Вековен дъжд

Тридесет

Оже се събуди от интензивна турбулентност, докато корабът се разтърсваше и вибрираше едва ли не на една ръка разстояние от моменталната си анихилация. Тя се взря през подутите си клепачи към главните измервателни прибори, като бързо си припомняше техническия брифинг, който й бе провела Скелсгард. Ситуацията беше критична: далеч по-лоша, отколкото по времето, когато бе заспала. Ако се вярваше на цифрите — като все пак се вземеше предвид ограничената й способност да ги интерпретира, — колабиращият край на тунела почти ги беше настигнал. В същото време ги бе ускорил още повече. Сякаш бяха уловени на гребена на ударната вълна пред лавина: изблъсквани напред, но под неминуемата заплаха всеки момент да бъдат погълнати.

Корабът даваше всички признаци за скорошната си смърт. Много от дисплеите бяха отказали или просто излъчваха статични смущения. Някои датчици не работеха, забили стрелките си в горната част на скалата. Други се въртяха като дервиши или висотомери на пикиращ бомбардировач. По екрана на системата за насочване откъм нейната страна на кабината координатната мрежа прелиташе неуморно, разкъсвана от временни слепи петна. В съзнанието си вече виждаше как огромна част от приборите им — сензори и насочващи механизми — чисто и просто биват изтръгвани от корпуса, влачейки след себе си воали от искри и окабеляване. Навсякъде се виждаха премигващи предупредителни светлини, ала въпреки това клаксоните мистериозно оставаха мълчаливи.

— Флойд — каза тя с пресъхнала уста. — Колко време съм спала?

— Няколко часа — отговори той. Все още стискаше джойстика и сега Оже забеляза, че дори докато й отвръщаше, ръката му въвеждаше леки корекции в курса.

— Няколко? Имам чувството, че…

— Са били повече от няколко? Вероятно около шест, или дванайсет, не зная. Май изгубих бройката. — Той я погледна. Лицето му бе въплъщение на изтощението. — Как се чувстваш, хлапе?

— По-добре — отговори тя, като внимателно потърка раната си. — Отпаднала… с натежала глава… но по-добре. УВ таблетките сигурно са успокоили възпалението и са спрели кървенето.

— Означава ли това, че ще успееш да издържиш, докато стигнем другия край на влакчето на ужасите?

— Би трябвало — кимна тя.

— Но все пак ще трябва да те прегледат?

— Да, но не се тревожи. Ако се доберем дотам, все някой ще ми обърне внимание.

Корабът поднесе яростно и се блъсна силно в нещо, след което продължи да се носи странично по траекторията си със зловещ хрущящ звук, от който на човек му изстиваха костите. Флойд се намръщи и дръпна рязко джойстика. Оже чу как тръстерите започнаха да изстрелват поредица от контролирани взривове и се зачуди колко ли двигателно гориво бе изхабил, за да ги държи по правия курс, докато тя бе почивала.

— Спала съм цели дванайсет часа? — повтори тя, едва-що осъзнавайки думите му.

— Може би тринайсет. Но не бери грижа за мен. Времето просто отлетя.

— Добре си се справил, Флойд. Говоря сериозно, впечатлена съм.

Той я погледна с искрена и донякъде трогателна изненада, сякаш последното, което очакваше, бе похвала.

— Наистина?

— Да. Наистина. Не е зле за човек, който не би трябвало да съществува. Просто се надявам, че усилията ти в края на краищата ще си струват.

— Все още се тревожиш какво ще стане в другия край?

— Ще бъдем изстреляни от този тунел с много по-голяма скорост, отколкото би могла да поеме системата — като експресен влак, който се блъска с всички сили в буферите на перона.

— В края на тунела има цял екип, нали? Хора като Скелсгард?

— Да — отговори тя. — Но не съм сигурна какво могат да сторят в случая. Дори да успеем да ги предупредим… Само че няма как да се свържем с тях. Не можеш да изпращаш сигнали напред, докато в тунела има кораб. Не и ако се придържаш към законите на физиката.

— Никакво предупреждение ли няма да получат?

