Вековен дъжд

Две

Верити Оже наблюдаваше подземната сцена от безопасността на собствения си защитен костюм, застанала на десетина метра от останките на кролъра. Подобната на тарантула машина лежеше килната на една страна. Два от крайниците й бяха прекършени, а други три стояха безполезно притиснати в тавана от издялан лед. Кролърът вече не ставаше за нищо — нямаше начин дори да го извлекат обратно до повърхността; поне животоподдържащият му балон все още бе непокътнат. Касандра, ученичката, седеше във вътрешността на кабината със скръстени ръце и наблюдаваше процедурата с нещо като надменно изражение. Себастиан, момчето, лежеше на около пет метра от кролъра. Костюмът му беше увреден, но все някак щеше да му позволи да остане жив, докато пристигнеше спасителният отряд.

— Дръж се — каза му Оже, като се наведе над него. — Почти успяха да преодолеят леда. След малко ще си бъдем у дома, в безопасност.

Пукотът и смущенията, които придружиха отговора на момчето, създаваха впечатлението, че е на милион светлинни години от нея:

— Не се чувствам добре, госпожице.

— Какво има?

— Главоболие.

— Не се движи. Ако не мърдаш, херметическите системи на костюма ще свършат по-добра работа.

Някъде отгоре се появиха спасителните кролъри на Института по старините, а Оже отстъпи и вдигна глава. Буталата на къртачите и зъбците им тъкмо раздробяваха последните пластове лед.

— Ти ли си, Оже? — разнесе се глас в шлема й.

— Естествено, че съм аз. Защо се забавихте толкова? Вече си мислех, че никога няма да се появите, момчета.

— Дойдохме възможно най-бързо. — Най-после беше разпознала гласа на Манкузо, един от спасителите, с когото се бе срещала и по-рано. — Едва успяхме да ви локализираме толкова надълбоко. Облаците тази вечер са в особено лошо настроение. През тази електромагнитна гадост не се вижда почти нищо. Какви изобщо ги вършите тук долу?

— Върша си работата — отговори бързо тя.

— Хлапето ранено ли е?

— Костюмът му е разкъсан. — На монитора пред лицето й диагностичното извлечение от състоянието на костюма на Себастиан показваше пулсиращите опасно червени индикации за пробиви в областта на десния лакът. — Нищо сериозно. Наредих му да лежи и да не мърда.

Водещият кролър вече изплюваше двама души от спасителния отряд, облечени от главата до петите в леко комичните костюми за работа в опасни условия. Приличаха на борци по сумо, заели приклекнала позиция.

Оже приближи Себастиан и коленичи до него:

— Тук са. От теб се иска само да не мърдаш и всичко ще бъде наред.

В отговор Себастиан издаде неопределим клокочещ звук. Оже вдигна ръка и даде знак на един от спасителите да се приближи:

— Това е момчето, Манкузо. Мисля, че най-напред трябва да се заемете с него.

— Такъв беше планът — изпука нечий друг глас в ухото й. — Отдръпнете се, Оже.

— И по-внимателно — предупреди ги тя. — Има лошо разкъсване от дясната страна…

Манкузо се извиси в костюма си над малкото момче.

— Спокойно, синко — чу тя. — Ще те оправят за нула време. Добре ли си там вътре?

— Боли — отговори задъхано Себастиан.

— Мисля, че трябва да побързаме — каза Манкузо, като извика и втория спасител с махване на прекалено мускулестата си ръка. — Не можем да рискуваме да го местим, не и при тази плътност на частиците.

— In situ3? — попита вторият спасител.

— Действайте.

Манкузо насочи лявата си ръка към момчето. В бронята му с приплъзване се появи отвор, от който изскочи дюзата на пулверизатор, а от пулверизатора започна да се излива сребристобяла материя, втвърдяваща се моментално при допир. Само за няколко секунди Себастиан се превърна в пашкул с размерите на човек, плътно опакован в кълбо от полупрозрачни нишки.

— Внимавайте — повтори Оже.

Сега и вторият екип се залови за работа, за да изреже с помощта на лазери правоъгълник в леда под Себастиан. От точката на разрязване се надигна нажежена пара. Направиха кратка пауза, като си даваха сигнали един на друг с пестеливи движения на ръцете. Първият екип се появи със сбруя на колела, приличаща на носилка. От люлката се спуснаха тънки метални челюсти и се скриха в леда под Себастиан. След това челюстите съвсем бавно започнаха да издигат плетеницата на пашкула — заедно с ледената основа под нея. Оже проследи как избутаха момчето настрани и го натовариха в първата спасителна машина.

