Вековен дъжд

Двадесет и три

Колата подскачаше по изровените улици, завиваше покрай изкорубени влакови релси и минаваше под вретеновидни, надвиснали над всичко сгради, конвейери и химически инсталации.

— Кажи му да намали — обади се Флойд, като потупа таксиметровия шофьор по рамото. — Мисля, че онова там е знак.

Оже предаде искането му и надникна към килнатата дървена дъска, която Флойд й бе посочил. Беше скрита зад параван от висока трева.

— Улица „Магнолия“. Колко подходящо.

— Това ли беше адресът на леярни „Каспар“?

— Каквото е останало от тях, трябва да е тук — потвърди тя.

Зад една потрошена ограда някакъв парен кран за разрушителни работи се занимаваше с ниска стена от червени тухли. Огромната му топка тъкмо профучаваше през поредица от сводове във вътрешността на фабриката. Въпреки че ги деляха няколко сгради разстояние, пространството помежду им бе обсипано с купчини тухли, натрошен бетон и изкривени метални парчета.

— Ако тук е имало леярна — обади се Флойд, — някой е свършил чудесна работа, за да я скрие.

Шофьорът не изгаси двигателя, докато двамата излизаха и спираха на единственото парче суха земя посред терена, изпълнен с кал и локви. Въздухът бе студен и в него се усещаше осезаема влага, просмукана с мирис на химикали. Оже носеше черни панталони и пристегнато в кръста черно кожено палто до коленете. Предната вечер, в хотелската стая, беше направила опит да махне токовете на обувките си, но без особен успех.

— Виж дали ще успееш да придумаш шофьора да ни изчака петнайсетина минути — каза Флойд. — Все пак ще трябва да се уверим, че не са пропуснали нещо полезно.

Оже се наведе през прозореца на таксито, отвори уста и започна да говори. Успя да произнесе думите, ала те бяха излезли без очакваната лекота. На мястото на блестящата лингвистична машина от вчера, изхвърляща елегантни изречения с богат синтаксис, сега работеше ръждясал пухтящ двигател, скърцащ и стенещ при всяка отделна дума. Това започваше да я тревожи: ако немският й изведнъж бе решил да рухне, какво ли следваше?

— Ще остане — обяви, след като шофьорът кимна мълчаливо.

— Голямо убеждаване падна.

— Днес немският ми е малко труден. Това също не помогна.

Тръгнаха, подбирайки пътя си между бурените, докато се добраха до една пролука в оградата. Две от дъските бяха паднали, оставяйки достатъчно голяма дупка, през която да се промушат. Флойд мина пръв, като отдръпна високата трева от другата страна, за да може и Оже да го последва.

— Ужасно — каза тя. — Пораженията са толкова големи, че е трудно дори да се повярва, че тук е имало фабрика. Единственото ни доказателство за съществуването й е писмото, получено от Сюзан Уайт.

— Кога е било изпратено?

— Помниш ли билета, който е купила, но така и не е използвала? Канела се е да замине, когато са я убили. Писмото е било изпратено само месец по-рано.

— Погледни земята тук — посочи Флойд. — Никъде не се виждат бурени. Още не са успели да пробият през бетона.

— Палеж?

— Трудно е да се прецени със сигурност, но това е първоначалното ми заключение. В противен случай е забележително съвпадение.

Недалеч от тях парният кран си проправяше път към поредната обречена постройка. Топката му размазваше бетон и чакъл с неуморна прецизност. Към него се бяха присъединили два зелени булдозера, изхвърлящи облаци парлив черен дим от дизеловите си двигатели. Шофьорите им носеха предпазни очила, маски и непромокаеми мушами.

Оже се огледа за някое място, откъдето да започнат издирването на улики.

— Да отидем към онези сгради и да видим дали ще успеем да открием номер петнайсет — каза тя.

— Не разполагаме с много време — предупреди я Флойд.

Пресякоха руините на комплекса, докато не достигнаха все още незасегнатата група от постройки. Фасадите им изглеждаха заплашителни, като оголени черепи. Покривите им вече бяха демонтирани и сега през пролуките и пукнатините в резултат на пожара надничаше мъртвешкото сиво на надвисналото небе. На Оже никога не й бе допадала идеята за незаконно навлизане в чужда собственост, дори и по време на детството й, когато тези неща нямаше как да й навлекат сериозни неприятности. Сега ситуацията й харесваше дори още по-малко.

— Номер петнайсет — обяви Флойд, като посочи нечетливия надпис върху една метална табелка, окачена на ъгъла на стената. — Изглежда заплахата с пингвините свърши работа. Трябва да си припомня този трик следващия път, когато притисна някого за информация.

Наблизо откриха една отворена врата. Във вътрешността на сградата цареше мрак, тъй като по-голямата част от покрива на приземния етаж все още беше непокътната.