— Може би. Скелсгард разполага с оборудване за наблюдение на състоянието на връзката, но не съм сигурна дали то ще успее да й каже, че целият тунел е започнал да колабира. Обаче я чух да говори за нещо, наречено ударна вълна. Наподобява обикновена вълна, която се разпространява пред нас, изменение в геометрията на тунела, разливащо се пред транспортния съд. Имат уреди, с които да го засекат и с негова помощ умеят да предсказват кога корабът ще излезе през портала. Мисля, че ще им даде поне неколкоминутно предупреждение. — Оже махна някаква бучка, залепнала за ъгълчето на окото й. Беше плътна и геологична, твърда и остра като гранитна жила. — Това обаче няма помогне на нас — продължи след малко. — А те ще разполагат дори с още по-малко време да се спасят, тъй като се движим с необичайно висока скорост.

— Трябва да има поне нещо, което можем да направим, нали? — попита Флойд.

— Има — отговори Оже. — Можем да се помолим и да се надяваме, че тунелът няма да ни засили още повече. В този момент все още имаме поне някакъв шанс да се измъкнем живи. Малко по-бързо от това, и според мен с нас е свършено.

— Ако се стигне дотам, имаш ли нещо против да не ми казваш? Страхливецът в мен предпочита да не знае.

— И в двама ни — каза тя. — Ако е някаква утеха, Флойд, всичко ще приключи бързо и ефектно.

Тя отново провери цифрите. Никакво отрицание не можеше да промени факта, че се движеха с трийсет процента по-бързо, отколкото в началото на пътуването. Времето на полета им в момента възлизаше на по-малко от двайсет и два часа. Около шестнайсет от тях вече бяха минали. И скоростта им не намаляваше.

— Флойд — каза тя, — искаш ли да си починеш? Мога да те сменя за известно време?

— В твоето състояние? Благодаря, но мисля да отложа почивката за след няколко часа.

— Повярвай ми: ще се нуждаем от уменията и на двамата, за да пристигнем здрави и читави.

Флойд я погледна за миг, след което кимна, пусна джойстика и почти незабавно се отпусна в креслото и потъна в дълбок сън. Сякаш най-после си бе позволил да изпадне в безсъзнание, след като в продължение на часове се бе държал само благодарение на волята си. Оже се зачуди колко ли дни по море бяха възпитали у него това умение и му пожела сладки сънища, стига да му бяха останали сили да сънува. Може пък безсъзнанието да бе за предпочитане и за двама им, когато краят приближеше.

— Намери изход — произнесе на висок глас тя, сякаш това можеше да й помогне.

Четирите часа, които последваха, бяха най-дългите в живота й. Беше взела последната от УВ таблетките с надеждата, че постъпва правилно. През първия час изпитваше остра, леко изнервяща яснота на ума, наподобяваща звънтенето на пръст, плъзгащ се по мокрия ръб на чаша за вино. Усещането беше крехко и не можеше да му се има особено голямо доверие. Караше я да се пита дали наистина взимаше най-правилните решения, даже когато й се струваха напълно и безусловно оправдани. Когато чистата като камбанен звън яснота започна да отслабва и умът й отново затъна в замаяност, неспособен да се фокусира върху която и да е отделна задача за повече от няколко секунди, Оже изпита нещо като облекчение. Поне сега разполагаше с обективно доказателство, че е възможно умствените й процеси да са нарушени. Можеше да вземе предвид замайването и да го приспадне от действията си, получавайки представа за ситуацията. До известна степен чувстваше постижението като лична, макар и дребна победа над реалността.

Сега корабът се движеше дори още по-бързо отпреди: с петдесет процента над конвенционалната скорост за тунела и продължаваше да ускорява. Оже вече бе започнала да схваща показанията на приборите достатъчно добре, че да направи приблизителна оценка на скоростта, с която щяха да изскочат от другия край. Новините не бяха обнадеждаващи. Щяха да се забият във Фобос два пъти по-бързо от очакваното и дори тази цифра беше по-скоро твърде ниска оценка, тъй като темпът на ускорението им започваше да избързва едновременно с притискащата ги геометрия на стените, търпящи безкрайна поредица от конвулсивни изменения. Апаратът във възвратния мехур в никакъв случай нямаше да се справи с кинетичната енергия на кораба. Транспортният съд щеше да се вреже във възпиращата люлка и стъкления мехур на сферата, а след това щеше да се размаже по стените на камерата на няколко километра под повърхността на Фобос. Денят би бил знаменателен, ако някой изобщо успееше да се измъкне от кървавата каша, какво оставаше за Оже и Флойд.

