Вековен дъжд

Дванадесет

Флойд продължи обиколката си из сградата на улица „Пьоплие“, като чукаше на вратите на наемателите и понякога успяваше да изтръгне отговори от тях. Работеше методично и търпеливо, упражнявайки обаянието си всеки път, когато се налагаше. Към края на малкото му разследване беше ясно, че поне още двама души бяха виждали момиченцето да се навърта из стълбището. Не успяха да му дадат точни дати, но я бяха засичали в рамките на последните три седмици: това от своя страна правеше връзката със смъртта на Уайт. Веднъж забелязано, момиченцето обикновено повече не се появяваше пред същия свидетел. Друг от наемателите малко несигурно твърдеше, че е виждал странно дете на улицата, но той твърдеше, че не е било момиченце, а момченце. Предната вечер Флойд и Кюстин бяха забелязали от сградата на Бланшар да излиза странно момиченце, а самият Флойд пък бе видял друго момиченце да наблюдава прозореца на Уайт по-рано същия ден. Флойд още не бе успял да разговаря с човека от втория етаж, същият, който бе споменал за детето пред Кюстин.

Нямаше представа как да тълкува всичко това. Странните малки деца никога не бяха играли особена роля в досегашните му разследвания. Може би в надеждата си да разплете случая просто се улавяше за всяка сламка. Може би ако посетеше подобна сграда където и да е в града и зададеше сходни въпроси на хората, щеше да получи приблизително същите отговори.

До четири часа беше приключил. Качи се обратно до вратата на Сюзан Уайт и почука. Ризата лепнеше около врата му. От цялото катерене нагоре-надолу по стълбите беше започнал да се поти.

— Някакъв напредък, шефе? — попита към Кюстин, когато французинът му отвори вратата.

Кюстин го пропусна и затвори:

— Не. Нямаше повече предавания. Отново демонтирах задния панел на радиото с надеждата някоя от връзките ми да се е разместила, но всичко си беше наред. Радиостанцията просто не е в ефир.

— Може би са прекратили предаването завинаги.

— Възможно е — кимна Кюстин. — Все едно, утре ще опитам пак. Може би емисията е само в определен час на деня.

— Не можеш да прекараш остатъка от живота си тук горе.

— Само още един ден, това е всичко.

Флойд коленичи до Кюстин.

— Покажи ми какво успя да запишеш.

— Не е пълно.

— Все пак искам да хвърля един поглед.

Кюстин взе лист хартия от радиоапарата. На листа имаше спретнато написани с молив точки и тирета.

— Ясно се виждат местата, където съм пропускал — каза той. — Разбира се, няма гаранция, че утрешното предаване ще бъде същото като днешното. Но поне ще бъда готов и ще успея да го запиша правилно.

— Ако до средата на деня не разполагаш с нищо, приключваме с тази нишка.

— Нещо става тук, независимо дали ти харесва, или не.

— Сигурно, но не можем да прахосваме парите на Бланшар, като просто си седим и очакваме емисия, която предполагаме, че ще излъчат. Съществуват и други следи, които очакват вниманието ни.

— От материалите, които прегледа Грета?

— Това, както и друго. — Той набързо предаде на Кюстин каква е ситуацията с документите от ламаринената кутия и мнението на Грета по въпроса. — Съществува и берлинска връзка: договор, свързан с тежката промишленост, както и нещо, което много прилича на скица на планове.

— За какво?

— Още не съм сигурен, но предметите са поне три.

— Надявам, че разполагаш с повече подробности от тези.

— Три големи алуминиеви отливки — обясни Флойд. — Големи, солидни сфери.

— Колко големи?

— Възможно е да не разчитам скицата правилно, но поне на мен ми се струва, че тези неща са с диаметър най-малко три метра.

— Големи — съгласи се Кюстин.

— Също така изглежда, че смятат да ги окачват на нещо. Едната трябва да замине за Париж, друга за Милано, а третата остава в Берлин.

— Озадачаващо — произнесе Кюстин, като поглади мустаците си. — Каква ли работа е имала американката с такъв договор?

— С Грета си зададохме същия въпрос. В крайна сметка стигнахме до предположението, че може би договорът не е бил неин и просто е проявявала интерес към него.

— С други думи, обратно към теорията за шпионите.

— Съжалявам — каза Флойд, — но всички пътища наистина водят към Рим.

— А сега накъде? В кутията имаше ли някакви други следи?

— Разполагаме с адреса и телефонния номер на леярните в Берлин.

— Звъня ли им?

— Не, но смятам да го направя веднага, щом се добера до кантората.

— Бъди предпазлив, Флойд. — Ако има шпионска връзка, вероятно не е особено мъдро да си вреш носа където не ти е работа.

— А ти какво мислиш, че правеше цял следобед?

— Различно е — махна с ръка Кюстин. — Просто се опитвам да засека радиопредаване.

— И никой няма да заподозре, че го правиш?

— Разбира се — отвърна Кюстин, но си личеше, че не е особено сигурен. — Виж, ще отделя още една сутрин тук. След това връщам радиото на мястото му точно по начина, по който си беше, и продължавам нататък.

— Просто казвам…

— Зная. Разбирам. Но мисля, че и двамата успяхме да се убедим, че в цялата история има нещо повече, нали?

— Предполагам, че Бланшар в края на краищата беше прав — заяви Флойд, докато се изправяше и се протягаше.

— Днес чува ли се с него?

— Още не, но смятам да го направя. Налага се да го уверя, че имаме някакъв напредък.

— Спомена за друга следа?

Флойд погледна неловко в краката си.

