинг спря колата, за да провери състоянието на момичето — казаха му, че се е възстановило от страшната мъка, в която го беше потопило ужасното откритие от сутринта, и сега спи спокойно.

— Поне една добра вест — съобщи на спътниците си той, когато се върна при тях. — Страшно се бях притеснил.

— Вие се интересувате много от госпожица Райдър, нали? — попита сухо Уайтсайд.

Тарлинг се наежи, но сетне се засмя.

— О, да, интересувам се — призна той, — но това е съвсем естествено.

— Защо да е естествено? — поиска да знае Уайтсайд.

— Защото — натътри Тарлинг — госпожица Райдър ще стане моя жена.

— Охо! — възкликна Уайтсайд и не каза нищо повече.

Заповедта за арестуването на Милбърг ги чакаше и бе връчена за изпълнение на Уайтсайд.

— Няма да му оставим много време — каза полицаят. — Боя се, че сме му дали прекалено голяма преднина и ще имаме късмет, ако го намерим у дома.

Както и очакваше, къщата в Кадмън Таун се оказа празна. Жената, която идваше всеки ден да чисти, чакаше търпеливо край желязната порта. Господин Милбърг, съобщи им тя, обикновено й отварял в осем и половина. Дори когато бил „в провинцията“, се прибирал преди идването й.

Уайтсайд пъхна в ключалката на вратата шперц, отвори я (чистачката вдигна врява, за да защити своя работодател) и тръгна по постланата с плочки пътека. Вратата ги затрудни повече, беше снабдена със секретна ключалка. Без да се церемони, Тарлинг счупи един от прозорците и се засмя доволно.

— Чувате ли?

Чуха пронизителен звън.

— Силнална уредба против крадци — съобщи лаконично Тарлинг, после вдигна прозореца и влезе в малкото помещение, където бе разговарял с Милбърг.

В къщата нямаше никой. Те вървяха от стая в стая и претърсваха бюрото и шкафовете. В един от тях Тарлинг откри няколко лъскави люспи, които събра от рафта с длан.

— Да не се казвам Тарлинг, ако това не е термит — рече той. — Във всеки случай, ако не успеем да осъдим Милбърг за убийство, ще го осъдим за палеж. Изпратете това в лабораторията, Уайтсайд. Дори и да не е убил Торнтън Лайн, Милбърг положително е подпалил кантората „Дашуд и Соломон“, за да унищожи следите от злоупотребите си.

Второто откритие направи Уайтсайд. Милбърг спеше на голямо дървено легло с балдахин.

— Обича разкоша, проклетникът — отбеляза полицаят. — Вижте колко дебел е матракът — каза той, а сетне продължи да изучава леглото, като отпори плата, който го обточваше.

Усилията му бяха възнаградени — той откри мъничка дупка в дъската. Извади ножчето си, отвори приспособлението за почистване на лула и пъхна тясното му острие в отвора. Чу се щракане и изведнъж се отвориха две вратички, които някак нелепо напомняха на вратичките на грамофон, предназначени да притъпят силата на звука.

Уайтсайд бръкна и извади нещо.

— Тетрадки — рече разочарован той. Сетне се оживи и добави: — Това са дневници, дали пък този тип не си е водил дневник?

Струпа тетрадките на леглото, а Тарлинг взе една и я прелисти.

— Дневникът на Торнтън Лайн — съобщи той. — Може да свърши работа.

Една от тетрадките — последната — се оказа заключена със закопчалка. Личеше, че е правен опит ключалката да се насили, защото беше изкривена. Милбърг наистина се бе опитвал да я отвори, но тъй като бе започнал да чете дневниците от началото, бе оставил заключената тетрадка за по-нататък.

— Нищо друго ли няма? — попита Тарлинг.

— Нищо — отвърна разочарован инспекторът, който още разглеждаше отвора. — Може да има и други такива скривалища — предположи той.

Търсиха, но не откриха нищо.

— Тук нямаме какво повече да правим — каза Тарлинг. — Оставете един от хората си в къщата, в случай че Милбърг се върне. Макар че аз лично се съмнявам.

— Смятате ли, че момичето го е изплашило?

— Според мен е твърде вероятно — отвърна Тарлинг. — Ще разпитам в магазина, но едва ли е там.

Предположението му се оказа вярно. Никой в универсалния магазин „Лайн“ не беше виждал управителя, нито пък знаеше къде се намира. Милбърг беше изчезнал, сякаш земята се беше отворила да го погълне.

Скотланд Ярд незабавно разпрати във всички полицейски участъци подробно описание на издирвания човек. След двайсет и четири часа всички околийски началници на полицията разполагаха с описанието и снимката му и арестуването на Милбърг бе само въпрос на време, стига той, разбира се, да не бе напуснал страната, след като бе излязъл от стаята на Тарлинг в Хартфорд.

В пет часа същия следобед бе намерена нова улика. В крайпътната канавка близо до Хартфорд, на около шест и половина километра от къщата, където бе извършено последното убийство, полицията откри чифт кални дамски обувки. Съобщи го началникът на полицията в Хартфорд, който се обади по телефона и каза още, че е изпратил обувките по специален куриер.

В седем и половина малкият пакет вече бе на бюрото на Тарлинг. Той скъса хартията, отвори капака на мукавената кутия и извади разкривен вехт чехъл.

— Без съмнение е дамски — заключи той. — Виждате ли тока с форма на полумесец?

— Вижте! — възкликна Уайтсайд и посочи някакви петна по кафеникавия хастар. — Това потвърждава теорията на Лин Чу. Ходилата на жената с чехлите са кървели.

Тарлинг кимна. Обърна езика да види етикета на производителя и обувката падна от ръцете му.

— Какво има? — обърна се към него Уайтсайд и вдигна обувката.

Погледна я и се разсмя безпомощно, защото от вътрешната страна на езика имаше мъничък етикет с името на един лондонски производител на обувки, а под него с мастило беше написано: „Госпожица О. Райдър“.