Вековен дъжд

Шест

Оже откри, че се чувства неудобно да бъде сама в една и съща стая с Томас Калискан, сякаш неочаквано се бе натъкнала на противен, лепкав капан. Беше изключително слаб човек с добре сресана, дълга до яката, посребрена коса, отметната по аристократичен начин на челото му. Предпочиташе костюми от коприна и намачкано кадифе или преднамерено анахронистични и претрупани фракове. Носеше големи кръгли очила от опушено синьо стъкло. Често затваряше очи, докато говореше, сякаш се вслушваше в далечна тиха мелодия, а когато поместваше тялото си, главата му изглежда за момент се поколебаваше дали да го последва, като че закотвена в определена точка от времето и пространството.

— Имаш ли нещо против да продължа да свиря още? Намирам, че малко упражнение за пръстите върши чудеса, когато искаш да фокусираш ума си.

— Казват същото и за екзекуциите.

— Седни, Верити.

Оже седна. Столът приличаше на шезлонг, тапициран с вълнисто зелено кадифе. Подозираше, че е поне толкова автентичен и безценен, колкото изглеждаше на пръв поглед.

Пред него имаше невисока масичка за кафе, върху която лежеше плосък квадратен предмет с изискано отпечатана рисунка. Докато Калискан се канеше отново да засвири, Оже вдигна предмета, разпознавайки в него картон — обработена каша от дървесина — и по-точно калъф за грамофонна плоча. Във вътрешността му имаше нещо. Тя наклони калъфа, позволявайки на плочата да се плъзне в ръката й — тънък черен диск, направен от тежък материал, наподобяващ пластмаса. От двете му страни имаше фино изрязани спираловидни улеи.

Дискът беше типичен образец на милионите други, произведени между края на XIX и края на XX век и бе направен от шеллак, който, доколкото си спомняше, бяха добивали от смолата на някакъв вид насекомо. Спиралните улеи по повърхността му съдържаха закодирани звуци, разчитани от игли с диамантен връх, посредством ротация на диска с няколко десетки оборота в секунда. Просвирването на записа причиняваше постепенен спад в качеството на звука, тъй като грамофонната игла от една страна износваше улеите, а от друга — набиваше в тях миниатюрни частици, изронени от самия диск. И въпреки че записът, уловен посредством поредица от аналогови процеси, продължаваше да носи оригиналната информация, всеки от тези процеси привнасяше към картината на звука уникална и случайна структура.

Това обаче не му пречеше да бъде истински аналогов артефакт с огромна историческа стойност. Всяка информация, запазена в несигурната матрица на паметта на една компютърна система, можеше да бъде изтрита или подправена преди да си успял да мигнеш, а доказателството за това — майсторски прикрито. Ала записът върху диска от шеллак, макар да си оставаше лесно унищожим, нямаше как да бъде подправен толкова лесно. Фалшификацията беше също толкова трудно постижима заради комплексния химически състав на плочата и опаковката й. В случаите, когато подобни артефакти оцеляваха във времето, и може би тъкмо поради тази причина, ги смятаха за изключително надеждни прозорци към историческото минало отпреди Нанокоста и Забравянето.

Оже изучи етикета, върху който пишеше, че плочата съдържа музика от композитора Малер: Das Lied von der Erde5. Познанията на Оже за композиторите бяха бегли като цяло, а за Малер — дори още по-оскъдни. Знаеше единствено, че беше умрял доста преди началото на периода, около който се въртяха интересите й.

Калискан престана да свири и върна виолата и лъка обратно на поставката им. Забелязал, че оглежда плочата, той попита:

— Интригуващо?

Оже върна деликатния черен диск обратно в калъфа му и го остави на масата.

— Това ли изпълнявахте?

— Не. Свирех малко Бах. Шести Бранденбургски концерт, ако това ти говори нещо. За разлика от творчеството на Малер нито партитурите, нито оригиналните записи са били изгубени.

— Обаче плочата е оригинална — каза Оже, като посочи калъфа. — Нали?

— Да, но съвсем доскоро нямаше известни оцелели екземпляри. Сега, след като вече разполагаме с такъв, някой някъде се опитва да възстанови по слух и партитурата. Безнадеждно начинание, разбира се. Разполагаме с по-голям шанс да изкопаем оригинала.

Оже все още имаше натрапчивото усещане, че по някакъв начин я изпитват или водят право към капана.