— Знам, че звучи глупаво, но ми направи впечатление, че онова странно момиченце не спира да изниква в случая. Първо онова, което видяхме ние…

— Зная — махна с ръка Кюстин. — Както и момиченцето, за което говореше наемателят от втория етаж, също и другото на улицата днес. Случайни детайли, Флойд: нищо повече.

— Откъде си толкова сигурен?

— В нищо не съм сигурен. Но ако годините в Ке са ме научили нещо, то е, че малките момиченца не са главни заподозрени в предумишлени убийства.

— Може би не става дума за обикновено убийство — каза Флойд.

— Сериозно ли намекваш, че Сюзан Уайт е била убита от едно дете?

— Ако е била близо до перилата на балкона — произнесе Флойд, — едва ли се е искало много, за да я изблъска през тях. За такова нещо не ти е нужна чак толкова голяма сила.

— Но и ако е била дотам непредпазлива, напълно възможно е да е паднала сама.

— Андре, много добре знаеш, че е била блъсната.

— Просто гледам на нещата обективно, Флойд. Дори и да успееш да представиш случая на Ке, пак ще ти се наложи да убедиш съдия-следователя, преди полицията да вземе нещата в свои ръце. — Кюстин взе листа, върху който бе записал емисията, сгъна го на две и го прибра в джоба на ризата си. — Има още един проблем в хипотезата ти за деца-убийци.

— И той е?

— Знаем, че който и да е убил Сюзан Уайт, също така е саботирал радиоапарата. Дори ако за момент си позволим да забравим за факта колко трудно се сваля задният капак, извършителят е трябвало да издърпа радиото надалеч от стената, след което да го върне обратно.

— Ти се справи и сам.

— Имах достатъчно време — отвърна Кюстин. — Съществува и незначителната подробност, че аз не съм дете. Не мога да преценя с голяма точност каква сила ти е необходима за целта, но се съмнявам едно дете да е способно на подобно нещо.

— Тогава е имала възрастен съучастник?

— И в този случай — продължи Кюстин — можем да заключим с голяма доза увереност, че съучастникът й е истинският убиец.

— Все още съм на мнение, че в тези деца има нещо повече.

— Флойд, знаеш, че към теб храня единствено уважение, но още един важен урок, който научих в Ке… още по времето, когато основното им задължение беше да разкриват престъпления, а не да тормозят враговете на държавата… беше, че е също толкова важно да не обръщаш внимание на определени детайли, колкото е важно да следваш други.

— Твърдиш, че лая под грешното дърво?

— Грешното дърво, грешния труп, може би дори срещу изцяло грешен участък от гората.

— Не ми се иска да изключвам каквото и да било.

— Което е хубаво: не изключвай нищо. Но не си губи времето с нелепи теории, Флойд. Не и ако вече разполагаме със солидни следи.

Флойд въздъхна, усещайки как за момент сред мислите му се натрапва очевидното. Кюстин беше прав, разбира се. От време на време имаше навика да се впуска по погрешни следи. Понякога — дори да разследваха обикновен случай на изневяра — подобни следи водеха до успех. По-често отколкото трябваше обаче, се налагаше Кюстин внимателно да му напомни, че е време да се върне в общоприетите рамки, и също толкова често безстрастните, изпитани от времето, научнообосновани методи на французина се оказваха точно онова, което изискваше случаят.

А сега, осъзна Флойд, бе точно един от тези моменти.

— Прав си — каза той. — Ако се беше появило само едно от тези странни деца, вероятно нямаше дори да ми направи впечатление.

— Основният недостатък на човешкия ум — произнесе Кюстин — е злощастният му навик да вижда систематичност там, където такава не съществува. Естествено, това е и един от големите му плюсове.

— Но понякога най-опасният.

Кюстин се изправи, избърсвайки длани в панталоните си:

— Не му мисли, Флойд. Случва се и на най-добрите от нас. И на никого не е навредило да задава въпроси.

Той събра инструментите си, взе шапката и палтото и двамата слязоха през двата етажа до вратата на Бланшар. Флойд му изложи набързо изчистената версия на събитията: да, според него е вероятно Сюзан Уайт да е била убита; също така му се струвало доста вероятно американката да е била нещо повече от невинна туристка.

— Шпионин? — попита Бланшар.

— Твърде рано е да се каже — отговори Флойд. — Все още имаме следи, които не сме потвърдили. Но ще се свържем с вас веднага щом имаме нещо конкретно.

— Разговарях с един от наемателите. Струва ми се, че сте задавали въпроси за някакво малко момиченце.

— Просто се опитвах да изключа възможен свидетел — обясни Флойд.

— Какво общо може да има едно момиченце с всичко това?

— Навярно нищо — намеси се Кюстин, преди Флойд да се е изкушил да му разясни неправдоподобните си теории.

— Много добре — заяви Бланшар, като изгледа и двамата. — Налага се да наблегна още веднъж колко важно е за мен да откриете убиеца на Сюзан. Смятам, че тя няма да намери покой, докато случаят не бъде разрешен.

Беше го казал така, сякаш имаше предвид Сюзан Уайт, ала гледаше фотографията на мъртвата си съпруга.

Движеха се през гъстото задръстване на следобедния четвъртък. Първо минаха по булевард „Шоази“ на север до площад „Д’Итали“, след което избраха прекия път през смрачаващия се миши лабиринт на страничните улички, докато не се озоваха на булевард „Распай“. Флойд включи радиото и се помъчи да намери някакъв джаз, но успя да открие единствено традиционна френска акордеонна музика. В момента беше доста модна. Традиционното вътре; джазът вън. Самият Шателие бе нарекъл джаза упадъчен, сякаш самата музика беше нещо като наркотик, който трябваше да бъде изметен от улиците.

