В тъмните гори

Пета глава

Пикапът се друсаше върху неравния и кален път. След спречкването относно Тими мъжете бяха потънали в студено мълчание.

Нийла предпочиташе да говорят, дори да се бият. Кавгата им около похотливите набези на момчето бе отвлякла мислите й от положението, в което се намираше. Но сега и това бе приключило. Страхът й се възвърна, наситен с мрачни и парализиращи мисловни картини на изнасилвания и кръв.

Тя се разрида. Не искаше да плаче, не искаше мъжете да виждат слабостта й, не искаше да подхранва страха на Шери със своето отчаяние. — Но нищо не можеше да направи. Чувстваше се самотна и безпомощна. Като веднъж в детството си, когато се загуби в гората.

Бе само на шест години, но споменът все още беше жив в нея. Семейството й бе разпънало две палатки край Паяковото езеро в Уисконсин. Вечерта край огъня пиха топъл течен шоколад, а баща й разправяше всякакви страшни истории. По-късно, към полунощ, когато всички бяха заспали, тя се събуди с чувство на тежест в пикочния си мехур. Разтърси спящата до нея Бети, но по-голямата й сестра не се и помръдна от спалния чувал.

Нуждата й беше вече толкова спешна, че изскочи навън по долни гащи, без да си прави труда да облича каквото и да било.

Студеният вятър я прониза. Прекоси малкия им лагер боса по влажната и студена земя.

Извън очертанията на лагера баща й беше изкопал неголяма дупка. Беше я нарекъл „отходник“. Нийла беше ходила там няколко пъти, но не и нощем.

Търсейки го, навлезе в тъмната гора. Не можа да го намери. Накрая се отказа и клекна под една бреза. След като се облекчи, тръгна обратно към лагера. Беше уверена в посоката. Вървя известно време и излезе на една странно изглеждаща под лунната светлина поляна. Разбра, че се е изгубила. Започна да вика поред майка си, баща си, Бети. Никой не се отзова.

Именно тогава за пръв път върху й се стовари с все сила ужасният страх, че е сама и безпомощна в нощта. Обляна в сълзи и ридаеща на висок глас, тя започна да обикаля поляната с надеждата, че ще я чуят и ще дойдат за нея.

Ами ако я чуеше някой друг, а не родителите й? Някой от онези скитници убийци, за които говореше баща й край лагерния огън? Или зловещият Вендиго? Или пък някоя вещица като онази, която се опитала да изяде Хензел и Гретел?

Закривайки устата си с длан, за да приглуши хлиповете си, тя тичешком напусна поляната. Вече в гората побягна с все сила, без да се осмели да погледне назад, за да не би да види, че нещо страшно я преследва. Спъваше се в коренища. Паяжини облепваха голата й кожа. Клони я шибаха през лицето. Но тя продължи да бяга, докато не излезе на друга поляна, където на лунната светлина видя колата им.

Тяхната кола.

Пристигайки, я бяха оставили тук. После бяха повървели доста, преди да установят лагера си. Но това не й помогна много да се ориентира. Не си спомняше посоката, в която бяха тръгнали тогава.

Вратите бяха заключени. Пъхна се под колата. Тревата беше суха. Легна, потрепери и зачака.

Чакаше злокобния убиец да я докопа и да я измъкне оттам.

Чакаше някоя космата ръка да я сграбчи или пък самият Вендиго да отмести колата, да впие острите си нокти в голия й гръб и да полети с нея във висините, при което краката й да станат на пепел от бързия полет.

На сутринта, когато баща й я намери, той се разплака. Разплака се и тя, защото в края на краищата всичко бе приключило добре.

Оттогава насетне, помисли си Нийла, животът бе текъл нормално, докато тези четирима мъже и едно момче не я бяха набутали в пикапа, за да го откарат на потайно място в гората и…

Пикапът спря.

Робинс и Шоу слязоха от него.

— Ти чакай тук — каза Шоу на сина си.

Мъжът, който седеше в краката на Нийла, дръпна лоста на задната врата и тя се отвори със стържещ звук. Сграбчи Нийла за глезените и я заизмъква. Тя се повлече по металния под.