— Един момент. Явно пропускам нещо. Твърдите, че тази музика е била напълно изгубена?

— Да.

— А сега сте открили непокътнат запис?

— Именно. Заслужава си да го отпразнуваме подобаващо. Плочата, която току-що разглеждаше, беше открита в Париж само преди няколко седмици.

— Не разбирам как е възможно — отговори Оже, като внимаваше да не го обвини в откровена лъжа. — От Париж не може да излезе и глава на карфица, без да разбера за това. Определено щях да знам, ако бяхме намерили нещо толкова значимо. Всъщност вероятно аз щях да бъда откривателят му.

— Просто нещо, което си пропуснала. Искаш ли да чуеш по-интересното?

— Ами защо не.

— Това е оригиналът, не копие. Същинският артефакт, точно както е бил извлечен. Не е реставриран.

— Това също е крайно неправдоподобно. Може би плочата би оцеляла триста или четиристотин години, без да понесе големи поражения, но същото не може да се каже за опаковката.

Калискан се бе върнал обратно при чудовищното си бюро. Седнал зад него, приличаше на малко момченце, гостуващо в кабинета на баща си. Той приближи върховете на пръстите си и я погледна над тях с очилата си на бухал:

— Продължавай. Слушам те.

— Хартията не изкарва дълго, особено ако е с дървесен състав, какъвто са използвали в онази епоха. Голямата ирония е, че памучната хартия от по-ранни периоди издържа на времето доста по-дълго. Не избледнява толкова лесно, но стипцата, с която са обработвали дървесната каша, хидролизира и произвежда сярна киселина.

— Лоша работа.

— И това не е всичко. В мастилата им е имало съдържание на метални танини, което също води до влошаване на качеството на хартията. Без да споменаваме за замърсяванията от въздуха. След време и лепилото изсъхва. Етикетите падат, а калъфите се отварят по шефовете. Цветовете избледняват, лакът придобива кафеникав оттенък и се напуква. — Оже пак вдигна плочата и я разгледа внимателно, сигурна, че е пропуснала нещо. — С правилната методология е възможно да поправите част от щетите. Но артефактът си остава невероятно чуплив… и прекалено ценен, за да се използва във всекидневието. А този тук без съмнение не е бил реставриран.

— Както вече споменах.

— Добре. В такъв случай е възможно да е прекарал последните триста или там някъде години във вакуум или някакъв друг консервиращ агент. Някой трябва да е предприел изключителни мерки, за да го запази непокътнат.

— Не са били предприемани каквито и да било мерки — настоя Калискан. — Както казах, изглежда по същия начин, по който го намерихме. Ето още един въпрос: ако подозираше, че плочата е фалшификат, как би го доказала?

— Скорошен фалшификат? — Оже сви рамене. — Има много неща, които бих опитала. Като начало, химически анализ на шеллака, но разбира се, не бих си позволила да я докосвам, преди да сме сканирали по лазерен път улеите и сме ги съхранили на магнитна лента.

— Изключително разумен подход. Какво друго?

— Бих направила радиовъглероден анализ на целулозните фибри в хартията.

Калискан потърка замислено носа си.

— Доста сложна работа за предмет, който вероятно е на не повече от триста-четиристотин години.

— Но е постижимо. В последно време постигнахме забележителни резултати в разчитането на графиките. Освен това нямаше да се опитвам да установя точната възраст на артефакта, а само дали е произведен наскоро.

— Предварителните ти заключения?

— Опитвам се да ги избягвам, но бих се обзаложила на сериозни пари, че плочата е хитър фалшификат, без значение колко сериозно звучат сведенията за произхода му.

— И ще се окажеш права — заяви Калискан. — След като проведеш обичайните тестове, ще стигнеш до заключението, че артефактът е бил произведен съвсем наскоро.

Оже почувства любопитното усещане, че внезапно се пробужда, сякаш до този момент бе изпитвала неопределено вълнение, без напълно да го е осъзнавала.

— И смисълът на всичко това, сър?

— Смисълът е, че все пак на мен продължава да ми звучи като Малер.

— Няма как да знам — произнесе Оже.

— Липсва ли ти музиката?

— Не може да ви липсва нещо, което никога не сте познавали, сър.

— И дъжда не си познавала. Не и истинския дъжд, падащ от истинско небе.

— Различно е — отговори тя, подразнена, че той знаеше толкова много за нея. — Сър, имате ли нещо против да попитам за какво е всичко това? Каква работа имате тук, толкова далеч от Института по старините? И защо ме довлякохте през половината Плетеница?