Музиката от акордеон винаги му докарваше световъртеж. Той изключи радиото.

— Трябва да те попитам нещо — обади се Кюстин.

— Казвай.

— Има една възможност, която не сме обсъждали. Касае се за стареца.

— Продължавай.

— Смяташ ли, че е възможно той да я е убил?

Флойд се замисли за момент. После поклати глава.

— Не виждам никакъв смисъл, Андре. Щом полицията не е проявила интерес, защо му е да рискува отново?

— Ако вземем предвид човешката природа такава, каквато е, всичко е възможно. Ами ако изпитва нужда да го разкрият? Щом полицията е изоставила разследването, не е имал друг избор, освен да наеме частни детективи.

— Всичките ни доказателства досега сочат встрани от Бланшар.

— Но ни е известно, че е имал достъп до стаите на Уайт. Единствен той има ключове за всички апартаменти. Ами ако е имала любовник и Бланшар е разбрал?

— Обясни радиоапарата, строшената пишеща машина или кутията с документи.

— Може би ни разиграва. Осеял е пътя ни с подвеждащи доказателства, докато в същото време не спира да се надява, че ще проявим достатъчно здрав разум, за да прозрем през тях и…

— На това ли са ви учили в Ке?

— Казвам само, че не бива да изключваме тази възможност. Изглежда като приятен старомоден господин, но най-лошите обикновено са точно такива.

— Мисля, че прекара в онази стая прекалено дълго време, Андре.

— Може би — съгласи се Кюстин. — И все пак, малко подозрителност никога няма да те подведе в този занаят.

Флойд зави по булевард „Сен Жермен“.

— Съгласен съм, че не можем да го изключваме, без значение какви доказателства имаме. Дори съм готов да призная, че мисълта ми е хрумвала.

— Добре тогава.

— Но не мога да повярвам, че той я е убил. Ако обаче имаш чувството, че трябва да провериш и тази възможност… Е, сигурен съм, че нищо не ти пречи да поразучиш нещата, без да проявяваш прекалена нетактичност. Разпитай го отново как полицията не е пожелала да се заеме със случая. Попитай го дали се сеща за някой, който би проявил ревност, ако научи за времето, прекарано в компанията на момичето.

— Ще бъда олицетворение на дискретността — обеща Кюстин.

— Гледай да бъдеш. Ако си изтърве нервите и ни отнеме случая, ще ни се наложи да си търсим прехраната в доста по-нездравословни части на града.

— Не знаех, че има по-нездравословни части на града.

— Именно — отговори Флойд.

Той паркира матиса. В преградата за писмата нямаше нищо ново; никакви сметки или мистериозни писма от отдавна изгубени любовници. Това, помисли си той, трябваше да бъде отбелязано като признак на добър късмет.

Ала асансьорът отново беше развален, заседнал някъде на четвъртия етаж. Механикът от асансьорната компания беше седнал на последното стъпало, пушеше цигара и разглеждаше страниците с конните надбягвания. Беше дребен като мишка мъж с напомадена коса, от когото винаги се носеше мирис на карболов сапун. Докато Кюстин и Флойд го подминаваха с тежки стъпки, той им кимна.

— Зает ден, Морис? — попита Флойд.

— Чакам да ми докарат новите части от фирмата, мосю Флойд. — Той сви рамене изразително. — При това задръстване ще минат часове, преди да пристигнат.

— Не се преуморявай — посъветва го Флойд.

Морис му отдаде чест и продължи да чете вестника.

Веднага щом влязоха в кантората, Кюстин остави инструментите, изми лицето и ръцете си, облече нова риза и се зае да направи чай. Флойд се настани зад бюрото, придърпа телефона и се свърза с оператора, за да поръча обаждане до Берлин. Продиктува на телефонистката номера на леярни „Каспар“ от писмото в кутията и зачака да го свържат.

След известно време гласът на оператора се чу отново:

— Съжалявам, мосю, вероятно номерът е грешен.

Флойд й го продиктува отново, но грешка нямаше.

— Искате да кажете, че никой не вдига телефона?

— Не — отговори телефонистката. — Линията е мъртва.

Флойд й благодари и остави слушалката на вилката. Поредната задънена улица. Забарабани с пръсти, след което набра номера на Маргьорит в Монпарнас.

— Флойд — чу се в отговор гласът на Грета.

— Как са нещата при теб?

— Тя си почива.

— Ще се видим ли тази вечер?

— Предполагам.

— По-полека с ентусиазма, хлапе.

Тя въздъхна.

— Извинявай, Флойд. Просто не съм в много добро настроение.

— Значи малко разнообразие няма да ти навреди.

— А ти си правилният човек за тази задача, доколкото разбирам?

— С Кюстин поработихме здравата върху случая. Смятам, че тази вечер всички заслужаваме да се поглезим. Какво ще кажеш да ви изведа на вечеря, а после да минем през Льо Пероке Пурпр9?

— Мисля, че ще ми бъде приятно — каза тя, без да звучи много сигурна. — Тази вечер Софи ще си остане у дома да учи. Мога да я помоля да наглежда Маргьорит…

— Така те искам. Ще мина с колата след час. Издокарай се… довечера ще си поживеем.

— Ще се постарая — отговори тя.

Когато Кюстин се появи с чая, двамата седнаха и започнаха да обсъждат случая, като полагаха усилия да споделят всичките си наблюдения и да сравнят бележките си от разговорите с наемателите. Докато говореха, на грамофона на Флойд се въртеше една стара, издраскана „Блубърд“10 на Сидни Беше, свирещ „Блус в терци“.