Тими полази след нея, пресегна се внезапно и разкъса блузата й. Тя се опита да го отстрани със свободната си ръка, но той се оказа твърде бърз. Стисна гърдите й толкова силно, сякаш искаше да ги откъсне. Нийла извика. Юмрукът й го улучи в лицето с такава сила, че кокалчетата на пръстите й я заболяха, а той падна назад, ревейки.

След това Нийла се изправи до приятелката си зад пикапа.

— Добре ли си? — попита Шери.

— Млъквай! — чу се троснатият глас на Шоу.

— Да тръгваме — каза Робинс.

Той стискаше Нийла за ръката, но не така болезнено, както другият мъж.

Отидоха към предната част на пикапа. Шофьорът бе оставил фаровете включени. Под сноповете светлина се виждаше поляна, подобна на онази от детството й и на две хиляди километра оттук и преди двадесет години.

На неголямо разстояние косо падащите лъчи от фаровете се губеха в земята. Поляната пред тях тънеше в мрак.

— Защо, по дяволите, не спря по-наблизо? — прошепна Шоу на шофьора.

— Млъкни!

— Та те са сигурно навсякъде околовръст!

— Те не нападат екипите на доставчиците си — каза мъжът от дясната страна на Нийла.

— Винаги има един първи път, Филипс.

— Хич не вярвам това да стане.

— Все пак не биваше да спираш толкова надалеч.

— Нещо ми подсказа, че така трябва да направя — каза шофьорът. — Какво ще кажеш, ако ти затворя устата с юмрука си?

Пред тях се изпречиха шест дървета, подредени почти в една линия. Нийла се вгледа в тях. Те бяха високи и тънко стволести. Окъпаните от лунната светлина клони бяха без листа.

А нямаше защо да са обезлистени. Сега е лято. Трябваше да са целите зелени и шумолящи под полъха на лекия ветрец.

И Нийла разбра, че дърветата са мъртви.

Шест мъртви дървета в една редица.

— Не! — изрече тя.

— Всичко е наред — прошепна й Робинс.

— Не, не ни водете там! Моля ви!

Тя се опита да се издърпа, но мъжете я забутаха напред.

— По-спокойно — каза Робинс.

— Моля ви! Те са мъртви! Не искам да ходя там. Моля ви!

Рязка болка процепи десния й крак. Филипс я бе ударил с коляно.

— Стой мирно, сладурче! — заповяда той.

— Наред ли си? — попита я Робинс.

— Не!

— Филипс, защо не се владееш?

— По-добре се владей ти, приятелче.

— Всички да млъкнат! — отсече шофьорът.

Спряха под едно от дърветата.

— Облегни се на него!

— Аз не…

Филипс бутна Нийла. Гърбът и главата й се удариха в ствола. Филипс я държеше, докато Шоу и шофьорът тласкаха Шери към същото дърво. Нийла чу подрънкването на белезници. После шофьорът сграбчи дясната й ръка, изви я назад и щракна белезниците. Тя изви глава и видя, че пак е свързана с Шери.

Сега и двете стояха гърбом към ствола с ръце, извити назад и завързани една към друга.

— Така е добре — каза шофьорът.

После вдигна ръка към шията си. Там висеше неголям предмет на верижка. Вдигна го към устата си. Свирка. Той я наду и остър звук, извиращ сякаш от злокобна птица, процепи нощта. След това свирката падна от устата му.

— Хайде да си вдигаме задниците оттук — каза той. Трима от мъжете се втурнаха да бягат. Онзи, на име Робинс, отстъпи назад и поклати глава.

— Съжалявам — измърмори той.

Обърна гръб и последва другите в техния бяг към пикапа. Телата им призрачно танцуваха на фона на фаровете. После изчезнаха зад блясъка им. Нийла чу как затръшнаха вратите и затвориха задния капак. Двигателят изръмжа. Лъчовете на фаровете описаха полудъга и се отдалечиха. Стоповите светлини подскачаха известно време. После и те изчезнаха.

— Дано се изпържат в ада тези гнусни копелета! — каза Шери.