Вековен дъжд

Двадесет и осем

Пътуваха вече шести час. Отначало системата за насочване пропадаше по два или три пъти на час, ала след това пътят им постепенно бе станал приспивно равен, като само от време на време ги застигаше внезапен призляващ завой или ненадейно отклонение. Бяха хапнали леко от предварително сготвени порциони (храната беше напълнена в необозначени кесии от металическо фолио, което, за неизразимо удоволствие и очарование на Флойд, подгряваше храната, веднага щом човек я отвореше) и той бе проучил миниатюрния, интимен микрокосмос на тоалетната и страховитите й методи за събиране на човешки отпадъци в условията на безтегловност. Когато Оже го попита дали не усеща гадене от пространствената дезориентация, й отговори съвсем искрено, че не чувства нищо.

— Добре — каза тя, като хвърли едно тъмно хапче в устата си. — Навярно е заради цялото време, прекарано по море. Добро упражнение за преминаване през проход на дървояд, дори и тогава да не си гледал на нещата от този ъгъл.

— Зле ли си? — попита той.

— Като се изключи фактът, че в тялото ми е заседнал куршум, който според робота може да ме убие? Не. Не съм се чувствала по-добре.

— Имах предвид хапчето.

— Това е УВ — отговори тя, сякаш обяснението беше излишно. Когато Флойд остана загледан в нея, тя допълни: — Универсален възстановител. Лекарство с общо предназначение. Способно е да излекува всичко, каквато и да е болест. Дори може да те държи вечно млад.

— Значи си безсмъртна? — каза той.

— Не, разбира се, че не — отговори Оже, сякаш само идеята за това я притесняваше. — Ако взимам по едно от тези хапчета всеки ден — или всяка седмица, или колкото често там би трябвало да ги приемаш, — тогава може и да стана, предполагам. Поне докато не привърша запасите си, или не прихвана някоя болест, толкова забележително екзотична, че дори УВ да не може да се справи с нея. Но в системата не съществува достатъчно от лекарството, че да го взимам през цялото време, а и във всеки случай народът ми смята безразборната им употреба за неприемлива.

— Смятате неприемлива употребата на лекарство, което те прави безсмъртен? — попита той леко изненадан от думите й.

— Съществуват някои съществени различия в схващанията. Моята страна — СОЗЩ, трешърите, наричай ни както искаш — не разполага със способ за производството на УВ. Имаме от лекарството, но в изключително малки, контролирани количества, които ни доставят нашите съюзници, умерените, от Политите.

— Не сте ли опитвали да го произведете сами?

Тя извади друго хапче от цилиндричната кутийка и го вдигна така, че Флойд да го огледа. Не се различаваше особено от откъснато копче или бучка тъмна глина.

— Не бихме могли да го произведем, дори рецептата да ни беше известна. Защото сме избрали да отхвърлим технологията, вложена в това хапче. — Като полагаше особено старание, тя го прибра обратно в кутията. — Освен разбира се, когато наистина се нуждаем от нея, което обикновено се случва по време на високорискови операции като тази. Така че ни наречи лицемери и виж дали на някой му пука.

— Какво й е толкова опасното на една технология за производство на хапчета?

— Технологията има далеч по-широко приложение — обясни Оже. — Това не е хапче в действителния смисъл на думата, а плътна маса, съставена от милиарди миниатюрни машини, толкова малки, че окото не може да ги забележи. Не би успял да ги разгледаш дори под микроскоп. Но са истински и са най-опасното нещо на този свят.

— Но въпреки всичко могат да те излекуват?

— След като глътнеш хапчето, те започват да плуват в тялото ти. Достатъчно умни са, за да разберат какво ти има и могат да извършат необходимите поправки. Телата на слашърите отдавна са пълни с безсмъртни машини. На практика нямат нужда от УВ, защото никога не се разболяват.

— Вие можете ли да бъдете като тях?

