В тъмните гори

Дванадесета глава

Гърмежите отекнаха тревожно в главата на Пег. Тя надигна прихлупеното си на килима лице и погледна към коридора.

Джени!

Там е Джени!

Вдигна се на четири крака. Хвана се за ръба на масичката и се изправи. Леко залиташе, все още зашеметена от удара по слепоочието. Когато чу шума откъм коридора, Ханк я бе халосал с бирена бутилка, за да не избяга. Пег прескочи по чудо оцелялата бутилка. Залитайки, тръгна към коридора.

Видя двете тела, над които се стелеше рехав дим, носен от въздушното течение. Погледна към тялото на съпруга си. Главата му… Отмествайки бързо поглед встрани, тя успя да зърне неголямото бляскаво острие на ножа, който той държеше в изпънатата си ръка.

— Ела насам — каза Джени. — Но не стъпвай в кръвта.

— Джени?

— Трябва да се измъкнем оттук — добави момичето.

Сложи револвера в разперената длан на Филдинг и сви пръстите му около ръкохватката.

Пег гледаше втрещено и объркано. Джени беше цялата изпоцапана с кръв — косата, блузата, дрехите й.

— Ти… ранена ли си?

Момичето се ухили.

— Не можаха дори да ме докоснат. Но все пак се издъних. Ако не бях се оплескала в кръв, сега можехме да седим спокойно и да се правим на невинни.

— Какво ще…?

— Трябва да офейкаме. Ела. През задната врата.

Пег последва дъщеря си в кухнята. Джени се втурна към мивката. Пусна водата. Изми ръцете си.

— Дали да не побързаме? — попита Пег.

— Не вярвам да пристигнат на мига. Имаме на разположение някоя и друга минута.

Джени изтри ръцете си с книжна салфетка, смачка я на топка и я пъхна в джоба си.

Все така удивена, Пег проследи с поглед как Джени отиде до кухненския шкаф. Отвори го с такава непринуденост, сякаш й предстоеше да сервира за вечеря. Бръкна вътре и извади четири ножа.

— За какво са ни?

— За в случай, че…

На входната врата се звънна и стомахът на Пег се сви от страх. Джени се спусна към задната врата на кухнята. Отвори я тихо и направи знак на майка си да я последва.

Пресякоха двора към бараката в противоположния край и се скриха зад нея. Джени спря. Опря гръб на стената.

— Къде ще отидем сега? — попита Пег.

За миг си помисли колко е странно, че се осланя на дванадесетгодишната си дъщеря. Но момичето знаеше какво прави. То винаги бе обладавало здрав разум и хладнокръвие — дори прекалено много хладнокръвие според Пег.

— Защо не при Филипс? — попита Джени.

Пег я изгледа.

— Какво искаш да кажеш?

— Ханк каза, че…

— Знам какво е казал и това не е истина.

— Хайде, мамо, не съм дете. Знам, че ходеше с някого.

— Достатъчно!

— Ако не е Филипс, то тогава е…?

— Това не е твоя работа, госпожице!

— Виж какво, нуждаем се от помощ. Има си хас да тръгнем да се размотаваме по улиците! Трябва ни или скривалище, или кола. Знаеш ли как се запалва кола с жица?

— Разбира се, че не.

— И аз също. В книгите го правят постоянно, но аз не мога. Опитвала съм няколко пъти с колата на Ханк, но, изглежда, все нещо ми убягва. Мисля, че е най-добре да приемем варианта „Филипс“.

— Ами Джон? Той ще мине и…

— Ще види полицейските коли и ще продължи. Я вземи тези… — Джени й подаде два от ножовете: — Скрий ги.

Самата тя пъхна единия от двата, които останаха у нея, в чорапа си, а другия — в задния джоб на джинсите.

Пег носеше стегната дреха без ръкави. Обула бе сандалите на бос крак. Поклати глава и попита:

— А аз къде да ги сложа?

— Носиш ли бикини?

— Разбира се.

Джени се плесна по външната страна на бедрата си.

— Пъхни ги в тях отстрани.

Пег вдигна роклята си и последва съвета. Усети студенината на стоманените остриета до кожата си. Намести ги, доколкото можа, така че да не рискува да се пореже при движенията си.

— Сега всичко е наред — каза тя.

— Тогава да тръгваме към Филипс.

— Джени!

— Мамо, те ще ни откарат при дърветата на смъртта!

— Но…

— Нима искаш крулите да ни докопат? По дяволите, нали знаеш какво ще направят с нас?

— Това са слухове — смотолеви Пег.

— Да, но в тях има нещо вярно, нали? Ако Филипс те обича, ще ни помогне. Хайде, да тръгваме!

Джени се отблъсна от стената и се затича към портата на двора. Дръпна резето и леко я открехна. Надникна през процепа. После я разтвори още и показа главата си навън. След като хвърли по един поглед последователно вляво и вдясно, се обърна назад към Пег и прошепна:

— Алеята е чиста.

Пег я последва навън. Пресякоха тъмната алея на бегом и се скриха зад първия телеграфен стълб.

— Къде се намира домът му? — попита Джени.

— На ъгъла на „Трета“ и „Дивижън“.

— Господи, та това е на другия край на града!

— Знам.

— Не можем да рискуваме да преминем толкова дълго разстояние. Те сигурно ще… Сетих се!

— Какво?

— Тъкър Грейди. Той е на почивка. Видях го да заминава с джипа вчера. И понеже е самотен ерген, сега в къщата му няма жива душа.

— И какво?

— Щом там няма никого, значи можем да я използваме.