— Внимавай, Верити.

— Имам право да зная.

— Нямаш право да знаеш каквото и да е. Обаче, тъй като изпитвам известно великодушие… Предполагам, че са те посветили в съществуването на Института по непредвидените ситуации?

— Да. Освен това зная, че няма такъв институт.

— Има — възрази Калискан. — Точно аз трябва да го знам със сигурност, понеже го ръководя.

— Не, сър — каза тя. — Вие ръководите Института по старините.

— Него също. Назначението ми в Старините беше въпрос по-скоро на целесъобразност. Преди две години в ръцете ни попадна нещо. Откритие… — Преди да продължи, той се поправи: — Ако предпочиташ, две открития… и двете със стратегическа стойност. Двойка свързани едно с друго открития с потенциал да променят из основи цялостните ни отношения с Политите. Открития, които на практика могат да променят даже възприятието ни за реалността.

— Не харесвам слашърите — каза Оже. — Особено след случилото се в Париж.

— Не си ли на мнение, че трябва да оставим тези неща в миналото?

— Лесно ви е да го кажете. Амузика не ви е навредил. Не са ви отнели същото, както на повечето от нас.

— Не — съгласи се Калискан. — Вирусът амузика не ми навреди, също както не навреди на един на всеки хиляда души. Но изгубих нещо далеч по-ценно от способността да възприемам и разбирам музиката.

— Щом казвате.

— Изгубих брат си заради слашърите — произнесе той. — По време на последната фаза от офанзивата при Фобос, докато се опитвахме да си върнем луната. Ако някой има правото да ги мрази, това със сигурност съм аз.

Досега не беше чувала, че Калискан е имал брат, още по-малко, че е загинал през последната война.

— А мразите ли ги, сър?

— Не. Мисля за тях като за онова, каквото са: стока, която можем да използваме, както и когато ни е угодно. Но омраза? Не.

Оже реши, че може би беше време да се вслуша по-внимателно в думите му:

— Връзката на всичко това с Института по старините?

— Съществува, и при това е особено значима. Докато естеството на второто откритие ни ставаше все по-ясно, осъзнахме, че се налага да работим с Института на доста по-фундаментално равнище. Най-простото решение беше да сменим Дефорест с мен самия, за да имам по-пространен поглед върху всички операции, базирани на Земята.

— Винаги съм твърдяла, че назначението ви беше политическо.

— Но не в смисъла, в който вярваш. — Цветните стъкла на очилата му уловиха светлината като два чисти малки прозореца към синьо небе. — А сега искам да те разпитам за картите.

Тя настръхна, осъзнавайки, че през цялото време е била под наблюдение. Трябваше да се досети, че все някой ще я наглежда.

— Значи вие сте ми ги пращали? И картите ли бяха някакъв безсмислен тест, като въпросите за плочата на Малер?

Последното изглежда го развесели.

— Предупредиха ме за теб.

— Какво точно казаха?

— Че говориш направо. Естествено знаех от личен опит, че не уважаваш особено висшестоящите. — Гласът му стана по-мек: — Освен това ми казаха, че имаш набито око за подробностите. А сега сподели с мен какво мислиш за картите.

Едно мъничко гласче в нея я предупреждаваше, че от отговора й зависи далеч повече, отколкото може да предположи на пръв поглед. Усети как думите засядат в гърлото й, а обичайното красноречие внезапно й изневерява:

— Разгледах само една от тях и ми се стори, че нещо в нея няма никакъв смисъл.

— Продължавай — подкани я Калискан.

— Според данните за авторското право картата е била отпечатана повече от век преди Нанокоста, но въпреки това всичко беше в отлично състояние… също като плочата на Малер.

— Периодът стори ли ти се значим с нещо?

— Не — отвърна тя. — Само дотам, доколкото горе-долу се вмества в рамките на интересите ми.

— Горе-долу?

Оже кимна:

— Да, знам доста неща за Париж от Века на Празнотата някъде до две хиляди седемдесет и седма. Нещата стават малко мъгляви, ако човек се върне до хиляда деветстотин петдесет и девета. Не че не са ми известни някои факти за онзи период, но просто знам много повече за по-късните десетилетия.

Калискан плъзна очилата си обратно нагоре по носа.

