В тъмните гори

Четиринадесета глава

Откъм къщата проникнаха в гаража на Тъкър Грейди. Там се намираше един „Додж Дарт“. Отидоха към задната му част и Джени посегна към бравата на гаражната врата.

— Така няма да стане — каза Пег на дъщеря си. — Отваря се с дистанционно управление.

— Ох, не!

— Какво лошо има в това?

— При отварянето ще се вдигне такъв шум, че ще се събудят и мъртвите… а и старата жена.

— Е и? — лаконично попита Пег.

— За никъде не сме, ако тя се разкрещи или се обади на ченгетата, или пък направи дявол знае какво още друго. Най-добре е да се върнем и да я вържем.

— Господи, Джени.

— Тя е по-стара и от Господ. Не е в състояние да ни окаже каквато и да е съпротива.

— Хайде да потегляме и толкоз.

Джени смръщи вежди.

— Искаш да провалиш всичко ли?

— Аз…

— Хайде да се погрижим за бабишкера. Ще бъде лесна работа.

Напуснаха гаража и се върнаха в къщата през задната врата. Джени водеше. Минаха през кухнята и после по толкова тъмен коридор, че Пег спря да вижда дъщеря си. Затова протегна ръка напред. Докосна гърба й и се хвана за рамото й.

— Стаята е тук — прошепна Джени.

Пег чу изскърцването на вратата. Джени пристъпи с рамо напред в помещението. Пег я последва, опипвайки рамката на вратата.

Изведнъж стаята ярко се освети. Примигвайки, Пег видя дланта на Джени върху ключа за осветлението.

Старата жена седеше на леглото с широко отворени очи и протегнати напред костеливи ръце.

— Много, много се забавихте — каза тя с висок и треперещ гласец.

Джени объркано погледна към Пег.

— Знаех си, че някоя хубава нощ ще дойдете при Хеги. Чувствах го в костите си. Не знам какво ви спираше досега.

Джени се запъти към дрешника.

— Там няма никой, младо момиче. Съвсем сама съм. Сама съм откакто станах на петдесет и две години… откакто отведохте моя скъп Брайън.

— А Тъкър? — попита Джени.

— Кой? Моят Брайън, моят единствен Брайън. Отведохте го при вашите дървета. О, да, там го отведохте — при вашите дървета.

Джени излезе от дрешника с халат в ръцете си.

— Заведохте го при гадните крули.

Джени свали копринения шнур от халата и пристъпи към леглото.

— Знаех си, че ще дойдете за мен — продължи Хеги, тресейки глава, докато Джени й връзваше ръцете. — Чаках ви. Представях си го. Ще бъда забавно блюдо за диваците. — Тя се изкикоти. — Блюдо… малко люто. Искаш ли да ти кажа тайната си? Обещаваш ли да не я издадеш?

Бабичката намигна на Джени с побелялото си от старческо перде око.

— Честен кръст — произнесе на висок глас момичето и стегна възела.

— Змийска отрова — каза старицата. Изкикоти се отново. — От гърмяща змия. Схващаш ли? Пропита съм от нея. Вкарвам си я дозирано откакто станах на петдесет и две. Да, миличка. Направо преливам. — Тя изсъска като змия. — Змийско месо.

Джени погледна към Пег със страх в очите. После отново се обърна към старата жена.

— Връщаме се веднага.

— И ще ме отведете при вашите дървета. Да. Забавно блюдо за мръсните крули.

Джени с бързи крачки излезе от спалнята. С трепереща ръка вдигна падналите върху челото й коси. Пег сложи ръка на рамото й.

— Тя е откачена, нали? — попита момичето.

— Май да — отвърна Пег.

— Ама че работа!

Вратата на гаража с трясък се вдигна и Пег на заден ход изкара „Додж“-а на алеята. Забелязвайки, че Джени гледа към къщата, тя също се загледа натам. Единственият прозорец, който светеше, беше този на спалнята.

Джени смръщи нос.

— Какво има? — попита майка й.

— Лудите винаги ме изправят на нокти.

Пег кимна и подкара колата по улицата.

— Добре е да си сложиш колана.

— Мислиш ли, че наистина го е правила? Че е поемала змийска отрова?

Пег вдигна рамене.

— Това е странно и доста страшно — отговори Джени, докато си поставяше предпазния колан. — Но иначе не е лоша идея. Питам се къде ли държи змиите. Не видях такива из къщата. — Тя отвори жабката и постави ножа от задния си джоб. — И тук няма.

Пег се поразтърси. Намери своите два ножа и ги подаде на Джени.

— Направи нещо с тези железа.

— Най-добре е да запазиш поне единия — каза момичето.

— Няма да са ни нужни.

— Никога не се знае.

Пег подаде единия нож на Джени, а остави другия на скута си.

