Вечерен курс

24

Ричър заобиколи портиера с цилиндъра и излезе навън. Беше полунощ. Кварталът бе озарен от ярката светлина на уличните лампи, приглушеното сияние на витрините, потънали в нощен сумрак, и синкавото примигване на телевизорите зад прозорците на онези апартаменти, чиито обитатели гледаха късните предавания, без да дръпнат завесите. Описа осморка около два избрани наслуки жилищни блока и не забеляза никого зад себе си. Или пред себе си. Или в сенките. Обичайна предпазна мярка. Навик. Беше на трийсет и пет и още бе жив. Това означаваше нещо.

Откри улицата с бара. Онзи, в който Клоп бе видял Уайли за пръв път. Онзи, в който Били Боб и Джими Лий бяха продавали крадените берети. Онзи, в който се продаваха германски документи за самоличност. Спря на четирийсетина метра от него и го огледа от всички страни. Приземния етаж на каменната сграда, централния вход, покритата с дъски фасада, лакирана до блясък. Малките прозорци с дантелените перденца и хартиените знаменца. Лампите вътре не бяха угасени. Светлината им изглеждаше топла и гостоприемна в нощта.

Ричър прекоси улицата и отвори вратата. Бе шумно и задимено. Беше късно, но вътре имаше поне шейсетина души, предимно мъже, разделени на групички от по трима-четирима. Някои седяха край масите, други стояха прави, опрели лакти или гръб в някой от съседната компания. Под прозорците бяха разположени тапицирани пейки. Всички бяха заети като седалките в метрото по време на час пик. Ричър си проправи път сред тълпата, любезно, но твърдо, като полицейски кон по време на улична демонстрация. Повечето клиенти се отдръпваха достатъчно бързо. Приличаха на бизнесмени или чиновници. Някои бяха по-възрастни, някои бяха по-заможни. Ричър не видя Уайли. Не че очакваше да го види. Беше късметлия, но не чак толкова голям. Долови погледите, вперени в гърба си. Забавена реакция. Това ли е онзи тип, за когото ни предупредиха?

Ричър се добра до бара след известно лавиране сред тълпата, намърда се между останалите клиенти и зачака да бъде обслужен. И двамата бармани бяха мъже. И двамата имаха дебели памучни престилки, завързани около кръста. Единият погледна към него. Ричър помоли за чаша черно кафе. Барманът включи машината за еспресо и дойде при него за парите. Ричър не го попита нищо. Животът съвсем не е такъв, какъвто го показват по телевизията. Барманите не обичат да говорят с непознати. И защо да го правят? Кого трябваше да поставят на първо място: онези шейсет души, които идваха тук всяка вечер, или някакъв тип, когото виждаха за пръв път?

Затова Ричър отнесе кафето си сред тълпата и се настани на единствения свободен стол на маса за четирима, край която седяха трима клиенти. Те го изгледаха, сякаш бе извършил непростимо прегрешение, извърнаха погледи и започнаха да се покашлят и да мрънкат, което показваше, че са сменили темата. Ричър долови думата Arschloch, за която знаеше — от многобройните свади, в които бе попадал, — че означава задник. Но не реагира. Вместо това изпи кафето си и се отправи към телефона на срещуположната стена. Пусна монета и набра Ороско.

— Проблеми ли имаме? — попита Ороско.

— Не, всичко е наред… ще бъде наред, ако пипна нашия човек.

— Мислех, че ти е в кърпа вързан.

— Издъних се. Не очаквах куриерът да е жена. Учим се, докато сме живи.

— И сега какво?

— Били Боб и Джими Лий казаха ли ти кой им е продал документите за самоличност?

— Не, и няма да го направят. Уплашени са. Става въпрос за голяма мафиотска организация. Членовете ѝ не са италианци обаче, а носталгично настроени германци. Имат устав, правила, членове и прочие. Били Боб и Джими Лий се страхуват повече от тях, отколкото от мен.

— И всички тези типове се събират в бара?

— Това е неофициалната им централа.

— Какво по-точно представлява тази организация?

— Голяма крайнодясна фракция. Засега се ограничават само с приказки, но това не може да продължи вечно.

— Добре, кажи на Били Боб и Джими Лий, че не ни интересува от кого са купили документите. Няма да ги питаме повече, ако ни отговорят на един-единствен въпрос. Останах с впечатлението, че сами са си избрали имената. Единият дори каза, че му харесвало как звучи. Попитай ги дали това е истина. Може ли човек да си избере каквото име пожелае?

— Добре, ще ги попитам — обеща Ороско. — Нещо друго?

— В момента не.

— Загазили ли сме?

— Не, всичко е наред.

— Но само ако пипнеш онзи тип.

— Едва ли ще се окаже толкова трудно.

