Вечерен курс

21

Маклийн, Вирджиния, беше с шест часа след Хамбург, затова там бе сутрин. В сградата на „Образователни решения“ Уотърман и Ландри събираха данни за Уайли. Разполагаха с армейския му номер, което бе военният аналог на номера на социалната осигуровка. И той отключи вратите към множество бази данни. Първото и най-важното, което откриха, бяха четири ареста през осемдесетте в Шугър Ленд, Тексас, югозападно от Хюстън. Очевидно нито един от арестите не бе довел до осъдителна присъда. Но, както се казва, няма дим без огън. Ландри откри подробности около случаите. И четирите разследвания се бяха провалили поради липса на доказателства. Прокурорите отказали да повдигнат обвинения. Свидетелите били неуверени в показанията си. Възможно е това да бе самата истина. Нямаше доказателства за заплахи или подкупи. Уайли извадил късмет. Или просто бил неуловим. След последния му арест криминалното му досие останало чисто в продължение на цели пет години. И тогава се записал в армията.

— Трябва да кажем на Синклер — заяви Ландри. — Имаме потвърждение. Този тип се е занимавал с кражби и продажба на крадени вещи. Специалист е в това.

— Но Ричър твърди, че в поделението му няма нищо, което да струва сто милиона долара — възрази Уотърман.

— Трябва да има.

— Нямат военно оборудване, което да може да бъде откраднато от сам човек. Което да е лесно преносимо. И с него да могат да боравят хора, които живеят в пещери.

— Разузнавателни данни тогава.

— С които разполага един редник?

— Искаш да кажеш, че е постъпил в армията, защото е патриот?

— Най-вероятно съдията го е посъветвал да напусне града и да се запише в армията. Като алтернатива.

— На кое?

— На пета среща с прокурорите. Може Уайли да е осъзнал, че късметът му няма да работи вечно.

— В досието му няма сведения за арести през последните пет години — отбеляза Ландри.

— Не би трябвало да има. Съдията просто му го е прошепнал тихичко на ухото. Обичайна практика.

— Живеем в деветдесетте.

— В Шугър Ленд времето може да тече с друго темпо.

— Този тип се е срещнал с арабина. Сега отново се среща с него. Трябва да има причина.

Нили си тръгна и Ричър остана сам в стаята, защото Гризман щеше да го потърси първо тук. Без никакво съмнение. Щеше да го направи от вежливост. Като услуга, която един полицай прави на друг с надеждата да му върне жеста. Синклер щеше да научи след него. Телефонът обаче не звънна. Вратът на Ричър го засърбя, както ставаше след всяко подстригване. Той свали новата си тениска и я изтръска. После се съблече и взе отново душ, но остави вратата отворена. Телефонът не звънна.

Ричър се облече и погледна през прозореца. После седна във фотьойла с тапицерия от зелено кадифе. Телефонът не звънна.

На вратата обаче се почука.

Синклер.

Над средния ръст, но слаба.

Черна рокля, перли, чорапи, обувки.

Коса, оформена с пръсти.

— Предполагам, че това е най-подходящото място, където да чакам — каза тя. — Сигурна съм, че Гризман ще позвъни първо на теб.

Не само красива, но и умна.

— Трябва да се извиня — каза Ричър. — Направих две погрешни преценки. Не исках да проявя неуважение.

— Мога ли да вляза? — попита тя.

— Разбира се.

Той направи крачка встрани и тя мина покрай него. Ричър долови парфюма ѝ. Синклер погледна телефона и се настани на същия фотьойл, който той бе използвал допреди минута.

— Не се засегнах — каза тя. — Привлякохме те, за да вършиш работа. Това не са угризения на съвестта. В крайна сметка съм загрижена за теб.

— Защо за мен?

— Беше прав. Искаме от теб да свършиш определени неща и ако всичко мине както трябва, ние ще си припишем цялата слава, но обърка ли се нещо, ще те зарежем. Никак не е лесно да работиш под такова напрежение. Като случая в Босна например. Едва ли е било особено приятно.

— Беше, в интерес на истината — отвърна Ричър.

— Формално погледнато, става въпрос за двойно убийство.

