Вечерен курс

23

В един друг клуб на три километра от „Репербан“ двама мъже вечеряха. Клубът бе малък, но с дъбова ламперия. Нямаше свободни места, а покривките бяха от лен. Сервираше се повече вино, отколкото бира. В менюто присъстваха специалитети като агнешко филе. Един от мъжете бе вносител на обувки. Беше на около четирийсет и пет, със солидна фигура. Русата му коса бе започнала да посивява, червендалестото му лице — също. Казваше се Дремлер. Бе облечен в костюм с остри ревери.

Другият не се отличаваше с нищо особено. Също в средата на четирийсетте, едър, с малко по-червендалесто лице, не толкова посивял. Казваше се Мюлер. И беше полицай.

— Един от членовете ни се казва Хелмут Клоп — започна Дремлер. — Видял някакъв арабин да разговаря с американец и съобщил в полицията. Познай какво се е случило.

— Нищо най-вероятно — отвърна Мюлер.

— От Америка пристигнали двама разследващи полицаи. По спешност. Твоят шеф на следователите им целува задниците.

— Гризман?

— Очевидно Клоп е станал свидетел на много важна среща. Разпитвали са го с часове. Показали са му двеста фотографии, но не е разпознал никого. Затова направили полицейски портрет по описанието, което им дал.

— Доста усилия са положили.

— Именно — отвърна Дремлер. — Става нещо, което е от голямо значение за американците. Един от техните разговаря с арабин. Бихме искали да разберем за какво става въпрос. Възможно ли е единият да продава, а другият да купува нещо? Виж дали Гризман е завел някакво дело.

— Защо? — учуди се Мюлер. — Защо да помагаме на Гризман или на американците?

— Може да се окаже, че помагаме на самите себе си — отвърна Дремлер. — Не разбираш ли? Може да се намърдаме по средата. Едната страна дава пари, другата дава нещо друго. Можем да се възползваме от едното или от другото. Или и от двете. Можем да им намерим по-добро приложение. Да демонстрираме възможностите си пред света. Те имат своята кауза, ние имаме нашата. Нека по-добрият спечели.

— Възнамеряваш да ги оберем?

— Не бива да пропускаме подобна възможност.

— Добре — съгласи се Мюлер. — Ще видя какво мога да открия.

Сервитьор с късо сако отсервира чиниите им.

— И още нещо — каза Дремлер.

— Да?

— Четирима наши млади членове са били пребити пред един бар. Доста са пострадали. Казват, че нападателят бил много едър тип. Американец, който не криел подкрепата си за окупацията. Придружавала го чернокоса жена.

— И?

— Според Хелмут Клоп това са полицаите от Америка. Описанията им съвпадат идеално.

— Добре.

— Не мога да допусна да им се размине. Клоп твърди, че името на мъжа е Ричър, а на жената Нили. Бих искал да ги открием. Сигурен съм, че твоят Гризман знае къде са отседнали. Провери дали не е записал някъде адреса им.

— Добре — повтори Мюлер. — Ще видя какво мога да науча.

В Хамбург беше десет вечерта, когато Ратклиф одобри техния план Б. Към единайсет Ричър се отказа от него. Момичето нямаше да се върне в квартирата. Никога не бе възнамерявало да го стори. Вече беше ясно. Гризман каза, че може да е взело някой от двайсетината международни полета през последните няколко часа. Или да е взело вътрешен до Берлин, откъдето да направи връзка с всички дестинации по света. Да е отишло с кола до Амстердам. Или с влак до Париж. Или да се е скрило в друга тайна квартира в града, което ги изправяше пред друг кошмар.

Ричър и Синклер, които отдавна бяха взели душ и се бяха облекли, стояха в стаята на Синклер. Нили дойде при тях. Осведомиха я набързо за ужасната бъркотия, която се бе разиграла същата вечер. За неправилно изтълкуваните улики, грешните предположения, закъснелите прозрения. Което неизбежно доведе до обсъждане на следващите им стъпки. А това на свой ред неизбежно доведе до обсъждане на отпечатъка от пръст, оставен в колата на убитата проститутка.

— Шестата поправка дава на Уайли правото на бърз процес по обвинение в убийство. Той обаче няма да го получи, тъй като ще го хвърлим зад решетките и ще остане там с години заради сделката, която е замислил. Не можем да позволим германците да го заловят преди нас, защото може никога да не ни го върнат.