— Внимавай къде стъпваш, Верити.

— Внимавам — отговори Оже. — Ето, вземи това. — Тя подаде на Флойд автоматичния пистолет.

— Ако разполагаме само с едно оръжие, мисля, че трябва да остане в теб — каза той. — От пистолети ставам нервен. Обикновено се придържам към ирационалната вяра, че ако не нося оръжие, няма да ми се наложи да го използвам.

— Сега може и да ти се наложи. Вземи го.

— Ами ти?

Оже пъхна ръка в ръчната си чанта и извади оръжието, което беше взела от военното бебе в тунела на „Кардинал Льомоан“.

— Разполагам с това — обясни тя.

— Говорех за истински пистолет — отвърна Флойд, като огледа странните извивки на оръжието със скептичен поглед. Ала реши да не спори повече: отдавна беше наясно, че Оже не се шегува.

— Бъди внимателен, Флойд. Тези хора са готови да убиват.

— Поне това ми е известно.

— А ако видиш дете?

Флойд се обърна към нея. Бялото на очите й се виждаше съвсем ясно в тъмнината.

— Какво? Сега сигурно ще поискаш от мен да започна да стрелям по деца?

— Едва ли ще бъде истинско дете.

— Ще се опитам да го раня. Но не обещавам нищо повече.

Оже хвърли поглед през рамо, преди да го последва във вътрешността. Разрушителите тъкмо правеха на пух и прах някаква невзрачна сграда от тухли, редувайки се около трупа й като глутница полудели от глад вълци. Булдозерите връщаха назад и отново се втурваха в атака напред, форсирайки двигателите си до последно. Шофьорите с предпазните очила изглеждаха така, сякаш задържаха устрема им, вместо да ги управляват.

— Да приключваме по-бързо, Флойд. Онези машини изглежда се приближават.

Оже пристъпи още по-навътре и бързо насочи оръжието във всички посоки, за да покрие входа. Нямаше никой и изглежда никой не възнамеряваше да ги последва. Притисна ръкава към устата си, за да не вдишва прахта във въздуха. Половин минута по-късно очите й най-после започнаха да навикват към сумрака. Покрай двете стени вляво и вдясно бяха разположени редици от тежки машини, очевидно прекалено големи, за да бъдат изнесени. Виждаха се стругове и бормашини, както и десетина други съоръжения, които й бяха непознати, но които очевидно имаха нещо общо с обработката на метални елементи.

— Поне, изглежда, сме попаднали на точното място — каза Оже.

— Гледай си в краката — предупреди я Флойд. — На места се вижда чак долу в мазето.

Тя го последва, като стъпваше на същите места, където стъпваше и той. Подът поскърцваше и се чуваше как от дъските се сипят прах и отломки. През един от прозорците, разпервайки черните си криле, изпърха гарван. Оже проследи как полетя към небето, докато не се превърна в подобие на обгоряла хартия, носена от вятъра.

— Тук няма нищо — каза тя. — Никакви документи, никакви ведомости. Губим си времето.

— Разполагаме с поне още десет минути. Не се знае на какво може да попаднем. — Флойд беше достигнал далечния край на цеха, където се виждаше правоъгълна врата, изгубена сред чернотата на покритите със сажди стени. — Да видим какво има от другата страна.

— Внимателно, Флойд.

Тя стисна още по-здраво оръжието на военното бебе, усещайки как детската му ръкохватка се забива в дланта й.

Флойд вече беше бутнал вратата и пристъпваше от другата й страна. Чу как се закашля.

— Виждам стълби — обади се той след малко. — Водят нагоре и надолу. Ще хвърляме ли ези-тура?

Тя чу как поредната сграда рухва приглушено някъде навън; звукът бе придружен от воя на дизеловите двигатели. Приближаваха се все повече.

— Да останем на този етаж.

— Не мисля, че ще открием кой знае какво горе — каза замислено той. — Пораженията от пожара вероятно са далеч повече на следващите етажи. Но нещо може и да е оцеляло долу.

— Няма да слизаме.

— Носиш ли онова фенерче? — попита Флойд.

Тя го последва в съседното помещение. Едното бетонно стълбище се издигаше нагоре към непрогледна тъмнина, а другото се спускаше надолу към още по-черен мрак.

Флойд взе фенерчето от ръката й и насочи лъча му надолу.

— Това е изключително лоша идея — каза Оже.

— Звучи ми разумно от устата на жена, която обича да прекарва времето си, играейки си на криеница с влаковете в метрото.

— Тогава нямах избор. Сега имам.

— Да видим какво ще открием. Само две минути, става ли? Не изминах целия този път, за да се откажа сега.

— Аз нямам нищо против.

Флойд тръгна надолу, плътно следван от Оже. Лъчът на фенерчето в ръката му играеше по напуканите стени. Стълбите завиха под прав ъгъл. После завиха още веднъж.