— Първият тип беше командир на някаква етническа сбирщина, самообявила се за армия. Вторият бе неговият заместник. Пленили прочут футболист от друга общност и решили да го използват за назидание. Оковали го с белезници за радиатор и счупили и двата му крака с каменарски чук. Обърнали специално внимание на коленете и глезените. Оставили го за час, за да поразсъждава върху бъдещето си. После донесли два матрака и ги хвърлили на пода. Довели жена му и дъщеря му в стаята, а отвън строили цял батальон. Изнасилили ги до смърт пред очите му. А той непрекъснато блъскал главата си в радиатора. Опитвал се да се самоубие. Не успял. Жена му оцеляла двайсет и четири часа. Дъщеря му била мъртва след шест. Умряла от кръвоизлив. Била на осем години. Отделих две седмици, за да проверя всички факти. Видях матраците. Затова нямах никакъв проблем да натисна спусъка. Беше все едно да изхвърля в кофата торба с боклук. Може почистването да не изглежда забавно, но след това гаражът ти е чист и подреден. Това създава приятно чувство.

— Съжалявам.

— За какво?

— Че се случват такива неща по света.

— Свиквайте — каза Ричър. — Положението може само да се влоши.

— Получих съобщение от Уотърман. Уайли е бил арестуван четири пъти за пласиране на крадени вещи. Не са успели да докажат нищо. Но знаеш как става.

— Чудесно — отвърна Ричър. — И сега той е в армията.

— Където към складовете тече огромен поток от военно оборудване, тъй като предната линия изведнъж изчезна. В резултат на което охраната не е на обичайното ниво. А при него старите навици умират трудно.

— Но какво? Какво краде и продава?

Синклер не отговори.

Телефонът не звънна.

На вратата се почука.

Пиколо.

Младо момиче, по-точно. Със спретната униформа и малка шапка. Качило се право от фоайето с плик в ръка. Обикновен бял плик. Голям. Ненадписан. Ако се съдеше по вида му, в него имаше купчина листа с дебелина около сантиметър. Толкова беше дебел. И толкова твърд.

— За вас, господине — каза момичето.

— От кого? — попита Ричър.

— Господинът не съобщи името си.

— Как изглеждаше?

— Не го видях добре. Обикновен американец. Така мисля. Съвсем обикновен.

Някой от хората на Ороско, помисли си Ричър. Но не и самият Ороско. Не искаше да го видят в хотела. Вероятно бе изпратил своя сержант. Онзи, който шофираше колата при първата им среща.

Така можеше да отрече да е давал каквото и да било. Ричър взе плика и кимна.

— Благодаря.

Момичето се спусна по стълбите. Ричър отвори плика и погледна вътре. Синклер стоеше до него. Усещаше парфюма ѝ. Той прегледа набързо купчината листа. Прочете първия ред на всяка страница. Познаваше ги много добре. Бе копие на досието на Уайли. Абсолютно същото във всяко едно отношение освен снимката, която бе по-бледа, тъй като копирната машина явно не бе разполагала с достатъчно тонер.

Хорас Уайли в по-бледен вариант.

— Кой го изпраща? — попита Синклер.

— Ороско — отвърна Ричър. — Никой друг не знае, че съм тук.

— Защо ще ти изпраща второ копие?

— Вашето искане през Съвета на началник-щабовете ли мина?

— Да.

— Явно Ороско е научил по някакъв начин. Решил е, че случаят е сериозен. Паника по високите етажи на властта, предизвикана от някакъв редник първи клас, несъмнено би привлякла вниманието му. Поискали сте да ви изпратят копие от досието в Хамбург. Вероятно е решил да ме предупреди. Или да ми помогне да се озова с крачка пред вас. Знае, че съм в Хамбург. Не знае, че вече съм прочел досието.

— Невъзможно е да изтече информация от Съвета на началник-щабовете.

— Тогава е изтекла от Щутгарт. Или от управление „Личен състав“. Ороско има приятели навсякъде. Радва се на голяма популярност. Има позитивно излъчване.

Ричър остави плика на леглото. Синклер продължаваше да стои до него. Много близо до него. Той долавяше парфюма ѝ. Роклята, перлите, обувките. Лицето и косата.

Телефонът не звънна.

— Чакането ме изнервя — заяви тя.

А той не отвърна нито дума.

— Не мога да се отпусна.

Отново нито дума.

— Не се ли изнервяш?

Да, помисли си Ричър. В момента съм нервен.

— Не — отвърна той. — Не ми помага по никакъв начин.

— Подстригал си се.

— Така се сетих за Уайли. Фризьорът имаше един плакат с различни прически.

— Бръснарят се е справил добре.

— Надявам се. Взе ми пет долара.

— Това е евтино.

— Така ли?

— Трябва да видиш цените във Вашингтон.