— Онова, което имаме — заключи Кюстин, — е една странна американка, която е обичала да бърника радиоапарати, стига да допуснем, че го е направила тя, а не някой от предишните наематели.

— Имаме нещо повече от това — поправи го Флойд. — Знаем, че е проявявала странен интерес към берлински производствен контракт. Знаем, че когато е умряла, пишещата й машина си е заминала заедно с нея. Знаем, че е имала навика да събира книги и разни други неща.

— Необичайни наблюдения като цяло, но напълно разбираеми сами по себе си.

— Но като цяло…

— Недостатъчни, та да сглобим убедително обвинение, че е била шпионин.

— Ами децата?

Кюстин хвърли на Флойд укорителен поглед.

— Донякъде се надявах, че вече няма да ми говориш за деца.

— Така и не успях да разговарям с наемателя, който е огледал добре момиченцето.

— Утре пак ще го посетя, ако това ще те направи щастлив. Междувременно може ли да направя предложението да се придържаме към сигурните следи?

Флойд остана замислен за момент, а умът му следваше издиганията и спадовете на саксофона на Беше. Плочата беше издраскана и наистина стара и музиката почти не се чуваше, погребана сред съскане и пращене. Можеше още утре да я замени с евтина контрабандна плоча и звукът щеше да бъде също толкова ясен и чист, колкото от тенекиена свирка. Но нямаше да бъде с точния вид чистота. Фалшификатът можеше да заблуди деветдесет и пет от сто човека, ала в този увреден диск от шеллак имаше нещо сурово и истинско, нещо, което надмогваше като сигнална тръба драскотините и изминалите трийсет години.

— Берлинската връзка е задънена улица — каза той. — И нямаме представа какво е правела с книгите и списанията.

— И плочите — напомни му Кюстин. — С изключение на това, разбира се, че мосю Бланшар я е видял да влиза в метростанцията „Кардинал Льомоан“ с претъпкан куфар, след което отново се е появила, но с празен.

— Сякаш е предала съдържанието му на друг шпионин?

— Точно. Само че отново: доказателствата са косвени. Със същия успех може да е предала съдържанието на куфара на някой превозвач на товари.

— Точно тази част не се връзва — каза Флойд. Предугаждайки прескачането на плочата в точно определения момент, тактувайки върху дъските на пода с крак, той се пресегна, за да помогне на иглата да продължи по пътя си. Направи го толкова умело, че прескачането почти не се долови. — Без значение дали ще издържат в съда, разполагаме с достатъчно доказателства, че е била замесена в някакъв вид шпионаж. Но каква работа е имала с книгите и останалите неща? Къде се връзват те?

— Част от прикритието й като туристка?

— Може би. Но в такъв случай защо не се е държала като всяка уважаваща себе си туристка, вместо като някакъв културен вехтошар, пълнеща куфар след куфар с всичко онова?

— Освен ако в целия този материал не е имало нещо важно за нея? — предположи Кюстин. — Колко жалко, че не знаем със сигурност какво е имало в куфара.

— Само че знаем какво има в стаята и имаме пълно основание да вярваме, че ако не я бяха прекъснали, е щяла да продължи да го изнася.

— И въпреки това нищо от онова, което видяхме, не изглежда достойно за вниманието на един шпионин. Книги. Списания, вестници, грамофонни плочи… които биха могли да бъдат придобити и в Щатите с различна степен на трудност.

— В тях има нещо, което е било от значение за нея — настоя Флойд. — Ето ти друго: „сребърен дъжд“.

— Сребърен дъжд?

— Да ти говори нещо?

— Не бих казал.

— Сюзан Уайт си е дала труда да подчертае тези две думи в пощенска картичка, която така и не е изпратила.

— Могат да се окажат значими, но може и да са без всякаква стойност — сви рамене Кюстин.

— На мен ми звучи като кодова фраза… за нещо неприятно.

— Може — усмихна му се Кюстин. — Но само ако в главата ти е пълно с шпиони.

— Остава и въпросът с пишещата машина.

— Ето това вече е интересното. Мислих по този въпрос и съм съгласен, че в пишещата машина може да има повече, отколкото на пръв поглед. Спомняш ли си, че Бланшар ни показа кутията, в която е пристигнала?

— Спомена, че била немски модел — каза Флойд.

— Да. А после ни показа кутията… и произнесе името… това ми напомни за нещо. Проблемът е, че не успявам да свържа двете.

— За какво ти напомни?

— За едно помещение в Ке: килия без прозорци в отделението, където провеждахме разпитите. Осветяваше се от една-единствена електрическа крушка. Килия с керамични плочки по стените… от онези, които се мият лесно. Безпокои ме фактът обаче, че не виждам какво може да прави една пишеща машина в тази стая.

— За да водите записки?

— Флойд, случващото се в онези помещения не беше от нещата, които обикновено си записваш.

— Каква е тази пишеща машина тогава?

— Не зная. Може би ще се сетя по-късно, когато умът ми е зает с нещо друго.

Двамата останаха умълчани, докато плочата на Беше не свърши, след което дълго се вслушваха в съскането на иглата, достигнала последния улей, сякаш се надяваха на някакво скрито съобщение в драскащия звук, шепот, улика, която да разреши случая. Не се случи нищо.

