Вечерен курс

38

Мюлер позвъни на Дремлер от кабинета си.

— Отделът на Гризман ни помоли за услуга — започна той. — Хората му са ангажирани с инцидента в хотела. Искат някой от моите да наблюдава моста, онзи, който се намира в непосредствена близост до склада. Вече знаят за него.

— Не, не знаят — отвърна Дремлер. — Подозират, че микробусът е там някъде. Ако знаеха къде точно се намира, щяха да го пипнат. Не могат да направят нищо, освен да наблюдават входа и изхода на комплекса.

— Колко време ти трябва да се приготвиш?

— Не знам. Половин час, предполагам.

— Не мога да се забавя с половин час. Прекалено много е. Гризман може да провери. Вече се издъних със следенето на магистралата, южно от Хановер.

— Колко време можеш да ми отпуснеш?

— Никакво — отвърна Мюлер. — Би трябвало да се заема веднага.

— Разполагаш ли с надежден служител? — попита Дремлер.

— Надежден в какъв смисъл?

— Служител, който е един от нас. Някой, който може да бъде убеден да докладва избирателно. За доброто на каузата.

— Предполагам, че това е възможно — отвърна Мюлер.

— Кажи му, че ще го направя заместник-началник на полицията — заяви Дремлер.

Ричър се запозна със секретарката на Гризман пред кабинета му. Оказа се наистина приятна жена. Гризман ѝ нареди нещо, като изстреля думите на немски с бързината на картечница, в резултат на което тя изхвърча навън и се върна след малко, следвана от чиновници от отдела по строителство и благоустройство в общината, натоварени с карти, скици и папки. Гризман разстла най-подробните и най-надеждните карти на масата за съвещания в кабинета си. Една от тях показваше разположението на пешеходните мостове. Друга разкриваше как е изглеждал кварталът в миналото. Трета излагаше бъдещите планове за благоустрояването на района с формата на парче пица. Несъмнено някой ден кварталът щеше да добие завършен вид. Но нямаше да е скоро. За момента острият край на парчето пица бе отлично оформен, а широкият му край стоеше занемарен от петдесет години, от времето, когато изпосталели от следвоенния глад жени бяха мъкнали тухли и ремонтирали порутените си жилища.

В далечния край на парка имаше осем пешеходни моста, като очевидно идеята на архитектите бе човек да тръгне по някой от тях, да подиша чист въздух и да се върне обратно. Но имаше и заобиколни външни маршрути, които минаваха по стари железни мостове и тесни пътеки, правеха остри чупки и широки извивки. Те не бяха част от парка, но позволяваха на човек да стигне до призрачния град.

Осем пешеходни моста в далечния край на парка. Осем варианта за напускане на квартала, плюс поне още две възможности за завой вляво или вдясно, а после още няколко. Получаваше се кумулативен ефект. В крайна сметка броят на възможните маршрути наближаваше двайсет. Съответно броят на възможните крайни точки също наближаваше двайсет. От всяка от тях можеше да се стигне — при това само след пет минути ходене пеша — до лабиринта от бараки, гаражи и складове. А размерите му надхвърляха площта на малък град.

Уайли се качи на същия автобус, но в противоположната посока и слезе на спирката, на която се бе качил. Тръгна по пешеходния мост, но използва различен маршрут, който го отведе до съседния блок. Надзърна зад ъгъла му и огледа улицата пред жилището си.

Подозрителният мерцедес си бе отишъл. Но близо до мястото, на което бе паркирал допреди малко, стоеше друг мерцедес. Чисто нов. Луксозен модел. Лимузина. Черна, полирана и излъскана до ослепителен блясък. Зад волана седеше шофьор с ръкавици и шапка. Първокласен автомобил под наем. Уайли разбираше от коли. Вероятно се ползваше от ръководството на някоя банка. Което бе решило да позволи на някой младши мениджър да се докосне до луксозния живот. За да разпали амбицията му. За да го държи във форма. Или пък колата бе наета от семейна двойка с годишнина. За да отиде до Париж например. Където също щеше да ги очаква кола под наем. Може мъжът да се чувстваше гузен и да полагаше усилия да оправи нещата.

Уайли излезе зад ъгъла и тръгна към фоайето на блока. И двата асансьора бяха на партера. Беше по обед. Цареше спокойствие. Той се качи на деветия етаж и извади ключа си.

Шофьорът на лимузината, спряла до тротоара, включи радиостанцията си и каза:

— Уайли се прибра. Повтарям, Уайли се прибра.

Диспечерът отвърна:

— Остани на линия. Трябва да се свържа с Гризман.

Настъпи тишина, след което диспечерът се обади отново:

— Гризман нареди да останеш на позиция. Той ще пристигне незабавно. С американците. Общо четирима. С колата на Гризман.

— Разбрано — отвърна шофьорът на лимузината.

Изключи микрофона и зае предишната си поза — с ниско нахлупена шапка и ръце на волана, на десет и на два часа. Нищо че двигателят бе изключен и колата не се движеше.

Уайли отключи жълтата врата и влезе в апартамента. Запъти се направо към спалнята и грабна сака си. После отиде в кухнята. Сгъна картата по оригиналните ѝ гънки, приглади я и я пъхна в страничния джоб на сака. При ваучерите от туристическата агенция. При самолетния билет.

После взе телефона и набра номера в Цюрих. Съобщи номера на сметката и паролата.

— Извършен ли е превод по сметката? — попита той.

Последва тракане на клавиатура. Настъпи пауза.