— Друга врата — обяви Флойд, като опита бравата й. — Струва ми се, че е заключена.

— Значи сме дотук. — Тя въздъхна, едновременно разочарована и облекчена. — Да се връщаме.

— Само да видя дали не мога да я отворя насила. Подръж малко фенерчето.

Тя го взе, като се зачуди — само за един кратък миг — дали нямаше да е по-добре, ако принудеше Флойд да излязат с помощта на оръжието.

— Побързай — каза накрая. — Онези машини наистина започват да ме тревожат.

Вратата поддаде с металическо драскане, карайки я да присвие очи. Флойд не успя да я отвори докрай, но скоро разполагаха с достатъчно широка пролука, през която да се промушат. Лъчът на фенерчето освети лицето му:

— Искаш ли да почакаш тук, докато проверя? Ще ми отнеме само минутка.

— Не — отговори тя. — Сигурна съм, че после ще съжалявам, но искам да видя какво има там със собствените си очи.

През цепнатините в тавана над главите им се спускаха прашни сиво-сини снопове светлина. Дори и така трудно успяваха да огледат вътрешността без помощта на фенерчето, ала тъй или иначе изглежда нямаше кой знае какво за разглеждане.

— Виждаш ли нещо? — попита Оже. — Не? Добре. Да се махаме.

— Там има някакви перила — каза Флойд. — Струва ми се, че опасват цялото помещение. — Той насочи лъча на фенера към пода отвъд перилата. Оже забеляза, че зад тях беше празно. Бяха излезли на терасата на втория етаж на неголяма зала. В средата на пода, в случайните отблясъци, проникващи през тавана, се виждаше нещо огромно с приблизително кръгла форма.

— Voila16 — заяви Флойд. — Една метална сфера на вашите услуги.

— Дай да погледна.

Тя взе фенерчето и освети с него сферата. Зад себе си смътно чу как Флойд отново затваряше вратата, но не обърна внимание на звука. Сферата беше заобиколена от други метални части и машини, включително нещо като рамка или люлка, от която, изглежда, бе провесена.

— От това ли се е интересувала скъпата ти починала сестра? — попита саркастично Флойд, като отново застана зад нея.

— Да — отвърна тя, без да обръща внимание на тона му. — Но не разбирам какво прави тази сфера тук. Предполага се, че и трите е трябвало да заминат по адресите си.

— Мислех, че едната е била предназначена за Берлин.

— Така е — каза Оже. — Но пак е трябвало да бъде прехвърлена от фабриката на някое друго място в града.

Флойд внимателно взе фенерчето от ръката й.

— Сега поне знаем, че тези неща са истински.

— Ей… накъде тръгна?

— До долния етаж води стълба. Искам да огледам това чудо по-отблизо.

— Трябва да се връщаме при таксито. — Ала още докато го казваше, откри, че краката й сами я бяха повели подире му.

Отблизо сферата — която наистина бе почти три метра в диаметър, доколкото можеше да се прецени на пръв поглед — внушаваше усещане за масивност и солидност, макар че съвсем лесно би могла да бъде и куха. На места повърхността й беше гладка, а на други — груба, и от единия полюс до другия се виждаше пукнатина. Беше провесена на един-единствен кабел, закачен на метална скоба, заварена в горния й край. Бе потънала във фин сив прах, подобен на глазурата на пудинг. В единия ъгъл на помещението — скрит от погледа им до момента, в който най-после слязоха долу — се виждаше огромен изправен цилиндър, от вида, който се използваше за поддържане на високо налягане, а в друг ъгъл пък имаше ограждение с високи стени, широко горе-долу три метра, наподобяващо брониран надуваем басейн. Подобно на сферата, двете съоръжения също бяха покрити с фин прах.

Оже докосна металната сфера. Повърхността под пръстите й бе студена и груба и въпреки очевидната си тежест, сферата леко се залюля.

— Каква точно функция изпълнява според теб? — попита Флойд.

— В писмото пишеше, че е художествена инсталация — обясни тя. — Очевидно историята е измислена за прикритие — спецификациите са били прекалено стриктни. Предполагам, че от компанията са изискали да построи фини механични части за по-голяма машина.

— Секретно оръжие?

— Нещо подобно.

— Само че какво секретно оръжие можеш да направиш от една гигантска метална топка?

— Три гигантски метални топки, не забравяй — поправи го Оже, — раздалечени на стотици километри една от друга. — За това също трябва да има някаква причина.

— Тогава три секретни оръжия. — Той се отдалечи от сферата и започна да рови из покритото с отломки оборудване върху най-близкия тезгях, хвърляйки разни неща на пода с небрежността на среднощен крадец. Металът звънтеше, а стъклото се разбиваше на парчета. След секунда Оже изруга тихо под нос и се присъедини към усилията му, като търсеше каквото и да е, нещо, което можеше да се окаже дори далечно свързано с евентуална следа.