Ефектно? И още как.

Но скоростта им създаваше и други трудности. Предните сензори вече бяха увредени от сблъсъците със стените, ала дори онези от тях, които им даваха поне някаква представа за пътя пред тях, не успяваха да надникнат достатъчно надълбоко, за да ги предупредят за евентуалните микроизменения в тунелната структура. Препятствията и гънките, с които системата за насочване при нормални обстоятелства би се справила — изменяйки траекторията им по възможно най-елегантния, ефикасен и спестяващ гориво начин, — сега връхлитаха кораба прекалено бързо, за да имат време да реагират. Транспортният съд успяваше да избегне по-лошите участъци, ала старанията му изтощаваха застрашително направляващите тръстери.

Дори това обаче, не бе основната тревога на Оже в този момент. За миг даже бе забравила за нуждата да намалят скоростта, или за куршума в рамото си, или за присъствието на слашърите в Париж.

Мислеше за Флойд и как щеше да му обясни всичко това.

Защото колкото повече се скъсяваше тунелът зад тях, толкова по-надалеч оставаше домът му. Между Фобос и Париж вече нямаше да съществува хипермрежова връзка; нямаше начин за връщане по обратния път. Дори двамата по някакъв начин да успееха да преживеят следващите няколко часа (предпочиташе да не пресмята шансовете това да се случи), Флойд щеше да открие, че е попаднал на безброй светлинни години разстояние от 32 и — още по-важното — с три века напред в бъдеще, в което никой нямаше да гледа на него като на реално човешко същество, а по-скоро като на изключително прецизен дубликат на един… на човек, живял и умрял във време, когато светът все още бе разполагал с достатъчно начини да поправи бъркотията, причинена от хората. Човек тъй щастливо обикновен, че не бе оставил и най-дребната следа в историята.

Два часа след като бе изпаднал в безсъзнание, Флойд отново се размърда. Не знаеше какво го е накарало да се събуди: неспирното клатушкане на кораба или сигналният клаксон, който току-що се бе включил, придружен от предварително записания женски глас, който хладнокръвно им поднасяше информацията, че са на път да изгубят управлението.

— Толкова зле ли е, колкото ми звучи? — попита той.

— Не — отговори Оже. — По-зле. Много по-зле.

Системата за насочване беше изчерпала по-голямата част от реактивната маса. В момента разполагаха със запаси за не повече от десет минути. Още по-малко, ако скоростта им не спреше да се покачва, което пък изглеждаше неминуемо. Оже предполагаше, че прещипването в края на тунела почти ги беше настигнало и на свой ред проявяваше сигурни признаци за увеличаване на скоростта си. Може би, ако разполагаше с познанията на Скелсгард по теория на хипермрежата, дори и с всичките им празноти, щеше да успее да обясни защо се случва всичко това и по какъв начин е свързано с тензорната структура на колабиращия квазипроход на дървояд. Не че подобно познание щеше да й бъде от особена полза в какъвто и да е практически смисъл, но…

— Ако не можем да завиваме — обади се Флойд, — няма ли да се забием в стените? Имам предвид — по-силно, отколкото вече го правим?

— Да — отговори тя. — Но според изчисленията сме само на един час от Фобос — може би по-малко, в зависимост от това колко още ще ускорим. Съществува слаба вероятност корабът да издържи достатъчно дълго дори и при пълна загуба на управлението. Наблягам на думата „слаба“.

— Явно ще трябва да отложа срещите си през следващата седмица.

— Ще ни разтърси здраво — по-лошо от всичко, което изпитахме досега. И пак се налага да вземем предвид малката въпросителна около пристигането ни през портала с два и половина пъти по-висока от обичайната за тунела скорост, ако изобщо стигнем толкова далеч.

