Вечерен курс

7

Ричър и Нили взеха полета на „Луфтханза“ рано вечерта. Настаниха се един до друг, заобиколени от предимно млади хора, които пътуваха сами — някои изглеждаха мърляви и развлечени, други просто странни, а трети пътуваха във връзка със следдипломната си квалификация. Самолетът ги върна в Щатите два часа след като бяха напуснали Германия, тъй като бяха прекарали осем часа във въздуха, но бяха прекосили шест часови зони. Кацнаха в осем вечерта, взеха стария шевролет от паркинга и потеглиха право към Маклийн, Вирджиния. Паркираха до двата по-нови шевролета, които явно не бяха помръдвали от местата си. До тях откриха два черни микробуса. Влязоха в сградата и завариха всички, включително Ратклиф и Синклер, събрани в офиса. Чакаха ги. Не бяха чакали дълго. Високите постове носят определени предимства. Ратклиф заяви:

— Пристигате точно навреме. Федералната агенция по въздухоплаване ни осведомяваше за полета на „Луфтханза“, а полицията — за трафика по магистралата.

— Какво сме пропуснали? — попита Ричър.

— Едно парченце от мозайката — каза Ратклиф. — Какво знаете за компютрите?

— Видях веднъж един — отвърна Ричър.

— Във всеки от тях има една малка джаджа, която настройва часа и датата. Миниатюрна интегрална схема. Много елементарна, много евтина, разработена много отдавна, още по времето, когато златният стандарт в тази област бяха перфокартите, а данните не можеха да заемат повече от осемдесет колонки. За да спестят място, програмистите записали година с два знака, а не с четири. Така хиляда деветстотин и шейсета година била записана като шейсет, шейсет и първа като шейсет и едно и прочие. Спестили място. Всичко било наред. Само че едно време. А сега след хиляда деветстотин деветдесет и девета година идва двехилядната и никой не знае дали системата, която разчита на два знака вместо четири, ще продължи да функционира както трябва. Нищо чудно компютрите да решат, че е настъпила хиляда и деветстотната година. Или деветнайсет хиляди и стотна. Или нулева година. Или да спрат да работят. Възможните катастрофални последици ще обхванат целия свят. Ще се отразят на комуналните услуги и инфраструктурата. Градовете може да потънат в мрак. Банките да рухнат. Да изгубим парите си като облак дим. Не, от тях може да не остане дори дим.

— Нямам пари — заяви Ричър.

— Но схващаш идеята.

— Кой е проектирал въпросната интегрална схема? Какво казва той? Или те?

— Тези хора отдавна са пенсионери или покойници. Освен това не са очаквали програмата им да се използва повече от няколко години. Затова не разполагаме с никаква документация. Става въпрос за шепа програмисти, насядали край масата, за да обсъдят нещата. Никой не си спомня подробности. Никой не е достатъчно умен, за да възстанови обсъжданията. Възможно е да са объркали Григорианския календар. Да са забравили, че двехилядната е високосна година. Обикновено годините, които се делят на сто, като хиляда и петстотната или хиляда и осемстотната, да речем, не са високосни, но тези, които се делят на четиристотин като двехилядната или две хиляди и четиристотната, са високосни. Пълна бъркотия.

— Каква е връзката с нашия случай?

— Светът става все по-зависим от компютрите. Към двехилядната година интернет ще добие още по-голямо значение. Което само задълбочава проблема, защото всичко ще бъде свързано помежду си. Залозите стават все по-високи. Хората започват да се тревожат. Осъзнават опасността. В отговор на това умните предприемачи се опитват да разработят програми — програмистите ги наричат „пачове“, — които да решат проблема.

— И какво представляват те?

— Вълшебни програми. Инсталират новия код и ликвидират проблема. Могат да се изкарат доста пари. Пазарът е огромен. Милиони хора по света трябва да оправят компютрите си, преди да настъпи двехилядната година. Много е спешно. Толкова спешно, че очакваме хората първо да инсталират, а после да мислят. Което ги прави уязвими.

— За какво?