— Не можеш ли да минеш без фаровете? — попита Джени.

Пег ги угаси. Макар и да бе тъмно, уличните лампи осветяваха достатъчно паважа, за да могат да се придвижват напред. Пег караше бавно и все по улица „Груб“. Тя беше паралелна на главния път. Ресторантът на ъгъла бе затворен през нощта. От другата страна на пътя се намираше мотелът „Слънчев лъч“. Примигващият светлинен надпис гласеше: „Свободни места има.“

Откъм долния край на пътя проблеснаха фарове. Стомахът на Пег се сви. Включи на заден ход и придвижи колата обратно до завоя, от който бяха току-що излезли. Натисна педала на спирачката. Колата спря. Пег загаси мотора.

— Наведи се!

Двете залегнаха на седалките.

По бумтежа на двигателя на приближаващата кола Пег позна, че не е лек автомобил. Вдигна глава, колкото да погледне. Премина камион с ремарке.

Подпали бързо колата, отново я изведе на пътя и я подкара след камиона.

— Но Лос Анджелис не е натам! — възрази Джени.

— За това ще мислим по-късно — каза Пег. — Засега да се залепим за камиона.

Натискаше докрай педала на газта, опитвайки се да следва отблизо камиона. Той се оказа твърде бърз и постепенно увеличаваше дистанцията. Взеха един завой и Барлоу остана назад. Пътуваха с изгасени фарове. Нямаше я светлината на уличните лампи и Пег едва виждаше пътя. Стараеше се да кара по средата. Скоро започна да догонва камиона. Целта й беше да се движи достатъчно близо зад него, за да може да се води по задните му светлини.

Стоповете на камиона светнаха.

Изведнъж започна да намалява скоростта. Пег придвижи колата плътно зад него.

— Май съвсем спира — предупреди Джени.

— Господи, какво…

Отбивайки встрани от средата на пътя, Пег видя множество светлини от фарове на спрели коли. Отново сви зад камиона.

— Блокирали са пътя — промърмори тя.

Джени простена.

Пег натисна педала на спирачките. Щом колата замръзна на място, видя как камионът започна да се изтегля напред.

— Какво ще правим? — попита Джени. — Сигурно сме блокирани и в обратната посока.

— Знам, знам.

— Да се върнем при къщата на Грейди.

Пег се запита дали наистина да не отидат при Филипс. Той можеше да помогне. А може би нямаше да пожелае. Твърдеше, че я обича, но…

— Боже, те ни забелязаха!

Пег загледа втрещено как една кола се устреми край камиона към тях, фаровете й, включени на дълги светлини, я ослепяваха.

— Господи!

— Обръщай назад!

— Ще ни блъснат! — изпищя Пег.

В същото време кракът й натисна педала на газта, а ръцете й рязко извиха волана. За миг застанаха ребром спрямо връхлитащата кола. Пег стисна зъби, очаквайки сблъсъка, но все пак успя да обърне колата в противоположната посока. Кракът й продължаваше да дава докрай газ. Изправи волана, фаровете на другата кола сега блеснаха в огледалото за обратно виждане. Колата им се разтресе и забуксува. Десните й колела бяха излезли извън платното. Пег свърна леко вляво и пак се озоваха на пътя.

— Настигат ни! — изкрещя Джени. Бе се обърнала цялата и гледаше през задния прозорец. — Буквално по петите ни са!

Пег подкара колата през центъра на града. По това време всички магазини бяха затворени. Единственият светофар мигаше само с жълта светлина. Пег продължи да пришпорва колата. Отпреде им пробяга уплашена котка.

— Спри! — извика Джени. — Спри колата!

— Какво?

— Ще налетим на другото препятствие!

— Но…

— Просто спри!

Пег отпусна педала на газта. Колата им бавно започна да губи скорост. Преследващата ги кола беше непосредствено зад тях.

— Ще ги накараме да излязат от колата — каза Джени. — А ти в никакъв случай не излизай от нашата. Прави само това, което ти казвам. Мисля, че са само двама.

Колата им спря. Джени бръкна в жабката. Извади оттам двата ножа и подаде единия на Пег. Другият пъхна в блузата си.

— Пъхни твоя под мишница — каза на майка си — и го притисни с ръката.

— Аз…

Другата кола се изравни с тяхната. Пег разпозна момчето, което седеше до шофьора. Тими Шоу. Погледът му срещна нейния, после се отклони към Джени. Устните му се разтеглиха в похотлива и подигравателна усмивка.

— Здрасти, Джени! — провикна се той.

Докато колата на Тими ги подминаваше, Пег откопча едно горно копче на дрехата си и мушна ръка. Постави дръжката на ножа в дясната подмишница. После неохотно се пресегна, за да загаси двигателя.