— Мисля, че твоята прическа е изисквала повече усилия.

Тя не каза нищо. Само го погледна.

— Може ли? — попита Ричър.

Тя не отговори. Той вдигна ръка, за да отмести кичура, паднал на челото ѝ, плъзна ръце в косата и почувства колко гъсти и меки са талазите, на които се спуска тя. Прибра част от кичура зад ухото ѝ, а друга остави свободна.

Изглеждаше добре.

Той свали ръка.

— Така правиш, нали?

— А сега и от другата страна — каза тя.

Ричър използва другата си ръка по същия начин, като едва докосна челото ѝ, но зарови пръсти дълбоко в косата ѝ и я отметна назад. Този път не свали длан, а я плъзна по врата ѝ. Който беше слаб и нежен. И топъл. Тя постави ръка на гърдите му. В първия момент Ричър реши, че това е предупреждение. Или забрана. Знак „стоп“. Но той се превърна в проучване. Тя придвижи дланта си първо в кръг, после наляво и надясно, нагоре и надолу и накрая я плъзна зад собствения му врат, там, където още го сърбеше от подстригването. Придърпа го надолу, а той я повдигна лекичко и двамата се целунаха, отначало нежно, предпазливо, а после все по-енергично.

Езикът ѝ бе хладен и бавен. Очите ѝ — широко отворени. Ричър напипа ципа на роклята ѝ. Висулката бе във формата на миниатюрна метална капка. Той я плъзна надолу между раменете ѝ, премина през извивката на гърба, стигна до под кръста ѝ.

Устните ѝ отново се впиха в неговите и тя попита:

— Дали е добра идея?

— На мен ми харесва — отвърна той. — Поне за момента.

— Сигурен ли си?

— Следвам принципа, че на подобни въпроси е най-добре да се отговаря впоследствие. Опитът винаги е за предпочитане пред догадката.

Тя се усмихна и присви леко рамене, а роклята се плъзна по тялото и се свлече в краката ѝ. Носеше черен дантелен сутиен и черен чорапогащник. И обувки. Хвана новата му тениска, надигна се на пръсти и я изхлузи през главата му. Тя падна на пода зад гърба му. Разкопча колана му, а той изрита обувките си надалече. Синклер направи същото. После свали чорапогащника. Под него носеше черни дантелени бикини. Изящни и ефирни. Тя дръпна панталона му надолу и той се освободи от него. Целунаха се отново и пристъпиха, олюлявайки се, към леглото като някакво фантасмагорично четирикрако създание. Тя го бутна върху плика на Ороско. Покатери се върху Ричър, а той плъзна ръце зад гърба ѝ и разкопча сутиена. Тя се претърколи по гръб и свали бикините си. Той изви гръб и направи същото. Синклер го яхна отново като ездачка с издадени напред бедра и извити назад рамене, вдигната глава и затворени очи. Той не затвори очи. Искаше да ѝ се наслади. Имаше на какво. Бяла кожа, изпъстрена с бенки и лунички, малки гърди, стегнат корем, мускулести бедра. Не бе свалила перлите и те се полюшваха и подскачаха. Ямката на шията ѝ бе осеяна с капчици пот. Ръцете ѝ бяха протегнати назад и встрани от тялото ѝ, китките извити, дланите опънати над леглото в търсене на опора, сякаш балансираше като акробат. И тя наистина балансираше върху една-единствена опорна точка, върху която се отпускаше с цялата си тежест, накланяше се напред и назад, наляво и надясно, сякаш търсеше върховното усещане, намираше, губеше го, пак го намираше, вкопчваше се в него и така до самия край, в който бе останала без дъх. Към това се стремеше и той. Това бе сигурно. Не можеше да спре. Ричър повдигна бедра и тласна силно, краката ѝ се отлепиха от леглото, коленете ѝ се удариха едно в друго, повдигане и спускане, повдигане и спускане, слели се в общо движение.

Накрая той се отпусна по гръб, а тя легна до него. Ричър прокара пръст по бедрото ѝ.

— А сега отговори на въпросите ми — каза тя.

— Да, мисля, че идеята беше добра и, да, сигурен съм.

— И нямаме проблем със субординацията и контрола?

— Мисля, че контролът ми бе отличен.

— Имам предвид, че не би трябвало да го правим. Строго погледнато, ти си мой служител.

— По-скоро, подчинен.

— Предполагам.

Той продължи да гали бедрото ѝ с пръст.

— Разкажи ми за сержант Нили — продължи Синклер.

