Вечерен курс

20

Уайли се канеше да нарече новото си ранчо именно „Шугър Ленд“. Или „Шугърленд“, една дума. Захарна земя. Не че имаше намерение да отглежда захарна тръстика. Страната имаше големи традиции в животновъдството. Затова щеше да се сдобие с най-голямото стадо в света. И най-доброто. Преди това обаче трябваше да постави табела с някакво име над вратата. Хубава табела от ковано желязо. Керемиденочервени букви. Да, „Шугър Ленд“ щеше да изглежда добре. Само с главни букви. Или една дума, „Шугърленд“. Така щеше да отдаде почит на една своя стара мечта. Навремето се бе опитал да я осъществи в Шугър Ленд, Тексас. Трудна работа в такъв град. А сега си купуваше ранчо, четирийсет пъти по-голямо не от града, а от цялата община.

Добре.

Имаше чувството, че се намира в състояние на свободно падане. Отначало се бе съпротивявал, но после се бе оставил на волята на съдбата. И бе започнал да пада още по-бързо. Всичко около него се бе завъртяло в шеметен вихър. Затова трябваше да се приготви по-отрано. Да се настрои за срещата. Усещаше, че трябва да е готов. Особено в този момент. Краят на играта щеше да настъпи много бързо. Винаги става така. Винаги.

В присъствието на Синклер Ричър позвъни на Гризман от телефона в стаята, който включи на високоговорител. После му даде името на Уайли, за да може да разполага не само с портрета, и го предупреди, че доколкото знаят, куриерът вече е пристигнал. Двамата уточниха различните варианти за връзка в случай на необходимост, а Ричър повтори колко важно е да бъдат максимално предпазливи в близост до апартамента. Но не чак толкова предпазливи, че да пропуснат нещо. Трудна задача. Гризман обаче беше напълно спокоен. Съгласи се по всички пунктове. Говореше убедително. Ричър видя, че Синклер започва да се отпуска. Изведнъж го погледна право в очите. Не бе сигурен каква е причината. Или донякъде одобрително, защото щурият му план започваше да дава резултати, или донякъде неодобрително, защото я бе принудил да отстъпи и да приеме тезата му.

После Бишоп се върна в консулството, а Ричър и Нили оставиха Синклер в стаята ѝ и отидоха в неговата, за да изчетат досието на Уайли от първата до последната страница. Първият им въпрос бе защо този човек е изчакал до трийсет и втората си година, за да постъпи в армията. Това бе странно. Нямаше и бележка от отдела за набиране на доброволци. Нищо не обясняваше решението му. Нили позвъни на Ландри, помощника на Уотърман в Маклийн, и го помоли да провери незабавно миналото на Уайли. Бяха изминали цели трийсет и две години от деня, в който той се бе родил, до деня, в който бе облякъл зелената униформа. Трябваше да има някаква причина.

Независимо от възрастта си Уайли бе напредвал в службата, особено в началото. Бе преминал началната подготовка без никакви проблеми, което показваше, че е бил в добра физическа и психическа форма. Бе повишен в редник първи клас, което показваше, че е проявил усърдие. Впоследствие бил изпратен за атестация в артилерийската школа във Форт Сил. След като бил одобрен и преминал обучение, бил изпратен в зенитен батальон в Германия.

— Мога да си го представя — отбеляза Нили.

Ричър кимна, защото той също можеше да си представи как се е развила кариерата на Уайли в армията. Сухите бележки в досието бяха нещо повече от обикновени думи, записани върху хартия. Приличаха по-скоро на електронно табло с резултата от бейзболния мач. И разкриваха много на онзи, който умееше да ги разчете. Тук се е случило това, после е станало онова. Артилерийската школа бе ключов елемент. Тя не беше за глупаци. Явно Уайли бе добър войник. По всяка вероятност се бе наредил веднага след най-добрите във випуска. Възможно бе обаче прекият му командир да му бе имал зъб за нещо. Реално или въображаемо. Някои командири вярваха във всевъзможни глупости. Като например, че левичарите не стават за снайперисти. Или че дребните и жилавите са най-подходящи за артилеристи. И прочие. Във всеки случай новото назначение на Уайли се бе оказало удачно. Бе паснал идеално. А това не беше никак лесно. „Чапарал“ е трудна за управление машина. Трябва да спре на място и да се извършат един куп манипулации, за да бъде приведена в бойна готовност. После всичко да се върне в изходно положение, да се подкара отново, да се спре на друго място и всичко да се повтори отначало. Екипите приличаха на механици от питстопа на „Формула 1“. Работеха в синхрон, на който би завидял всеки балет, и разчитаха времето до десета от секундата. Защото атакуващ самолет можеше да започне да пикира за десета от секундата. Това бе работа в екип в най-висша степен. Почти като в акробатиката. И Уайли си бе заслужил мястото в такъв. Може би обстоятелството, че наистина бе по-нисък и жилав, му бе помогнало. Но той определено бе добър войник. Без никакво съмнение. Но бе заседнал на едно място. Озовал се бе в задънена улица. Три години по-късно пак си бе останал редник. Бронираните дивизии престанаха да наемат войници. Предната линия се превърна в анахронизъм.