— Остави го да работи — прошепна Джени.

Другата кола мина отпреде им. После даде на заден ход, докато не се блъсна в тяхната! Двете й врати се отвориха едновременно. От тях излязоха Джек Шоу и Тими.

— Сега — каза Джени, — стегни се и връхлети върху стария.

Шокирана, Пег погледна дъщеря си.

— Не мога да го направя!

— За Бога, мамо!

— Аз просто…

— Ще ни отведат при дърветата!

— Но аз…

Докато разменяха репликите, Шоу стигна до колата им и отвори вратата откъм Пег.

— Слизайте, госпожо Стоувър!

— Това се отнася и за теб — каза момчето на Джени.

Стискайки ножа под мишница, Пег слезе от колата. Докато се изправяше, усети, че нещо се приплъзна по скута й. Вторият нож! Падна и издрънча на паважа.

Шоу се взря в ножа. Клатейки глава, се ухили на Пег.

— Доста нескопосано — каза той и заби юмрук в корема й.

Тя се преви на две. Рухна на пътното платно. Просна се по очи, опитвайки се безуспешно да си поеме въздух.

Джени гледаше проснатото тяло на майка си.

— Хайде! — процеди Тими, сграбчвайки я за горната част на ръкава.

— Остави ме!

Той я дръпна. Джени започна да пада и се хвана за дръжката на вратата. Ножът под мишницата й се изхлузи изпод блузата и падна на пясъка край платното. Пусна вратата. Падна на земята и се протегна да го вземе.

Но преди да го докосне, момчето я хвана за ръцете и започна да я влачи. Пясъкът дереше гърба й. После тя усети мократа мекота на тревата. Заизвива се. Опитваше да се освободи. Тими се хвърли върху нея. Притисна с колене към земята разперените й ръце. След като първият прилив на болка отмина, тя усети дланите му върху гърдите си.

— Тими, какво правиш там?

Пръстите му продължаваха да я стискат и мачкат.

— Доведи я тук!

— След минутка! — извика Тими.

— Никаква минутка, а веднага!

Продължавайки да опипва тялото й, дланите му стигнаха до корема и посегнаха към катарамата на колана.

— Тими!

Момчето разкопча колана на джинсите на Джени. Свали и ципа. В този момент бе подхванато от две яки ръце и отместено встрани.

— Майната ти, мискинин такъв! Имаме да вършим работа!

— Исках само да я поопипам — нацупи се Тими.

Джени легна ребром с присвити към корема колене.

— Просто да я поопипам, нищо повече!

— Хайде да я вкараме в колата — нареди баща му с тон, в който се прокрадваха нотки на отвращение.

— Защо не си ги запазим, татко?

— Много добре знаеш защо.

— Можем да ги скрием някъде и там да ги чукаме на воля.

— И крулите да стоварят гнева си върху нас? Къде ти е акълът, момче? Всъщност много добре знам къде е — между краката ти.

— Никой няма да узнае, татко. Като им се наситим, ще ги убием и ще ги заровим. Много ми се иска да поклатя Джени, татко. Моля те, а?

— Забрави! И ми помогни!

Бащата на Тими коленичи и обърна Джени по гръб. Тя отвори очи. Широкото му мрачно лице беше надвесено над нея. Тя изръмжа и замахна с ножа, като се целеше в окото му. Но острието не попадна точно там, а се заби в скулата му и се спусна надолу, отваряйки дълбока рана до брадата му.

Той изкрещя. Хвана се за лицето и се отметна назад, но Джени сграбчи ръката му. Задържа го и замахна пак — този път напосоки. Острието срещна някаква кост и се плъзна по нея. Тя отново замахна. Сега ножът потъна дълбоко в мека плът. Мъжът изрева и падна на земята.

Джени го отмести от себе си. Плъзна поглед по окървавеното му лице и врат. Огледа се за момчето.

Тими гледаше втрещено и погледите им се срещнаха. След миг той се обърна и побягна. Добра се до задницата на колата, но се спъна. Просна се на земята.

Джени погледна майка си, която все още лежеше на пътя и бе протегнала ръка към нея.

— Не! — извика Пег.

Без да й обръща внимание, Джени изтича край нея и се хвърли върху Тими.

Ножът й се вряза в плътта му. Тими изпищя.

— Не! Достатъчно! Не го убивай!

Ножът отново се спусна надолу.

Пег запълзя мъчително напред, влачейки обездвижените си крака. Белезниците около глезените й се раздрънчаха.

Писъците на момчето секнаха.

Джени изтича обратно край нея. Наведе се над тялото на Джек Шоу и затършува из джобовете му. После се върна и коленичи до Пег.

— Не трябваше… да ги заколваш… така.

— Не трябваше ли…? — попита Джени и отключи белезниците.