— Можем предварително да се уговорим по този въпрос — предложи Нили.

— Не бива да изпадаме в положение да молим германците за позволение да решаваме проблеми, свързани с националната ни сигурност, както смятаме за необходимо.

— Но така ще разполагаме с много по-ограничени възможности.

— Какво смяташ, Ричър? — попита Синклер.

— Шансът е петдесет на петдесет — отвърна той. — Физическото претърсване на града ще бъде загуба на време. Дори ченгетата да проверяват по хиляда души на ден, ще им отнеме пет години, за да покрият цялото население. Досиетата, с които разполагат, обаче ще ни бъдат от полза. Уайли е пристигнал в града преди не повече от четири месеца. Знаем го със сигурност. Така разполагаме с отправна дата. Очевидно е наел апартамент, тъй като е убил проститутката в нейното жилище, а не в хотелска стая. Това означава, че живее тук някъде. Освен това разполага с нова самоличност, вероятно германска, и с нов паспорт, също германски. Плаща битови сметки. Вероятно и мобилен телефон. Ние нямаме достъп до тези бази данни. Гризман може да ни помогне.

— Да или не?

— Не съм обективен — каза Ричър. — Длъжник съм на Гризман.

— Той не направи нищо за теб. Не откри Уайли, не откри куриера.

— Но положи усилия.

— Какво смяташ за господин Бишоп от консулството?

— Резидентът?

— Ветеранът от ЦРУ.

— Добре се справя за възрастта си.

— Очевидно немскоговорящите агенти от по-старото поколение са били обучени за работа в условията на предишната система. За работа в Източна Германия, а не в по-цивилизования Запад. Те обичат да знаят всичко за всеки. За да го вербуват, за да го шантажират или просто за да разберат по-добре обстановката. Разполагат с невероятно подробни досиета. И не цялата информация се намира в официалните архиви.

— И?

— Гризман е станал клиент на убитата проститутка преди около година. Посещавал я е четири пъти. За толкова знаем със сигурност. Плащал е от спестяванията за колеж на децата. Предполагам, че иска да приключи случая, за да не би някой друг да се разрови по-надълбоко и да открие връзката им. Според мен благородният му стремеж към справедливост съвсем не е продиктуван от благородни подбуди.

Ричър помълча секунда-две, след което кимна.

— Добре.

— Да или не?

— Уайли си остава заподозрян в убийство.

— Не можем да го обесим два пъти.

Ричър се замисли отново.

— Гризман е постъпил глупаво — отсече той.

— Похотта е надделяла — отбеляза Синклер. — Случва се.

— Постъпил е глупаво поради една друга причина, която ще осъзнаеш след пет секунди. Само защото си по-благороден човек от мен.

Синклер не отговори. След малко обаче възкликна:

— О!

Ричър кимна.

— Можем да забравим обещанието за проверката на отпечатъка. Не е необходимо да се пазарим. Можем да получим всичко, като го шантажираме.

— Надявам се — отвърна Синклер.

— Има само една подробност — не искам да го правя. Затова не предприемаме нищо за момента, става ли? Уайли е обикновен дезертьор, с когото се намираме в един град. В кърпа ни е вързан.

— Колко време може да ти спести Гризман?

— Ще го използваме само в краен случай. Не искам да затънем като в блато в онези бази данни. Има и други начини. Аз също съм обучен при предишната система. Затова фактът, че Гризман не си е държал ципа на панталона затворен, не ме вълнува към момента.

— Говориш така, защото си му длъжник.

— Говоря така, защото е истина.

— Какви са другите варианти?

— Да опозная този тип. Да разбера начина му на мислене. И да го пипна.

Към този момент Нили вече разполагаше с копие от делото за дезертьорство, затова двамата с Ричър оставиха Синклер в стаята ѝ и се преместиха в тази на Нили, за да го прочетат. Хронологията на случая бе съвсем ясна. Уайли не се бе върнал от обичайна четиридневна отпуска. И толкова. Никой не го бе видял повече. Не бе споменал нито дума пред колегите си къде възнамерява да я прекара. Вероятно във Франкфурт, тъй като проститутките — любвеобилни и изобретателни — бяха в изобилие заради многото изложения и конференции, организирани в града. Дали Уайли си падаше по проститутки? Не повече от всички останали, бе отговорът.