— Или само едно — каза тя, — но толкова голямо, че е разположено на територията на половин Европа.

— Не виждам никакъв смисъл.

— Аз също — отвърна Оже, поклащайки глава. — Но го открихме, Флойд. Открихме кое си е струвало убийствата. Не само онези, за които ни е известно, но и всички онези, които са извършили, за да защитят плановете, инвестициите и собствеността си.

— Защо тогава са оставили сферата тук?

Тя изблъска една очукана кутия с инструменти на пода, която издрънча шумно, разпилявайки гаечни ключове от вътрешността си.

— Не смятам, че тази сфера е истинската.

— На мен ми изглежда достатъчно истинска.

— Искам да кажа, че вероятно не са предвиждали да я доставят на клиента. Изработката е прекалено груба и нещо очевидно се е объркало по време на отливането. Не съм сигурна дори дали е от алуминий или от онази медно-алуминиева сплав, която Алтфелд спомена. Нищо чудно да е от желязо.

— Искаш да кажеш, че това е резултат от предварителни проби?

— Да. Тест, преди финалната фаза, за да упражнят отливането и обработката, както и начина на транспортиране след това. — Тя сви рамене. — Или пък просто е била дефектна и се е наложило да я изоставят по време на довършителните работи. Няма особено значение. Знаем единствено, че е останала тук.

— Така че, който и да е уредил палежа или разрушаването на тази фабрика…

Още докато Флойд произнасяше последните думи, Оже чу как машините на повърхността започнаха да събарят поредната стена. Ревът на двигателите им бе като на полудели зверове и звучеше още по-близо отпреди.

— Не смятам, че дори са имали някаква представа за съществуването на мазето. Знаели са, че трите отливки са били произведени и доставени. Предполагам, че след това са опожарили фабриката, за да прикрият всички доказателства за поръчката. Но така и не им хрумнало, че тук може да е имало четвърта сфера.

— Тогава май ще се наложи да претърсим мястото по-сериозно — каза Флойд. — Щом са пропуснали нещо толкова голямо, със сигурност ще открием и други любопитни неща.

— Имаш право — кимна тя. Усещаше, че сърцето й е започнало да бие по-бързо. Знаеше, че отговорът вече бе почти в ръцете й. Почти го предвкусваше, някъде сред мрака на подсъзнанието, като опакован подарък. — Имаш право, наистина трябва да претърсим всеки сантиметър от мазето. Но няма да го направим. Тръгваме си още сега, докато имаме време.

— Само пет минути — каза Флойд. — Някъде тук може би са пазели данните за поръчката и адресите за останалите три сфери.

— Чисто предположение, Уендел.

— Проявили са небрежност, или са бързали, в противен случай никога нямаше да оставят тази сфера току-така.

— Защото са подозирали, че някой е по петите им?

— С кого си имаме работа, Верити? Готова ли си да ми кажеш вече?

— Имаме си работа с много лоши хора — отговори тя. — Това не ти ли е достатъчно?

— Зависи кого определяш като „лош“. — Той почука с дулото на пистолета по повърхността на металната сфера. Чу се глухо издрънчаване. — Е, предполагам, че Басо в крайна сметка се оказа прав. Не е било камбана.

— Басо?

— Мой познат, специалист по металообработка. Показах му скицата на плановете от вещите на Сюзан. Спомена, че може би са били планове за камбана. Имаше предвид подводна камбана. Аз пък си помислих, че говори за онези, които звънят.

Оже отново чу рева на разрушителите, хрущенето на бетон и тухли под гъсеничните им вериги.

— Не мисля, че който и да е от двата вида камбани би бил достатъчен повод да извършиш убийство — каза тя. — Освен това… е счупена.

Флойд отново почука с оръжието по сферата, присвивайки очи, вслушвайки се във вибрациите. Заобиколи я и отново почука.

— Искаш да кажеш, че ако не беше счупена, щеше да звучи по-добре? — попита той.

— Направи го пак.

— Кое?

— Почукай по метала по същия начин.

— Просто се опитвах да преценя дали наистина е масивна. Все още съм на мнение, че е възможно да е атомна бомба.

— Не е атомна бомба. Почукай отново.

Флойд се подчини. Местеше се от място на място и почукваше с пистолета по повърхността й.

— Звъни — каза той. — Но звукът е фалшив, като на пукната камбана.

— Защото наистина е пукната. Но ако не беше, щеше да звъни доста по-чисто, не мислиш ли?

Флойд отпусна пистолета.

— Предполагам. Ако изобщо има някакво значение.

— Мисля, че има, при това голямо. Мисля, че предназначението на тези сфери е именно такова — да звънят. Мисля, че ти си бил прав, а Басо е допуснал грешка.