— Искаш да влезем с взлом?

— Разбира се. Защо не?

— Но това е противо… — Изражението на лицето на Джени я възпря да довърши думите си. Противозаконно. Що за приумица при тези обстоятелства и на това място? — Ще успеем ли да влезем вътре?

— Няма да е особено трудно. Да тръгваме.

Внимателно поеха по алеята, придържайки се към лявата й страна. Вече приближаваха към пресечката, когато се зададе кола. Джени бутна Пег да залегне. Припълзяха зад две кофи за боклук. Колата бавно се придвижваше към тях.

— Бас държа, че е полицейска — прошепна Джени.

— Мислиш ли, че са ни видели?

— Ако беше така, щяха да ускорят.

Когато колата приближи съвсем, Пег се сниши още повече. Чу пукота на радиотелефона и високия метален глас на диспечера, който бълваше неразбираеми фрази. Гумите изхруптяха по едрозърнестия асфалт на по-малко от метър от тях. Тя долови мириса на дим от пура. Колата ги отмина. Отмряха звуците от радиотелефона. Изчезна и благоуханният мирис.

— Не мърдай, докато не свърнат от алеята — предупреди Джени. — Имай предвид огледалото за обратно виждане.

Когато боботенето на двигателя окончателно заглъхна в далечината, Джени се изправи. Показа глава над кофата и огледа наоколо.

— Всичко е наред — прошепна тя.

Останалата част от разстоянието, което ги делеше от къщата на Тъкър Грейди, изминаха бегом. Тя беше предпоследната от редицата къщи по алеята. Дворът не беше ограден.

Очертанията му бяха маркирани само с дъга от гъсти храсти. До кофите за боклук Джени намери пролука сред храстите.

Заобиколиха към задната страна на къщата. Всичките прозорци на малката едноетажната постройка тъмнееха.

— Сигурна ли си, че вътре няма никой? — попита Пег.

— Не съвсем. Но за нас ще е по-добре да няма.

Приведени, те пресякоха бързо задния двор. Джени изкачи стълбите до остъклената веранда. Извади ножа от задния джоб на джинсите и отстрани стъклото на един от прозорците. Пресегна се през прозорчето и отвори вратата. Влязоха във верандата.

Затаила дъх, Пег остана до врата и я задържа отворена. Готови бяха да побегнат в случай, че някой отвътре внезапно изскочи през вратата на къщата. Джени натисна бравата.

— Заключено е.

Момичето отстъпи назад и заоглежда стената на къщата.

— А-ха! — промълви тя.

Качи се върху една стара кушетка, подпряна на стената. Опита да отвори малкото прозорче над нея. То не поддаде. Джени слезе и пак се огледа. Отиде до една масивна маса в ъгъла, върху която лежаха два стика за билярд. Взе единия стик и се върна при кушетката. Качи се отново върху нея. С удебеления край на стика проби дупка в стъклото на прозорчето.

Пег се присви при резкия звук на строшено стъкло. Обърна напрегнат поглед към вратата.

Застинала на кушетката и държейки стика високо вдигнат като тояга, Джени също прикова поглед в нея. Готова бе да срази всекиго, който би излязъл.

Отвътре не се чу никакъв шум.

Джени остави стика. Бръкна през дупката в стъклото и дръпна резето. Вдигна прозореца нагоре.

— Ще вляза — прошепна тя — и ще ти отворя вратата.

— Да не се нараниш, миличка. Искаш ли да те повдигна?

— Не — отвърна Джени.

Напъха главата си в отвора на прозореца. След миг изчезна.

Пег зачака на тъмната веранда. Гледаше отворения прозорец. Искаше й се тя да бе влязла в къщата вместо Джени. Това се полагаше на нея. Не беше правилно Джени да се подлага на такива рискове. Ако нещо й се случеше…

Защо ли се бавеше толкова?

Пег пристъпи към прозорчето. То беше нависоко и малко. Джени бе преминала през него лесно. Но това не беше толкова просто за Пег.

Реши да изчака още една минута, преди да предприеме каквото и да било. Бавно започна да брои до шестдесет.

Едно, две, три, четири… Вътре се чуха стъпки. Пет, шест… Ключалката щракна. Вратата се отвори. От нея се показа усмихнатото лице на Джени.

— Защо се забави толкова? — попита я шепнешком Пег.

— Действах колкото се може по-чевръсто.

— Добре. Просто се тревожех.

Тя влезе в кухнята и затвори вратата.

— Има само едно нещо — каза Джени.

— Какво е то?

— Човек в спалнята.

— О, Господи!

— Това е някаква стара госпожа. Пък и тя спи.

— Да се махаме оттук!

— Ами! Всичко е наред.

— А ако тя се събуди?

— Ние сме две, а тя е сама. Освен това е прекалено възрастна. А и… — Джени бръкна в блузата си. — За всеки случай й взех тези неща. Бяха до леглото й…

Пег се взря в тъмнината.

— Очила?

— Да. И слухов апарат. Без тях е безпомощна.

Джени ги остави на кухненската маса до връзка ключове. Кимна към близката стена.

— Тук има телефон. Обади се на Филипс да дойде да ни вземе.

Пег протегна ръка към масата. Взе ключовете, които издрънчаха. Тя уплашено ги стисна в юмрука си. После разтвори длан и ги заразглежда.

— Какво ги гледаш толкова? — попита Джени.

— Тук има ключове за две коли.

— Ами! Значи едната е някъде наоколо!

— Да проверим в гаража — каза Пег. — С нея ще напуснем Барлоу и право напред!

— Към Дисниленд!