— Да предположим, че искам да разговарям с някой признат експерт именно за този период. Като имаме предвид мрежата от академичните ти контакти, кого би ми препоръчала?

Оже се замисли за момент:

— Уайт — каза накрая. — Сюзан Уайт. Сигурна съм, че сте запознати с работата й. Тя беше авторът на доклада за изкопните работи в Евродисни от миналата година.

— Познаваш ли я добре?

— Не особено — отговори Оже. — Разменяли сме съобщения и сме си казвали по някоя дума по академичните конференции. Мисля, че рецензирах един от трудовете й; мисля, че тя е правила същото за мен.

— Смяташ я за съперник?

— Борим се за един и същ бюджет, но това не значи, че бих й издрала очите. — Долавяйки, че е на път да стане безполезна за Калискан, тя прибави: — Вижте, сигурна съм, че мога да ви свържа с нея.

— Всъщност вече го направихме сами.

Тя сви рамене, за да покаже, че е изчерпала предложенията си:

— Тогава за какво съм ви?

— Натъкнахме се на проблем с Уайт. Точно поради тази причина се обърнахме към теб.

— Какъв вид проблем?

— Опасявам се, че не мога да ти кажа. — Той плесна с ръце и й демонстрира дланите си: — Въпрос на вътрешна политика. Няма нужда да се разстройваш: винаги си била вторият ни избор, но дори и за втори избор имаше чудесни препоръки. — Калискан наведе глава над бюрото си, взе една масивна черна писалка и започна да вписва нещо в бележника си. Писецът драскаше върху висококачествената хартия.

— И това е всичко?

Той вдигна поглед само за секунда:

— Нещо повече ли очакваше?

— Помислих си… — Оже замълча.

— Помисли си какво?

— Провалих се, нали? Не ви дадох онова, което искахте, каквото и да е то.

Писалката на Калискан преустанови драскащия звук, който издаваше:

— Не те разбрах?

— В картата имаше нещо, а аз трябваше да го забележа. — Вече се чувстваше напълно отдадена, а в главата й внезапно изникна убягващият детайл, просто прищрака на мястото си: — Е, видях го. Просто не бях сигурна как да го разтълкувам.

Калискан върна писалката в мастилницата.

— Продължавай.

— Картата няма никакъв смисъл, дори и за такава, издадена през 1959-а година. Прилича повече на карта от двайсетте или трийсетте, която се опитва да мине за отпечатана трийсет години по-късно.

— В какъв смисъл?

— Имената на улиците. Няма „Рузвелт“; няма „Шарл дьо Гол“; няма „Чърчил“. Все едно Втората световна война изобщо не се е състояла.

Калискан затвори бележника и го плъзна настрани.

— Много се радвам да го чуя — каза той. — Започвах да си мисля, че в крайна сметка не си подходяща за работата.

— Какво работа? — попита Оже.

Калискан отвори чекмеджето на бюрото си и извади от него билет, гравиран в стил ар деко с летящия кон на Междупланетни линии „Пегас“.

— Искам от теб да отидеш до Марс — каза той. — Определени вещи са попаднали в чужди ръце и бихме искали да си ги вземем обратно.

Името на кораба беше „Двадесети век ООД“. Оже успя да зърне само части от него — но не повече, — докато я въвеждаха на борда от един херметизиран отсек за заминаващи в друг. Беше огромен транспортен съд, особено по стандартите на трешърите, шест- или седемстотин метра на дължина, но пък пътуваше за Марс, натоварен далеч под капацитета си. С нарастващото напрежение в Слънчевата система хората предпочитаха да ограничават пътуванията си само до абсолютно необходимото. До този момент враждебните действия бяха сведени до определени несъгласия сред някои фракции на слашърите, но два кораба на СОЗЩ вече бяха успели да попаднат под кръстосания огън, което пък бе довело до загуба на цивилни животи. Второстепенните аванпостове бързо бяха консервирани и изоставени и някои междупланетни концерни наскоро бяха обявили банкрут.

Щом довърши питието си в наблюдателния салон — беше гледала как Земята и Плетеницата постепенно стават все по-малки, — Оже провери колко е часът според местното време и тръгна към каютата си. Вече беше отворила вратата и се канеше да включи осветлението, когато осъзна, че в кабината е светло и вътре вече има някой. Намръщи се, за момент помислила, че е сбъркала вратата, ала бързо разпозна собствения си багаж и палто в края на леглото.