— Бихме могли, стига да поискаме. Но преди време се е случило нещо, което ни е убедило, че слашърите са сгрешили, или най-малкото са постъпили лекомислено, отдавайки се на тази технология, без да погледнат назад. Не е било просто… — след което тя произнесе нещо, което тревожно наподобяваше думите „бананова технология“, но което Флойд допусна — или поне се опита да убеди сам себе си, за да не изгуби ума си — че не е чул добре. — Не само това — продължи тя. — Но и виртуалната реалност, радикалното генетично инженерство, невралните промени, дигиталната манипулация на данни. Ние сме отхвърлили всичко това. Дори сме установили псевдоправителствен комитет на високо равнище — Комитетът на трешърите, — който да ни предпазва от фаталната грешка да разработим някоя от тези смъртоносни играчки по чиста случайност. Искаме да останем на гребена на вълната, на прага, но никога да не го прекрачим. Слашърите ни наричат трешъри — праговици. Замислено е като обида, но приемаме името с радост.

— Онова лошо нещо — обади се Флойд. — Какво се е случило?

— Унищожихме Земята — отговори Оже.

— Това трябва да е свършило работа.

— Работата е там, Флойд, че не е трябвало да се получава така. Ако позволим на вашия свят да продължи напред във времето от настоящето, може би нещата няма да приключат по начина, по който са приключили през две хиляди седемдесет и седма година… и сега всичко щеше да бъде различно. Не задължително по-добре, но различно.

— Не те разбирам.

— Двамата с теб не споделяме една и съща история, Флойд. След хиляда деветстотин и четиридесета година между нашите два свята няма нищо общо.

— Какво й е значимото на хиляда деветстотин и четиридесета?

— Това е годината, през която Германия прави опит да нахлуе във Франция. В твоята времева линия силите на нападателите спират устрема си при Ардените и се превръщат в лесна мишена за самолетите и бомбите на съюзниците. Войната е приключила до края на годината.

— А в твоята времева линия?

— Инвазията се увенчава със зашеметяващ успех. До края на хиляда деветстотин и четиридесета в Европа и Северна Африка остават съвсем малко места, които Германия все още не е окупирала. До края на четиридесет и първа Япония се присъединява към силите на нацистите. На свой ред и те атакуват изненадващо Америка, превръщайки цялата свада в глобален конфликт. Механизирана война с размери, каквито светът дотогава не е виждал. Онова, което ние наричаме Втората световна война.

— Не думай.

— Войната се проточила чак до четиридесет и пета година. Съюзниците спечелили, но това им коствало много. Към края й светът бил напълно различно място. Пуснали сме прекалено много духове от прекалено много бутилки.

— Например?

— Дори не знам откъде да започна — каза Оже. — Немците разработили ракети с далечен обсег, за да бомбардират Лондон. Само след няколко десетилетия същата технология изпратила хора на Луната. Американците разработили атомни бомби, които използвали, за да изравнят със земята градовете на японците само с един удар. След две десетилетия тези бомби станали достатъчно мощни, че да изтрият човечеството от лицето на земята много по много пъти, за по-малко време, отколкото би ти отнело да си приготвиш закуска. После се повили компютрите. Видя машините „Енигма“. Те играят решаваща роля във военновременната криптография. Но съюзниците построяват по-големи и по-бързи машини, с които да разбият шифъра на „Енигма“. Тези машини заемали цели стаи и били захранвани с електричество, достатъчно да освети цял квартал. Постепенно обаче започнали да стават все по-малки и по-бързи: много по-малки и много по-бързи. Смалили се дотам, че вече почти нямало как да ги забележиш с просто око. Радиолампите се превърнали в транзистори, транзисторите в интегрални схеми, интегралните схеми в микропроцесори, а микропроцесорите се превърнали в квантово-оптични процесори… нямало край, напредъкът бил неудържим. Само след няколко десетилетия не съществувала страна от живота на хората, която да не е докосната от компютрите. Били навсякъде, така вездесъщи, че вече почти не се забелязвали. Били в домовете ни, в домашните ни любимци, в парите и телата ни. Но дори това било само предисловието. Защото в началото на новия век някои хора не се задоволявали просто да разполагат с малки машини, които можели да обработват огромни количества данни за много малко време. Те искали малки машини, които можели да обработват самата материя: да я преместват наоколо, да я организират и реорганизират на микроскопично равнище.