— Какво за нея?

— Защо не е станала офицер? Достатъчно способна е.

— Не иска да бъде офицер.

— Освен това е луда по теб, но няма да спи с теб.

— Такива са приятелите.

— Всичко с нея наред ли е?

— Страда от хафефобия.

— Какво е това?

— Страх от докосване. Армията я принуди да се прегледа при лекар.

— Какво се е случило? Да не е била нападната или малтретирана?

— Казва, че не е. Родила се е така.

— Жалко — отвърна Синклер и се сгуши в него.

— Така е — отвърна Ричър.

И продължи да следва очертанията на бедрото ѝ. С пръст.

После каза:

— Почакай малко.

Пресегна се и взе плика на Ороско. Този път извади цялото досие. Откри малък плик, прикрепен с тиксо към първата страница. Пликът на Гризман. С отпечатъка в него. От колата на убитата проститутка.

— Не вярвам в съвпадения — каза Синклер.

Ричър надникна в плика и прелисти досието. Не намери бележки или записки, правени на ръка. Нищо от Ороско. Само листа с отпечатъка. Здраво прикрепен. Като послание.

Недвусмислено, но лесно за отричане.

— Понякога сме принудени да вярваме в съвпадения — отвърна Ричър. — Особено в по-незначителните. Хора, които предават родината си за пари, хора, които използват проститутки, хора, които убиват проститутки. Това е като диаграма на Вен, припокриващи се кръгове, които илюстрират отношенията между различни множества. Там, където съвпадат, броят на хората не е чак толкова голям. Предполагам, че е празнувал. Сделката му е в кърпа вързана. Кроил е финансови планове. Но нещо се е объркало. Което е добре. За нас, имам предвид. От гледна точка на полицията това е обикновено убийство. И Гризман може да го разследва спокойно. Може да използва федерални ресурси. Може да раздаде полицейския портрет на всяко ченге в града.

Синклер се замисли за миг, после поклати глава и каза:

— Не, не можем да признаем, че сме проверили отпечатъка по негова молба. Така само ще усложним нещата. Следваме приоритетите си един по един. Издирваме го заради стоте милиона долара. Това е на първо място. По-важно е.

— Проститутката не би се съгласила.

— Не можем да го обесим два пъти. И не можем да позволим да бъде арестуван от германската полиция. Той е наш. Ще си получи заслуженото. Този път е заповед.

— Да, госпожо — отвърна Ричър.

Той прибра досието в плика и пресметна наум кога е било извършено убийството. На пет преки от тук, в апартамента на жената. Уайли е бил там по времето, когато Ричър е вечерял с Нили в онзи ресторант в Маклийн, Вирджиния. От всички закусвални и ресторанти в града. Ричър се излегна отново, обърна се настрани, претърколи Синклер по корем и постави ръка върху бедрото ѝ.

— Вече? — попита тя.

— По-млад съм — отвърна той.

Телефонът иззвъня.

Беше Гризман, проверяваше докъде са стигнали. Ричър го включи на високоговорител. Германецът го попита за отпечатъка, а Ричър отвърна, че още няма новини. Синклер извърна поглед. Гризман заяви, че няма никакви новини от наблюдението. Никаква следа от Уайли в бара. В жилищния блок, в който се намираше конспиративната квартира, пристигнал пощальон и оставил пакет, който и до момента стои на масата във фоайето. Никой не го е взел.

Като се изключи пощальонът, в сградата не е влизал или излизал никой, с изключение на дъщерята на турските или италианските дипломати, която излязла вечерта. Най-вероятно отишла на дискотека. Момичето било на двайсет и няколко, с черна коса и мургава кожа. Доста симпатично, отбеляза Гризман, ако се съди по докладите от наблюдението. Появата на момичето разведрила скучното им дежурство. Защото нищо друго не се случило. Въпреки това полицаите нямало да отслабят своята бдителност. Нямало да свалят очи от поверените им обекти. Привечер обаче щяло да се наложи да напуснат постовете си. Хората в квартала щели да се върнат от работа и да започнат да търсят места за паркиране.

— Миналия път срещата се е провела късно следобед. Точно по това време — отбеляза Синклер.

— Чакай малко — сепна се Ричър. — Ами лампата на прозореца? Нещо се е променило. Хем всичко е наред, хем не е. Издънихме се! Куриерът е дошъл, но това не е същият куриер. Не е мъж, а жена. Прецакваме се! Пропускаме срещата! Тя се провежда в момента!