Вечерен курс

37

Никой не отговори. Изчакаха малко. Нили натисна звънеца отново. Ричър чу тихата му мелодия в апартамента. Лека, приятна, без да създава усещане за неотложност.

Никакъв отговор.

Нищо.

Тишина.

Нили отстъпи назад.

— Не можем да влезем без заповед — обясни Гризман.

— Сигурен ли си? — попита Ричър.

— Такива са законите в Германия.

— Но той е американец. Ние също сме американци. Ще го направим по американския начин.

— На вас също ви трябва заповед. Гледал съм го по филмите. Имате дори специална поправка към Конституцията.

— И кредитни карти.

— За какво? За да купите нещо? За да подкупите някого?

— Като средство да проявим находчивост. Или за самочувствие. Това е американският начин.

Нили помоли Синклер за кредитна карта и получи „Америкън Експрес“, издадена на името на правителството. Поднесе я към вратата на апартамента и застана отстрани с гръб към пантите. Постави едната си ръка на дръжката на бравата, а с върховете на пръстите на другата държеше кредитната карта. Натисна вратата с рамо, побутна бравата, доколкото ѝ позволяваха пантите, плъзна кредитната карта покрай рамката и докосна езичето на бравата. Продължи да натиска вратата и дръжката на бравата, докато накрая езичето изщрака и вратата се отвори. Нили приклекна рязко, тъй като знаеше, че Ричър вече е насочил оръжието си към евентуалната мишена, която би могла да стои зад вратата.

Зад вратата нямаше никого. В целия апартамент нямаше никого.

Провериха стая по стая, отначало набързо, с трескави погледи наляво-надясно, а после по-бавно и търпеливо.

Отново не откриха никого.

Събраха се в кухнята. Там на плота откриха разгъната карта. С голям мащаб и много подробности. Показваше централната част на една страна. Вляво имаше океан, вдясно имаше океан. В средата бе очертан идеален квадрат, омазнен от пръсти. В горния десен ъгъл се виждаше Буенос Айрес.

— Аржентина — каза Ричър. — Купува си ранчо. Сигурно е към двеста и петдесет хиляди хектара. На гарата е обменил долари и марки за песо. Отива в Южна Америка.

Нили отвори кухненските шкафове, провери миялната, дръпна чекмеджетата. Бръкна в кофата за отпадъци и извади тъмнозелена бутилка с тънко гърло. Изплакната и празна. С матовозлатист етикет. „Дом Периньон“. Провери останалия боклук. Трохи, обелки, мляно кафе. Окървавена риза, опръскан панталон и червена папка за документи. Изработена от твърд картон, облечен с винил, с четири халки вътре и перфорирани страници, изписани на ръка с някакъв код в пет отделни колони.

— Това е на Шлуп — каза Гризман. — Повече доказателства не ми трябват.

Синклер се показа от спалнята.

— Събрал е багажа си в един сак — каза тя. — Но го е оставил в гардероба. Още е в града.

В този момент Уайли се намираше десет етажа под тях, във фоайето. Но не тръгваше към асансьорите. Стоеше полуизвърнат по средата на помещението и гледаше назад, към колата, паркирана до тротоара. Разбираше от коли. Бе работил като дилър. Други хора ги крадяха, а той ги продаваше. Предимно в Мексико. Понякога на Карибите. Отлично преценяваше стойността им.

Пазарът на автомобили бе изключително чувствителен към цената. Както почти всеки друг пазар. Колата навън бе мерцедес на три-четири години. Изглеждаше добре поддържана и много чиста. Но под лустрото се виждаше колко амортизирана е. Бе навъртяла доста километри, при това в градски условия. Върху капака на багажника имаше антена, но не беше нито такси, нито кола под наем. Нямаше табелка, нямаше таксиметров апарат. За кола под наем бе прекалено стара за по-елитните компании. Ако я бяха продали втора ръка на някоя по-непретенциозна фирма, щеше да е покрита цялата със стикери с телефонни номера.