— Да опитаме да разрешаваме проблемите един по един. Твоята позната… Скелсгард?

— Да? — каза Оже.

— Звучеше ми така, сякаш си знае работата. Тя ще намери начин да ни измъкне, стига да успеем да издържим до края.

Бедният Флойд, помисли си тя, само ако беше наясно със ситуацията. Бъдещето бе претъпкано с чудеса и фокуси, но освен това предлагаше и фантастични възможности да се прецакаш.

— Сигурна съм, че си прав — каза тя, като се стараеше гласът й да прозвучи насърчително. — Сигурна съм, че ще измислят нещо.

— Така те искам.

— Последно предупреждение — произнесе успокоителният женски глас. — Контролерите за хоризонтална корекция на курса ще излязат от строя след десет… девет… осем…

— Дръж се здраво, Флойд. И ако си имаш някой талисман, нямам нищо против да ти се притече на помощ.

— Контролерите за хоризонтална корекция на курса са извън строя — каза гласът с нещо като радостно примирение.

В продължение на няколко измамно дълги секунди — десет или двайсет — траекторията им остана непроменена. Носеха се напред без особени сътресения. Сякаш бяха излетели с шейна през ръба на скала и летяха в неподвижния въздух.

— Ей — започна Флойд, — не е чак толкова…

После удариха нещо и едната страна на кораба заора здраво в стената на тунела. Разтърсването бе мощно и далеч по-лошо от всичко, което бяха преживели досега. Почувстваха и чуха ужасяващо дръпване, докато някаква голяма металическа част се отделяше разкъсващо от корпуса. Флойд сграбчи джойстика и направи опит да коригира траекторията им, ала действията му не дадоха видим резултат върху разтичащите се линии на координатната мрежа.

— Безполезно е — обяви Оже със стоическо спокойствие, което изненада дори нея. — Носим се по свободна траектория. — За да подчертае думите си, тя пусна собствения си джойстик и сгъна панела на конзолата пред себе си. — Отпусни се и се наслаждавай на пътуването.

— Толкова лесно ли ще се предадеш? Ами ако в цистерните все още е останало гориво?

— Това не е военен филм, Флойд. Когато системата каже нула, наистина го има предвид.

След първия сблъсък настъпи ново прекъсване, докато транспортният съд се носеше към срещуположната стена на тунела. Оже все още държеше под око колоните от прелитащи цифри. Носът на кораба започваше да сочи встрани от посоката на движение. Щяха да се разтърсят още веднъж, когато…

Ударът дойде по-рано, отколкото очакваше. Премина през нея като електрически шок, карайки челюстите й да изщракат. Прехапа езика си и вкуси кръв. Из целия кокпит премигваха предупредителни светлини. Един от оцелелите клаксони се пробуди към живот и излая в черепа й на два гласа. Друг предварително записан глас — който подозрително приличаше на този на предишната жена — каза:

— Внимание. Целостта на външния корпус е застрашена. Структурната повреда е неминуема.

— Ей, госпожо! — извика Флойд. — Кажи ни нещо, което не знаем!

Ала Оже нямаше представа как да изключи автоматичните предупредителни съобщения. Веднага щом първото приключи, чуха друго, което ги информира, че нивото на радиацията е надхвърлило безопасните за екипажа граници.

Сетне се блъснаха, отскочиха и отново се блъснаха, носът на транспортния съд се измести с шейсет градуса и следващият удар прибави поболяващ ъглов момент на траекторията им, който само се усили с поредицата от сблъсъци малко по-късно. С всяко завъртане Оже усещаше как нещо първо я притиска в креслото, а после се опитва да я извлече от него, карайки тялото й да се олюлява в плетеницата от предпазни колани. Раната на рамото й, изтръпнала от часове, отново се обади. Линиите на координатната мрежа протичаха толкова бързо, че не успяваше да разбере нищо. По всичко изглежда и системата за интерпретация на постъпващите данни бе също толкова объркана, колкото нея. Не че имаше някакво скапано значение. Когато си изгубил управление, полетът на сляпо си беше чиста благословия.