— Защо имам усещането, че това не е било хубаво? — попита Флойд.

— Защото не е било. Е, идеята била разумна и малките машини вършели добра работа в много области от човешкия живот. УВ било част от хубавата страна на уравнението. Проблемът е, че когато си имаш вземане-даване с, на практика, нова форма на живот, просто не разполагаш с място за прекалено много грешки.

— И тъй като познаваме много добре човешката природа… — каза Флойд.

— Било в края на август през две хиляди седемдесет и седма година — продължи Оже. — През последните две години хората упорито освобождавали в околната среда рояци от малки машини в опит да регулират климата. Планетата се затопляла в продължение на повече от век, докато всички дружно изхвърляли боклук във въздуха. Океаните били съсипани. Морското равнище се покачвало, а крайбрежните градове един по един се наводнявали. Някои места просто станали… странни. Наистина странни. И точно тогава на някаква коалиция от тъпоглавци й хрумнала блестящата идея, че се налага да вдъхнем малко интелигентност на климата. „Умно време“, така го наричали.

— Умно време — повтори Флойд, като поклати глава недоверчиво.

— „Голяма глупава идея“ би било по-близо до истината. Щяла да разреши проблемите ни. Време, което да можем да включваме и изключваме, с което да се разпореждаме. Хората осеяли океаните и горната част на атмосферата с малки плаващи машини: невидими за окото и безвредни за тях. В немислими количества, саморепликиращи се, самопроектиращи се, самокоординиращи се. Тук отразявали вредни лъчения; там ги поглъщали. На онова място охлаждали, на друго подгрявали. Карали облаците да цъфтят и да се разпръскват в геометрични форми, като нещо от картина на Дали. Карали дълбоките океански течения да завиват под прав ъгъл и да се пресичат, като в час пик. Дори изкарвали пари на създателите си, рисувайки корпоративни символи с диаметър хиляда километра от фитопланктон в Тихия океан. Можели да ти уредят местен залез с подсилени багри, например над частния ти остров. Още малко зелено, сър? Никакъв проблем. И за известно време идеята наистина работела. Климатът се стабилизирал и започнал бавно да се възвръща към състоянието си отпреди две хилядната година. Полярните шапки отново нараствали. Пустинята отстъпвала. Горещите точки се охлаждали. Хората се връщали в градовете, които били напуснали двайсет години по-рано.

— Наречи ме фаталист — каза Флойд, — но усещам, че се приближаваме към думичката „но“.

— По начало идеята била обречена на неуспех. В края на две хиляди седемдесет и шеста започнали да се носят слухове — непотвърдени слухове, — че някои от климатичните схеми отказвали да изпълняват нареждания. Океански течения, които не се самоизключвали. Облаци, които не желаели да се разпръснат, без значение какво правиш с тях. Настоятелен неприличен символ в Бискайския залив, който се наложило да изтрият от всяка сателитна снимка, правена по това време в района. Било ясно — въпреки че никой не искал да го признае — че някои от машините са еволюирали отвъд предвиденото. В този момент те били заинтересувани повече от собственото си оцеляване, отколкото да се подчиняват на поредица от команди, целящи да ги изключат и разградят. Така че, знаеш ли какво решила да направи коалицията от тъпоглавци, за да стане представлението още по-интересно?

— Сигурен съм, че ще ми кажеш.

— Измислили още по-умни, по-лукави машини и заявили, че те ще се справят с първата вълна. След което били упълномощени да ги въведат в климатичната система. Проблемът бил, че само влошили нещата. Грешките на младостта, както обичат да казват. Междувременно излезлите от контрол климатични събития ставали все по-откачени с всеки изминал час, далеч по-неприятни в сравнение с всичко, с което дотогава се били сблъсквали хората. Времето било в ръцете на машините. До средата на две хиляди седемдесет и седма година успели да запратят осем пласта технология в бъркотията, но положението не се подобрявало изобщо. Сетне обаче забелязали обнадеждаващи признаци: в началото на юли неприличният символ се разпръснал. Всички били въодушевени, казвали, че късметът им най-после е проработил и машините отново са под контрола на човечеството. Отдъхнали си.