Ричър затвори телефона и се обърна с лице към салона. Към този момент вече доста хора бяха вперили погледи в него. Явно слухът за присъствието му бе обиколил бара. Край вратата, която водеше към улицата, се бяха скупчили неколцина клиенти. Друга групичка го очакваше край задната врата. И двете не сваляха погледи от него. Чакаха го. Което означаваше, че боят ще започне отвън. Щяха да го оставят да си тръгне и да го проследят. Ако изобщо имаше бой. Което не беше никак сигурно. Това бяха все хора над средната възраст, над средното тегло. Хора, които буквално си просеха инфаркта. Сред основните им достойнства се нареждаха благоразумието и предпазливостта. Изключенията не представляваха проблем. Имаше и по-млади, и в по-добра форма, но пак бяха чиновници, хора, които работеха зад бюра. Нямаше от какво да се притеснява. Ричър бе отличен уличен боец. И голяма част от успеха му се дължеше на обстоятелството, че обичаше да се бие.

Той се отблъсна от стената и тръгна сред тълпата с гърдите напред. Вървеше бавно и по права линия, сякаш следваше погребална процесия. Пред него стоеше плътна групичка от шестима мъже. Трийсетинагодишни най-вероятно и никой от тях не можеше да се нарече слаб и строен. Все чиновници. Костюмите им бяха излъскани на лактите. Можеше да разчете езика на тялото им. Щяха да го пуснат да мине, след което да се обърнат и да го последват по влажния, искрящ от светлини паваж.

— Говорите ли английски? — попита ги Ричър.

— Да — отвърна един от тях.

— Задавали ли сте си някога въпроса защо? Защо вие говорите моя език, а аз не говоря вашия?

— Какво?

— Няма значение. Какви са заповедите ви?

— Заповеди?

— Ако исках папагал, щях да отида в зоомагазин. Някой ви е казал да направите нещо. Какво по-точно?

— Не.

— В такъв случай ще трябва да анализирам голям брой теоретични вероятности. Една от които е, че искате да се сбием навън, на тротоара. А тя може да не е вярна. Може да съм допуснал ужасна грешка. Но ще трябва да заложа на сигурно. Разбирате ме, нали? Това е единственият разумен ход от моя страна. Затова не тръгвайте след мен, когато изляза през тази врата. Възможно е да ви се иска да подишате чист въздух. Но тъй като съм принуден да заложа на сигурно, ще го приема за враждебен акт. Действащата в момента доктрина на НАТО изисква незабавна реакция със смазваща сила. Знам, че живеете в социална държава, но болницата си е болница, независимо кой плаща за нея. Никак не е забавно. Затова съветът ми е да не тръгвате след мен.

— Ти се страхуваш от нас.

— Уви, не. Опитвам се да бъда честен, това е всичко. Няма причина да пострадате. Ако някой от шефовете ви има проблем с мен, изпратете го сам. Ще се поразходим с него из квартала. Ще обменим мнения. И всички ще спечелят.

Не последва отговор.

Ричър си проправи път между първия и втория от причакалите го и отвори вратата. Излезе навън, направи две бързи крачки по тротоара и се обърна.

Никой не тръгна след него.

Изчака цяла минута, но никой не излезе. Той вдигна яката си срещу нощната мъгла и се запъти към хотела. Още от ъгъла забеляза, че портиерът с цилиндъра не е на обичайното си място. Вечерната смяна бе приключила и бе дошъл ред на нощната. Ричър закрачи по-бавно и огледа улицата пред себе си. Навик.

В един от входовете от другата страна на улицата стоеше мъж. Едва се виждаше. От едната му страна го осветяваше мека зеленикава светлина, която идваше от рекламата на аптека, разположена през две сгради от него. Носеше тъмно яке и малка баварска шапка. Вероятно с перо в лентата. Наблюдаваше хотела. В това не можеше да има съмнение. Беше се подпрял на стената във входа и бе обърнал поглед право към хотела. Бял, висок, широкоплещест. Над метър и осемдесет, деветдесет и пет килограма. Трудно можеше да прецени възрастта му.

Ричър продължи. Дали пък не бе агент от службата за дипломатическа охрана? Изпратен тук като жест от германска страна? Може би бяха разбрали, че Синклер е в града. А може би Бишоп го бе изпратил. От консулството. Трети аташе по културните въпроси с месингов бокс в джоба. Обучен при старата система.

Ричър продължи. Гледаше право пред себе си, но следеше мъжа с периферното си зрение. В този момент от пряката пред него изскочи автомобил и фаровете му го заслепиха за миг. Голямата машина затрополи по паважа.

Колата спря до него. Мерцедес. Служебният мерцедес на Гризман. Който свали прозореца на дясната врата и каза:

— Качвайте се. Звънях ви по телефона. Реших, че сте заспали и сте го изключили. Тъкмо идвах да ви събудя.

— Защо? — попита Ричър.

— Засякохме Уайли.

Ричър вдигна поглед. Човекът във входа беше изчезнал.

— Качвайте се — настоя Гризман.

И Ричър се качи.