Още нещо се изтръгна от корпуса с писък на измъчен метал. Долови как ушите й изпукаха, щом налягането в кабината спадна съвсем леко.

— Току-що изгубихме… — Не й остана време да довърши изречението. Въздухът изхвърчаше от кораба със свистене и с всяка изминала секунда ставаше по-разреден и по-труден за дишане. През премрежения си поглед Оже видя паникьосаното изражение на Флойд, докато тялото му подскачаше напред-назад от силата на същото въртеливо движение, което се опитваше да я изтръгне от креслото. Тя с мъка повдигна здравата си ръка. Имаше чувството, че избутва цяла канара. Ръката й стисна боядисания в жълто и черно лост за дихателните маски. Издърпа го, проклинайки системата, която трябваше да го е направила автоматично при първия знак за опасност. Притисна студената пластмаса на маската към лицето си и вдиша ледения ободряващ въздух.

Даде знак на Флойд да стори същото и изчака нетърпеливо, докато той успя да открие маската си и я надяна признателно.

— Чуваш ли ме? — попита тя.

— Да — каза накрая той, ала гласът му звучеше изтъняло и далечно.

— Пробивът е стабилизиран. Мисля, че налягането е спаднало до една трета от нормалното. Налага се да…

Думите се изгубиха в устата й, когато въртящият се кораб се стовари върху една от стените. По обшивката затракаха още откъснати парчета метал. Повечето дисплеи или бяха мъртви, или не показваха нищо смислено. Оже опита да се фокусира върху времето за пристигане, но дори тези данни не спираха да се променят, варирайки с десетки минути след всяко преобръщане, когато корабът се опитваше да интерпретира скоростта си. Ново разтърсване запрати по дължината на гръбнака й вълна, която накара черепът й да шибне като върха на камшик гърба на седалката.

За секунда Оже изгуби съзнание и отново дойде на себе си сред кървавата мъгла на разфокусираното си зрение. Ръцете й се струваха невъзможно отдалечени в пространството и безполезни, прикачени към тялото й с помощта на най-тънките жици. Мислите й бяха неясни, лишени от острота. Очевидно сънуваше всичко това, нали? Не, не сънуваше: участваше на живо. Ала дори перспективата за неминуема смърт вече бе изгубила смразяващия си ефект. Може би пък загубата на съзнание не беше чак толкова лоша идея…

Погледна към Флойд и видя, че главата му се люлее на едната и другата страна едновременно с въртенето на кораба. Устата му беше отворена, сякаш замръзнала насред възклицание от екстаз или ужас. Очите му се бяха превърнали в тесни, розови цепнатини, а изпод бинта му сълзеше яркочервена кръв.

Беше припаднал.

Корабът не спираше да се преобръща, да се търкаля и блъска с трясък, докато постепенно умираше. Оже опита да се притисне по-плътно към креслото, като се вкопчи в облегалките за ръце и скова тяло. Някъде отдалече, сякаш от друга стая, нечий женски глас произнесе:

— Внимание. Финален заход към портала. Финален заход към портала. Моля, уверете се, че всички системи са обезопасени и екипажът е готов за процедурата по забавяне на скоростта.

— Моля, затвори си шибаната уста — каза Оже и отправи мълчалива молитва отново да изгуби съзнание.

Разтърсването и блъскането достигнаха абсолютния си пик. В този момент — който едва ли продължи повече от две до три секунди — изглеждаше напълно невъзможно корабът или крехкият му човешки товар да преживеят следващия удар на сърцата си. Честотата и силата на сблъсъците не вещаеха нищо повече.

Ала краят така и не настъпи.

Преобръщането продължи, само че — като се изключеха по някой слаб удар или блъсване — бруталните стълкновения бяха спрели. Дори въртенето започна да забавя и стана равномерно, почти поносимо. За пореден път Оже имаше чувството, че транспортният съд е излетял през ръба на пропаст и сега се намираше в измамно състояние на свободно падане: злокобно затишие преди унищожителната колизия, която щеше да сложи край на всичко…

… Но краят така и не настъпваше.

— Цифри — измърмори Оже с подутия си окървавен език.