— Това засяга друг фрагмент от разговора. Засякохме слух, свързан с продажбата на готов пач. Предполага се, че програмата е добра, но не е. На практика е троянски кон. Прилича на вирус или червей, но не съвсем. Става въпрос за четиризначен календар, който може да бъде спрян дистанционно, по команда. По интернет. Който се разширява с всеки изминал ден. Компютрите по света ще се побъркат. Правителства, услуги, корпорации, отделни хора… Представете си каква власт би могла да предостави подобна програма. Представете си какъв хаос би могла да предизвика. Представете си какъв потенциал за изнудване може да разгърне. Някой спокойно би платил сто милиона за подобна възможност.

— Не виждам особена връзка — възрази Ричър. — Хората биха платили сто милиона за куп неща. Защо точно за това?

По-добре беше да се научат всички подробности около проблема.

— Написването на подобна програма изисква определени умения. Определен начин на мислене. Манталитет на престъпник. Не че те се смятат за престъпници, разбира си. Намират го за интересно и провокативно. Често срещано сред програмистите, както разбирам. Четиристотин от тях току-що са се събрали на конференция в чужбина. Четиристотин от най-големите компютърни специалисти в света. И половината от тях са американци.

— Къде?

— Конференцията се е провела в Хамбург, Германия. Били са там едновременно с вас. Официалната програма е приключила тази сутрин. Всички са си заминали още днес.

Ричър кимна.

— Мисля, че летяхме с някои от тях. Млади, мръсни, раздърпани.

— Но в деня, в който куриерът е провел срещата си, конференцията е била в разгара си. По това време в Хамбург е имало двеста американски програмисти. Може някой от тях да се е измъкнал от залата за час.

Ричър не коментира думите му.

Ратклиф продължи:

— Нашите хора смятат, че на подобни конференции в Западна Европа цари различна атмосфера. Те привличат ексцентрици и радикали.

След като направи това изявление, Ратклиф си тръгна, придружен от бодигардовете си с черния микробус. Синклер продължи брифинга. Заяви, че изместват фокуса си към компютърните програмисти. Заяви, че във ФБР са създали нов отдел, който разследва подобни случаи. Уотърман трябвало да поддържа връзка с него, но само чрез нея, Ратклиф, президента или всеки, когото сметнат, че може да им бъде от полза, но отново не директно. Уайт да идентифицира всичките двеста американци и да се зарови в биографиите им. Ричър не получи конкретна задача, но му бе наредено да остане на разположение. За всеки случай. Министерството на отбраната разполагаше с компютри и програмисти и в интерес на истината първите опасения относно проблема с датата бяха дошли именно от там. Нищо чудно някой програмист да се опиташе да създаде търсене, преди да се погрижи за предлагането.

Уотърман и Уайт се хванаха за работа, но Ричър остана в офиса. Заедно със Синклер. Само двамата. Тя го изгледа от главата до петите и попита:

— Искаш да ме попиташ нещо ли?

Дали си вечеряла, помисли си той. Бе облечена с поредната черна рокля, дълга до коленете и доста тясна, с черни чорапи и елегантни обувки. Косата ѝ бе оформена по познатия небрежен начин, с пръсти. Не носеше халка.

— Наистина ли смятате, че хора, които се катерят по въжета в Йемен, ще се захванат с нещо подобно? — попита Ричър.

— Не виждам защо не. Не са толкова глупави. Цената, която са готови да платят, го доказва. Възможно е да разполагат с подкрепата на корпорация или правителство, които работят против нас, или да имат достъп до финансите на много богата фамилия. Това предполага познаване на модерните технологии, включително на компютърните системи.

— Самонавивате се. Опитвате се да повярвате в собствените си фантазии.

— Какво имаш предвид?

— Импровизацията е хубаво нещо. Паниката е лошо. Хващате се за сламки. Възможно е да грешите. Какво стана с обещанието да проверим всички възможни варианти?

— Напипал ли си надеждна следа?

— Не още.

— Какво се случи в Хамбург? — попита Синклер.

— Почти нищо. Видяхме апартамента. Как е иранецът?

— Добре е. Свърза се с нас тази сутрин. Нищо особено. Малка суматоха на четири преки от апартамента. Убита проститутка.

