Вечерен курс

26

След като се събудиха, Ричър се върна в своята стая, взе душ и се преоблече. Слезе по стълбите и се озова в салона за закуска. Четиримата от Маклийн вече бяха там, пристигнали с нощния полет. Нили им правеше компания. Изглеждаха уморени. За разлика от нея. Ландри заяви, че е открил прачичовците. Новините обаче не бяха добри. Повечето отдавна бяха покойници и никой не бе живял близо до града, в който бе израснало момчето. Нямаше и доказателства за близки отношения. Дори косвени. Никой от тях не бе посещавал семейството на Уайли. Двама бяха лежали в затвора. Едва ли бяха оказали влияние върху хлапето от разстояние.

Уотърман обаче имаше по-добри новини. Заяви, че са открили майката на Уайли и тя се е съгласила да им разкаже за някогашните си приятели. Живеела в Ню Орлиънс и се издържала от социални помощи. Местният офис на ФБР вече бил предупреден. Щели да изпратят агенти да я посетят. Първите резултати трябвало да пристигнат след седем-осем часа заради часовата разлика.

Уайт, анализаторът от ЦРУ, не изглеждаше щастлив, че е тук. Косата му бе по-дълга от когато и да било. Беше отслабнал. Въртеше се неспокойно. Чупеше китки, присвиваше очи.

— Какво има? — попита Ричър.

— Непременно трябва да измъкнат иранеца — обясни Уайт.

— Провалът им няма да е свързан с куриера. Изпуснахме жената.

— Ратклиф разсъждава в твърде ограничени мащаби. Ако нещо лошо се случи с тях в Хамбург, инквизицията им ще хвърли мрежата много нашироко. Ще заподозре всички. Тези хора не са никак глупави. Ще анализират фактите и ще стигнат до съответните изводи. Колко на брой са променливите? Двама различни куриери, но само една тайна квартира. Иранецът ще оцелее не повече от пет минути.

— Трябва да говориш с Бишоп.

— Бишоп само поддържа контакт с хлапето, но няма правомощията да прекрати операцията и да го изтегли.

— А би трябвало.

— Не и поради съображения, продиктувани от някакви по-далечни планове. Само в случай на непосредствена опасност.

— Която според теб вече е настъпила.

— Ще настъпи в мига, в който пипнеш Уайли. В мига, в който сделката им се провали. А това кога ще стане?

— Скоро, надяваме се.

— Точно това имам предвид.

— Трябва да говориш с Бишоп — повтори Ричър.

В този момент се появи Синклер. Черна рокля, перли, чорапи, обувки. Косата ѝ бе влажна. Ландри и Вандербилт ѝ направиха място и тя седна до тях.

— Разговарях с господин Ратклиф — започна Синклер. — Предполагаме, че фазата на преговори е приключила и ще започне фазата на доставка. Затова трябва да разберем какво, къде и кога.

— Куриерът би трябвало да се е прибрал вече — каза Нили. — Нищо чудно да е взела директен полет. Или само с едно прекачване. Сега ще изпратят куриер до Швейцария, защото не се доверяват на телефоните. Той ще разполага с номера на сметката и паролите. Транзакцията ще отнеме един-два часа. Възможно е да се осъществи още утре.

— Или след една година — възрази Вандербилт. — Не знаем дали са готови да действат. И дали разполагат с парите.

— Уайли не може да чака цяла година — намеси се Уотърман. — Крие се вече четири месеца. Това не е лесно. Свързано е с много стрес, както и с поемането на много рискове. Трябва да си уреди живота. Мисля, че нещата ще се развият много бързо. Утре, вдругиден, тази седмица. Сигурен съм, че парите са готови и очакват да бъдат прехвърлени. Най-вероятно по сметка в същата банка. Различни команди в един и същ компютър.

— Добре — каза Синклер, — в такъв случай: какво, къде и… колко скоро?