Ала цифрите не й говореха нищо. Корабът най-после беше сляп и безчувствен, неспособен да сглоби каквато и да е смислена картина от заобикалящата го среда. Промяна в геометрията на тунела — помисли си Оже, — това беше единственото обяснение за състоянието, в което се намираха. Колапсът по някакъв начин беше накарал тунела в близост до гърлото, което бяха приближавали, да се разшири, така че сега на кораба се налагаше да изминава далеч по-големи разстояния между поредните сблъсъци със стените.

Не можеше да измисли друго обяснение. Със сигурност не бяха подложени на смазващото намаляване на скоростта, необходимо за спирането им във възвратния мехур. И продължаваха да се преобръщат. Корабът не беше уловен, впримчен или задържан от каквото и да било.

Но тогава диаметърът на тунела трябваше да е нараснал до налудничави размери. Не бяха получавали сериозен удар вече две минути, чуваха се само отделни почуквания по корпуса. Възможно ли беше ситуацията да се бе променила толкова драматично, че всъщност почукванията да бяха в резултат на частични отърквания?

Поредният слаб удар, последван от нещо още по-странно: барабанящо трополене, миниатюрни почуквания, като дъжд.

Сетне нищо.

Откъм Флойд се разнесе пъшкащо стенание.

— Иска ми се тези слонове да станат от главата ми — каза той.

— Добре ли си? Какво си спомняш?

— Помня, че си мислех как имам нужда от нова професия. — Той докосна слепоочието си, като едва успяваше да удържи главата си изправена срещу центрофужния ефект в резултат на непрестанното им въртене. — Умряхме ли вече, или просто аз се чувствам така?

— Не сме умрели — отговори тя. — Но не зная защо. Не сме се сблъсквали със стената на тунела от няколко минути насам, но продължаваме да се въртим.

— Забелязах. Някаква теория защо е така?

— Не — отговори тя. — Нищо смислено.

Беше осъзнала, че е прекалено тихо. Корабът поскърцваше и издаваше тихи въздишки, но нямаше виещи клаксони, никакви предварително записани гласове, обявяващи неминуемата им смърт… Сякаш се преобръщаха през…

— Можеш ли да разбереш нещо от тези цифри? — прекъсна мисълта й Флойд.

— Не — отговори Оже. — Корабът няма и най-малка представа къде се намира. Онова, което ни показва, би имало смисъл само ако бяхме подминали портала. Което очевидно…

— Може би, ако отворим жалузите, ще добием по-ясна представа — предложи Флойд.

— Ако отвориш тези прозорци посред тунела, ще носиш тъмни очила до края на живота си.

— Винаги съм смятал, че ми отиват. Не можеш ли да отвориш щитовете съвсем малко? Все нещо ще научим.

Тя потърси някакво възражение, но не й хрумваше нищо, което би го разубедило. Освен това беше прав: най-малкото щяха да получат нова информация, дори да не беше от съществено значение. Все пак й се искаше да знае къде се намират. Основна човешка нужда.

— Нямам представа дали изобщо ще помръднат — каза тя — след цялото това блъскане преди малко.

— Просто опитай, Оже.

Тя разгъна контролния терминал и намери ключа, който управляваше жалузите. Точно когато почти се бе убедила, че няма да последва нищо — че щитовете вероятно са се огънали до неузнаваемост, — кабината бе разделена на две от ярък сноп светлина. Някои от жалузите бяха повредени, но други все още работеха. Позволи им да се открехнат само на три пръста и ги задържа в тази позиция.

Присви очи и вдигна ръка, за да ги заслони. След повече от ден в сумрака на кабината, блясъкът й се струваше непоносимо ярък. Но не можеше и да се сравнява с убийственото, електрическосиньо сияние на тунела.

Светлината премигна и изгасна.

После се завърна.

— Променя се едновременно с въртенето ни — каза тя след няколко секунди. — Сякаш има светлинен източник само от едната ни страна, вместо светлината да идва отвсякъде.

— Това говори ли ти нещо?

— Не. Но пък не ми говори нищо и фактът, че все още сме живи.

Креслото на Флойд беше разположено прекалено далеч от илюминатора.