Беше в стаята си, а мъжът и жената, седнали на ръба на леглото, бяха Рингстед и Молинела, агентите от Института по сигурността, които вече беше срещнала в Плетеницата.

— Верити Оже? — попита Рингстед.

— О, в името на небесата — отговори тя. — Разбира се, че съм аз.

— Провери я — нареди Рингстед.

Молинела се изправи и извади нещо, което й заприлича на писалка. Преди Оже да успее да реагира, агентът умело я беше притиснал към стената, държеше едното й око отворено и сочеше с края на писалката в него. Интензивната синьо-зелена светлина озари ретината й и заискри болезнено през мозъка.

— Тя е — потвърди Молинела и я пусна.

— Знаете, че съм аз — каза Оже, разтърсвайки глава, за да прочисти зрението си от остатъчния образ. — Вече се запознахме, не си ли спомняте?

— Седнете — нареди Молинела. — Трябва да обсъдим доста неща.

— Я стига — заяде се Оже. — Преди малко напуснахме доковете. Остават ни още пет дни, докато пристигнем на Марс.

— И пет дни няма да ни бъдат достатъчни, дори и да можехме да си ги позволим. — Молинела се беше вторачил в нея с празното изражение на шивашки манекен. Както и преди, двамата агенти носеха костюми, ала този път кройката им не беше толкова официална. Оже си даде сметка, че могат и да минат за двойка тесногръди младоженци от териториите на трешърите.

— Само че нямаме пет дни — продължи Рингстед. — От съображения за сигурност се налага да приключим с инструкциите ви още днес.

— Няма ли да останете на кораба, докато пристигнем на Марс? — попита Оже.

— Да — отвърна Рингстед. — Както Калискан вероятно ви е разяснил, слашърите ще държат кораба под око, също както държат под око целия трафик на далечно разстояние на трешърите. Не можем да качваме или сваляме хора от „Двадесети“ по време на пътуването, без да привлечем излишно внимание, а вниманието е последното, което ни е необходимо в този момент.

— Е, тогава закъде сме се разбързали?

— Затворена ли е вратата? — надникна през рамото на Оже Рингстед. — Добре. А сега си придърпайте стол. Предстои ни дълъг разговор.

— Първо трябва да видите нещо — обади се Молинела. Той бръкна в джоба на сакото си — същият, от който бе извадил писалката — и извади оттам матовочерен цилиндър, подобен на кутийка за пура.

Отвинти капачето и плъзна навън една подкожна инжекция, пълна с гъста, яркозелена течност.

— Докато сте чакали кораба си — каза Рингстед, — сте яли и пили в секцията на Калискан в Института по непредвидени ситуации.

— Известно ми е — каза Оже.

— Онова, което не ви е известно, е, че в храната ви е имало безобидни химически елементи, които са си проправили път през тялото ви и са маркирали всеки нов спомен, който сте съхранили по време на гостуването си при Калискан.

Молинела продължи разказа:

— Веществото в тази спринцовка реагира с маркираните неврални структури и ги разгражда. Уверявам ви още веднъж, последиците няма да бъдат фатални, но и няма да си спомняте нищо от казаното от Калискан, както и нищо от онова, което ние ще ви кажем. Всъщност няма да запазите какъвто и да било спомен за целия изминал период. Разбира се, ще го използваме върху вас единствено, ако се наложи.

— Значи ако се изложа или дори ви погледна накриво, ще се събудя с голяма дупка в паметта?

— И това няма да ви бъде от особена полза пред трибунала — прибави Молинела. — Но да се надяваме, че няма да се стигне дотам, нали?

— Да се надяваме — съгласи се Оже с пресилена любезност. — Но още не сте ми казали защо ми е да научавам всичко това сега.

— Причината — отговори търпеливо Молинела — е, че утре на този кораб ще има само един човек, който ще знае за случилото се по време на нашия брифинг. И не, това не означава, че агент Рингстед и аз отиваме където и да е. — Той върна спринцовката в контейнера й, а контейнера — в джоба си, потупвайки го леко. — Ако се сблъскаме извън тази каюта веднъж щом ви инструктираме, се отнасяйте с нас както към всеки друг от останалите пътници. Няма да има смисъл да ни задавате повече въпроси. Буквално няма да си спомняме за вас.

— Ще започнем с най-важното — каза Рингстед. — Агент Молинела, моля, светлините.

Молинела се изправи и приглуши осветлението в каютата.