Досието даваше отговор на множество въпроси, които позволяваха да се изгради по-пълна представа за личността на Уайли. Хобита, интереси, предпочитания, теми, на които е говорил. Като тексасец често разказвал за стадата и говеждото на своя щат. Гордеел се и с родния си град. Понякога се палел и казвал неща, за които по-късно съжалявал. Друг път си мълчал. Веднъж споменал, че е постъпил в армията заради историите, които неговият чичо му разказвал за Дейви Крокет, прочутия ловец, пътешественик и офицер, загинал по време на войната за независимост на Тексас.

Предпочитал бира пред твърд алкохол, не пушел. Не бил женен и никога не говорел за годеница или приятелка у дома. Бил изключително щастлив от живота си такъв, какъвто е. Харесвал назначението си и създавал впечатлението, че се е стремил именно към него.

— Странно — отбеляза Нили. — Повечето дезертьори не са щастливи от живота си. Именно за това дезертират.

— А и кой би се стремил да постъпи в част, обслужваща „Чапарал“ на някакъв забравен фронт? Този тип си е останал редник. И винаги ще си остане редник. Би трябвало да го знае.

— Дейви Крокет бил ли е в армията?

— Не и в тази армия. Постъпил е в опълчението на окръг Лорънс в Тенеси, а после загинал в битката при Аламо в Тексас. Историята му е героична, но в интерес на истината, е загинал, обсаден от превъзхождащ го противник, а това определено не е славният образ, който искаме да остане в съзнанието на новобранците.

— Трябва да открием този чичо. Може да са били близки.

— Смяташ, че Уайли му е изпращал пощенски картички?

— Може да му е казал нещо. Очевидно дрънка много, а после съжалява. Може затова да е убил проститутката. Случвало се е и преди. Някой започва да се хвали какво прави, защото се чувства прекрасно в момента.

— Добре — съгласи се Ричър, — открий чичото. И се свържи с командирите му от последните три години. Началното обучение, щабът на артилерията във Форт Сил… Наистина ли е искал да замине за Германия? Тя ли е била конкретната му цел? Това би променило насоката на мислите ми, тъй като ще покаже, че всичко е било планирано, че в действията му няма никаква случайност.

— Три години са твърде много за подобна игра.

— Не и когато цената е сто милиона долара.

— Нямаме нищо, което да струва сто милиона долара.

— Свържи се с командирите — каза Ричър. — Ще се върна по-късно.

— Къде отиваш?

— На разходка.

— Направи ми впечатление, че тази вечер доктор Синклер изглежда по-ведра и щастлива.

— Така ли?

— Направо сияе.

— Може да е правила йога.

— Или упражнения за дълбоко дишане.

Ричър не отвърна нищо.

Мъжът на име Мюлер влезе в централното полицейско управление. Тук работеше. Беше заместник-началник на отдела за контрол на автомобилния транспорт. Не беше най-подходящата длъжност, която да му осигури достъп до кабинета на Гризман, но нощем в управлението нямаше много хора. Етажът на Гризман разполагаше с просторни кабинети със стаи за секретарки пред тях. Всичките бяха пусти. Големите шефове бяха на практика чиновници, които местеха папките от едно място на друго. Секретарките пишеха разни документи, а те само ги подписваха веднъж по обед и после на следващата сутрин.

Купчината документи на бюрото на секретарката на Гризман се оказа доста висока.

Мюлер не бе смел човек, но бе лоялен колега. Затова сключи сделка със самия себе си. Щеше да прегледа книжата на бюрото, но нямаше да претърсва чекмеджетата на Гризман. Определи го като балансиран компромис. Смяташе, че всички разумни хора в движението ще се съгласят с него. Събирането на информация бе важно, но още по-важно бе да разполагат с човек на най-високо ниво в полицията. Е, почти най-високо.

Той взе купчината документи и ги понесе по коридора, отвори противопожарната врата и се спусна по аварийното стълбище на своя етаж. Тръгна по своя коридор и влезе в своя кабинет.

Нили позвъни на Ландри в Маклийн, Вирджиния, и го разпита за семейството на Уайли. За чичовците му най-вече. Особено за един от тях, който вероятно е живял наблизо и е оказал влияние върху подрастващото хлапе.

— Уайли няма чичовци — отвърна Ландри.

— Сигурен ли си?

— И двамата му родители са единствени деца.

— В какво състояние е бил бракът им?

