Вечерен курс

17

Задната част от мозъка на Ричър, която отговаряше за инстинктите, огледа вратите и прозорците, докато предната следваше логиката и анализираше фактите. Логиката и фактите надделяха. Но тъй като чувството за сигурност е опасна илюзия, той каза:

— Може би трябва да влезем вътре.

Нили тръгна първа. Синклер взе чантата си в едната ръка, а портфейла и двете шофьорски книжки в другата и забърза след нея. Ричър вървеше последен. Преминаха през двойните врати и се озоваха в салона за закуска, откъдето се насочиха към стълбите за фоайето. Там нямаше никого.

— Трябва да проверим моята стая — каза Синклер.

— Къде е тя? — попита Ричър.

— На последния етаж.

Асансьорната шахта беше празна. Клетката за птици се намираше на последния етаж.

— Един момент — каза Ричър.

Запъти се към рецепцията. На смяна бе служителката, която ги бе настанила. Ниска възпълна матрона, възрастна и несъмнено изключително компетентна. Ричър се усмихна възможно най-мило.

— Госпожо, случайно някоя жена, която прилича на моята приятелка, да е искала ключ? Показа ли ви документ за самоличност?

— Прилича? — попита служителката.

— Да изглежда като нея.

— Не. Никой не е питал. Никой не е идвал. Никаква жена. Само един мъж. Стоеше до асансьора. Вероятно е чакал някой гост. Тогава се наложи да вляза в офиса. Не го видях повече.

Тя посочи вратата на офиса зад гърба си.

— Как изглеждаше мъжът? — попита Ричър.

— Беше дребен… облечен с шлифер.

— Благодаря — каза Ричър, върна се при останалите и предложи. — Да се качим по стълбите.

Нили тръгна първа, като вървеше плътно до стената и поглеждаше нагоре, извила врат. Стълбите се виеха около асансьорната шахта. Можеха да виждат през кованото желязо. Нищо не се движеше. Веригите, кабелите, противотежестите стояха неподвижно. Качиха се на втория етаж. После на третия. Вдигнаха глави и видяха дъното на кабината. Клетката за птици. Чакаше ги на горния етаж. Който беше последен.

— Помръдне ли, хукваме към партера — каза Ричър. — Асансьорът е бавен, ще го изпреварим.

Той обаче не помръдна. Остана неподвижен. Качиха се и надникнаха в него. Беше празен. Вратите бяха затворени. Заобиколиха го и най-накрая се озоваха в коридора на последния етаж.

Празен.

Синклер посочи третата стая. До тази на Ричър. Също луксозна. Само най-доброто за служителите на американското правителство. Вратата беше затворена.

— Аз ще вляза — каза Нили.

Пристъпи безшумно по дебелия мокет в коридора. Пантите бяха от близката страна на вратата, а бравата от далечната. Нили се наведе и мина под дупката за ключа, в случай че някой наблюдаваше коридора през нея, и се прилепи до стената от другата страна на вратата. Пресегна се, хвана топката на бравата и я завъртя, като продължаваше да стои отстрани. Така беше по-безопасно. Куршумите пробиват и вратите.

Прошепна безмълвно: „Заключено“, и показа с жестове, че иска ключа. Синклер пъхна портфейла и шофьорските книжки под мишница и затърси в дамската си чанта. Извади месингов ключ с калаена верижка. Ричър го взе и го подхвърли на Нили, която го улови с една ръка и го пъхна в ключалката, без да помръдва от мястото си. В нито един миг не се изпречи на линията на огъня.

Завъртя ключа.

Вратата се отвори на сантиметър-два.

Тишина.

Не се случи нищо.

Ричър пристъпи напред и долепи гръб на стената откъм близката страна на вратата точно срещу Нили. Протегна ръка и бутна вратата.

Не се случи нищо.