— За което, доколкото подразбирам, било прекалено рано.

— Фитопланктонът, образуващ неприличния символ, не бил изчезнал просто така: всъщност бил изяден от машините. Започнали да използват живи организми, за да добиват енергия. Действието противоречало на най-фундаменталната инструкция, заложена в програмния им код — от тях не се очаквало да нараняват живи същества, — но въпреки всичко го били сторили. След това нещата доста бързо се влошили. Планктонът бил последван от морския живот нагоре по хранителната верига. До средата на юли целият Атлантически океан на практика бил умъртвен. Във водата плували единствено машини. До двадесети същия месец, машините вече атакували живи организми на сушата. В продължение на няколко дни умниците все още вярвали, че ще успеят да удържат фронта. Постигнали известен успех, но недостатъчен, че да променят нещо. На двадесет и седми машините изконсумирали човечеството. Случило се много бързо. Толкова бързо, че чак е смешно. Нещо като филма „Черната чума“, режисиран от Бъстър Кийтън. До двадесет и осми, с изключение на някои организми, скрити дълбоко под земята, на Земята не било останало нищо живо.

— Но все някой е оцелял — каза Флойд, — иначе сега нямаше да ми разказваш всичко това.

— Някои хора се спасили — обясни Оже. — Онези, които вече били напуснали повърхността на Земята и живеели в космически обиталища и колонии. Примитивни, некоординирани общности, които едва успявали да посрещнат собствените си нужди, но достатъчно зрели, че да оцелеят и да теглят чертата в зората след загубата на Земята и тежката психологическа травма от случилото се. Точно тогава сме се разделили на две политически фракции. Моите хора, трешърите, твърдели, че не бива да позволим на нещо подобно да ни застигне отново. Точно поради тази причина сме отхвърлили нанотехнологията, довела до изобретяването на машините-убийци и още толкова други неща. Слашърите от друга страна, решили, че щом сме изправени пред свършен факт, няма смисъл да се ограничаваме само по силата на някакво погрешно схващане за разкаяние.

В продължение на няколко секунди Флойд остана мълчалив, докато се опитваше да смели всичко, което Оже му бе разказала до този момент.

— Но нали твърдиш, че си от две хиляди двеста и някоя година? — произнесе най-накрая. — Ако събитията са се разиграли в средата на двадесет и първи век, явно не съм чул доста голяма част от собствената ти история.

— Цели двеста години от нея — кимна Оже, — но ще ти спестя подробностите. Наистина не е нищо особено. Старите политически групировки все още съществуват. Ние контролираме достъпа до Земята, слашърите контролират достъпа до останалата част от Галактиката. През по-голямата част от времето е царял относителен мир.

— През по-голямата част?

— Имали сме някои дребни… неразбирателства. Слашърите не спират да правят опити да поправят Земята, със или без нашето съгласие. Засега успяват само да влошат положението. В този момент на повърхността съществува цяла екологична система от машини. При последния им опит — преди двадесет и три години — нещата стигнаха дотам, че се разрази малка война по повод права за достъп. В крайна сметка стана каша — страшна каша, — но след това някак излекувахме раните, поне на първо време. Но стореното беше сторено. Наистина жалко за Марс.

— Радвам се да науча, че войните не са излезли от мода — подхвърли Флойд.

Оже кимна натъжено.

— Но през последните няколко месеца положението отново започна да излиза от контрол. Ето защо не бях много ентусиазирана, когато открих слашърско присъствие във вашия Париж. Това ми подсказва, че са замислили нещо и това силно ме тревожи. Почти съм убедена, че новините едва ли са добри.

— Чакай — каза Флойд. — Трябва да изясним нещо. Преди няколко часа ми заяви, че не си пътешественик във времето.

— Съвсем вярно — отговори Оже със сковано изражение.

— Но не спираш да ми повтаряш, че си от бъдещето — продължи той, — родена през две хиляди двеста и някоя година, която се е случила между моето време и твоето. Полудял климат… полудели машини… хора, живеещи в космоса…

— Да? — подкани го Оже с повдигната вежда.

