В тъмните гори

Седемнадесета глава

Арт Филипс отвори вратата. Беше по спортни гащета.

— Пег? — възкликна той учудено.

Тя влезе в тъмното фоайе, следвана от Джени. Арт затвори вратата. Запали лампата и под бликналата светлина ги загледа втрещено.

— Исусе, какво се е случило?

— Имаме неприятности — каза Пег.

— Досещам се, като ви гледам. — Поклати глава, намръщи се и разтри с длани очите си. Косата му бе разрошена. Бяха го изтръгнали от сън. — Какви са тези неприятности? Елате насам и седнете. Господи Исусе!

Тръгнаха след него към всекидневната. Пег гледаше бледия му луничав гръб. Гащетата му се бяха смъкнали. Над ластика се показваше горната част на цепнатината на задника му. Само преди два дни тя бе пъхнала пръст точно там и беше смъкнала същите тези гащета. Той падна по гръб на леглото и тя му го пое в устата си… Само преди два дни. А сега се страхуваше да го помоли за помощ.

Той се обърна към Джени.

— Това кръв ли е?

Тя кимна.

— Ранена ли си?

Тя отвърна със странна усмивка:

— Не е моята кръв.

— А чия?

— Попитай мама.

— Искаш ли да се измиеш? — попита той. — Или да вземеш един душ?

— Да. Благодаря.

Той й посочи къде се намира банята. Докато тя отиваше натам, я проследи с поглед, почесвайки се по главата.

— Кажи какво се е случило, Пег.

— Напуснах Ханк.

— Какво искаш да кажеш? Седни тук.

Той се отпусна на кушетката и потупа с длан възглавничката до него. Пег седна. Той заразтрива успокояващо врата й.

— Снощи се опит ах да избягам от Ханк. Но тъкмо с Джени се измъквахме и той ни хвана. Той… той започна да малтретира Джени. Трябваше да го спра. А той я биеше ли, биеше… И така аз… мисля, че го убих.

— Ти си убила Ханк?

— Заклах го.

Излъга изненадващо лесно за нея самата. Арт продължаваше да я гали по врата. Не каза нищо. Пег чуваше шума от течащата вода в банята.

— И къде смятахте да отидете? — попита накрая той.

— Искахме да се махнем далеч оттук. В Лос Анджелис, може би.

— Луди ли сте? Не можете да напуснете Барлоу.

— Но аз го убих, Арт!

— Има и други начини да се оправиш. По параграфа „неизбежна самоотбрана“ или нещо от този род. Не можете да напуснете Барлоу. Това е самоубийство.

— Можем… ако ти ни помогнеш.

Той бързо отдръпна ръката си от врата й.

— Няма как.

— С твоя пропуск…

— Това няма да ви помогне. Безполезен е, ако са започнали да ви търсят. Ще преградят пътищата на изходите от града…

— Вече поставиха прегради. Все пак Джени има идея. Можем да се скрием в багажника на колата ти. Няма да проверяват и него.

— Напълно е възможно да го проверят. — Той сплете пръсти зад тила. Облегна се и отправи поглед към тавана. — Хубаво ме насади, няма що.

— Знам. Съжалявам.

— Ако не ще предам и открият, че си била тук…

— Никой няма да узнае.

— Така или иначе ще узнаят. Ще дойдат и за мен.

— Там е цялата работа, Арт. Тръгни с нас и никога не се връщай. Не могат да ти навредят, защото нямаш семейство, нито роднини. Ще бъдеш на свобода и в безопасност. И никога повече няма да те е грижа за крулите. Не ти ли харесва това? Не си ли умори да живееш в страх?

— Не ми пробутвай този „живот в страх“, по дяволите! Не гледаш ли новините? Светът е пълен с маниаци, които убиват безпричинно. Никой не е в безопасност. А тук, в Барлоу, не е така. Можеш да се разхождаш из улиците спокойно и никой няма да те заколи, изнасили или пръсне черепа. Не се налага да заключваш вратата на къщата, дори и през нощта. Тъй че не ми говори за живот в страх. Тук, в Барлоу, човек няма от какво да се страхува, стига да играе по правилата.

— Но ако нарушиш правилата…

— Тогава нещата се сговняват.

Тя погледна към положените си длани на скута. Чувстваше ги изстинали.

— Вярно ли е онова, което разправят за крулите?

— Зависи какво си чула за тях.

— Ох, Господи, Арт!