Нили се завъртя около рамката на вратата и влезе вътре. Това бе резултат от продължително обучение. Първо влизат по-ниските, после по-високите. Така никой няма да препречва зрителното поле на другия. А по-високият няма да бъде прострелян случайно в гърба.

Стаята беше празна.

Само едно широко легло с възглавници от зелен брокат и самотен куфар с колелца и катинарче, оставен по средата.

Нямаше никой в банята.

Нямаше никой и в гардероба.

Синклер влезе и пусна нещата си на леглото. Чантата, портфейла, двете шофьорски книжки. Те се разпиляха. Ричър затвори вратата и заключи. Надзърна през прозореца.

Нищо особено.

Бяха в безопасност.

Синклер заяви, че познава истинската си шофьорска книжка по размазаната следа от химикалка в единия ъгъл. Осребрявала чек в една банка във Вашингтон и трябвало да покаже документ за самоличност. Отворът в гишето се оказал прекалено тесен, а бронираното стъкло прекалено дебело. Мастилото от подписа ѝ се размазало и зацапало шофьорската ѝ книжка. Опитала се да го изтрие с пръст и успяла донякъде, но останалата част просто се размазала.

Тя прибра истинската си шофьорска книжка в портфейла, а портфейла — в чантата. Остави фалшивата книжка на леглото и седна до нея. Притисна я с пръст, сякаш можеше да избяга, и заяви:

— Предполагам, че това повдига доста въпроси.

— Един със сигурност — потвърди Ричър.

— Само един?

— Губили ли сте някога шофьорската си книжка?

— Това ли е въпросът?

— Да.

— Не, никога.

— В такъв случай господин Ратклиф го очаква доста работа.

— Защо точно него?

— Защото няма да искат да поверят случая на ФБР. Рискът от скандал е прекалено голям.

— Кой няма да иска?

— От Белия дом.

— Забравете Белия дом. Някой в Хамбург се представя за мен.

— Или обратното.

— Какво означава това?

— Може да сте чужда шпионка — обясни Ричър. — Може би истинската Мариан Синклер обикаля Хамбург.

— Шегуваш ли се?

— Анализирам всички възможности.

— Това е абсурдно!

— Гледате ли бейзбол?

— Какво?

— Бейзбол — повтори Ричър. — Гледате ли?

— От време на време.

— От кой отбор сте?

— „Болтимор Ориолс“.

— Какво се вижда вдясно зад стадиона?

— Някакъв склад.

— Добре, издържахте теста.

— Сериозно ли говорите?

— Не, просто ви дразня лекичко. Очевидно сте истинската Мариан Синклер, защото донесохте пощата на Нили.

— Моментът не е подходящ за шеги, майоре.

— Не е по-лош от всеки друг. В противен случай можем да изпаднем в депресия.

— Белият дом не е фалшифицирал шофьорската ми книжка.

— Съгласен.

— Намираме се на хвърлей място от бар, където се продават подобни неща.

— Съвпадение — отвърна Ричър.

— Не вярвам в съвпадения. Ти също не би трябвало да вярваш.

— Понякога се налага. Ако тази шофьорска книжка е била изработена тук, в Германия, колкото и добри да са специалистите, които са я направили, те би трябвало да използват снимка от пресата. От вестник или списание. Да я преснимат, да я обработят, да я направят да изглежда като истинска, но въпреки всичко това не може да бъде абсолютно същата снимка, отпечатана върху истинската ви шофьорска книжка, защото няма как да разполагат с нея. Тя се съхранява единствено в Управлението за контрол на автомобилния транспорт във Вирджиния. Никога не сте си губили книжката, затова не може да е копирана директно от нея.

— Кой тогава я е направил?

— Управлението за контрол на автомобилния транспорт във Вирджиния.

— Това управление може да е всичко, но не и престъпна организация.

— Нямам това предвид. Хората там просто са изпълнили служебните си задължения. Когато сте изгубили първата си книжка и сте поискали да ви издадат нова.