— Видяхме ченгетата — отвърна Ричър. — Видяхме доста неща. Включително прекалено много възможни места за провеждане на срещата. Не можем да ги използваме като отправна точка. Трябва да проследим куриера от апартамента до срещата.

— Прекалено е рисковано.

— Няма друг начин.

— Възможно е да откриеш американеца, преди двамата да се срещнат отново. Това е другият начин. Вероятно най-добрият.

— Подложени сте на натиск отгоре.

— Администрацията ще се радва да приключи случая колкото се може по-скоро.

— Затова стеснявате възможностите. Така създавате усещането, че сте постигнали напредък. Двеста души са за предпочитане пред двеста хиляди. Разбирам. Умен ход, но това не означава, че е правилен.

Синклер се замисли продължително. После заяви:

— Добре, след като останалите не се нуждаят от помощта ти, разполагаш със свободата да действаш по свое усмотрение.

Което също го ограничаваше, но по различен начин. Сериозността на проблема ограничаваше свободата му. Имаше право на един опит за всяка теория.

— Връщаме се на основния въпрос — каза Нили. — Какво продава този тип?

— Съгласен съм — отвърна Ричър.

— Какво?

— Ти състави списъка.

— Не съм. Списъкът е празен. Какви данни искат от нас? Какво може да струва сто милиона? Те вече знаят онова, което ги интересува. Могат да го прочетат във вестника. Армията ни е по-голяма от тяхната. Точка. Появи ли се там, ще ги размаже. Защо ще харчат сто милиона, за да разберат как точно и колко силно? Каква полза?

— Военно оборудване тогава?

— Но какво? Възможните варианти са или прекалено евтини и достъпни, или изискват поддръжката на цял батальон инженери и механици. Няма среден вариант. Освен това сто милиона долара са необичайна сума.

Ричър кимна.

— Казах същото на Уайт. Той предложи танкове и самолети.

— Каква военна техника биха искали от нас? Дай ми поне един добър пример. Трябва да е нещо, предназначено за бойното поле, очевидно е. Нещо, което да се използва в разгара на битката, и то от обикновен пехотинец. Защото това е стандартът, към който би трябвало да се стремят. Нещо просто и надеждно. С голямо червено копче. И голяма жълта стрела, която да сочи напред. Защото не разполагат със специализирано обучение или инженерни войски.

— Много неща попадат в тази категория.

— Съгласна съм. Преносими ракети земя-въздух, изстрелвани от рамо. Полезно оръжие. Може да свали пътнически самолет. При това над голям град. Но те разполагат с хиляди подобни установки. Сами ние им дадохме хиляди, а и руснаците оставиха хиляди след себе си. Освен това в момента руснаците продават подобно оръжие на доста ниски цени. Ако не са достатъчно, съществуват евтини китайски ментета. Или севернокорейски. Физически е невъзможно да похарчиш сто милиона долара за преносими зенитноракетни комплекси. Те са твърде обикновени, твърде често срещани. Твърде евтини. Това е въпрос на икономическа логика. Защо да харчиш сто милиона долара за нещо толкова масово?

— Какво тогава?

— Нищо. Нямаме теория.

Десет часът вечерта в Маклийн, Вирджиния.

Което означаваше седем и половина на следващата сутрин в Джалалабад, Афганистан. Куриерът отново чакаше в преддверието. Утринното слънце проникваше през високия прозорец и озаряваше прашинките и новородените мухи, които се рееха във въздуха. В кухнята къкреше чай.

Накрая въведоха куриера в същата малка душна стая. Тя също имаше висок прозорец, през който проникваше утринното слънце и то също озаряваше прашинките и новородените мухи. Същите двама мъже седяха под слънчевите лъчи, на същите две възглавници. И двамата брадати, единият нисък и дебел, другият висок и слаб. И двамата със същите бели роби и същите бели тюрбани.

Високият каза:

— Днес ще си тръгнеш с нашия отговор.

Куриерът наведе глава в знак на уважение.

Високият продължи:

— Пазарлъкът е част от света. В случая обаче не купуваме камили. Затова отговорът ни е кратък и ясен.

Куриерът наклони глава още малко и дори я завъртя леко, с ухо към двамата мъже.

Високият обяви:

— Кажи на американеца, че ще платим цената му.