— Въпросът къде зависи от отговора на въпроса какво — заяви Ричър. — Ако става въпрос за разузнавателни данни или документи, могат да извършат предаването и в кабинета на банкера. Ако е нещо по-голямо, то трябва да е оставено на склад или скрито някъде в Германия. Това означава, че ще им трябва екип, който да го транспортира до новото местоназначение.

— Трябва да поставим банката под наблюдение — каза Уотърман.

— Коя от всичките? Те са стотици.

— Тогава летищата. Тук и в Цюрих.

— Най-лесният начин е да разберем какво продава — намеси се Ландри.

— Наистина ли? — подигра го Нили.

— Все трябва да продава нещо.

— Да, но какво? Не може да се сдобие с него сега. Веднага ще бъде арестуван. Следователно то е откраднато преди четири месеца. Проблемът е, че нищо не липсва.

— Трябва да измъкнем иранеца — потрети Уайт.

— Рано е — възрази Синклер.

— А кога?

— Говори с господин Бишоп. Отиваме в консулството. Подготвил ни е кабинет там. Чакаме се във фоайето след десет минути.

Мюлер изкачи аварийните стълби до кабинета на Гризман. Беше рано. Нямаше осем сутринта. Още никой не бе дошъл на работа. Стаите на служителките бяха празни. Бюрото на секретарката на Гризман изглеждаше така, както го бе оставила предишната вечер. Мюлер бе върнал документите и ги бе подредил много внимателно. Тя нямаше да заподозре нищо. Но къде ли беше полицейският портрет? Вероятно американските следователи бяха получили толкова копия, колкото бяха поискали. Самият Гризман сигурно бе запазил едно-две, които да прибере в собствения си архив и да напише доклад, с който да си измие ръцете. Вероятно бе прибрал оригинала в сейф. Или в специално чекмедже. Нищо чудно да разполагаше с десетки рисунки на различни заподозрени. В края на краищата нали беше шеф на следователите.

Но къде? Зад ергономичния стол на секретарката се простираше редица шкафове, които заемаха цялото пространство между двете стени. Те образуваха основата, върху която бяха поставени етажерки. Мюлер се настани зад бюрото и се наведе, за да огледа по-добре. Чекмеджетата не бяха надписани. Той отиде до вратата на кабинета на Гризман и надникна вътре. Светая светих. Същата редица от шкафове и чекмеджета, но без етажерките отгоре. Гризман ги ползваше като бюфет и бе наредил отгоре снимки на жена и две хлапета. Съпругата и децата очевидно. Плюс малка статуетка, връчена му като награда за нещо. Едва ли я бе спечелил за спортни постижения предвид килограмите му. Още една редица шкафове на срещуположната стена. Общо двайсет в кабинета му и четири при секретарката.

Твърде много. Късметът не бе на страната на Мюлер.

Заместник-началникът на Пътната полиция бе сключил сделка със самия себе си. Шанс за успех от едно към пет бе за предпочитане пред шанс четири към пет да загуби работата си. В дългосрочен план можеше да се окаже много полезен на сегашната си длъжност. Трябваше да отчете този факт при вземането на решение. Затова щеше да претърси само стаята на секретарката, но не и тази на Гризман. Разумен компромис. Отново мина зад бюрото на секретарката. Реши да започне отляво надясно. Да прегледа набързо съдържанието на чекмеджетата. Би трябвало лесно да открие полицейския портрет. Вероятно бе нарисуван на дебел картон, купен от специализиран магазин за художници. Сигурно и размерите на листа не бяха стандартни. Нищо чудно да го бяха прибрали в прозрачен джоб за документи.

Наведе се.

— Ехо? — прозвуча женски глас зад гърба му.

Изненадан и леко озадачен.

Мюлер се изправи и се обърна. Секретарката на Гризман.

Той не каза нито дума.

Жената остави чантата си на бюрото и съблече палтото си. Остави го на закачалката и отстъпи крачка назад.

— Мога ли да ви помогна, господин Мюлер? — попита тя.