Флойд стана и изключи грамофона. Излязоха от кантората и слязоха по стълбите, като заобиколиха асансьорния техник, който още седеше на мястото си, разтворил спортните страници в очакване резервните части да допълзят през Париж. После подкараха към Монпарнас, а когато стигнаха, Кюстин изчака в матиса, докато Флойд взимаше Грета.

Тя пристъпи в смрачаващия се въздух, слаба и ъгловата в черните си дрехи, като рисунка във „Вог“. Носеше черна кожа и черна цилиндрична шапчица с воалетка, а когато застана под светлината на лампата, изглеждаше като милион долара, докато не пристъпи към него и тогава вече изглеждаше уморена и натъжена, и на ръба на нещо, което нямаше сили да понесе.

— Да отидем да хапнем — произнесе внимателно Флойд. — А после ще послушаме истинска музика.

По пътя спряха в малък испански ресторант на кея „Сен-Мишел“. Флойд поръча хубава бутилка шампанско „Вьов Клико“ 1926-а, като махна с ръка на възраженията на останалите, че не може да си я позволи. Технически беше вярно, но Кюстин се бе потрудил, а Грета заслужаваше да си прекара добре, за да забрави Маргьорит поне за няколко часа. Храната беше също толкова добра, колкото си я спомняше и дори странстващият китарист — тук даже Грета бе принудена да се съгласи — не беше чак толкова противен, колкото някои, които бе чувала. Докато Флойд уреждаше сметката, Грета и китаристът бъбреха за строеве и апликатури. Красивият младеж в черна риза предложи китарата си на Грета, а тя изсвири няколко колебливи ноти, преди да поклати глава и да му я върне с притеснена усмивка. Докато тя изхлузваше каиша на инструмента през рамото си, китаристът каза няколко окуражителни думи. Флойд също се усмихна: Грета не бе дала всичко от себе си, за да не засрами хлапето. Сигурно беше нов в града.

След като се нахраниха, не им оставаше нищо друго, освен да се насочат към Льо Пероке Пурпр, клуб на улица „Дофин“. Само няколко години преди това на същата улица бяха работили шест или седем такива заведения, ала повечето от съседите им вече ги нямаше, затворили или превърнати в евтини барове с джубоксове и премигващи като олтари телевизори по ъглите. Льо Пероке все още се държеше със зъби и нокти и бе едно от малкото места, където пускаха Кюстин и Флойд да свирят без Грета. Стените бяха покрити с фотографии на джазмени — от Джели Рол и Сачмо до Дюк, Байдербек, Колман Хокинс и Джанго. Някои от тях дори бяха свирили на улица „Дофин“. Собственикът, приятелски настроен брадат бретанец на име Мишел, забеляза тримата още на влизане и им махна да отидат на бара. Попита Грета как върви турнето й и изслуша невинната й лъжа, че е оставила оркестъра за няколко дни, за да се погрижи за болната си леля. Флойд се поинтересува дали барът върви, а Мишел му отвърна с обичайното си песимистично повдигане на рамене, което не се беше променило много от почти деветнайсет години насам.

— Младите все още разпознават добрата музика — каза той. — Проблемът е, че вече не им се удава възможност да я слушат. Джазът е политическа музика… винаги е бил, винаги ще бъде. Ето защо някои хора предпочитат да отмре.

— Може би желанието им ще се сбъдне — каза Флойд.

— Е, вие поне винаги сте добре дошли да свирите тук. Иска ми се да можех да си позволя да ви пускам по-често.

— Благодарни сме и на това, което имаме — увери го Флойд.

— Свободни ли сте за средата на съботата следващия месец? Току-що една група ми отказа.

— Мисля, че ще успеем да те вместим.

— Грета?

— Не — отвърна тя, като наведе и без това скритите си зад воала очи. — Няма да успея.

— Жалко. Но Флойд и Кюстин винаги изнасят добри представления… макар че съм на мнение, че не е зле да размислите и да наемете някой пианист за постоянно?

— Ще го обсъдим — каза Флойд.

— Стига да продължавате да свирите по-мелодично, момчета. И не толкова бързо, за да могат комарджиите да си тактуват с крак. — Той изгледа предупредително Кюстин. — Никакви такива от осемтактовите, каквито напоследък се опитваш да ми пробуташ.

— Може пък на младежта да й се иска да чуе нещо ново за разнообразие — подхвърли Кюстин.

— Искат да чуят нещо ново, а не нещо, което звучи като изпуснат бик в магазин за порцелан.

— Ще се държим прилично — увери го Флойд, като потупа утешително Кюстин по рамото.

Мишел им наля питиета: бира за Грета и Кюстин, вино за Флойд, който трябваше да внимава по обратния път за Монпарнас. Облегнат на бара, като само от време на време се отдалечаваше да обслужи някой клиент, Мишел ги осведоми в подробности за последните новини из местната музикална сцена: кой е дошъл, кой си е отишъл, кой беше на върха, кой не, кой с кого спеше. Флойд проявяваше любезен интерес към всичко това. Въпреки че не се интересуваше особено от клюки, беше добре да откъсне поне за известно време ума си от случая с убийството и собствените си проблеми. Забеляза, че Кюстин и Грета се заливаха от смях и това го ободри. Преди да се е усетил, и тримата се наслаждаваха на приятната компания, музиката и навика на Мишел да не оставя чашите им празни. В единайсет най-после се появи и групата и изсвири десетина суинг парчета, предназначени за оркестър, но орязани за квартет, и макар че изпълнението им не беше най-лошото, което Флойд бе чувал, му трябваше доста, за да бъде най-доброто. Нямаше значение. Беше с приятелите си. В Льо Пероке беше уютно и задимено, великите поглеждаха благосклонно от портретите си по стените и поне в рамките на следващите два часа всичко щеше да бъде наред със света.

