Вечерен курс

14

Ричър и Нили се запровираха между пешеходците по тротоарите и колите на улицата, след което се насочиха право към второто кафене от другата страна. Видяха през витрината, че двамата мъже се сепват и се изправят на крака. Прекалено късно. Седяха от противоположния край на ъглова маса за четирима, която предоставяше отлични възможности за наблюдение. В същото време обаче между тях и останалата част от помещението стояха два празни стола. Нили влезе първа и се настани на единия стол. Ричър я последва по петите и седна на другия. Което означаваше, че преследвачите им се озоваха в капан. Всички мина тихо и кротко, съвсем цивилизовано дори, но двамата непознати не можеха да се измъкнат. Не и докато Ричър и Нили не станеха от местата си и не им направеха път. Което нямаше да се случи скоро.

— Чуйте ме внимателно, момчета — започна Ричър, — защото ще го кажа само веднъж. Ще ви направим предложение, което важи само тук и сега. Ще ви помогнем, ако можем. Минимални присъди в замяна на пълни самопризнания. Освен ако не сте свързани със случая, който разследваме. Аз лично не мисля, че сте свързани с него. Струвате ми се крайно неподходящи.

— Разкарайте се! — озъби се мъжът отляво.

Беше по-близо до четирийсетте, отколкото до трийсетте, със започнала да посивява къса черна коса и едро, месесто лице, което приличаше на пържола алангле. Имаше черни очи и мазоли по ръцете. Акцентът го издаваше, че е от Арканзас, Тенеси или евентуално от Мисисипи.

— Знаете имената ни, защото някой ни е проверил и е вдигнал тревога. Следователно знаете, че сме военни полицаи. От този момент вече сте под арест.

— Не можете да го направите!

— Разбира се, че можем. Уставът ни го позволява. Ако искаме, можем да арестуваме дори председателя на Съвета на началник-щабовете. Трябва да разполагаме със солидни улики, но на теория можем да го направим. За разлика от него вие не представлявате никакъв проблем.

— Ние сме извън вашата юрисдикция.

— Твърде смело изказване.

— Не сме военни.

— Мисля, че сте.

— Дори не сме американци.

— Мисля, че сте.

— Грешите.

— Докажете го. Носите ли лични документи?

— Разкарайте се! — повтори мъжът отляво.

— Законът в Германия изисква да докажете самоличността си при поискване от полицията.

— От немската полиция, не от вас.

— Много бъркате. Запътили сте се към максимална присъда.

Мъжът не отвърна нищо. Спътникът му следеше разговора като зрител, който наблюдава тенис мач — погледът му сновеше напред-назад.

— Покажете ми документи — настоя Ричър.

Мъжът отляво каза:

— Искаме да си тръгнем. Моля, направете място.

— Няма да стане.

— Ще направим така, че да стане.

— Можете да опитате — отвърна Ричър. — Но ще пострадате. Нямате представа срещу какво се изправяте.

— Имаш твърде високо самомнение.

Ричър кимна към Нили.

— Говоря за нея. Аз съм тук, за да разчистя бъркотията.

Двамата мъже насочиха погледи към Нили. Черна коса, черни очи, слънчев загар. Красива жена. Тя им се усмихна. Бе опряла ръце на масата. Ричър забеляза ноктите ѝ. Добре оформени, с искрящ безцветен лак. Явно бе лакирала дясната си ръка с помощта на лявата. Никога не би използвала салон за красота. Не понасяше някой да докосва ръцете ѝ. Тя погледна първо единия, после другия.

Мъжът отляво сви рамене, надигна се на сантиметър-два от стола и бръкна в задния джоб на панталона си. Другият направи същото. Ричър не откъсваше поглед от тях. Чувстваше се в относителна безопасност. Никой не носи оръжие в задния джоб на панталона си. Неудобно. И труднодостъпно.

Мъжете извадиха две лични карти. Пластмасови, с размерите на кредитни карти. Но не бяха кредитни карти. А лични карти, последвани от шофьорски книжки. И на двете пишеше Bundesrepublik Deutschland. Федерална република Германия. Снимките бяха техните. Мъжът вляво се казваше Бернд Дюрнбергер, а другият вдясно — Клаус Аугенталер.

— Германски граждани ли сте? — попита Ричър. Мъжът вляво прибра личните карти и кимна.

— Натурализирани?

Той кимна отново.

— Положихте ли изпит?

— Разбира се.

— Труден ли беше?

— Не особено.

— В коя провинция се намираме?

— Германия.

— Това е страната. Тя е федерална република. Неслучайно се нарича Bundesrepublik. Означава, че има щати като Америка, или провинции, както ги наричат тук. С тази разлика, че са шестнайсет, а не петдесет. Принципът обаче е същият.

— Май съм забравил.

— Хамбург — отвърна Ричър.

— Това е градът.

— Но също и щат или провинция. Като Ню Йорк. На север е Шлезвиг-Холщайн, на юг Долна Саксония. Още по на юг е Бремен. Защо смени името си?

— Защо не?

— Защо Дюрнбергер?

— Харесва ми как звучи.

— Запази ли американското гражданство?

— Не, отказахме се от него. Нямаме двойно гражданство. Нищо не можеш да направиш.

— Мога да бъда нелюбезен.

— Какво?

— Озоват ли се в чужбина, американците често се проявяват като невъзпитани. Вие, европейците, непрекъснато се оплаквате от това. Можем да продължим да си седим тук.

— Не, ние ще си тръгнем веднага.

— Защо?

— Защото искаме.

— Трябва ли да ползвате тоалетната?

— Не.

— Имате ли спешна работа?

— Имаме свобода на придвижване.