— Стана прекалено уютно — започна Оже, но едва бе успяла да отвори уста, когато върху една от празните стени се появиха движещи се цветни шарки. Тя проследи лъча на проектора до рубинения пръстен върху ръката на Молинела.

Шарките се превърнаха в клеймото на, както предположи Оже, Института по непредвидени ситуации, придружено от предупреждение, че всяка следваща информация е под защитата на толкова смразяващо високо ниво на сигурност, че дори й беше трудно да си го представи.

— Не трябва ли да подпиша нещо преди това? — попита тя.

Рингстед и Молинела се спогледаха, след което се изсмяха.

— Просто гледайте — каза жената. — И запазете въпросите за по-късно.

Клеймото на института изчезна, заменено от картина, която Оже можеше да оприличи единствено на Млечния път, гледан отгоре.

След това върху него се насложи образът на мъж, облечен в сив костюм с червени ръкавели. Изглеждаше атлетичен, а мускулите му играеха под плата на костюма. Освен това беше красавец и очевидно изпитваше увереност в онова, което правеше. Оже го огледа още веднъж стреснато.

Беше Питър.

— Здравей, Верити — каза той, разпервайки ръце извинително и леко смутено. — Подозирам, че за теб това е нещо като изненада. Мога единствено да поднеса извиненията си за цялата тази тайнственост и да изразя надеждата, че ще ми простиш… всъщност на всички нас… за неизбежните игрички.

Тя отвори уста, за да каже нещо, ала Питър вдигна ръка с многозначителна усмивка:

— Не, не казвай каквото и да е. Ще ти се наложи просто да ме изслушаш и да попълниш празнотите сама. Ще се постарая да не изпускам нищо съществено.

— Питър — каза тя, неспособна да се въздържи. — Какви са…

Без да го е грижа, че някой се опитва да го прекъсне, записът продължи:

— Какво ще кажеш първо да изясним по-очевидните неща? Всичко, което си мислиш, че знаеш за мен, е вярно. Работя в дипломатическите служби и току-що се върнах от продължителна обиколка на Политите. Връхната й точка беше пътуване през хипермрежата. Това е историята за пред широката публика и е вярна до последната дума. Освен това изпълнявах функциите на агент под прикритие и събирах разузнавателна информация, докато играех ролята на разговорлив празноглав дипломат. — Той отново се усмихна, предугаждайки реакцията на жена си при тази новина. — При това, трябва да добавя, със значителен риск за себе си и приятелите ми сред слашърите. В този момент навън нещата доста са загрубели и на шпионите не гледат с добро око. От мен вероятно вече няма да има кой знае колко голяма полза. Жалко, понеже наистина ми доставяше удоволствие да бъда част от елита.

Добре премереният глас на Питър звучеше така, сякаш излизаше някъде от кабината, вместо от проектора на пръстена.

— Предполагам, че ще е най-добре да си дойдем на думата обаче. А става дума, както вероятно си се досетила, за самата хипермрежа. — Питър се обърна и прокара ръка през Млечния път като фермер, засяващ изорано поле. На изображението се появи ярка мрежа от линии, които пресякоха спиралата, след което целият ансамбъл се завъртя, за да разкрие триизмерна структура. — Това са най-благоприятните ни предположения относно големината на хипермрежата, изследвана от слашърите — каза той. — Диаграмата не е никак лесна за разчертаване. Когато сондата или корабът ти изскочи в далечния край на някой портал, освен ако не се окажеш до някоя уникална, лесно разпознаваема местна забележителност като супернова или останките на масивен газов гигант, няма начин да изчислиш с пълна точност какво е положението ти в Галактиката. Слашърите могат да изчислят позицията си единствено благодарение на добре познати отправни точки, в който случай пулсарите вършат доста по-добра работа от звездите.

— Кой я е построил? — измърмори едва чуто Оже. — Само това ни интересува наистина.

Докато се обръщаше към камерата, в очите на Питър проблесна нещо неясно. Колко добре я познаваше само, дори и сега.

— Онова, което не ни е известно обаче, е кой я е построил. Приятелите ни от Политите също не успяват да отговорят на този въпрос. Разбира се, съществуват огромно количество предположения, някои от които наистина завладяващи. Системата очевидно е с извънземен произход, но който и да я е направил, и вероятно използвал, явно вече не се навърта наоколо.