Скелсгард и Оже вървяха приведено по дължината на тъмния нисък тунел в грубо издяланата скала, правейки отчаяни усилия да не се изцапат до уши. След като се нахраниха, направиха някои допълнителни приготовления. Чисто новата ръчна чанта на Оже беше издута от карти и пари, някои от последните — фалшиви, някои — откраднати. Бяха напуснали залата със сензора през тежко бронирана метална врата, тръгвайки през прокопан тунел, който водеше и в едната, и в другата посока. Скелсгард разполагаше с фенерче — издължен предмет с приплъзващ се ключ, очевидно произведен на 32. Тя нервно го насочи нагоре и надолу по дължината на шахтата, сякаш очакваше да види нещо, след което поведе надясно. По пътя обясни на Оже, че изкопните работи в едната посока бързо били прекратени, след като другият край на тунела се натъкнал на работна шахта, прокарана от строителите на метрото.

— Изкопали сте всичко това? — попита Оже.

— По-голямата част. Стана по-лесно, след като се добрахме до вече съществуващата отсечка.

— Все пак си е било неимоверен труд.

— Беше, докато не открихме, че можем да прекараме вентилационен маркуч през сензора. От нашата страна държахме компресор, след което изработихме проста пневматична дрелка, която да се прекарва лесно на части. Сглобихме я от тази страна и я снабдихме с въздух посредством маркуча, минаващ през сензора. Това помогна малко, въпреки че сензорът има гадният навик от време на време да си променя мнението.

— Ами електричество? И него ли можете да прокарвате?

— Да — отговори Скелсгард, — но така и не успяхме да накараме нещо да проработи. Дори и обикновените фенерчета се оказаха прекалено мъчни за разглобяване и прехвърляне. Сензорът не желае да пропусне дори обикновена електрическа крушка, без да я направи на парчета. В крайна сметка се наложи да прехвърляме газ, за да захранваме обикновени горивни лампи като във въгледобивна мина от деветнадесети век.

— Сигурно е било истински ад.

— Даваше ни надежда единствено грохотът на преминаващите мотриси. Това ни подсказваше, че се приближаваме все повече. При никоя от останалите изходни точки не се чуваха други звуци. Тук поне можехме да бъдем сигурни, че от влаковия тунел ни делят само няколко десетки метра.

— И сега от мен се очаква да се надбягвам с влакове?

— Само в случай на спешност. Можем да прекъсваме захранването, като даваме на късо електрифицираните релси, но само за кратки периоди. Сега станцията е затворена, така че влаковете не се движат.

— Защо? Колко е часът?

— Четири и половина сутринта, петък, месец октомври.

— Нямах представа.

— Не му мисли много. Обикновено няма никой.

Внезапно тунелът завърши с преграда: плътно затворена дървена врата, очевидно доста стара. Скелсгард освети вратата с фенерчето си, докато не намери прикритата дръжка, след което я задърпа, като пъшкаше от усилието. Точно когато вече изглеждаше така, сякаш нищо няма да се промени, вратата най-после леко се помести в тяхна посока.

Отвъд нея имаше още един тъмен тунел, ала този път гласовете им отекваха различно. Пространството беше далеч по-голямо и миришеше на канализация, металически прах и нагорещена смазка. Светлината от фенерчето на Скелсгард се отрази в осем успоредни линии от полиран метал, минаващи през пода и изчезващи вляво и вдясно. Две успоредни влакови линии със съответните захранващи релси.

Скелсгард пое надясно, като не се отделяше от стената, а Оже я последва.

— Метростанция „Кардинал Льомоан“ не е далеч. Обикновено осветлението й се вижда оттук.

— Страх ме е — каза Оже. — Не съм сигурна дали мога да издържа още дълго.

— Добре е, че си изплашена. Това е правилното отношение.

Когато се покатериха на платформата на станцията, светлините все още не бяха запалени. Всеки път, когато лъчът от фенерчето на Скелсгард отскачаше, Оже виждаше чисти зелени и жълти керамични плочки, означения и реклами, изписани с големи ъгловати главни букви. Учудващо, но не й се струваше странно или необичайно. Вече беше посещавала доста от подземните метростанции в заледения Париж, които в повечето случаи бяха оцелели непокътнати. И сега лесно можеше да си представи, че е поела на поредното пътешествие в призрачния град.

Скелсгард й даде знак да се настани в едно по-закътано място и сама клекна до нея.

— Зная, че ще се справиш, Оже. Сюзан сигурно също го е усещала, иначе нямаше да спомене името ти.

— Предполагам, че трябва да изпитвам благодарност — произнесе със съмнение Оже. — Ако не беше тя, никога нямаше да получа шанса да видя каквото и да е от всичко това.

— Надявам се да ти хареса поне толкова, колкото на нея. Сюзан най-много искаше да види конете.

— Конете?

— Искала да разбере какво точно са представлявали… като живи, дишащи същества, а не като тромави реконструкции със скърцащи стави.

— Осъществи ли се желанието й?

— Да — отговори Скелсгард. — Струва ми се.

Сутрешната навалица започна като по даден знак. От скривалището си — сместена в нишата между два шкафа с електрооборудване — Оже видя как осветлението на тавана се пробуди към живот. Чу как някъде монотонно заработиха генератори, след което се разнесе меланхоличното подсвиркване на самотен работник. Последва го дрънчене на ключове и разтваряне на врати. Изминаха десет или петнайсет сънливи минути, след което на перона започнаха да се появяват по-ранобудните птици. Електрическото осветление размиваше цветовете като в стара фотография, ала дори и като се вземеше това предвид, Оже бе поразена от сивия вид на тези хора: есенното кафяво, сиво и зелено по дрехите и вещите им. Повечето от гражданите бяха мъже. Лицата им бяха жълтеникави и болнави. Никой не се смееше или усмихваше и почти никой не разговаряше с човека до себе си.