Мюлер не отговори.

— Търсите ли нещо?

— Една рисунка — отвърна Мюлер.

— На какво?

Мюлер продължаваше да мълчи. Мислеше. После каза:

— Снощи е станала катастрофа. Отделът ми я разследва, както му е редът. Блъснат е велосипедист. Шофьорът е избягал. Дори не е спрял. Друг велосипедист, придружавал пострадалия, ни даде доста подробно описание. Характерно лице и необичайна прическа.

— Как мога да ви помогна?

— Преди около час полицай от моя отдел съвсем случайно видял един от хората на Гризман. Моят човек решил, че става въпрос за неправилно паркиране, но се оказало, че вашият провежда наблюдение. Разполагал и с портрет в колата на някакъв американец на име Уайли. Впоследствие колегата ми се сетил, че това е същото лице, което свидетелят е описал.

— Разбирам — отвърна секретарката на Гризман.

— Затова трябва да покажа портрета на свидетеля. За потвърждение.

— С удоволствие ще ви дам копие.

— Ако не ви затруднявам — отвърна Мюлер.

— Съвсем не.

— Много ви благодаря.

Секретарката влезе в кабинета на Гризман и Мюлер чу отварянето на чекмедже. Жената излезе след малко с лист картон, пъхнат в прозрачен найлонов джоб. Включи ксерокса. Разнесе се тихо бръмчене и миг по-късно замириса на изгорял тонер. Откъм коридора долетя глухото тракане на вратата на асансьора. От него слязоха още две секретарки. Дамски чанти, палта, енергична утринна походка. И двете минаха покрай тях усмихнати и любезни, готови да се заловят за работа.

Секретарката на Гризман вдигна капака на ксерокса и постави рисунката с лицето надолу. Натисна бутона. Машината замърка. Копието бе готово.

Вратата на асансьора се отвори отново. Не беше Гризман. Някакъв мъж в костюм. Мюлер го познаваше бегло. Мъжът му кимна, поздрави го с „добро утро“ и отмина.

Секретарката на Гризман подаде копието на Мюлер. Оригиналът бе нарисуван с цветни моливи. Слаб, дори кльощав мъж с издадено чело и остри скули, дълбоко разположени очи и дълга руса коса.

— Благодаря — каза Мюлер и излезе.

Тръгна по коридора, мина през противопожарната врата, спусна се по аварийните стълби до своя етаж, прекоси своя коридор и влезе в своя кабинет, където незабавно се зае с оформянето на лъжлив сигнал за пострадал велосипедист и избягал шофьор. В случай, че Гризман провери.

Ричър и Нили се запътиха право към фоайето.

— Трябва да проследим всички назначения на Уайли — каза Нили. — Абсолютно всички. Това е ключът към този случай. Прекарал е в тази страна малко повече от две години и е в неизвестност от четири месеца. Което предполага период от почти две години активна служба. Именно в този период е попаднал на нещо, планирал е действията си и го е откраднал. Затова трябва да знаем къде точно е бил. Ден по ден, от първия до последния. Защото поне в един от тези дни се е намирал в непосредствена близост до онова, което продава сега. Каквото и да е то. Може дори да го е докосвал.

— Поне един ден — съгласи се Ричър. — Денят, в който го е откраднал.

— Мисля, че става въпрос най-малко за два дни — продължи Нили. — Първо го е видял, после е обмислил кражбата и след време се е върнал, за да го отмъкне.

— Не го е видял. Не точно. Открил го е. Планирал е нещата много отдавна. Дошъл е в Германия, за да го вземе. Предварително е знаел за съществуването му.

— Възможно е. Но при всички случаи се е намирал в непосредствена близост до предмета. Докосвал го е.

— Интересно как си плаща наема — каза Ричър. — Той е най-обикновен редник. Не разполага със спестявания. Провери дали преместванията му от едно поделение в друго съвпадат с неразкрити кражби. Трябва да е набавил парите отнякъде.