Беше ясно, че Питър се наслаждава на всичко това, заключи Оже. От празноглав, суетен дипломат до празноглав, суетен шпионин — стъпката не беше кой знае колко голяма. Почти незабавно се укори за подлата мисъл, поправяйки се, че Питър със сигурност щеше да бъде екзекутиран, ако домакините му бяха надушили за двуличните му намерения.

Почувства леко възхищение, в пълен разрез с навиците си, особено при положение, че ставаше въпрос за бившия й съпруг.

— Онова, което подозираме, е следното — продължаваше Питър. — Системата е стара. Била е на около най-малко стотици милиони години. Възможно е да е поне толкова стара, колко Слънчевата система. Повечето от порталите, издирени от мисиите на слашърите, са прикрепени към солидни обекти: планети от земен тип, луни, големи планетоиди. Порталът на Седна е класически пример и, доколкото е известно на слашърите, е единственият активен в рамките на нашата система.

Нещо я накара да потръпне. Начинът, по който беше произнесъл „доколкото е известно на слашърите“.

Питър се обърна към изображението на Млечния път, като замислено поглаждаше брадичката си:

— Все още нямаме даже идея как функционира проклетото нещо. Дори слашърите не са наясно, като се стигне до разяснения, въпреки отчаяните им усилия да ни убедят в обратното. Имат някои теории на базата на тензорната механика — тройно ограничени хипервакуумни решения на уравненията на Красников, неща от този сорт. Но ако си говорим откровено, просто пикаят срещу вятъра. — Той почука с пръст горната си устна. — Да им признаем едно, обаче. Намерили са начин да използват мрежата. Присадили са част от технологията си в порталните механизми и могат да манипулират геометрията на гърлото по такъв начин, че да промушат кораб през него, без да го направят на парчета. Няма как да не им се възхитиш поне заради това. Харесва ни, или не, доста по-напред от нас са.

Питър сключи ръце зад гърба си, застанал с леко разкрачени крака.

— А сега да поговорим в цифри. Колко далеч са стигнали? Какво са открили там?

Оже се изправи в стола си, долавяйки, че наближава някакъв вид кулминация.

— Все още не знаем със сигурност кога са открили портала на Седна — продължи Питър. — Най-доброто ни предположение е, че е било преди около петдесет години, между 2210 и 2215 година. Оттогава насам са изследвали, или поне посетили, около петдесет, до шейсет хиляди слънчеви системи. Наистина впечатляващо, по чийто и да е аршин. Съществува само един малък досаден проблем: не са открили нищо, което да оправдае усилията им.

Оже кимна сама на себе си. Почти не обръщаше внимание на клюките за хипермрежата, но дори и така едно нещо се подразбираше с кристална яснота: цялата работа се бе оказала горчиво разочарование.

— Или поне нищо — продължи Питър, — което биха искали да споделят с нас. За тях това е проблем, наистина. Искат достъп до Земята и единственото, което могат да ни предложат, като се изключи свидливият поток от УВ и останалите опасни играчки, е разрешение да използваме хипермрежата като пътници срещу заплащане. Така че се опитват да преоблекат в нови дрехи откритията си — безкраен каталог на мъртви, необитаеми скали и смазващи вледенени гиганти. — Питър разплете ръце иззад гърба си и се наведе с конспиративен вид към камерата: — Най-смешното обаче е, че дори да бяха намерили нещо там, вероятно нямаше да ни го кажат.

— Хайде, приключвай най-сетне — каза Оже, макар че нямаше как думите й да променят каквото и да е.

— Илюзията — продължи Питър, — че хипермрежата не е предложила нищо полезно, се поддържа дори и сред кръговете на слашърите, при това по изненадващо високи етажи на властта. Ето защо е толкова трудна работа да я развенчаем.

Сега картината зад него отново се промени, приближавайки към един от специфичните ръкави на Галактиката на фона на морето от звезди. Нещо се мержелееше в мрака помежду им: сиво-син неестествено равен свят; единият сърп на полумесеца му бе осветен в оранжево-червено от слънце или група слънца, които не се виждаха в кадъра, а другият беше смразяващо син, като лунни лъчи върху сняг. Гледната точка се приближи още по-близо до сферата, докато тя не стана по-голяма от Питър. При това екстремно увеличение стана възможно да се различат дори отделни детайли по повърхността й. Въобще не напомняше на структурата на обичайна атмосфера или планетна повърхност.

Сферата беше направена от безброй стегнато сключени една в друга пластини, подредени със зашеметяваща прецизност. Приличаше по-скоро на кристалната структура на вирус, отколкото на планета.