— Все още не, господине — беше отговорът.

Уайли затвори телефона.

Не помръдна в продължение на секунда-две. Огледа се. Изпитваше странно чувство. Сякаш въздухът не бе същият. Нещо се бе случило.

Но какво?

Какво значение имаше? Никога нямаше да се върне тук. Той затвори вратата след себе си и тръгна към асансьора. Отвори вратата. Защото асансьорът бе на неговия етаж. Беше го изчакал. Така се пести ток, предположи Уайли. Немците са страшно практични.

Той натисна бутона, вратите се затвориха зад гърба му и той се спусна във фоайето. Тръгна по алеята, която водеше към брега на реката. Към стария пристанищен кран и пешеходните мостове зад него.

Шофьорът на лимузината включи радиостанцията и докладва:

— Уайли излезе. Повтарям, Уайли напусна дома си. Остана вътре по-малко от пет минути. Сега се отдалечава от мен и носи сак.

— Гризман и американците пътуват към теб — отвърна диспечерът. — Можеш ли да го последваш?

— Не. Уайли върви по пешеходна алея, а аз съм с кола, широка два метра.

— Можеш ли да го проследиш пеша?

— Не, мога да извършвам единствено патрулна служба с автомобил. Инвалид съм. Имам проблеми с гърба.

— Можеш ли поне да видиш къде отива?

— Върви към стария кран.

— На какво разстояние е в момента?

— На двеста метра.

— Гризман идва ли?

— Не още.

Гризман пъплеше в задръстване. Колите пълзяха броня до броня преди кръстовището с високите тухлени сгради. Той качи мерцедеса на тротоара и се възползва от всяко свободно пространство, което успя да открие. Синклер беше на предната седалка до него, а Ричър и Нили бяха отзад. Вече не изгаряха от нетърпение, а бяха изгубили всякакво търпение. Накрая успяха да завият и се понесоха към новото кръгово кръстовище и малко по-късно спряха зад черния мерцедес, за да разберат от шофьора му какво се е случило.

— Преди колко време? — попита Гризман.

— Десет минути.

— Изчезнал е вече.

— Носел е сак — подчерта Синклер. — Което означава, че няма да се върне.

Ричър впери поглед напред, към стария кран и отвъд него. Двайсет маршрута. Двайсет крайни точки. Лабиринт от улици, осеяни с бараки, гаражи и складове. Лабиринт с площта на малък град.

— Никой не е виновен — каза той. — Предполагам, че всички сме очаквали Уайли да се прибере у дома, за да обядва. Да се забави поне половин час.

— Звучиш доста оптимистично — отбеляза Синклер.

— Той се намира на изкуствен остров, който може да напусне само от едно място. Ситуацията е под контрол. Сега трябва да го открием. Най-вероятно ще бъде при микробуса. Така ще ударим с един куршум два заека. Късметът не ни е изневерил.

— Ти го наричаш късмет?

— Всичко зависи от това какво ще се случи оттук нататък.

— Районът е твърде голям. Има поне двайсет места, откъдето да се влезе.

— Двайсет места, откъдето да се излезе — уточни Ричър, — но само един вход. Именно защото районът е голям. Трябва да го е обиколил с кола. Убеден съм, че Уайли е получавал четиридневна отпуска всеки път когато е отивал като доброволец в онзи склад. Така е разполагал с достатъчно време да проучи обстановката, но въпреки всичко се е нуждаел от кола. Идвал е от Франкфурт. Затова му е трябвала кола. Взета под наем или назаем. Или открадната, предполагам. Опитайте се да разсъждавате от неговата гледна точна. Един ден ще му се наложи да скрие камион. Ще мине по железния мост. Какво ще търси?

— Нямам представа.

— Няма да избере първия склад, който види. Сделката е много важна за него. В този момент той разсъждава усилено, но се вслушва и в онова, което подсъзнанието му нашепва. Търси изолирано място, което да опази тайната му. Някое скрито тъмно ъгълче. Не иска да се набива на очи. Не иска да бъде в най-далечния или в най-близкия, в най-големия или най-малкия склад.

— Иска нещо по средата.

— Сега вече районът не изглежда толкова голям. Току-що стеснихме периметъра.

— Освен това ще търси солидна сграда — добави Нили. — И телефонен номер, на който да се свърже с хазяина. Няма да се нанесе в изоставен склад. Прекалено опасно е за толкова голяма сделка. Всичко може да се случи. Ще го направи на четири очи. И ще вземе пари в брой. Ще плати много над обичайния наем. Ще се престори на наивник, който няма представа как вървят цените. Ще влезе в ролята на кокошката, която снася златни яйца. И хазяите ще го оставят на мира с надеждата да поднови уговорката им, когато срокът изтече. Ще търси солидна врата, на която най-вероятно ще има телефонен номер.

— Така стеснихме периметъра още повече — отбеляза Ричър.

— В Белия дом все още не са взели решение — каза Синклер.

— Защо се бавят?

— Възможно е казусът с изчезналите ядрени заряди да се е оказал прекалено сложен. Или просто не искат да признаят пред света какво се е случило. За да не се изложат. Надяват се да им се размине междувременно благодарение на нас.

— Как?

— Имам чувството, че би трябвало да знам. Но не знам.

— Мисля, че е вторият вариант. Искат да продължим с разследването.

— Искаш да предприемем незабавни действия?

— Да паркираме колата на моста — каза Ричър. — Да направим поне това. И да видим какво ще стане.