— Приличат на зомбита — произнесе тихо тя.

— Дай им малко време — предупреди я Скелсгард. — Пет сутринта е.

В станцията с пронизително скърцане на колелата влезе мотриса.

Вратите на вагоните се разтвориха и някои от пътниците слязоха, докато други започнаха да се качват.

— Сега?

Скелсгард постави ръка на рамото й.

— Изчакай. Следващият влак ще бъде по-пълен.

— Да разбирам ли, че и преди си го правила?

— Всеки път ми е нервно.

След няколко минути пристигна друг влак и Скелсгард полека я поведе сред потока от останалите пътници. От обикновени наблюдатели внезапно се превърнаха в участници, попаднали сред блъсканица от човешки тела. Мирисът на чужди хора я заля моментално: мирис на тютюн и евтин одеколон. Не беше неприятен мирис, но неочаквано направи всичко по-реално. В мечтите си често си бе представяла как преминава през стария град като призрак, наблюдавайки, но без да взима участие. Въображението й обаче бе пропускало да прибави миризмите на града, сякаш бе гледала всичко през матово стъкло. Сега вече не съществуваше и най-малкото съмнение, че се намира в настоящето и шокът я разтърси до мозъка на костите.

Тя огледа хората около себе си, като мислено се сравняваше с тях. Дрехите, които бе избрала, вече й се струваха крещящи и показни. В същото време не успяваше да влезе в правилната крачка, нито да реши какво да прави с ръцете си. Не спираше да мачка ръчната си чанта.

— Оже — изсъска Скелсгард, — престани да се суетиш.

— Съжалявам.

— Продължавай да ходиш и престани да се тревожиш. Всичко ще бъде наред.

Потокът от пътници премина през мрачна поредица от облицовани с плочки коридори и ги изхвърли заедно със себе си на улицата. Скелсгард я поведе надалеч от изхода на метростанцията и пътя на останалите хора. По това време на деня улиците все още бяха относително празни. Тук-там профучаваше кола или обикновено такси. От другата страна на улицата бавно се движеше бял общински камион и почистваше бордюра на тротоара с въртящи се четки. И от двете страни на улицата се виждаха три или четириетажни постройки с балкони. През завесите или щорите на някои от прозорците се процеждаше светлина и Оже дори успя да забележи силуетите на хора, приготвящи се за настъпващия ден.

— Изглежда толкова реално — отбеляза тя.

— Защото е реално. Свиквай. В момента, в който си въобразиш, че това е някаква игра, някаква симулация, някой ще ти разкървави носа.

— А сега какво?

— Трябва да се успокоим. Зад ъгъла има заведение, където сервират кафе денонощно. Искаш ли?

— Искам да се свия в някой ъгъл и да си засмуча палеца.

— Ще ти мине. С всички е така. Рано или късно им минава.

Скелсгард я поведе още по-надалеч от метростанцията. Тръгнаха по улица „Монж“, след което завиха по булевард „Сен-Жермен“. В далечината застъпващите се неонови реклами образуваха драсканица от светлини. Подминаха вестникарска будка: повече вестници, отколкото Оже бе виждала през целия си живот, просто си стояха там и чакаха някой да ги вземе. След няколко секунди минаха покрай тясна уличка между две жилищни сгради, в която мъж небрежно уринираше, сякаш това му бе работата. Малко по-нататък силно гримирана жена, чиято пола достигаше до коляното, облечено в дълъг чорап, стоеше в преддверието на съмнително изглеждащ хотел. Само за една мигновена наелектризираща секунда очите на Оже се срещнаха с нейните. За момент се поколеба, усещайки как нещо в нея се опитва да я накара да спре и да разпита жената какво е да живееш във вътрешността на тази жива картина, ала Скелсгард я потегли внимателно нататък, покрай задимен приземен прозорец, откъдето се лееше някакъв вид дрънчаща и дисонантна музика.

— Зная какво ти е — каза Скелсгард. — Искаш да поговориш с тях. Да ги изпиташ, да откриеш какви са ограниченията им. Да разбереш доколко са истински и колко знаят в действителност.

— Не можеш да ме виниш, че проявявам любопитство.

— Не, не мога. Но колкото по-малко си имаш вземане-даване с тези хора, толкова по-лесно ще ти бъде. Всъщност колкото по-малко мислиш за тях като за хора, толкова по-добре.

— Там долу ме смъмри, че ги наричам зомбита.

— Казвам само, че трябва да намериш начин да останеш безстрастна.

— По същия начин ли се чувстваше Сюзан Уайт?

— Не — отговори Скелсгард. — Сюзан се привърза прекалено много към тях. Това беше голямата й грешка.

Тя бутна вратите на денонощното кафене, част от редица западнали постройки от периода директоар на булевард „Сен-Жермен“, който не бе преживял Века на Празнотата.

— Седни тук — нареди Скелсгард, като я настаняваше до прозореца. — Аз ще се оправя с кафетата. Искаш ли мляко?