— Беше просто драскотина — каза тя, когато Манкузо се върна при нея. — Няма нужда да се държите като полудели, само го плашите.

— Преживяването ще му се отрази добре.

— Вече преживя достатъчно за един ден.

— Е, не вярвам да му навреди чак толкова. Тук долу всички произшествия са спешни. Мислех, че вече си наясно с това, Оже.

— Проверете и момичето — посочи към кролъра тя.

— Ранена ли е?

— Не.

— В такъв случай е с нисък приоритет. Да видим първо за какво си рискувала живота на хлапетата, а?

Манкузо имаше предвид вестника.

— В товарната секция на кролъра е — отговори тя, като го поведе към повредената машина. В предната й част, под рамената на манипулаторите и инструментите, имаше мрежеста торбичка и отделение за допълнителен товар. Оже освободи ръчната ключалка и издърпа навън подноса. — Ето — каза тя и изключително внимателно извади вестника от преградата.

Манкузо подсвирна, показвайки, макар и с нежелание, че беше впечатлен.

— Къде го намерихте?

Тя посочи към един по-нисък район точно пред повредената машина:

— Там долу открихме кола.

— Имаше ли някой в нея?

— Беше празна. Разбихме люка на тавана и използвахме манипулаторите на кролъра, за да вземем вестника от задната седалка. Наложи се да подпрем машината на тавана, за да не я преобърнем. За нещастие таванът се оказа нестабилен.

— Може би защото тази каверна все още не е отбелязана като безопасна за хора — обясни й Манкузо.

Оже обмисли отговора си внимателно, осъзнавайки, че всяка нейна дума отсега нататък вероятно ще бъде вписана в протокола:

— Не понесохме големи загуби. Изгубихме кролъра, но фактът, че се добрахме до вестника ще ги покрие без проблеми.

— Какво се случи с момчето?

— Помагаше ми да стабилизирам машината, когато разкъса костюма си. Наредих му да лежи неподвижно и да изчака пристигането на кавалерията.

Тя върна вестника обратно в отделението. Буквите по него бяха все така ясни и четливи, както по времето, когато го бяха извадили от колата. Само това, че го държеше в ръце — и го бе огънала леко, — бе достатъчно една от анимираните реклами да се пробуди към живот: момиче на плажа, хвърлящо топка по посока на камерата.

— Доста добре, Оже. Изглежда този път извади късмет.

— Помогни ми да демонтирам подноса — каза тя, предполагайки, че едва ли щяха да направят опит да спасят целия кролър.

Двамата го измъкнаха, отнесоха го до най-близката машина и го плъзнаха в един от свободните слотове.

— А сега филмовите ленти — каза Манкузо.

Оже заобиколи превозното средство, като пътьом отваряше кутиите и вадеше тежките черни касети. Щом събра и дванайсетте и ги подреди, включително онези от мониторите в кабината, тя ги подаде на Манкузо с думите:

— Искам да ги изстреляте право към лабораторията.

— Това ли е всичко?

— Всичко — отговори тя. — Сега може ли да обърнем внимание на Касандра?

Ала когато се обърна и погледна в сиянието на кабината, не видя и следа от момичето.

— Касандра? — повика тя, надявайки се, че каналът не е прекъснат.

— Всичко е наред — обади се момичето. — Точно зад вас съм.

Оже обърна глава и огледа Касандра, застанала на леда в другия костюм с детски размери.

— Казах ти да стоиш вътре.

— Време беше да тръгваме — отговори Касандра. От вниманието на Оже не убегна, че е успяла да облече костюма без каквито и да било проблеми, всъщност дори остана изненадана: задачата беше достатъчно трудна дори за възрастен човек, какво оставаше за едно дете.

— Провери ли дали… — започна Оже.

— Костюмът ми е непокътнат. Мисля, че е време да тръгваме, не смятате ли? Цялото това раздвижване сигурно вече е разбудило фурните. Най-добре да не се навъртаме наоколо, когато пристигнат.

Манкузо докосна рамото на Оже с подсилената си ръкавица, достатъчно силна, че да я премаже, преди да е успяла да мигне:

— Момичето е право. Да изчезваме от Париж. От това място винаги ме побиват тръпки.