Дали това му бе дошло като гръм от ясно небе?

— Знаеш ли дали колегите от Военната полиция, които са разследвали дезертирането му преди четири месеца, са разговаряли с приятелите му? — попита Ричър.

Нили кимна.

— Вече поисках докладите.

— Какво ли продава?

Нили не отговори. Вместо това попита:

— Много ядосана ли беше Синклер?

— По-малко, отколкото би могла да бъде — отвърна Ричър. — Нали издъних конспиративната квартира.

— Как? Гризман няма да се изложи.

— И аз ѝ казах същото, но не успях да я убедя. После разбрах. Разкрил съм тайната квартира в мига, в който съм споменал за нея пред Гризман. Много просто. Така тайната вече не е само наша. Това имаше предвид тя. Мисля, че я разбирам. Рано или късно Гризман ще предаде тази информация на немското разузнаване. Това е начинът, по който действа, а и бездруго е длъжен да го направи. Тогава германците ще поискат парче от тортата. Намираме се на тяхна територия. Това означава прекалено много играчи. Не след дълго колите с екипите за наблюдение ще задръстят цялата улица. Грешката е моя.

— Освен ако не го пипнем.

— Казах ѝ и това. Но така не решаваме проблема. И да успеем, и да се провалим, фрицовете пак научават за тайната квартира.

— При всички случаи щяхме да им кажем. Рано или късно. Тази година, догодина. Подобна операция не може да остане в тайна. Повярвай ми. Ще си скъсаме задниците от междуведомствено сътрудничество. Ти просто изпревари останалите, това е.

— Според нея проверката на отпечатъка е още по-тежко нарушение. Федерално престъпление.

— Същата работа. Ще ни се размине. Ако пипнем нашия човек.

— Или ако излъжа Гризман. Ако открадна труда му и не му дам нищо в замяна.

— Синклер ли го поиска от теб?

— Сам го предложих. Казах му, че ще проверя отпечатъка. Нищо повече. Защо ли подбрах точно тези думи?

— Застраховал си се подсъзнателно.

— От което не ми става по-добре.

— А по-добре ли ще ти стане, ако отидеш в затвора?

— Той разследва убийство и разполага с отпечатъка. Какво трябва да направя?

— Какво смяташе, че правиш?

— Предполагам, че възнамерявах да му кажа истината, ако резултатът от проверката е отрицателен, и може би да замълча, ако е положителен. Така всеки печели по нещо, а аз не нарушавам закона. Което ме радва, защото обичам този закон. Обичам да контролирам нещата, когато наши — а и не само наши — хора са изправени пред опасността да бъдат съдени в чужбина. Затова направих две погрешни преценки. Допуснах две грешки.

— Защо?

— Цената — обясни Ричър. — Сто милиона долара. Затворя ли очи, виждам това число. Това са много пари. Не мога да мисля за друго. Става дума за страшно много пари. И аз им позволявам да ме обсебят. Не мисля за нищо друго освен за тях.

— Очевидно.

— Какво означава това?

— Защо смяташ, че Синклер е по-малко ядосана, отколкото би могла да бъде?

— Може би тайно е съгласна с мен.

— Не — възрази Нили. — Тя те харесва.

— Ние, какво, да не сме в гимназията?

— Повече или по-малко.

— Добре — съгласи се привидно Ричър.

— Повярвай ми — настоя Нили. — Тя беше там, а ти беше тук. Сега и тя е тук. Просто и ясно — не е ядрена физика. Нищожният шанс е за предпочитане пред нулевия. Тя е самотна. Живее в голяма празна къща на някоя улица в предградията.

— Откъде знаеш?

— Предполагам.

— Не мисля, че ме харесва — каза Ричър.

— А ти харесваш ли я?

— Говориш като майка ми.

— Трябвало е да я слушаш повече.

— Кого?

— Майка си. Била е французойка. А те разбират от тези неща.

— Защо изобщо водим този разговор?

Нили не успя да отговори на въпроса му, тъй като телефонът в стаята иззвъня. Ричър го включи на високоговорител. Гризман каза, че хората му са заели позиция и от този момент наблюдението може официално да се смята за активно. Фоайето на жилищния блок осигурявало достъп до шест апартамента — по един вляво и вдясно от стълбите на втория, третия и четвъртия етаж. В сградата живеели две чужди семейства — турско и италианско — на дипломати в съответните консулства и три немски семейства от средната класа, добре обезпечени финансово. В задната част имало черен вход, наблюдаван от друг екип с автомобил, но едва ли щял да бъде използван от човек, излязъл да се разходи пеша. Това не отговаряло на местните обичаи, както саудитците несъмнено знаели. От тях се очаквало да положат усилия да не се открояват.

— Благодаря — каза Ричър. — И успех.

— Колко дълго ще се нуждаете от услугите ни?

— Четирийсет и осем часа или по-малко.

— Някакви новини за отпечатъка?

Ричър замълча за секунда.

— Не още.

— Защо се бави толкова? — попита Гризман.

— Скоро ще имам резултат.

— Знам — каза следователят. — Вярвам ви.