Оже кимна, чувствайки странно замайване. Огледа помещението и посетителите му, като още веднъж се сравни с тях. На стената имаше окачени монохромни фотографии: избледнели парижки сцени, изрисувани с тънки мастилени линии. Зад тезгяха персоналът — с напомадени коси и изрядно бели престилки и ризи — се суетеше около лъскав бълбукащ апарат. На масата до нейната двама възрастни мъже с каскети обсъждаха нещо от последната страница на вестника. Зад тях жена на средна възраст се занимаваше с ноктите си, докато чакаше кафето й да изстине. Белите й ръкавици лежаха на масата пред нея.

Скелсгард се върна с напитките.

— Свикваш ли?

— Не. — Ала Оже взе кафето си и събра шепи около горещата метална чаша. Заговори по-тихо на английски: — Искам да знам нещо. Колко от това около нас е истинско?

— Вече го обсъждахме.

— Не, не сме. Твърдиш, че е истинско и наистина изглежда така. Но знаем ли го със сигурност?

— Кое те наведе на тази мисъл? Сензорът?

— Да — отговори Оже. — Когато преминахме през повърхността му, изгубихме всякаква връзка с реалния свят. Държиш се така, все едно е обикновена завеса, но дали в него няма нещо повече? Ами ако реалността свършва от другата страна на сензора, а всичко това — всичко, което виждаме около нас — е тъкмо онова, което ме уверяваш, че не е: някакъв вид симулация?

— И защо смяташ, че има значение?

Въпросът не беше толкова повърхностен, колкото можеше да ти се стори на пръв поглед. Скелсгард я наблюдаваше много внимателно.

— Ако е симулация, то нищо, което направим тук, не може да има последствия за света отвън. Целият този град… целият свят, като се замисли човек… може би е просто изображение във вътрешността на някакъв чуждоземен компютър.

— И то какъв компютър, ако случаят е такъв.

— Но все пак ще означава, че тези хора… — Оже снижи още повече гласа си: — Тези хора няма да са хора, а просто интерактивни елементи от някаква суперсложна програма. Няма да има значение какво ще се случи с тях, защото ще бъдат обикновени марионетки.

— Като марионетка ли се чувстваш?

— Как се чувствам аз няма особено значение. Влязла съм в програмата отвън. Онова, което не ми е ясно, е как можем да бъдем сигурни, че се намираме в АГС обект, а не в компютърно генерирана среда?

— Казах ти, че прокарахме маркуч за сгъстен въздух през сензора, нали?

— Това не доказва нищо. Ако симулацията си я бива, би се справила и с тази подробност. — Оже отпи малка глътка от кафето си, като се намръщи от горчивия вкус, преди да реши, че не беше най-лошото нещо, което някога беше опитвала. — Някога обмисляли ли сте и тази възможност?

Скелсгард сипа прекалено много захар в кафето си.

— Разбира се, че сме я обмисляли. Но тъжната истина е, че не можем да бъдем сигурни. Още не. Може би никога.

— Не разбирам. Ако това е компютърно генерирана среда, тогава сигурно има ограничения.

— Мислиш в прекалено тесни рамки, Оже. Не е задължително подобна среда да има каквито и да било ограничения.

— Ами физическите закони? — Оже взе една от картонените подложки, пръснати по масата, и я задържа между палеца и показалеца си: — Това ми се струва достатъчно истинско, но ако го проверя под електронен микроскоп или масов спектрометър, какво ще видя тогава?

— Точно каквото очакваш, предполагам. Ще изглежда по начина, по който трябва.

— Защото тази среда е симулирана на атомно равнище?

— Не — отговори Скелсгард, — не е задължително. Ако машината, която задвижва симулацията, е достатъчно умна, може да накара микроскопа или спектрометъра ти да покажат онова, което смята, че трябва да видиш. Не забравяй: всеки инструмент, с който би изучавала проблема, е част от самия проблем.

Оже се облегна назад в стола си:

— За това не бях помислила.

— И бездруго въпросът е чисто теоретичен. Не че наоколо се търкалят безброй непотребни електронни микроскопи.

— Значи не сте правили такива измервания?

— Направихме каквото можахме, като се вземат предвид ограничените средства, които имаме под ръка. И никое от измерванията не разкри нещо повече от очакваното.

— Но само защото не можете да се доберете до такива инструменти, това не означава, че те не съществуват някъде.

— Намекваш, че трябва да проникнем в някоя изследователска лаборатория?

— Не, нищо чак толкова драстично. Просто да наблюдавате публикациите им. Това е двадесети век, Скелсгард. Векът на Айнщайн и Хайзенберг. Поне те със сигурност не дремят някъде.

— Е, има един проблем. Напредъкът на фундаменталните науки тук дори не се доближава до нашата хиляда деветстотин петдесет и девета година. Помниш ли, разказах ти, че тук не е имало Втора световна война, а оттам и напредък в компютърните технологии?

— Да.

— Е, последиците са доста по-сериозни. Проект „Манхатън“ също не се е състоял. Никой тук не разполага с атомната бомба. Без нея не е възникнала необходимостта за разработка на балистични ракети. Без балистична програма няма космическа надпревара и не съществуват крупни, издържани от държавата космически агенции.

— Не е възможно да няма поне някакви научни изследвания.

— Тук или там. Но подобни проекти са слабо застъпени, зле спонсорирани и социално непопулярни.

Оже се усмихна едва-едва:

— Явно нищо ново.

— Искам да кажа, че все едно… — Ала нещо накара Скелсгард да замълчи и да вдигне рамене.

— Все едно какво? — попита настоятелно Оже.

— Ами щях да кажа… Все едно някой нарочно ги спъва.

— Кой би имал полза от това?

— Е — сви отново рамене Скелсгард, — като за начало всеки, който не би искал хората тук да научат какво представлява светът им наистина.