Не беше кола под наем и защото шофьорската седалка бе дръпната силно назад и почти опираше в задната седалка. Нито една двойка, излязла на разходка из града, не би позволила шофьорът им да направи подобно нещо.

Следователно колата бе полицейска. Но не на обикновен полицай, а на шериф или на капитан.

Защо полицаят беше дошъл тук? Със сигурност не заради него. Той бе невидим. Не се съмняваше в това. Заради кого тогава? В блока имаше почти двеста апартамента. В някой от тях трябваше да живее престъпник. Това подсказваше статистиката в нова Германия.

Уайли се нуждаеше от сака си, искаше да вземе и картата. Възнамеряваше да я окачи в рамка на стената. Възнамеряваше да я закачи над каменната камина в големия хол с висок сводест таван. Където ѝ бе мястото. Тя имаше голяма сантиментална стойност за него. Беше му помогнала да изкара много тежки нощи. Тя бе неговото вдъхновение. Не искаше да я оставя току-така. В случай на необходимост можеше да си купи нещата, които щеше да остави в сака. Щеше да е съвсем лесно. Вярно, щеше да се наложи да смени песо за марки, но това бе дребна пречка. Но не можеше да остави картата. Тя бе и улика освен всичко останало. Очертаният с молив квадрат, размазан от възглавничките на пръстите му. Уайли беше убил проститутката по далеч по-незначителен повод. Трябваше да вземе картата.

По-късно обаче. Не сега. За всеки случай. Ами ако ченгетата бяха на неговия етаж? Шансът това да се случи бе едно на петнайсет. Не искаше да се ангажира с даването на свидетелски показания. Какво можеше да каже? Не познаваше съседите си. А на полицаите това щеше да се стори странно. Затова Уайли се обърна и излезе от фоайето, пое по алеята към реката, подмина следващия блок, сви между последните два и седна на една пейка в подножието на реставриран пристанищен кран, който проектантите на комплекса бяха запазили.

Изпробва няколко места, докато избере едно, от което да се вижда алеята, по която бе дошъл. Видимостта бе триста метра. Колата се превърна в точица в далечината. Уайли — също, но в противоположната посока. Той зачака.

Дремлер проведе разговорите от кабинета си на четвъртия етаж, а хората, на които се обади, започнаха на свой ред да звънят. Така се получи мултиплициращ ефект, който обхвана определена обществена прослойка, която извършва всевъзможни сделки, в която всеки познава човек, който да намери дадена стока по-евтино, и всеки знае в какво положение са останалите.

Не след дълго процесът тръгна в обратната посока. Започнаха да му звънят с информация. Обажданията приличаха на писукането на дълбочинен сонар и събраните данни сочеха към един човек, който никога не би си признал. Защото се срамуваше от провала си. Въпросният човек бе изкупил част от доковете южно от „Санкт Георг“ с намерението да изтъргува земята срещу апартаменти. Градската управа обаче бе решила да развие района на „Санкт Паули“. Така бизнесменът бе останал с куп порутени складове. За които бе платил по завишени цени. И се срамуваше от провала си.

Дремлер обаче бе водач и подобно на всички водачи притежаваше известна харизма. Затова позвъни на въпросния човек и го разпита за складовете. След пет минути, преминали в увъртане и шикалкавене — и то само защото сделката бе сключена срещу пари в брой, — Дремлер вече знаеше истината. Собственикът на склада криеше сделката, тъй като кредиторите бяха замразили банковите му сметки. Той обаче се нуждаеше от пари за дребни разходи. Затова не бе задавал никакви въпроси. Уайли се появил преди седем месеца. Двамата се срещнали лице в лице. Уайли носел червена бейзболна шапка и криел лицето си. Носел пари в брой. Нямал търпение да получи склада, сякаш изоставал от някакъв график и бързал да навакса. Платил доста над пазарната цена. Собственикът на склада изобщо не се колебал.