— Но аз никога не съм я губила, казах ви го вече!

— Не са знаели, че не сте вие. Някой е попълнил съответния формуляр с вашето име и адрес, изпратил го е по пощата и е следил кога новата ви книжка ще пристигне в пощенската ви кутия, за да я вземе от там.

— Кой?

— Някой, който работи в Белия дом и се занимава с резервациите на самолетни билети и хотелски стаи. Възрастен служител, който отдавна работи за правителството. Това може да прерасне в скандал. Затова Ратклиф няма да повери случая на ФБР.

— Защо служител на Белия дом?

— Защото формулярите на Управлението за контрол на автомобилния транспорт не се задоволяват единствено с името и адреса, а изискват доста лична информация. Номер на социалната осигуровка и прочие. Служителите в съответния отдел на Белия дом, които правят резервации за полети, хотели и коли под наем, би трябвало да разполагат с тези данни.

— Адвокатът ми също ги знае. Както и счетоводителят ми. Най-вероятно икономката ми също разполага с тях.

— Закусвахте под фалшиво име на шест хиляди и петстотин километра от дома. Копието на шофьорската ви книжка бе оставено на броени метри от вас. Не вярвате в съвпадения, нали? Кой знае, че сте тук?

Синклер се сепна и отвърна:

— Белият дом.

— Кой друг?

— Никой.

— Дори в хотела не знаят коя сте — отбеляза Ричър. — Използвате различно име. Това е единственото възможно обяснение. Някой в Белия дом е провел телефонен разговор.

— С кого? С някоя местна жена, която се е представила за мен?

— Няма никаква местна жена. Никой не е минавал покрай рецепцията. Във фоайето не е влизал никой освен дребен мъж с шлифер.

— Какво се е случило тогава?

— Мъжът с шлифера е знаел кога би трябвало да пристигнете. Нощният полет на „Луфтханза“. Някой в Белия дом му е съобщил всички подробности. Проследил ви е от летището до хотела, останал е отвън на улицата, видял ви е да се регистрирате и да се качвате в асансьора, влязъл е във фоайето, повикал е асансьора, пуснал е шофьорската книжка на пода и си е тръгнал.

— Защо му е да прави всичко това?

— Това е послание. Мисля, че е очаквал сама да намерите книжката. Качили сте багажа си горе и той е очаквал само да го оставите и да слезете за закуска.

— Слязох по стълбите.

— Очевидно.

— А защо по-възрастен служител на Белия дом, който работи там от доста години?

— Сама можете да се досетите. Всъщност мисля, че вече сте го направили. Не се чудите кой е бил мъжът с шлифера. Защото вече знаете.

— Не, не знам.

— Напротив.

— Има неща, които не мога да ви кажа.

— Позволете ми да изкажа едно предположение — обади се Нили. — Провели сте „черна“ операция някъде и сте дали на хората си немски документи. За прикритие. Или за всеки случай. А може израелците да са го направили, но с ваше позволение. Германското правителство е разбрало и се е ядосало. Никога няма да си признаете или да го обсъдите с тях, затова сега тяхното разузнаване ви подлага на натиск по свой собствен начин. Изпращат ви послание, което гласи: и ние можем да играем тази игра. Задават ви въпрос: харесва ли ви сега? Има известен елемент на самодоволство, но защо пък не? Всичко е много дискретно и на практика безвредно. Но неприятно за вас, предполагам.

— Защо по-възрастен служител на Белия дом, който работи там от години?