Оже надникна през илюминатора в тавана на спасителния кролър, като през цялото време й се искаше червените и зелените светлини на спускаемия апарат най-после да прогорят пътя им през облаците, без да ги раздразнят повече. Имаше нещо нередно в поведението на облаците тази вечер. Разговорите им обикновено бяха бавни и безметежни, вид комуникация, която се подсказваше от промените във формата, цвета и текстурата им. Чудовищните им заострени сиво-сини верижни структури променяха очертанията си на всеки няколко минути; контурите им се стабилизираха постепенно, след което бавно изтляваха. Няколко десетки минути по-късно новите очертания започваха да изникват тук и там и тестените сиви облаци подхващаха цикъла за пореден път. Движенията им бяха просто основните елементи в общуване, което можеше да продължи с часове или цели дни.

В този момент обаче облаците припламваха. Очертанията се образуваха и изтляваха все по-бързо, а светлината им придаваше на диалога натраплива настоятелност. Облаците се разделяха и сливаха, сякаш пренаписваха вековни спогодби и съюзи.

— Понякога го правят — каза Касандра.

— Известно ми е — отговори Оже, — но не и по време на моята смяна и не над града, който проучвам.

— Може би не се държат така само над Париж — продължи замислено Касандра.

— И аз имах подобни надежди. За нещастие проверих. Климатичната система точно над Северна Франция се разкъсва от спорове и промените са започнали някъде по времето, когато се появихме ние.

— Съвпадение.

— Или не.

Поредната мълния освети пейзажа отвън, очертавайки линиите на препятствията от блокове, рампи и дълбоки ями с гладки стени, изрязани в бледосиния лед с лазерна прецизност. И от двете страни на Шанз-Елизе рухналите форми на сградите изглеждаха като изсечени от полепналия по тях лед с пастелен цвят, внимателно оформен терасовидно там, където дистанционно управляемите екскаватори на Института по старините бяха преустановили работа, засичайки чуплива зидария, стомана или стъкло. Оже се замисли за контрольорите, които направляваха машините от орбита и изпита нарастващо желание да бъде там горе заедно с тях, надалеч от опасностите на повърхността.

— Побързайте — каза тихо тя. — Престана да ми бъде интересно още преди часове.

— Струваше ли си всичко това само заради един вестник? — попита Касандра.

— Разбира се, че си струваше. Знаеш, че е така. Вестниците са сред най-стойностните артефакти от Века на Празнотата, които изобщо някога можем да се надяваме да открием. Особено късните издания, обновени през последните няколко часа, преди всичко да приключи. Нямаш представа колко малко образци са се запазили.

Касандра отметна завесата от черна коса, имаща навика да се спуска над лявото й око:

— Какво значение имат детайлите, ако дори и без тяхна помощ можете да сглобите голямата картина?

Някакво раздвижване успя да привлече вниманието на Оже. Тя вдигна очи към илюминатора на тавана над главата си и видя как от облаците в небето върху остриетата на тръстерите си се появява ескадрила от спускаеми апарати.

— Има значение, поне доколкото ще ни помогне да не повтаряме грешките си — каза тя.

— Като например? — попита Касандра.

— Например да избегнем унищожението на Земята. Или измамната вяра, че можем да поправим една технологична грешка, като запратим срещу нея друга, независимо че всичките ни предишни опити са били напразни.

— Само суеверен фаталист може да твърди, че не бива поне да опитваме — заяви Касандра и скръсти ръце на гърдите си. — Освен това, как е възможно нещата да се влошат повече от сега?

— Използвай въображението си, хлапе — отвърна Оже.

Почувства как спасителният кролър потрепери в момента, когато през него премина яркият език от двигателя на най-близкия спускаем апарат. Кабината за момент потъна в непоносима светлина, а само секунда по-късно кролърът се поклати, щом обезопасителната люлка го подхвана в обятията си. Веднага след това вече се носеха във въздуха и стремително се издигаха към небето, докато спускаемият апарат набираше височина. През страничните илюминатори Оже видя как Шанз-Елизе изпада някъде надолу, а приведените постройки от двете страни на булеварда бързо се скриха от погледа й. Известно време успяваше да различи околните улици, неспособна да се отърси от вътрешната необходимост да ги назовава мислено. „Осман“ на север, „Марсо“ и „Монтен“ на юг.