— Разбира се. Също като някой човек, попаднал на Таймс Скуеър, който се опитва да стигне навреме до офиса си. Но не може да го направи, освен ако не се блъсне в туриста пред себе си.

Мъжът вляво замълча.

Ричър погледна другия и попита:

— А ти как си избра това име?

— По същия начин — отвърна той. — Харесва ми.

— Наистина ли? Я го кажи на глас.

Мъжът не отговори.

— Кажи го — настоя Ричър. — Искам да чуя колко хубаво звучи.

Никакъв отговор.

— Кажи го!

Отново никакъв отговор.

Ричър обхвана с длани плота на масата и стисна здраво. Приведе се напред и повтори:

— Кажи си името.

Непознатият не реагира.

— И така — обобщи Ричър, — разполагаме с човек, който не знае, че Германия е разделена на провинции, и друг, който не знае собственото си име. Не успявате да ме убедите, че сте германски граждани.

Той стисна здраво масата и се приведе напред не в търсене на драматичен ефект, а като подготовка за това, което очакваше да последва.

И то не закъсня. Мъжът отдясно блъсна силно масата с намерението да забие ръба ѝ в гърдите на Ричър и дори да го събори от стола, но Ричър бе подготвен и я блъсна десет пъти по-силно, в резултат на което тя се заби в корема на неговия противник. Добър удар, но изместването на масата освободи достатъчно пространство за мъжа отляво, който стана, заобиколи Ричър и се втурна към вратата. Нили обаче скочи светкавично, пристъпи вляво, завъртя се рязко и стовари юмрука си в слънчевия му сплит. В резултат на това мъжът застина на място, останал без дъх и изпаднал в паника, с широко отворена уста, сякаш бе погълнал електрошокова палка. Така предостави на Нили достатъчно време, за да нанесе следващия си удар. Първо лявото ѝ коляно се заби в слабините му, а после дясното се стовари върху лицето му и той се строполи на пода пред нея.

Ричър държеше другия мъж притиснат зад масата.

— Видя ли какво имах предвид? — попита той. — Сега ще трябва да почистя тази бъркотия.

Той извърна глава и видя, че възрастната жена зад касата се кани да изпищи, да припадне или да грабне телефона. Затова извика: Sexueller Angriff, което, доколкото помнеше от един случай, когато бе отвел задържан в гражданския съд във Франкфурт, означаваше сексуално нападение. После посочи себе си и добави: Militärpolizei. Знаеше, че това означава Военна полиция. Жената се поуспокои. Силите на реда контролираха ситуацията. А и не бяха счупили нищо. Нили бе действала прецизно. Имаше кръв по пода, но съвсем малко. Едно забърсване с парцала и нямаше да остане следа от нея. В края на краищата няма щети, няма проблем.

Ричър се обърна към Нили.

— Помоли я да използваш телефона. Обади се в Щутгарт и провери дали някой колега, когото познаваме, може да дойде тук още днес.

— Заради тях?

— Ще се вдигне шум. Трябва някой да ни отърве от боклука.

— Няма ли да звъннем на Синклер?

— Това е работа на армията. Не бива да я занимаваме с такива детайли.

Нили не се отличаваше с по-добри познания по немски в сравнение с Ричър, затова изигра пантомима с повдигане на вежди и изпънати показалец и кутре, универсалния знак за телефон. Възрастната жена взе стария черен телефон с жица от далечния край на щанда и ѝ го подаде. Нили набра номера, изчака да я свържат и започна да говори.

Ричър насочи вниманието си към мъжа, когото бе притиснал с масата. Беше с къса коса, ниско чело и стари следи от акне по лицето и беше пребледнял. Погледът му сновеше между Ричър и приятеля му, проснат на пода. Напред-назад, досущ като метроном. В очите му се четеше паника.

— Ще направя следното предположение, което се основава не на факти, а на наблюдения — започна Ричър. — Ти не си мозъкът на тази операция. А това те поставя в много неизгодно положение. Късметът обаче е на твоя страна. Аз съм разумен човек. Предложението, което направих преди малко, остава в сила. Само за теб. Минимална присъда в замяна на пълни самопризнания. Ще преброя до три. После предложението отпада.

Паниката в очите на мъжа се засили. Той отвори уста, но не успя да изрече нито дума.

— Кой ви каза да дойдете тук днес?

Мъжът посочи онзи, който лежеше на пода.

— Той.

— Защо? — попита Ричър.

— Продаваме разни неща.

— Къде?

— В бара.

— Какви неща?

Мълчание.

— Големи или малки? — попита Ричър.

— Малки.

— Пистолети?

Мъжът кимна.

— Берета М-девет?

Ново кимване.

— Нещо друго? — продължи Ричър.

— Не.

— Добре, продавате крадени оръжия на скинарите. Поздравления. Нови или стари?

— Само стари.

— Откъде ги вземате?

— От камионите, с които ги карат за претопяване.

Ричър кимна. Бракувано оръжие, вписано като негодно или унищожено, но така и не успяло да стигне до пещите. Нищо ново.

— Муниции? — попита той.

— Да — отвърна мъжът.

— В същия бар?

— Да.

— Как се сдобихте с фалшивите лични карти?

— От същото място. От бара. Там има един немец…

— Какво друго се случва там?

— Най-различни сделки.

— Често ли ходиш там?

Мъжът погледна приятеля си, който продължаваше да лежи на земята. После кимна.

— Там продаваме нещата.

Ричър извади полицейската рисунка от джоба си. Американецът. Челото, скулите, дълбоките орбити. Небрежната прическа. Разгъна рисунката, приглади я и я сложи на масата.

— Виждал ли си го там? — попита Ричър.

Мъжът погледна рисунката.

— Да, виждал съм го — каза той.