— С подобна задача биха могли да се справят и хора от тяхното посолство, но винаги е добре да могат да отрекат, затова са използвали местен агент. И той не е техен агент отскоро. Не и на нова Германия. Част от хората, работили някога за старата Източна Германия, са запазили позициите си. Преди години са вербували някой млад американски чиновник, който е копнеел за революция, копирал е документи и ги е оставял под камък в парка. После си е купил къща, имал е нужда от още пари и това е продължило, докато накрая нова Германия и новите ѝ разузнавателни служби са го наследили. И са прибягнали до услугите му. Той знае домашния ви адрес, защото вече работи в Белия дом и се занимава именно с резервации на полети и хотели. Изважда новата ви шофьорска книжка и я предава в посолството. Възможно е да са постъпили по същия начин и с Ратклиф и с който още е бил замесен във въпросната операция. Прибрали са документите в някое чекмедже и са изчакали търпеливо някой от вас да пристигне в Германия. Това сте вие, тази сутрин. От „Луфтханза“ си сътрудничат с разузнаването, защото това е държавната авиокомпания. Не сте летели сама. Някой служител в германското посолство се е качил на борда в последния момент. Затова мъжът с шлифера ви е проследил от летището до хотела. Можел е да ви изчака и тук, защото е знаел къде отивате, но е трябвало да посрещне полета, за да получи плика от въпросния служител на посолството. Шофьорската ви книжка ви е следвала през целия ви път из града на разстояние не повече от две минути след вас.

Синклер потъна в продължително мълчание. Накрая каза:

— Няма да коментирам нищо. Очевидно не можем да си признаем каквото и да било. Ако подобно нещо изобщо се е случило. А аз не твърдя, че се е случило.

— Ще отговорите ли по някакъв начин? — попита Ричър.

— Това би означавало сложен двоен блъф, нали?

— Можете да се обърнете към Гризман. Накарайте него да блъфира. Няма да ви откаже, но ще се отметне, за да се докара пред своето правителство, за да демонстрира, че може да му се има доверие. Това ще му се отрази положително. Може дори да го приеме като услуга. В замяна на което да постави апартамента под наблюдение.

— За него е далеч по-лесно да настоява да проверим отпечатъка.

— И бездруго ще го направим. Убита е жена. Така ще постъпим правилно.

— Това ли е вашата гледна точка?

— Това би трябвало да бъде гледната точка на всички.

Синклер замълча. А Ричър продължи:

— Ще го направим по неофициални канали. Не получим ли резултат, ще уведомим Гризман. Открием ли нещо, ще обмислим как да процедираме.

— Какви са шансовете?

— Войниците използват проститутки, но обикновено не ги убиват. А тя е била доста скъпа, ако съдя по квартала, в който е живяла. Което прави вероятността още по-малка.

— Не — възрази Синклер. — Това е кутия с червеи. Политическият риск е прекалено голям.

В този момент новият куриер се редеше на опашката пред гишето за паспортна проверка на хамбургското летище. Работеха четири гишета, две предназначени за граждани на Европейския съюз и две за всички останали паспорти. Нейният бе пакистански. Беше пета на опашката. Не се притесняваше. Нямаше причина да го прави. Използваше нова самоличност. Не присъстваше в нито една база данни. Не бе пътувала никъде. Никой не я бе виждал, не бе снемал отпечатъци или фотографирал освен за паспорта, който използваше в момента. А той бе съвсем истински, с изключение на името и националната принадлежност.

Сега бе четвърта на опашката. Можеше да види отражението си в стъклото на гишето. Косата ѝ бе невчесана, а очите сънливи. Изглеждаше уязвима. Ризата ѝ обаче бе все така бяла и неизмачкана. С разкопчани две горни копчета. Никога три, бяха ѝ казали. Освен ако не направиш така, че да изглежда неволно. Избери опашка пред гише, където служителят е мъж.

Вече бе трета.

Ричър и Нили напуснаха стаята на Синклер. Подминаха тази на Ричър и влязоха в стаята на Нили, където не можеха да бъдат подслушвани през стената.

— Нямам представа защо е дошла — каза Ричър. — Не иска да постави апартамента под наблюдение.

— Тук е, защото нищожният шанс е за предпочитане пред нулевия.

— Но прави съзнателни усилия да го сведе именно до нула.

— Така ли?

— Какво имаш предвид?