В този момент жената на рецепцията вдигна телефона, който звънеше, и миг по-късно притисна слушалката до гърдите си и извика:

— Майор Ричър, за вас е.

Беше Ороско, който, ако се съдеше по шума, се обаждаше от мобилен телефон.

— Загазили ли сме? — попита Ороско.

— Всичко е наред — отвърна Ричър. — В момента спасяваме света.

— Докато не се издъним.

— Тогава няма да има значение.

— Току-що говорих с Били Боб и Джими Лий. Двамата потвърждават, че купувачът може да си избере каквото си иска име за фалшивите документи, стига да е немско. В случай, че шефовете извършат проверка в отдела. Чуждите имена се открояват. С немските обаче нямало проблеми. Така че получават каквото име искат, стига да е немско. Може да им звучи добре или да означава нещо за тях.

— Добре, благодаря — каза Ричър. — Трябва да тръгвам.

Беше се облегнал на рецепцията и можеше да вижда през стъклената врата.

Във входа стоеше някакъв тип. От другата страна на улицата.

Ричър затвори телефона. Срещна погледа на Нили и посочи мъжа отсреща. Тя погледна в същата посока.

— Виждам го. Трудно мога да го пропусна.

— Да излезем на чист въздух.

Нили излезе първа, а Ричър я последва по петите. Мъжът отсреща се стресна, после изигра цяла пантомима с прозяване и протягане и накрая тръгна бавно по тротоара, сякаш не бързаше за никъде.

— Да видим ли къде отива?

Последваха го на три-четири метра, разделени от две колони утринен трафик. Беше облечен с вълнено палто, но нямаше шапка. Изглеждаше здравеняк. Беше по-едър от Нили и по-дребен от Ричър. Сви вдясно на ъгъла с булеварда. Ричър и Нили пресякоха на светофара и го настигнаха отново. Продължиха да вървят на три-четири метра след него.

Мъжът отново зави надясно.

Тръгна по алея, която се виеше между сградите.

— Несъмнено капан — отбеляза Нили. — Вероятно двор без изход. Нищо чудно, че го забелязахме толкова лесно. Задачата му е била да те подмами тук.

— Мен?

— Не е от хората нито на Гризман, нито на Бишоп. Кой тогава го е изпратил? Ороско нали ти каза, че барът се контролира от организация от мафиотски тип. Сигурна съм, че Хелмут Клоп е сред основателите ѝ. Знае как изглеждаме, знае имената ни. Ти преби четирима от хората им. Още при първото ни идване в града. Сега искат да си отмъстят.

— Смяташ ли, че още са ми ядосани?

— Най-вероятно.

— Колко голям според теб е онзи двор?

— Не съм архитект, но вероятно е десет на десет. Колкото една зала.

— Колко души смяташ, че са довели?

— Минимум шест. Седем с този, който трябва да те подмами.

— Да ни подмами.

— Аз обаче те предупредих. Основното задължение на сержанта е да се грижи за безопасността на своя офицер.

— На това ли ви учат?

— Освен всичко останало.

— Звучи ми добре — каза Ричър.

— Трябва да се връщаме.

— Може да грешиш.

— Не мисля, че греша.

— Може това да е най-обикновен двор. Заобиколен от общински жилища за социално слаби. Стаи без изглед. Апартаменти, които наемаш, когато останеш без работа. Така обаче разполагаш с цяла сутрин да стоиш във входа от другата страна на улицата и да наблюдаваш хотела.

— Смяташ, че се е прибрал у дома?

— Мисля, че трябва да разберем.

— Това е капан, Ричър.

— Знам. Но трябва да ги накараме да се притеснят от нас. Трябва да усилим натиска. Трябва да ги принудим да ни кажат името на търговеца на самоличности. Сигурен съм, че е сред тях. Трябва да разберем новото име на Уайли. Това може да се окаже единственият начин да го научим. Дай ми точно две минути. Ако дотогава не съм излязъл, ела и ми помогни.