Вечерен курс

2

Жената приклекна със събрани колене и остави куфарчето и купчината документи на пода. Ратклиф пристъпи напред и заяви:

— И на тримата ви е ясно, че сте изпратени тук под фалшив претекст. Не искахме да разгласяваме какво се случва. Затова предпочетохме да подведем останалите. Искахме да избегнем излишно внимание, ако можем. Поне в началото.

Той замълча, за да подсили драматичния ефект от думите си, сякаш очакваше да му зададат въпроси. Такива обаче не последваха. Никой не попита дори: началото на какво? По-добре е да се изчака и да се чуе всичко. Така винаги е по-безопасно, особено когато заповедите идват от толкова високо.

Ратклиф попита:

— Кой може да изложи политиката на тази администрация в областта на националната сигурност с прости и ясни думи?

Никой не пророни нито дума.

— Защо мълчите? — попита отново Ратклиф.

Уотърман се скри зад отнесения си поглед, а Уайт сви рамене, сякаш за да отвърне, че толкова сложен въпрос изключва просто и достъпно обяснение. Което пък означава, че е необходимо предварително обсъждане за уточняване на подходящата терминология.

— Въпросът е подвеждащ — обади се Ричър.

— Смятате, че политиката ни не може да бъде обяснена с прости думи?

— Смятам, че тя не съществува.

— Намирате ни за некомпетентни?

— Не. Мисля, че светът се променя. По-добре да останем гъвкави.

— Вие ли сте човекът от Военната полиция?

— Да, сър.

Ратклиф помълча и продължи:

— Преди три години в подземния гараж на една много висока сграда в Ню Йорк избухна бомба. Лична трагедия за загиналите и ранените, разбира се, но незначително събитие от глобална гледна точка. С една особеност — от този момент нататък светът буквално полудя. Колкото повече се взирахме, толкова по-малко виждахме и толкова по-малко разбирахме. Враговете ни бяха навсякъде, но очевидно не знаехме със сигурност кои са те, къде се крият, защо ни мразят, каква е връзката между тях и какво искат. И определено нямахме представа какво да правим. Бяхме в безизходица. Но поне си го признавахме, макар и единствено пред самите себе си. Затова решихме да не си губим времето с разработването на политики по проблеми, за които дори не бяхме чували. Това щеше да ни създаде измамно чувство за сигурност. Стандартната процедура, която следваме в момента, налага да гасим пожар след пожар, да решаваме по десет задачи наведнъж, когато те възникнат. Работим на всички фронтове, защото сме принудени. След малко повече от три години ще настъпи новото хилядолетие и всяка столица по света ще започне да празнува денонощно. Това означава, че един-единствен ден ще се превърне в най-голямата пропагандна мишена в историята на планетата Земя. Трябва да знаем какво са намислили лошите. Всички. До един. Затова не игнорираме нито една информация.

Всички продължаваха да мълчат.

Ратклиф заяви:

— Не че трябва да ви обяснявам каквото и да било или да се оправдавам. Трябва обаче да разберете ситуацията. Играем на сигурно и не оставяме камък необърнат.

Отново тишина. Никой не попита: А какъв точно камък сте предвидили за нас? Винаги е по-безопасно да замълчиш, освен ако не ти зададат въпрос. Винаги е по-добре да изчакаш.

Ратклиф се обърна към жената и я представи:

— Това е доктор Мариан Синклер, първият ми заместник. Тя ще продължи брифинга. Всяка дума, която изрече, се ползва с моята подкрепа, а следователно и с тази на президента. Всяка дума! Случаят може да се окаже пълна загуба на време, но докато не разберем за какво точно става въпрос, ще му дадем същия приоритет като на всички останали. Няма да пестим усилия. Ще получите всичко, от което се нуждаете.

След тези думи Ратклиф напусна стаята, последван от двама от костюмарите. Ричър ги чу да прекосяват фоайето, след което микробусът им потегли. Доктор Мариан Синклер завъртя един от чиновете от първата редица така, че да застане с лице към останалите. Настани се на него, при което демонстрира ръце с хубав слънчев загар, тъмни чорапогащи и скъпи обувки. Кръстоса крака и нареди:

— Съберете се в кръг.