— Няма значение — отвърна Нили. — Почини си. На Източното крайбрежие ще започнат работа след един час. Тогава ще се срещнем. Не се съмнявам, че конферентният разговор ще повдигне духа ни.

Ричър излезе да се поразходи. Озова се на улица, изпълнена с магазини за мъжко облекло и аксесоари. Колани, ръкавици, часовници, портфейли. Дрехи и какво ли още не. Приличаше на импровизиран мол под открито небе. Отби се в един по-непретенциозен магазин и си купи бельо и нова тениска. Черна, от качествен памук. Струваше четири пъти повече, отколкото бе свикнал да плаща. Но му ставаше идеално. Германците бяха високи. Не толкова високи, колкото холандците, които бяха световни шампиони в това отношение, но като цяло бяха по-високи от американците.

Той се преоблече в пробната на магазина и изхвърли старите си дрехи в кошчето. Нили беше права. Липсваха милиони дребни неща. Масленозелената тениска, която бе съблякъл току-що например, нямаше да се върне в склада, нямаше да бъде вписана като изгубена или унищожена и съответно извадена от инвентарния списък, а щеше да остане завинаги в него.

Ричър продължи с разходката. Малко по-надолу откри фризьорски салон, който май играеше ролята на неофициално средище на търговската улица. Беше обзаведен така, че да наподобява старите американски бръснарници. Два винилови стола, по които имаше повече хром, отколкото по някой кадилак. Голям стар радиоапарат на лавицата. Не бе поставен с цел реклама, а просто като вещ, която носи духа на епохата. Наблизо нямаше много американски военни. А и подстригването при гарнизонния фризьор винаги излизаше по-евтино. Опитното око на Ричър прецени, че мястото прилича повече на американска закусвалня, отколкото на бръснарница, но усилията на собственика му заслужаваха признание. На витрината бе окачен плакат. Отпечатан в Щатите. Ричър бе виждал стотици такива. Черно-бели рисунки с молив на двайсет и четири глави, всичките с различни прически, така че клиентът да посочи, вместо да обяснява. В горния ляв ъгъл се намираше стандартната войнишка прическа, следвана от бокс, полубокс, платформа и прочие, като с приближаването към долния десен ъгъл названията им ставаха все по-дълги, а самите прически — все по-странни. Тук бе и т.нар. мохикан, плюс още няколко, в сравнение с които мохиканът изглеждаше направо консервативен.

Мъжът вътре покани Ричър да влезе.

— Колко? — попита безмълвно Ричър.

Мъжът вдигна ръка с пет изпънати пръста.

— Пет какво? — не разбра Ричър.

Човекът отиде до вратата, отвори я и каза:

— Пет американски долара.

— Моят фризьор взема по-евтино.

— Само че аз съм по-добър. Не се съмнявам, че носиш униформите си на шивач, за да ти пасват по-добре.

— Приличам ли ти на човек, който носи униформа?

— О, я стига!

— Пет долара? — отвърна Ричър. — Спомням си времето, когато срещу пет долара човек можеше да си купи два хамбургера и билет за кино на задните редове. Плюс такси за мацката, ако се скарате междувременно. Подстригването и бръсненето излизаха два кинта.

— Харесва ти, нали?

— Кое?

— Не ме попита случайно.

— Понякога се изтървавам, но не повече от една дума.

— В такъв случай не ме попита случайно. Мястото ти харесва. Усетил си енергията му.

— Какво съм усетил?

— Бръснарницата ти харесва.

— Предполагам.

— В такъв случай можеш да я подкрепиш, като платиш пет долара.

— Нямам нужда от прическа.

— Знаеш ли каква е разликата между теб и мен? — попита германецът.

— Каква? — отвърна Ричър.

— Виждам косата ти през витрината.

— И?

— Имаш нужда от подстригване.

— За пет долара?

— Ще добавя безплатно бръснене.