— Как можем да влошим нещата? — попита Касандра. — Там долу не могат да живеят хора. Нищо не може да оцелее, дори бактерии. Със сигурност по-лошо от това не може да стане.

— Днес отбелязахме точка — каза Оже. — Извлякохме парченце от историческото минало. Но там долу има далеч повече, отколкото ни е възможно да видим, поне за момента. Празноти в онова, което ни е известно, очакващи да бъдат запълнени. Забравили сме много, неща, които никога няма да научим, освен ако не открием истината, скрита и запазена под леда.

— Плановете на Политите не заплашват нищо от това.

— Не и на хартия, но на всички е ясно, че плановете им са само прелюдия. Първо ще прочистим фурните и ще стабилизираме климата, а след това ще се захванем със същинската част: тераформиране. — Тя произнесе последната дума с ясно доловима неприязън.

Докато облаците около кролъра се сгъстяваха, Оже успя да зърне за миг криволичещата пътека на Сена — безупречно бяла ледена лента, тук-там покрита с ширит от точките на скорошни изкопни работи. Малко по-нататък, между спускаемите апарати около тях, успяваше да разпознае очертанията на долните две трети от Айфеловата кула, огъната настрана като човек, подкосен от силен вятър.

— Престъпление ли е, че някои хора искат Земята отново да стане гостоприемно място за живот? — попита Касандра.

— В моя списък е, защото не можем да го постигнем, без да изтрием всичко там долу, буквално да прекъснем всяка нишка към миналото си. Все едно да варосаш Джокондата, въпреки че точно до нея стои чисто ново платно.

— Значи според вас е по-добре да тераформираме Венера?

Оже имаше чувството, че е на път да започне да скубе косата си.

— Не, и това не е добра идея. Просто, ако ме изправят пред избор… — Тя поклати глава. — Нямам представа защо водя този разговор тъкмо с теб!

— И защо не?

— Защото си една от нас, Касандра… добре възпитан млад трешър4 гражданин на СОЗЩ. Дори учиш, за да постъпиш на работа в Института по старините. Не би трябвало аз да ти разяснявам тези неща.

Касандра сви лекичко рамене по момичешки, след което изглежда реши да се нацупи:

— Мислех си, че в спора се ражда истината — каза накрая.

— Съвсем вярно — отговори Оже. — Поне докато не започнеш да ми противоречиш.

Плетеницата обгръщаше Земята в светлина като искряща погребална гирлянда. Докато се придвижваше покрай помръдващите нишки, всяка от които представляваше чудовищна верига от свързани помежду си жилищни райони, на спускаемия апарат му се налагаше рязко да променя траекторията си. Накъдето и да погледнеше човек, погледът му срещаше още и още примки, нишки или възли от светлина, губещи се в едва различима главоблъсканица от невероятно сложно устроени, зависими един от друг центрове от струпана маса, обикалящи в орбита около планетата.

Стотици хиляди жилищни райони, всеки един голям колкото малък град; стотици милиони хора, поне доколкото й бе известно на Оже, водещи също толкова проблемен и изпълнен с надежди живот, колкото нейния. От различните части на Плетеницата постоянно влизаше и излизаше потокът на трафика, искрици светлина, преминаващи светкавично по нишките в едната или другата посока. Нишките на свързаните помежду си хабитати бяха в състояние на непрестанна промяна, независимо дали внезапно преставаха да съществуват или отново се срещаха, подобно на ДНК в претрупано от живот петриево стъкло.

Настроението й се покачи едва когато усети, че космическият апарат забавя и прави заход за скачване. Точно пред тях, окачени като огърлица една след друга, бяха въртящите се обратно на часовниковата стрелка колела на Института по старините. Не се и съмняваше, че новините за направеното от нея откритие вече циркулираха по обичайните академични канали и съвсем скоро ще бъде принудена да публикува предварителния си доклад по съдържанието на вестника. Щеше да извади късмет, ако успееше да поспи през следващите двадесет и четири часа. Независимо от това обаче, работата беше от онзи вид, който й носеше най-голямо удовлетворение — изтощителна и едновременно с това вълнуваща, оставяща я в състояние на уморена еуфория. И това щеше да бъде само началото на продължителния процес на проучването, който допълнително щеше или да потвърди, или да обори предварителните й догадки и предположения.