Ричър се премести на третия ред и се напъха зад един тесен чин, като по този начин тримата с Уотърман и Уайт образуваха стегнат полукръг от прилежни ученици. Лицето на Синклер изглеждаше открито и честно, но помръкнало от тревоги и напрежение. Явно ставаше нещо сериозно. Не можеше да има никакво съмнение. Може би Гарбър му бе намекнал. Не ми звучиш много радостно. А би трябвало. Може би не всичко бе изгубено. Ричър предположи, че Уайт е достигнал до същия извод. Беше се привел напред, вперил поглед в Синклер. Уотърман не помръдваше. Пазеше си силите.

— Има един блок в Хамбург, Германия — започна Синклер. — Намира се в модерен квартал, разположен близо до центъра, доста скъп, но се ползва предимно за офиси и краткотрайни престои. Миналата година четирима мъже на двайсет и няколко години са наели един апартамент там. Не са немци. Трима са саудитци, четвъртият е иранец. Поведението и на четиримата е доста светско. Гладко избръснати, къси коси, добре облечени. Предпочитат тениски с пастелни цветове и крокодилче. Носят златни ролекси и италиански обувки. Карат беемвета и обикалят нощните клубове. Но не работят.

Ричър забеляза Уайт да кима, сякаш ситуацията му е добре позната. Уотърман не реагира.

— Четиримата се радват на славата си на квартални плейбои — продължи Синклер. — Възможно е да са свързани с далечни разклонения на богати и влиятелни фамилии. И да са решили да поживеят, преди да се върнат у дома и да започнат работа в министерството на петрола. На пръв поглед най-обикновени богаташчета. Знаем обаче, че случаят не е такъв. Били са вербувани по родните си места и са изпратени в Германия през Йемен и Афганистан от нова организация, за която не разполагаме с достатъчно информация. Знаем само, че е щедро финансирана, изповядва джихадистка идеология, използва паравоенни методи за обучение и не прави разлика между националната принадлежност на своите членове. Необичайно е да наблюдаваме саудитци и иранци да работят заедно, но това е факт. Четиримата са се представили добре в тренировъчните лагери и са били изпратени в Хамбург преди година. Задачата им е да се внедрят в западното общество, да живеят тихо и кротко и да чакат нови инструкции. Досега обаче не са ги получили. С други думи, това е спяща клетка.

Уотърман се размърда и попита:

— Откъде знаем всичко това?

— Иранецът е наш човек — отвърна Синклер. — Двоен агент. ЦРУ го контролира посредством консулството в Хамбург.

— Смело хлапе.

Синклер кимна.

— А смели хлапета се намират много трудно. Светът се промени и в това отношение. Едно време потенциалните ни агенти влизаха през официалния вход на посолството. Пишеха писма, с които ни умоляваха да ги използваме като сътрудници. Някои отпращахме, отказвахме се от услугите им. Но това бяха стари комунисти. Сега имаме нужда от млади араби, а не познаваме такива.

— А защо имате нужда от нас? — попита Уотърман. — Ситуацията изглежда стабилна. Четиримата не могат да се скрият. Ще научите, че клетката им е активирана, минута след като получат заповедите си. Стига, разбира се, хората в консулството да дежурят денонощно.

Наистина беше по-добре да си изяснят нещата още сега.

— Ситуацията наистина беше стабилна — отвърна Синклер. — Нищо не се случваше. До един момент. Преди няколко дни. Нещо незначително на пръв поглед се промени. Четиримата посрещнаха гост.

По предложение на Синклер се преместиха в офиса. Тя заяви, че в класната стая се чувства неудобно заради чиновете, което бе самата истина, особено за Ричър. В края на краищата той бе висок метър и деветдесет и три и тежеше сто и десет килограма. Едва се побираше на чина. За сметка на това в офиса имаше заседателна маса с четири кожени стола. Помещението явно отговаряше на очакванията на Синклер за повече комфорт. Имаше логика. Най-вероятно тя лично бе наела сградата предишния ден или бе накарала някой от помощниците си да го направи. Три спални и четири стола за брифингите.