Което се оказа доста приятно и дори луксозно изживяване. Водата бе топла, а пяната мека и пухкава. Бръсначът идеално наточен, острието му бе тънко почти една молекула и съскаше по кожата.

Огледалото обаче бе помътняло и там, където кожата на Ричър трябваше да изглежда розова, тя бе като загоряла от слънцето. Въпреки това изглеждаше добре. Да струва най-много един долар, помисли си Ричър. Което означава, че подстригването струва четири. Пак е страшно много.

Бръснарят смени бръснача с ножици и се зае с косата на Ричър. Ричър не му обърна внимание и впери поглед в плаката на витрината. Двайсет и четири различни прически. Огледа ги една след друга, внимателно, сякаш ги изучаваше — от първата, най-обикновената, в редицата до последната, доста сложна и известна като патешка опашка или патешки задник, в долния край.

После погледът му се върна на мохиканската прическа.

— Какво смяташ? — попита го фризьорът.

— За кое? — отвърна Ричър.

— За новата си прическа.

Ричър се погледна в огледалото.

— Готов ли си вече?

— Съмняваш ли се?

— Сякаш изобщо не съм се подстригвал.

— Именно! — кимна германецът. — Най-добрата прическа изглежда така, сякаш е била направена преди седмица.

— И трябва да платя пет долара за прическа, която изглежда вече обрасла?

— Това е фризьорско ателие. А аз съм творец.

Ричър замълча.

Погледна отново към прическата тип мохикан. После бръкна в джоба си, подаде банкнота от пет долара и попита:

— Имате ли телефон?

Фризьорът посочи стената. Стар телефон „Ма Бел“. Целият метален. По-подходящ за навеса на някоя бензиностанция, отколкото за фризьорски салон, но усилието заслужаваше похвала.

— Работи ли? — попита Ричър.

— Разбира се, че работи. Това е Германия. Сменихме окабеляването и го превърнахме в нормален телефон.

Ричър набра номера от визитката на Гризман. Онази от плика с отпечатъка. Прозвуча очаквания сигнал. Телефонът работеше. Наистина бе реновиран. Германия все пак.

Вдигна Гризман.

— Ние с вас сме двама обикновени полицаи, които се надяват на взаимни услуги.

— Ще проверите отпечатъка — отвърна Гризман.

— Ако и вие направите нещо за мен.

— Какво?

— Всъщност две неща. Да разположите хора с коли около бара. Онзи, който Клоп посещава. С радиостанции. И да следите за мъжа от портрета. Но без да се набивате на очи.

— А другото?

— На пет преки от бара има един апартамент. Същото, коли и радиостанции. Напълно незабележими. Рано или късно саудитецът ще се появи. Ще отседне в апартамента за кратко, после ще излезе и ще отиде на срещата. Трябва да научим, когато излезе, при това в реално време.

— Това са много хора и много коли.

— Нали сме в Европа? За какво иначе са ви тези хора и тези коли?

— Кога?

— Незабавно.

— Невъзможно. Трябва време, за да се организира.

— Искате ли да проверя отпечатъка или не?

Гризман помълча за секунда, после отговори утвърдително с малко повече ентусиазъм, отколкото Ричър бе очаквал. Шефът на следователите преливаше от институционална гордост. Искаше непременно да реши случая.

— Постарайте се заради мен и аз ще се постарая заради вас — каза Ричър.

— Добре — прие сделката Гризман.

Ричър позвъни в хотела и помоли да го свържат с Нили. Завари я в стаята ѝ.

— Трябва ми Ороско — каза той. — Веднага. Пет минути по-късно двамата с теб трябва да се срещнем със Синклер.

— Тя и бездруго те търси. Има нещо за теб.

— Какво?

— Нямам представа. Свързано е с Вандербилт. Много е развълнувана.

— Кажи на Ороско, че съм в една бръснарница на три преки от хотела. Нека побърза.

— Какво си открил?

— Знам кой е американецът.