— В такъв случай трябва да си се върнала в настоящето. Какво друго обяснение може да има? Този кораб трябва да е твоята машина на времето, или както там го наричате. Да не би да ме връщаш в бъдещето?

Тя го погледна сериозно.

— Коя година е сега, Флойд?

— Хиляда деветстотин петдесет и девета — отговори той.

— Не — каза тя, — не е. Сега сме две хиляди двеста шейсет и шеста година — повече от триста години напред в онова, което ти възприемаш като бъдеще.

— Имаш предвид, че ще бъде, когато изскочим през другия край на това нещо. Или по някакъв начин вече сме навлезли в бъдещето?

— Не — произнесе тя с безкрайно и тревожно търпение. — Сега не е хиляда деветстотин петдесет и девета. Нито вчера, нито когато се срещнахме миналата седмица.

— Вече напълно престанах да разбирам за какво говориш.

— Казвам, че цялото ти съществуване е… — Тя затърси думи, които биха имали смисъл за него. — Нещо различно от онова, което си мислиш, че е. В определен смисъл дори не може да се твърди, че ти си Уендел Флойд.

— Може би роботът все пак трябваше да те приспи. Започваш да бълнуваш.

— Иска ми се да бълнувах. Животът на всички заинтересовани щеше да стане далеч по-простичък.

— Не и моят. — Флойд се почеса по бинта, чудейки се дали той не започваше да си въобразява разни неща. Ръката му отплува свободно като балон. Сякаш падаха, сякаш сънуваше. Всеки момент щеше да се събуди в собственото си легло на улица „Драгон“ и двамата с Кюстин хубаво щяха да се посмеят на кошмарите му, докато закусваха с ужасно кафе и прегорели филийки. Напоследък прекалено често го удряха по главата, ето къде беше проблемът.

Но продължаваше да не се събужда.

— Да започнем от мен тогава — каза той. — Да започнем с бедния мухльо на име Уендел Флойд. Обясни ми как е възможно да не съм онзи, за който се мисля?

В този момент в кабината се включи някаква аларма. Ръката на Флойд се стрелна към джойстика, готова да върне кораба обратно по курса. Ала Оже поклати глава, като предупредително вдигна три пръста.

— Този път е различно — каза тя. — Системата за насочване все още е на линия.

— Някакви предположения? — попита Флойд.

— Не мисля, че има нещо нередно с кораба — обясни тя. — Всичко ми изглежда в нормата — или поне в допустимата норма, — ако се съди по датчиците. Освен това явно не се е случило нищо непоправимо с геометрията на тунела.

— Какво тогава?

Тя превключи още няколко прекъсвача, почука с нокътя на показалеца си по един от екраните и се намръщи срещу лавината от малки цифрички и букви.

— Не изглежда добре — каза накрая. — Изобщо не изглежда добре.

— Просто ми кажи — обади се Флойд с нарастващо напрежение в гласа.

— Нещо идва зад нас. Ето какво се опитва да ни каже алармата. Системата за наблюдение е засякла някакво ехо откъм кърмата. Не мога да разчета данните достатъчно достоверно, за да ти кажа със сигурност какво е, но би могъл да бъде друг кораб.

— Как е възможно да е друг кораб?

— Не зная — каза тя. — Повярвай ми, иска ми се да знаех. Тунелът е херметически затворен откъм края си при Париж. Дори да беше възможно да промушиш два кораба по едно и също време — и дори не съм сигурна дали в това има смисъл чисто математически, — тогава пак щеше да бъде невъзможно. Във възвратния мехур на 32 няма друг кораб. Ние сме единственият плъх в канализацията.

— Нещо друго тогава? Друга машина, не задължително кораб?

— Не зная. Може да са отломки. Проникването беше доста неравно и сигурно сме изгубили части от кораба. Вероятно ни следват, засмукани от дирята, която оставаме.

— В такъв случай, защо го виждаме чак сега?

— Дяволски добър въпрос — измърмори тя, сякаш той бе последният човек на света, който й се искаше да го научи.