Ескадрилата акостира в един от огромните докове с ниска гравитация в първото колело. Навсякъде около тях се виждаха кораби и наблъскано оборудване. Оже с леко безпокойство отбеляза, че един от корабите е от транспортните съдове на слашърите. Беше крещящо лъскав: издължен и аеродинамичен като бърза сепия и със същата полупрозрачна елегантност. През кобалтовосиньото лустро на корпуса му блещукаха различни механизми и маркировки. Заобиколен от здравата, но груба екипировка на собственото й правителство, корабът на слашърите изглеждаше обидно футуристичен. Какъвто до известна степен и беше.

Оже не успяваше да си изясни докрай безпокойството, което изпитваше в този момент. В светлината на напрежението през последните месеци корабът на слашърите бе повече от необичайна гледка насред Плетеницата. Все пак от време на време в нея се появяваше по някой от транспортните им съдове, а и когато се налагаха бързи дипломатически совалки, беше за предпочитане да използват техни кораби.

Само че тук, в Института по старините? Това вече бе повече от необичайно.

Реши засега да не обръща внимание на тревогите си и да се концентрира върху по-важните неща от непосредствената действителност. Докато протичаха разнообразните агресивни процедури по стерилизацията — задължително почистваха корабите от остатъчни агенти от парижката атмосфера, — Оже претърси вътрешността на спасителния кролър, докато най-после не откри писалка и бележник със стандартни докладни бланки на Института и се зае със съчиняването на рапорта си по случилото се под повърхността. Както винаги, се налагаше да се придържа към тънката граница между идеята, че понякога можеш да нарушиш правилата и професионалното схващане, че някои установени методи са по-податливи на интерпретация от други.

По времето, когато процедурите по стерилизацията бяха приключили, почти бе довършила доклада. Към спасителния кролър скачиха въздушен шлюз, а светлините около външния люк засияха в зелено, давайки знак, че вече е безопасно да напуснат транспортния съд. Първо излязоха хората от спасителния отряд, нетърпеливи да приключат смяната си, да изпият по питие и да разменят по някоя опашата лъжа с колегите си.

— Хайде — каза тя, като махна на Касандра да тръгне преди нея към изхода.

— След теб — отговори момичето.

Нещо в тона й продължаваше да е странно, но Оже реши да го отдаде на собствените си обтегнати нерви и чуждия кораб на док отвън. Изтегли се в шлюза и се понесе с привична лекота по дължината на въздушното съединение.

В края на тунела я чакаха двама служители, облечени в сиви костюми на тънко райе. Познаваше единия — Аугуст да Силва, изпълнителен кадър от високите ешелони. Беше нисичък, с гладко бебешко лице и коса, която винаги поддържаше изрядно сресана, напарфюмирана и напомадена. Пътищата им се бяха пресичали и преди, основно по спорни въпроси, свързани с бюджети за проучвания и дребни процедурни прегрешения.

Да Силва подчертано официално отдели Оже от момичето.

— Вие оттук — каза той.

— Не бива да я изпускам от поглед — заяви Оже.

Да Силва внимателно я накара да влезе в неголямо помещение без прозорци. Щом Оже пристъпи вътре, вратата зад нея моментално се затвори и някой я заключи, оставяйки я съвсем сама в стаята с ватирани стени. Тя удари няколко пъти по пода, но не се появи никой, който да й даде обяснение за ставащото. Изминаха трийсет минути, които съвсем скоро се превърнаха в цял час. Оже вече се пържеше на бавния огън на собственото си възмущение, репетирайки наум нещата, които щеше да изрече и хората, които щеше да порицае веднага щом й позволяха да излезе. Досега не се бе случвало нищо подобно. Понякога наистина имаше забавяния поради неясноти в процедурата по стерилизацията, но властите по правило внимаваха винаги да я държат в течение при такива обстоятелства.

След още половин час вратата се отвори и през пролуката се подаде парфюмираната глава на Да Силва:

— Време е да вървим, Оже. Очакват ви.

Тя успя да му се озъби предизвикателно:

— Кой, по дяволите, ме очаква? Давате ли си сметка колко работа имам?

— Работата ви ще трябва да почака известно време.

Тя го последва сърдито. От него се носеше ухание на лавандула и канела.

— Трябва да прибера вестника и филмовите ленти, за да започна документацията на откритието. От изключителна важност е — хиляди хора очакват да научат какво има да ни разкрие вестникът. Сигурно вече си задават въпроса защо още не съм пуснала предварителния доклад.