Мъжете с костюмите останаха отвън, а Синклер продължи:

— Измъкнахме от нашия човек всяка подробност, за която успя да се сети. Освен това смятаме, че можем да му имаме доверие. Посетителят е бил друг саудитец. На същата възраст като останалите. Облечен като тях. Гел на косата, златен ланец на врата, тениска с крокодилче. Не са го очаквали. Появата му ги е изненадала. От друга страна обаче, става въпрос за организация, която наподобява мафията в това отношение — могат да ти позвънят по всяко време и да ти възложат каквато и да било задача. Посетителят намекнал нещо подобно. Оказало се, че е някакъв куриер. Не бил пристигнал заради тях. Задачата му била съвсем друга. Дошъл в Германия по работа и се нуждаел от сигурно място, където да отседне. Куриерите винаги предпочитат подобни квартири. Хотелите оставят следи. А тези са параноици по отношение на сигурността, защото подобни мрежи са станали вече доста големи. Което означава, че безопасната комуникация е изключително трудна. Убедени са, че можем да подслушваме мобилните им телефони, което най-вероятно сме в състояние да направим. Убедени са, че можем да четем имейлите им, което не се съмнявам, че скоро ще започнем да правим. Убедени са, че отваряме и обикновената им поща. Затова използват куриери, които всъщност предават съобщения. Не носят куфарчета, закачени с белезници за китките им. Носят въпроси и отговори в главите си. Сноват напред-назад, от континент на континент, въпрос, отговор, въпрос, отговор. Системата работи бавно, но е абсолютно сигурна. Не оставя електронни следи, нито пък документи или записи, никой не вижда нищо освен някакъв човек със златен ланец, който пристига на летището заедно с милиони други досущ като него.

— Знаем ли дали Хамбург е последна спирка на куриера? — попита Уайт. — Или е просто междинен етап към друг град в Германия?

— Задачата му е свързана с Хамбург — отвърна Синклер.

— Но не и с момчетата в нашия апартамент.

— Не, с други хора.

— Знаем ли кой го е изпратил? Или предполагаме, че са същите хора от Йемен и Афганистан?

— Убедени сме, че са същите хора. Поради друго обстоятелство.

— Какво? — настоя Уотърман.

— По случайност, която не би трябвало да ни изненадва статистически, куриерът познава един от саудитците в апартамента. Прекарали са три месеца заедно в Йемен — катерили са се по въжета, стреляли са с автомати, такива работи. Светът е малък. Двамата си поговорили и иранецът подочул част от разговора им.

— Какво е чул?

— Куриерът изчаквал среща, която трябвало да се проведе два дни след пристигането му. Не споменал мястото или поне нашият човек не го е чул, но контекстът на разговора предполага, че е близо до квартирата на четиримата. Задачата му не била да предаде послание, а да чуе нещо. Някакво важно изявление. Изразяване на позиция или нещо подобно. Това подразбрал иранецът от контекста. Куриерът трябвало да изслуша човека отсреща и да отнесе думите му обратно в главата си.

— Прилича ми на началото на преговори. На първоначална оферта.

Синклер кимна.

— Очакваме куриерът да се върне. Поне веднъж, за да донесе отговора — да или не.

— Имаме ли представа за какво става въпрос?

Синклер поклати глава.

— Не, но е нещо важно. Иранецът е сигурен в това, защото куриерът е елитен боец като него. Явно се е представил добре в тренировъчния лагер. В противен случай нямаше да получи нито тениската с крокодилчето, нито италианските обувки, нито четирите паспорта. Той е от куриерите, които само големите шефове използват.

— Срещата осъществила ли се е?

— В късния следобед на втория ден. Куриерът е отсъствал петдесет минути.

— А после?

— Тръгнал си е рано на следващата сутрин.

— Без повече разговори?

— Само един. Но много полезен за нас. Куриерът изплюл камъчето. Съобщил на приятеля си информацията, която щял да отнесе у дома. Ей така, никой не го карал. Просто не могъл да се сдържи. Смятаме, че е бил впечатлен от мащабите на сделката. Иранецът твърди, че бил много развълнуван. Не забравяйте, че става въпрос за младежи на по двайсет и няколко години.

— Каква е била информацията?

— Първоначална оферта. Както е предположил иранецът. Кратка и ясна.

— Какви са били точните му думи?

— „Американецът иска сто милиона долара.“