В тъмните гори

Деветнадесета глава

Свита на кълбо, трепереща и не смееща да направи каквото и да е движение, Корди продължаваше да лежи на земята до дънера на дървото.

Часове изминаха откакто видя тъмния едър силует да се носи с големи крачки между стволовете и чу да се извисява гласа на Бен, изразяващ безкраен ужас и молба за пощада. Господи, той сигурно е умрял по страшен начин!

После огромното същество се насочи в нейната посока и мина край нея, преди да се отдалечи.

Но не беше изключено да се спотайва някъде наблизо.

Тя не можеше да лежи повече. Пикаеше й се, а не искаше да се измокря.

Най-накрая се обърна по корем. Надигна глава. Огледа околния гъсталак. Плътните синьо-лилави цветове на нощта бяха изсветлели до синьо-сиво и тя виждаше добре дори и по-далечните храсталаци.

Това, че вече не можеше да разчита на прикритието на нощната тъма, изведнъж я изпълни с нова тревога.

Изправи се на колене. Изтръпналата й ръка увисна безчувствена. След болезнени тръпки усети как кръвта в нея започна отново да се движи. Разтърси я. Няколко пъти последователно сви и разпусна пръстите си. Реши, че вече може да стане на крака. Изправи се.

Внимателно заоглежда обкръжаващата я гора. Не откри никакви признаци на нечие присъствие наоколо.

Припряно свали панталоните си и клекна. Струята зашуртя върху сухите листа под нея. Докато оглеждаше напрегнато дърветата околовръст, с нетърпение искаше този звук миг по-скоро да спре. Но в същото време й беше приятна топлината, която се разливаше по тялото й от облекчаването. Когато свърши, изправи се и дръпна панталоните към кръста.

Известно време остана загледана в посоката, в която Бен бе хукнал. Не й се искаше да види трупа му. Но и не можеше да си тръгне, без да се е уверила, че е мъртъв. А за да се увери, трябваше да го види.

Тръгна напред, колкото се може по-бавно и тихо. Въпреки старанието при всяка нейна крачка нещо изшумоляваше или изпукваше под стъпалата й. Не много силно, но достатъчно, за да бъде чуто наблизо. Закрачи с по-големи крачки с мисълта, че по този начин намалява броя им за единица време. Пък и се придвижваше по-бързо към целта.

Цел, до която никак не й се искаше да стигне. Единственото й желание бе да се скрие някъде.

Но беше длъжна да намери Бен.

Продължи да си пробива път през гъсталака. Имаше приблизителна представа къде да търси мъртвото тяло. Бен бе успял да пробяга няколко десетки метра, преди да нададе предсмъртния си писък.

Видя краката му. Закова се на място. Беше проснат по гръб. Единият му крак беше изпънат, а другият — разперен встрани и сгънат по неестествен начин в коляното. Горната част на тялото му беше скрита зад дървото.

Панталоните му бяха изпоцапани с кръв.

— Бен? — подвикна тя с полушепот, но все пак достатъчно силно.

А може би и прекалено силно.

Направи още една крачка и пред очите й се разкри средната част на тялото му — междукрачието, после ризата му, също напоена с кръв. Доближи се още и видя гърдите и отметнатата му настрани дясна ръка. Още само една стъпка и щеше да установи дали…

Не!

Отстъпи назад. Зад дървото отново останаха да стърчат само краката му. Вгледа се в тях. Очите й се замъглиха от внезапно рукналите сълзи.

Тези обувки!

Само преди седмица на шега бе изхвърлила едната от тях от прозореца на колата, докато се закачаха. Спомняйки си, изстена:

— Ох, Бен!

После не издържа и хукна. Знаеше, че вдига шум. Вече й беше все едно.

Нека ме хванат! Нека ме хванат!

Тичаше с все сила, за да се отдалечи от Бен. Тичаше с отметната назад глава, заслепена от продължаващите да бликат от очите й сълзи. По-добре беше да гледа към небето, към синьото утринно небе, отколкото към онова, което може би се приближаваше, за да убие и нея.

Налетя на гъст храсталак. Вейките му обхванаха краката й. Но ритайки и тъпчейки, си запробива път. Не можеше да я спре. Когато най-после излезе от него, един лиановиден израстък задържа крака й. Тя с писък полетя напред. В последния миг се изви панически настрани, за да не падне върху едно голо тяло, проснато на земята.

Беше момчето, което я нападна през нощта.

Същото момче, което бе заклано само минута преди Бен.

Тя се озова на земята. Изправи се на четири крака. Погледна тялото. Видя, че цялото е в кръв и облазили го мравки. На мястото, където трябваше да бъде главата, стърчеше размазаният остатък от врата.

Тя скочи и отново се втурна да бяга. Даде си сметка, че вдига твърде много шум.

И сега вече това я разтревожи.

Когато се отдалечи достатъчно от тялото, тя спря. Огледа се.

Ето там!

Вдясно от себе си видя гъст и високо избуял храсталак. Обиколи го от всички страни, за да види дали е надежден като прикритие. Ничий поглед не можеше да проникне вътре.

Отлично!

Легна по корем и запълзя напред. Запрониква все по-навътре сред вейките и листака.

Най-накрая се спря. Огледа се. Установи, че мястото я бе изолирало от обкръжаващия свят. Сви се на кълбо. Загледа се в няколкото сини късчета небе, които прозираха през сплетените клонки.

Нещо погъделичка ръката й.

Погледна.

Беше мравка.

Натисна я с пръст. Размаза я по кожата си и прошепна:

— Още не.