— Страхувам се, че не мога да ви позволя да докосвате филмовите ленти — обясни Да Силва. — Вече ги изпратихме за обработка.

— Какви ги говорите? Трябва да работя с тези данни!

— Вече не са данни — каза той, — а доказателства в криминално разследване. Момчето почина.

Последното й подейства като внезапен удар в стомаха.

— Не! — произнесе тя, сякаш отрицанието можеше да промени случилото се.

— Опасявам се, че е истина.

Гласът й прозвуча призрачно и откъснато:

— Какво се случи?

— Костюмът му е бил разкъсан, фуриите са се добрали до него.

Оже си припомни, че Себастиан се оплакваше от главоболие.

Вероятно вследствие на малките машини, нахлуващи в мозъка му и унищожаващи всичко по пътя си.

Само от мисълта за това й прилошаваше.

— Направихме изследвания на място за наличие на фурии. Резултатите бяха отрицателни — произнесе тя.

— Детекторите ви не са били достатъчно чувствителни към последния микроскопичен щам. Вероятно щяхте да го знаете, ако си правехте труда да се запознавате с актуалните технически бюлетини. Факторът е бил от значение за решението ви да напуснете машината.

— Не може да е мъртъв.

— Умрял е по време на излитането. — Да Силва погледна назад към нея, като вероятно се чудеше колко му е позволено да й разкрие. — Смъртта е настъпила вследствие на преустановяване дейността на мозъчния ствол.

— Божичко. — Тя си пое дълбоко дъх, борейки се да запази присъствие на духа. — Съобщихте ли на…

— Семейството му? Информирани са, че е имало произшествие. В момента са на път за насам. Основната ни надежда е, че докато пристигнат, ще можем да го възвърнем до някаква степен към съзнание.

Да Силва си играеше с нея.

— Казахте ми, че е умрял.

— Наистина умря. За щастие успяха да го върнат към живот.

— С глава, пълна с фурии?

— Натъпкахме го с лекарства и успяхме да прочистим фуриите с малка помощ от страна на слашърите. В момента момчето все още е в кома. Възможно е в някои части от мозъка му да са настъпили необратими увреждания, но ще разберем със сигурност дали е така едва след няколко дни.

— Това не може да се случва — каза Оже. Чувстваше се като наблюдател на разговора, който водеше. — Беше обикновена експедиция. Никой не биваше да умира.

— Лесно е да се каже. — Той се наведе по-близо, така че сега можеше да усети и дъха му: — Наистина ли вярвате, че можем да потулим нещо подобно? Институтът по трансгресиите и бездруго вече ни диша във врата. В последно време на Земята се случиха доста издънки и се носят слухове, че е дошло време някой да опере пешкира за назидание на останалите, преди да се е случило нещо наистина неприятно.

— Съжалявам за момчето — каза тя.

— Това самопризнание ли е, Оже? Ако е така, ще ни бъде далеч по-лесно.

— Не — отговори тя, макар гласът й да се поколеба, — не е самопризнание. Просто казах, че съжалявам… Слушайте, възможно ли е да поговоря с родителите?

— Точно в този момент, Оже, със сигурност мога да предположа, че вие сте последният човек в Слънчевата система, с когото биха желали да се срещнат.

— Искам само да знаят, че ме е грижа.

— Това време — отвърна Да Силва — е отминало горе-долу, когато сте рискували всичко заради един безполезен артефакт.

— Артефактът не е безполезен — каза остро тя. — Без значение какво се случи там долу, рискът си заслужаваше. Питайте когото поискате в Института по старините, всеки ще ви каже същото.

— Да ви покажа ли вестника, Оже? Искате ли?

Да Силва го беше натикал в джоба си. Сега го извади и й го подаде. Тя го пое с разтреперани пръсти, усещайки как всичките й надежди се изпаряват в един-единствен миг на чудовищно разочарование. Вестникът беше мъртъв, също като момчето. Буквите се бяха размили, а редовете на статиите се пресичаха като топящи се пластове на шоколадова торта. Почти всички букви вече бяха станали нечетливи. Илюстрациите и рекламите бяха замръзнали, а цветовете им се сливаха като петна на абстрактна картина. Миниатюрният мотор, доставящ енергия на умния вестник вероятно бе изстискан до последно още в момента, в който го бяха извадили от колата.

Тя подаде на Да Силва безполезната вещ:

— Май току-що загазих, а?