— Виждаш ли нещо познато? — попита той.

— Не — отговори Оже. Тя позволи на жалузите да се отворят докрай, но все така не успяваше да каже нещо повече за светлинния източник, освен че със сигурност съществуваше.

— Ще стана от креслото и ще видя дали не мога да доближа глава по-близо до…

— По-полека, войниче. Това не е работа за някой в твоето състояние. — Флойд вече се опитваше да се освободи от предпазните колани. Пръстите му се плъзгаха неумело над сложните пластмасови катарами.

— Говори ми.

Коланите го освободиха. Преобръщането им продължаваше, ала тъй като сега ъгловият момент беше постоянен и само по едната ос, Флойд успя да се избута от креслото без особена трудност. Използва едната си ръка, за да се подпре на стената на кабината, а с другата се повдигна по-близко до прозореца, като държеше крака си закачен за основата на креслото.

— Внимателно, Флойд — предупреди го Оже, когато той притисна лице до стъклото. — Виждаш ли нещо?

— От едната страна има ярка светлина — съобщи той. — Не я виждам директно. Но отвън има нещо друго.

— Опиши го.

— Появява се в полезрението ми веднъж на всяко завъртане. Прилича на… — Той се намести по-удобно, като изкриви лице от усилието. — Ярко петно. Като облак със светлини в него. И около него, всъщност. Някои се движат, а други проблясват. Пред облака има и тъмни неща, които се движат навън.

Тя опита да си представи казаното от него, но не се получи.

— Това ли е? Само това ли виждаш?

— Горе-долу това е.

— Добре де, какъв цвят е облакът?

Флойд я погледна.

— Не знам. Точно мен не ме питай, когато се стигне до цветове.

— Искаш да кажеш, че си далтонист? — Въпреки страховете си, тя не успя да се въздържи и се разсмя.

— Ей, това не е ли малко невъзпитано?

— Не се смея на теб, Флойд. Смея се на нас. Каква двойка сме само, а? Детективът-далтонист и глухият шпионин.

— Всъщност исках да те попитам за… — Гласът на Флойд заглъхна. — Оже, може да не ти се хареса, но проклет да съм, ако това чудо не става все по-малко.

Каквото и да виждаше Флойд, то не приличаше на нищо, което бяха описвали на Оже по време на брифинга. Което пък със сигурност означаваше, че се бе случило нещо много странно и неочаквано.

Тя усети как постепенно разбирането започна да я обзема.

— Флойд, мисля, че имам идея…

— Навън има и нещо друго. Много е голямо. Почти успявам да видя края му.

— Флойд, мисля, че сме се оказали в друга част на хипермрежата. Скелсгард твърдеше, че няма начин друг тунел да се пресече с този, който използваме… но ако е допуснала грешка? — Оже положи усилие да се овладее, след което заговори по-спокойно: — Например, ако е имало разклонение и сме го открили по случайност, докато не спирахме да се преобръщаме и блъскаме в стените? Или сме се ударили толкова силно в стената, че сме успели да я пробием и сме се промушили в съседна част на мрежата?

— Слушаш ли ме, Оже? — каза Флойд, като се взираше в нея, сякаш беше изгубила ума си. — Казвам ти, там навън има нещо наистина, ама наистина голямо.

— Светлинният източник?

— Не. Не той. От противоположната страна на небето е. Малко ми прилича на…

Оже отново посегна към панела пред себе си.

— Връщай се на мястото си. Ще опитам нещо безнадеждно оптимистично.

— Обичам такива жени. Какво ще направиш?

— Ще проверя дали не е останало нещо в горивните цистерни.

— Нали вече опитах — каза Флойд, като се спускаше в креслото си и затягаше коланите. — Двигателите отказаха.

— Известно ми е. Но системата може би е отчитала празно, въпреки че в резервоара е имало леко налягане.

Флойд я погледна учудено.

— Нали спомена, че не работело по този начин?

— Излъгах. Отхвърлих предложението ти, защото се чувствах предадена и озлобена. Не че тогава щеше да ни свърши някаква работа, така или иначе.

— Разбира се. — В гласа му се усещаше леко наранено честолюбие.

