В тъмните гори

Десета глава

Нийла чувстваше жестоки болки в ходилата. Непрекъснато ругаеше наум онова пишлеме Тими, което отмъкна маратонките й. Болката и яростта й помогнаха да не губи връзка с действителността, докато следваше мъжа на име Робинс до колата му. Возилото се оказа пълно с крули, сякаш бе заето от странно семейство, готово да отпътува на почивка. Видя как Робинс застрелва двама от тях и хукнаха да спасяват живота си.

Отначало срещата с другата група внесе известно облекчение сред тях. Увеличаваше се общият им брой. Но се оказа, че мъжът, който се казваше Лендър, хич и не мислеше да стои мирен и да се крие. Бе решил да намери жена си дори с цената на смъртта на останалите.

— Никога няма да я намерим! — каза Робинс, след като бродиха десетина минути сред дъбравата. — Най-добре е да се откажем и да се опитаме да се доберем до шосето.

— Ами че тръгвай тогава — каза с рязък тон Лендър. — Пък и за какво си ми нужен?

— Те ще убият хлапетата, които са с теб.

— Трябва да намеря жена си.

— Тя вероятно е вече мъртва.

— Не.

— А как да я открием? — попита с отчаян глас момичето, едва сдържайки сълзите си.

— Разбира се, че няма да я открием, след като се крием в храсталаците като сритани кутрета — каза Лендър.

— Но това е единственият ни шанс — възрази Робинс.

— „Страхливецът умира много пъти, докато смелият човек среща смъртта само веднъж.“

— Аз съм с господин Дилс — обади се Бен. — Трябва да я спасим, дори и да поемем допълнителни рискове.

— Я заебете тая работа! — намеси се Шери. — Не смятам повече да подлагам задника си на каквито и да е рискове…

Лендър извика, когато от клоните на дървото, под което стояха, върху него се стовари една бледа фигура. Коленете на съществото удариха раменете му и го повалиха на земята. Нийла видя нож във вдигнатата ръка. Робинс светкавично стреля. Между малките гърди зейна голяма дупка. Момичето се килна напред и се просна по очи.

— Ама че лайняна работа! — едвам успя да изрече Шери.

Нийла се загледа в тялото. Момичето беше голо. Кръв бликаше откъм дупката с неравни очертания на гърба му.

— Да тръгваме! — решително каза Робинс. — Изстрелът ще ги устреми всичките насам.

Той енергично затегли Нийла за ръката.

Отново хукнаха. Бягаха дълго време. Нийла вече изнемогваше от болки в ходилата, но се стараеше да бъде в ритъм с темпото, наложено от Робинс, без да си позволи нито веднъж да се оплаче или да забави крачка. За пръв път от отвличането им насам се почувства обнадеждена. Вече не беше пленничка. Робинс беше изпълнен с решимост да я спаси. Крулите бяха изчезнали. Може би пък щеше да оцелее до сутринта?

Тъкмо усети, че не ще може да тича повече, когато Робинс изведнъж спря.

— Само… малко да си поемем дъх — изрече той, дишайки задъхано.

Нийла кимна в знак на съгласие.

Шери, която през цялото време бягаше непосредствено зад нея, залитна и се подпря на близкото дърво.

— Къде са останалите? — попита Робинс.

— Идват — отвърна Шери, отпускайки вяло ръце. — Поизостанаха малко. Исусе мили, едвам мога да се помръдна!

Нийла дочу пукот на съчки и шумолене на листа под бягащи нозе. Някъде наляво. Понечи да извика:

— Наса…

Робинс на мига сложи длан върху устата й.

— Ш-ш-т!

Пръстите му излъчваха натрапчивия мирис на барут.

— Може и да не са те — прошепна той в ухото й.

— Хей! — Беше гласът на момчето. — Къде се дянахте всички?

Робинс кимна успокоено и сне дланта си.

— Насам! — получи възможност да довърши наченатия си вик Нийла.

След няколко мига момчето и момичето се озоваха при тях.

— Съжалявам — каза задъхан Бен. — Бяхме позагубили ориентация.

— А татко? — Огледа се объркано Корделия. — Татко, къде си? — Погледна към Робинс. — Къде е баща ми?

— Не съм го виждал.

Тя се обърна с тревога към момчето:

— Господи, Бен! Какво ще правим?

— Ще се появи. Трябва да изчакаме.

— Пет минути — каза Робинс. — Кой има часовник?

Корделия вдигна ръка и Нийла видя каишка около китката й. За момент се изненада, че часовникът й не бе отнет още в града. После си помисли за Розовото листенце. Нищо чудно нямаше в това, че дъртата откачалка не се е поинтересувала от подобна плячка. Беше твърде далеч отишла в лудостта си. Голямата радост на живота й се състоеше в това да стоварва чука си върху човешки черепи. А и онзи тип, садистът…

— Колко е часът? — попита Робинс.

Момичето натисна бутончето и на циферблата пламна числото 10:32.

— Ще чакаме до десет и четиридесет — отсече Робинс.

— И после какво? — попита момичето.

— После се изнасяме с максимална бързина.

— Вие може би ще се изнесете.

— Даваме му осем минути — продължи Робинс с тих, спокоен шепот. — Ако не се появи дотогава, въобще няма да дойде. Или се е загубил, или крулите са го спипали. Ако не тръгнем, крулите скоро ще ни надуп… ще ни хванат, което едва ли ще бъде от полза за баща ти.

— Така или иначе аз не мърдам.

— Това е за твоя сметка.

— А може би пък той да дойде навреме — обади се момчето.

Спряха разискването. Зачакаха.

Нийла се вгледа между дърветата. Като се изключи мижавата лунна светлина, проникваща тук-таме, в гората бе тъмно като в рог. Бащата бе някъде там. Но тя не очакваше той да се появи. Ако въобще някой се появеше, то това щеше да бъде друг.

Нийла потърка ръце. Обърна се и се взря в тъмнината.

Ако въобще някой се появеше…

Тя се доближи до едно дърво и се облегна. Беше й приятно усещането от допира до грапавата му кора.

Така поне няма да могат да ме издебнат изотзад, помисли си тя.

Робинс пак попита за часа.

— Десет и тридесет и пет — отвърна шепнешком Корделия.

Бяха изминали само три минути.

Нийла тихо изстена от напрежение. Кръстоса ръце. Зърната на гърдите й се бяха втвърдили. Бяха щръкнали като от студ. Тя ги покри с длани. Успокоителната топлина ги поотпусна малко.

Вдясно изпука съчка.

Нийла погледна натам. Видя само дървета, храсти и мрак. Нищо не помръдваше. Не последва нов шум.

Но, затаила дъх, тя не отмести поглед от тази посока.

Там някой се беше спотаил и ги наблюдаваше.

Тя го усещаше осезателно. Почти й се струваше, че го вижда.

Някой.

Не беше бащата на момичето.