Дланите й се покриха с червени петна. Очите й се напълниха със сълзи. Тя се присви напред, избухвайки в ридание.

Арт я погали по гърба.

— Успокой се — каза той. — Хайде, успокой се. Няма защо да плачеш.

— Аз… Ох, Господи, толкова съм изплашена!

— Хей, стига си плакала!

— Ако ти не ни помогнеш… Джени е… тя е още дете! Как можеш… да й сториш това!

— Да й сторя какво?

— Да я предадеш на крулите.

— Предай се. Позови се на правото си на самоотбрана. Всички знаят какво копеле беше Ханк. Ще бъдеш оправдана. Няма защо да те е грижа за крулите. Те нямат работа с теб от момента, в който забравиш за глупавата си идея да бягаш.

— Ти не разбираш — изхлипа тя.

— Обади се на Джон. Той ще ти даде разумен съвет.

— Не мога. Той… Той снощи отиде при дърветата.

— Знам. Бях с него.

— Не, искам да кажа, че по-късно той се върна там.

— Какво? — възкликна Арт с дълбок и груб глас.

— Върна се, за да освободи някакво момиче.

— Ти се шегуваш!

— Именно заради това… се наложи да бягаме.

— Този идиот! — избухна Филипс. — Този проклет идиот! Знаех си снощи, че нещо не е наред. Усетих го по начина, по който се увърташе около онази мадама. Разбрах, че нещо става. Как, по дяволите, е могъл… да направи подобно нещо? Да ви сложи на топа на устата! Ами Джени? Бога ми, не е ли знаел, че по този начин направо ви реже гърлата?

— Имаше намерение да се върне за нас.

— Но не се върна.

Пег вдигна рамене.

— Може и да се е върнал, но…

— Не. Няма начин. Крулите сто на сто са го спипали. И Сега ще искат теб и Джени — най-близките му роднини.

— Ние ли сме „най-близките роднини“?

— Най-близките и единствените! Крулите ще дадат поредния урок и това ще е чрез вас.

— Това не е справедливо.

— А кое е справедливо? Съжалявам, Пег. Наистина съжалявам.

Той стана от кушетката. Пег вдигна лице. Изтри сълзите си и попита:

— Няма да ни помогнеш, така ли?

— Бих искал да помогна, миличка.

— Мислех си, че… ме обичаш.

— И правилно си мислила. Харесвам те много — знаеш това. Но не можеш да очакваш от мен да жертвам живота си, нали?

— Но ако ни откараш оттук и не се върнеш…

— Няма начин.

Той прекоси стаята, насочвайки се към телефона.

Пег с треперещи ръце започна да разкопчава копчетата на роклята си.

— Не е време за това — отсече той.

Тя се изправи и тръгна към него, като продължаваше да разкопчава роклята си.

— Стига. Не ставай глупачка.

Той вдигна слушалката и се приготви да завърти шайбата.

Пег бръкна под роклята си и хвана дръжката на ножа.

Арт започна да набира.

Тя извади ножа и каза:

— Спри!

Арт видя ножа. Ухили се. Продължи да набира.

— Пусни ножа — каза той, — преди да съм ти го отнел и накарал да го изядеш.

— Постави обратно слушалката! — прозвуча друг глас.

Погледът му се плъзна край Пег.

Тя обърна глава и видя Джени, застанала в коридора. Лицето и дрехите й бяха все така покрити с изсъхнала кръв. Пред себе си държеше голяма възглавница.

Отзад, откъм дъното на коридора, като шумолене на листа при силен вятър продължаваше да се чува течащата от душа вода.

— Поогледах тук-таме и… — каза Джени и се разсмя с половин уста. — Познайте какво намерих?

— Хей, чакай — смотолеви Арт, поставяйки слушалката върху телефонния апарат.

— Ти щеше да ни предадеш, боклук такъв.

— Не, аз…

Приглушен изстрел прекъсна думите му. Възглавницата пред момичето потрепна. Сред белотата й разцъфна дупка, от която се разхвърча перушина.

Арт извика и се хвана за лявата ръка.

— Не! — извика Пег и се втурна към него.

— Мамо, отстрани се!

— Не! Няма да те оставя да го убиеш! Няма да те оставя! Не!

— Стига глупости, мамо!

Арт, стенейки, падна на колене.

Застанала пред него, Пег погледна към дъщеря си. Джени пусна възглавницата. В ръката си държеше малък никелиран автоматичен пистолет.

— Добре, ще го държа на прицел, а ти го завържи и му запуши устата.