— Съжалявам — каза тя. — Не се справям много добре в такива ситуации, ясно? Вярваш, или не, не ми се случват всеки ден подобни неща.

— Смятай, че ти е простено — произнесе Флойд.

— Виж — обърна се Оже към него, — трябват ми само няколко капки реактивна маса, достатъчни, за да убием ъгловия момент, или просто да го променим, за да огледаме по-добре какво ни заобикаля.

— Може да влошиш нещата.

— Мисля, че трябва да рискуваме.

Тя стисна джойстика. Отвори предпазителя и се подготви да натисне спусъка, като се опитваше да си представи ориентацията на преобръщащия се кораб. Скелсгард не й беше обяснила как да неутрализира подобно въртене — брифингът не се беше разпрострял върху случаи, в които нещата биха се объркали толкова невероятно, отчайващо зле, — но в крайна сметка всичко, което трябваше да направи, бе да внесе лека промяна, достатъчна, че да промени малко гледката навън. Внезапно я връхлетя смазващото чувство, че действията й нямаха кой знае какъв смисъл, при положение че не беше успяла да разгадае и онова, което бе видял Флойд до този момент…

Натисна спусъка. Вместо обичайната поредица от последователни изстрели на тръстерите чу късо, замиращо съскане, което изтля веднага след като започна. Преди това, сред адската какофония на алармените системи и разтърсващия крясък на ударите по корпуса, никога нямаше да чуе слабия шепот от последното придихание на насочващите двигатели.

Дали щеше да се окаже достатъчно? Не бе почувствала нищо, което да навежда на мисълта за промяна в курса.

Ала ъгълът на светлинния източник — косите лъчи, разрязващи кабината след всяко завъртане — се бе изместил съвсем леко.

— Добре — каза тя. — Сега е мой ред да погледна.

Оже разкопча предпазните си колани и с голямо усилие и значителна болка в рамото успя да се изправи и да се залови така, че да надникне през илюминатора. Корабът не спираше да се преобръща. Светлинният източник изпълни ослепително гледката, карайки я да присвие очи и инстинктивно да отмести поглед. Наситенобял диск с едва доловим жълт оттенък. Всъщност доста приличаше на Слънцето.

Сетне се показа и петното на Флойд. Нямаше как да не му го признае: описанието му съвпадаше до последния детайл. Приличаше на рубинена мъглявина, на увеличена астрономическа фотография, изпръскана със светли ивици, размазани червени точки и изключително тъмни кръпки, наподобяващи прашни странични пътища. Докато гледаше облака, малко преди да се скрие от очите й, в дълбините му припламна яркорозова светлинка, след което още по-бързо изтля и изчезна.

— Не знам какво е това — каза тя. — Никога не съм виждала нещо подобно.

Точно тогава въртенето разположи още нещо пред тях. Леко извита арка в ръждивооранжево, обрамчена от бледа атмосфера. За разлика от петното това вече определено беше виждала и преди. Забелязваха се дори белите драскулки на дирижабълните линии и ярките панделки на каналите на иригационните съоръжения.

Това беше другото, забелязано от Флойд.

— Марс — произнесе тя, без сама да вярва на думите си. — Голямото нещо…

— А светлината?

— Слънцето — отговори Оже. — Излезли сме в орбита около Марс. Намираме се в Слънчевата система.

— Но нали каза…

Тя отново погледна към разкъсваното от проблясващи светлинки петно. Точно както беше казал Флойд, сега изглеждаше леко смалено в сравнение с последния път, когато го бе забелязала — независимо от факта, че самото петно явно се разширяваше, подобно на облак от експлозия…

В същия миг ярка светлина, каквато дори не си представяше, че може да съществува — по-ярка дори от сиянието на гърлото на тунела, — озари петното като слънчев лъч, пронизващ прозорец от цветно стъкло и достигна небивал интензитет, превръщайки се във второ слънце. След това избледня, подобно на преждевременен залез, а когато тъмнината се завърна, облакът бе почернял напълно, лишен от проблясъците, които дотогава го бяха разкъсвали.

— Къде е Фобос? — попита Оже.