Сега той обясни на Дремлер къде се намира складът. Дремлер познаваше мястото. Знаеше къде се намира железният мост. Наистина ли си смятал, че някой ще построи там жилищни блокове, помисли си той. Нищо чудно, че си фалирал.

— Благодаря ти за помощта — каза Дремлер. — Когато удари часът, услугите ти няма да бъдат забравени.

Обсъдиха възможността да изчакат Уайли да се прибере у дома, но Синклер заяви, че информацията, получена от Хелмсуърт, е променила приоритетите им. Най-важната им задача сега бе издирването на товарния микробус с висок покрив и дълга база. А не самият Уайли. Той минаваше на второ място. Затова Гризман се възползва от телефона на Уайли и се свърза с кметството, където паниката започваше да утихва, за да ангажира екип за наблюдение и следене. Шефът на екипа заяви, че може да разположи хората си около блока на Уайли в рамките на пет минути. Затова решиха да напуснат апартамента, като го оставят във вида, в който го бяха заварили, и поради същата причина слязоха на улицата по същия път, по който бяха дошли. Използваха двата асансьора и стълбите, при това едновременно.

Излязоха на тротоара. Вляво започваше алеята, която водеше към реката. В далечината Ричър видя стария пристанищен кран, боядисан в черно и златисто, извисил снага като праисторически хищник. В подножието му имаше пейка, на която като че ли седеше някой. Беше прекалено далече. Човекът изглеждаше като петънце на хоризонта. Отвъд крана започваше пешеходен мост, който водеше към следващия кей, а там — досущ като дърво, чиято корона се разклоняваше — започваха нови два моста.

— Какво има там? — попита Ричър.

— Първата част наподобява парк — отвърна Гризман, — но по-нататък няма нищо, само пустош.

Ричър се огледа и определи четирите посоки — север, юг, изток, запад. Погледна право пред себе си отвъд крана, към ветрилообразния терен, който се простираше на другия бряг на реката — първо грижливо поддържан парк, после занемарени парцели. Които заемаха същата ветрилообразна форма, която бе видял и снощи. Ако картата, която бе съставил в главата си, бе вярна, разбира се. Отвъд масивния железен мост. Където бе обърнал назад. Спомни си лунната светлина върху водата.

Изоставени парцели. Стари сгради. Идеалното скривалище за товарен микробус.

— Да огледаме там — предложи Ричър.

Четиримата вървяха един до друг с темпото на Гризман, което бе бавно. Подминаха следващия блок и продължиха нататък. В далечината човекът на пейката стана и тръгна нанякъде. Явно почивката му бе свършила и той се връщаше на работа. Продължиха напред между последните две сгради към стария пристанищен кран. Зад него започваше пешеходният мост, който водеше до следващия кей, а там ги очакваха други два моста — полуналяво или полунадясно, — всеки реставриран по различен начин, с различни скулптури, като различни зали в един и същ музей. След тях броят на мостовете отново се удвояваше — два наляво, два надясно — и те наподобяваха разперените пръсти на ръка. Самите кейове бяха масивни гранитни конструкции, черни, мръсни, износени, докато мостовете бяха нови и ефирни, като нишки паяжина, които се разклоняват една след друга — две, четири и т.н. Странни, ексцентрични дори. Като лабиринт, но не съвсем. Явно градът бе похарчил доста пари.

Но недостатъчно. Отвъд последните скулптури в далечината растяха бурени, издигаха се купчини тухли, стърчаха порутени стари постройки. Там мостовете бяха стари, железни. Унил и мрачен пейзаж, който се простираше на обширна площ.

Голям район за претърсване.

Но имаше логика.

— Уайли не би паркирал на другия край на града — каза Ричър. — Би предпочел да остави микробуса наблизо. Тези пешеходни мостове му помагат да се измъкне от квартала. На няколко минути пеша от тук има стотици складове. Може би дори хиляда. Обзалагам се, че половината от тях са изоставени. Може да се нанесе в който си иска от тях. Трябва само да смени ключалката и складът е негов.

— Там ли ще го открием? — попита Синклер.