— Бащата ги напуснал доста рано и повече не го видели. Майката сама отгледала Уайли. Няма братя и сестри. Били са само те двамата.

— Майката имала ли е приятел впоследствие? Може да го е наричала чичо пред детето.

— Нищо чудно да е имала няколко приятели един след друг. И да е имал много чичовци.

— Можеш ли да провериш?

— Ще трябва да открием адреса на майката и да изпратим агенти да говорят с нея. Подобни разговори се водят лице в лице. Отнема време. Старите приятели на майката не присъстват в нашите бази данни. А може и да не иска да си спомня за някои от тях.

— Въпреки това усилието си заслужава. Ако не става въпрос за някой прачичо.

— Може да отнеме дни. Онзи тип беше в ръцете ви.

— Още е в града.

Нили затвори телефона и потърси в материалите по делото за дезертьорство името на войника, който бе споменал чичото. Свърза се с Военната полиция във Франкфурт и нареди да го доведат за разговор. После провери в личното досие на Уайли имената на командирите, които бяха дали първоначалните му атестации. Форт Бенинг и Форт Сил. Звънна на приятел в „Личен състав“. Офицерът от Бенинг бе прехвърлен във Форт Браг, а онзи от Сил продължаваше да служи в Оклахома три години по-късно. Взе телефоните им и започна да звъни.

Мюлер преглеждаше купчината лист по лист. Гризман се оказа изключително продуктивен в това отношение. Повечето бяха най-обикновени документи, чиято основна цел бе да му спасят кожата в случай на необходимост. Напълно безполезна информация, постъпила отдолу и препратена нагоре. Стандартна практика. Всички го правеха. Никой не искаше да пропусне каквото и да било. Никой не искаше да се превърне в обект на официално разследване и да бъде принуден да каже: „Да, аз реших, че не си заслужава да предам тази информация. Вината е изцяло моя“.

Откри рутинни доклади от най-различни случаи. Никой от тях не представляваше интерес за Мюлер. Накрая попадна на пет страници, захванати с телбод и посветени на Хелмут Клоп. Стенограма от разпит. Снимки. Размяна на реплики с преводачката. Оказа се, че нямал представа за какво са разговаряли онези двамата в бара. Не чул какво си казали. Имената на американските следователи бяха Ричър и Нили. Но това беше всичко. Нито дума къде са отседнали. Мюлер предположи, че са избрали консулството. Може би. А може би не. Бяха военни следователи, а не агенти на ЦРУ. Тогава хотел? Документите на Гризман не споменаваха нито дума по въпроса.

Продължи да чете. Чувстваше се в безопасност, стига осветлението в стаята му да оставаше приглушено, а вратата затворена. Появеше ли се някой неканен гост, би трябвало да почука на вратата. Или най-малкото да извика. Не че очакваше неканени гости. Бе твърде късно и сградата бе потънала в тишина. Накрая попадна на междинен доклад за операция по проследяване. Съвсем скорошен. От същата вечер. Мюлер бе обърнал наопаки купчината документи и бе започнал да ги чете в хронологичен ред. Проследяването не бе дало никакви резултати. Гризман бе съобщил това на Ричър в хотелската му стая. Което означаваше, че хамбургската полиция е работила по случая по молба на американските военни.

Интересно.

Не се споменаваше хотелът на Ричър, но Гризман бе записал телефонния номер на централата му. Отделът за контрол на автомобилния транспорт разполагаше с достъп до стандартния телефонен указател, затова Мюлер включи компютъра си и въведе номера.

Веднага откри името на хотела.

Добре познаваше това място. Луксозен хотел в малка пряка в добър квартал, който обаче не бе сред най-престижните в града. Понякога управителят се обаждаше, за да се оплаче, че някой е паркирал точно пред входа. А това разваляло имиджа на хотела. Имали портиер с ливрея и цилиндър. Нямало къде да застане. Самият Мюлер се бе отзовал на два подобни сигнала. Не бе успял да направи нищо. Не и преди да изминат двете години, необходими, за да бъде завършен процесът за промяна на режима на паркиране по улицата. Да не говорим, че юристите в общината нямаше да допуснат подобно нещо. Ами ако всички малки хотели в града поискаха да не се паркира пред входовете им? Щеше да настъпи същински хаос. И бездруго си имаха достатъчно проблеми с големите хотели.

Мюлер вдигна телефона и набра домашния номер на Дремлер.