— Струва ми се логично. Подръка са му. А и разстоянието до пристанището не е голямо.

Върнаха се при колата. Екипът за наблюдение бе дошъл. Хората в него бяха професионалисти. Изобщо не се набиваха на очи.

Четиримата се качиха в мерцедеса, прекосиха комплекса, преминаха през новото кръгово кръстовище, а после се озоваха на булеварда с високите тухлени сгради. Завиха надясно по път, който Ричър познаваше, минаха покрай някаква вода — дълбок док или канал — и отново завиха надясно по тясна павирана улица, която водеше до масивния железен мост, който Ричър бе видял на лунната светлина.

Отвъд моста се издигаха руини, които напомняха за отдавна изгубена цивилизация. Корабовладелческа, от деветнайсети век. Калдъръмените улички бяха достатъчно широки, за да поемат талиги с железни колела и няколко коня. Имаше бараки и складове във всевъзможни архитектурни стилове и размери, някои порутени, други готови да рухнат всеки момент, наклонени стени и фиданки, поникнали в канавките за дъждовна вода. И безброй странични улички. Това място приличаше на град в града. Трудно можеше да бъде претърсено.

— Ще проверя договорите за наем на името на Кемпнер — каза Гризман.

— Вероятно е платил в брой — отвърна Ричър. — Без документи. Или се е настанил самоволно в някой склад.

— Въпреки това ще проверя. Възможно е да сме получили сигнали за необичайна дейност. Не можем да подходим на случаен принцип. Мястото е прекалено голямо.

Гризман зави в пряката между работилница за въжета и цех за корабни платна и прекоси железния мост.

— Ще ни трябва кола на моста — каза Ричър. — Това е задължително. Той е единственият вход и изход. Микробусът не може да стигне пристанището по друг начин.

— От кметството още не са освободили хората ми — отвърна Гризман.

— Измъкна вече един човек.

— Не мога да измъкна втори.

Ричър замълча.

— Предполагам, че мога да помоля колегите от Пътната полиция — каза Гризман. — Те не са ангажирани с инцидента в паркинга на хотела. Сигурен съм, че заместник-началник Мюлер с радост ще ни услужи.

— Обясни му на немски какво трябва да прави — вметна Ричър. — Английският му е ужасен.

В този момент Уайли се намираше на повече от три километра от тях. Той тръгна бързо в противоположната посока, после се качи на автобуса за няколко спирки. Изпитваше странно чувство. Не беше точно треска, а някакво силно усещане за… нещо. Видя четирите миниатюрни фигури да излизат от блока и да застават до колата. След което да тръгват към него. Бавно и заплашително. Подминаха съседната сграда и продължиха напред. Започна да различава фигурите им. Двама мъже и две жени. Които като че ли гледаха към него. Сякаш знаеха. Или жените бяха по-дребнички, или мъжете бяха огромни. Единият беше облечен в сиво, другият в бежово. Бяха прекалено далече, за да различи нещо повече от неясно цветно петно, но единият май носеше яке „Ливайс“. Като неговото, на Уайли. Неотдавна бе видял същото яке в парка през прозореца на автобуса. В компанията на онези глупаци от бара.

Невъзможно. Той беше невидим.

Дали?

Уайли стана от пейката и тръгна. Крачеше бавно, безгрижно, сякаш нищо на този свят не го интересуваше. Докато не се скри от погледите им. Тогава ускори крачка.

Той пресече улицата, влезе в непретенциозно турско кафене и се запъти право към телефона на стената. Разполагаше с достатъчно монети. Знаеше, че си губи времето, защото беше прекалено рано, но изведнъж бе обзет от безпокойство. Мъжът с якето го беше стреснал. Беше погледнал към него, сякаш знаеше.

Уайли набра номера в Цюрих и съобщи номера и паролата на банковата си сметка.

— Извършен ли е превод по сметката?

Последва тракане на клавиатура. Настъпи пауза.

— Не, господине — беше отговорът.