— Да прибавим мащаба — обади се Питър.

Около сферата се появи кутия. По осите изникнаха цифри, указващи, че диаметърът й е около девет или десет единици, каквито и мерки да използваха в случая.

— Какво… — започна Оже.

— Мерната единица е една светлинна секунда — каза Питър. — Сферата има диаметър от почти десет светлинни секунди. За да ти стане по-ясно, можеш спокойно да вместиш слънцето в структурата и пак да ти остане място за лактите. Не можеш да вместиш и Земята, тъй като орбитата й е широка около осем светлинни минути, или около петдесет пъти по-голяма от самата сфера. Но ако сложиш Земята в средата й, ще ти остане достатъчно място да завъртиш и Луната около нея.

— Извинете ме — обади се Оже, — но на мен ли ми се стори, или той току-що нарече това нещо „структура“?

Агентите не й обърнаха внимание, така че не й остана нищо друго освен с неохота да насочи вниманието си към записа.

— Предполагам, че не бива да оставаме изненадани, че в крайна сметка сме се натъкнали на нещо недвусмислено чуждоземно — говореше Питър. — В крайна сметка винаги ни е било известно, че те са някъде там. Хипермрежата е едно от доказателствата. Но да открием нещо с такива размери… е, не мисля, че някой го очакваше. Първият голям въпрос, разбира се, е какво, по дяволите, е това? А вторият голям въпрос е, как може да ни послужи?

Сферата потъна надолу, превръщайки се в точка, а най-накрая и в нищо. Сега отново виждаха Галактиката и заплетените къртичи дупки на хипермрежата, насложени отгоре й като сияещи вектори.

— А сега изненада номер две: слашърите са намерили повече от една такава сфера. Всъщност около двайсет, пръснати из цялата Галактика. — Питър щракна с пръсти и на картата изникна поредица от сиво-сини окръжности с размерите на топки за голф. — При този мащаб няма как да го забележиш, но имаш думата ми, че нито един от тези обекти не се намира на особено забележително място, ако не се брои фактът, че винаги е наблизо до някой портал. Слашърите ги наричат „АГС обекти“, като в случая АГС е съкращение от „аномално големи структури“. Добре звучи, нали? И щом те са открили двайсет за толкова късо време — и понеже ни е известно, че хипермрежата е далеч по-голяма в сравнение с картографираните й части, — можем да бъдем сигурни, че някъде там има хиляди, може би десетки хиляди от тези неща. Просто си стоят между звездите и чакат да се излюпят като яйца. — Питър направи една малко по-продължителна пауза. — Или като бомби с часовников механизъм.

Образът отново се промени, фокусирайки се за пореден път върху една-единствена сиво-синя АГС сфера. Изображението изглеждаше схематизирано и усещането затова се потвърди, когато светлосенките изчезнаха, оставяйки само един изключително тънък пръстен.

— Това е разрез — обясни Питър. — Слашърите са картографирали вътрешността с помощта на неутринна томография. Поставили петдесеткиловатов неутринов лазер на космически кораб, след което го позиционирали от едната страна на структурата. Друг кораб, носещ съответния детектор за неутрино частици — масив от ултратвърди сапфирени кристали, способни да понесат решетъчна вибрация при преминаването дори на едно неутрино — бил разположен от другата страна на обекта. Корабът с излъчвателя изменил пътя на лъча през АГС обекта, докато корабът с приемника следвал предварително уговорените точки, измервайки спада и покачването в количеството неутрино, преминаващо през структурата под съответния ъгъл. В крайна сметка установили, че черупката на сферата е дебела около километър и е съставена от непознат композитен материал. Също така засекли значителна концентрация на маса в ядрото, вътрешна сфера с радиус от няколко хиляди километра. С други думи с размерите на планета и точно с размерите на типичен свят от земен тип, като Венера и Земята. Останалата част от сферата, изглежда, била съставена от действителен вакуум, поне що се касаело до заключението на неутринния анализ.

Оже се обърна към Рингстед и Молинела:

— Удивително, спор няма. Плаша се само от идеята, че ви е хрумнало да споделите това с мен. Но продължавам да не разбирам какво общо имаме тук аз или трибуналът.

— Ще видите — отговори жената.

Питър продължаваше да говори, без да подозира за нейното прекъсване:

— Въз основа на тези доказателства слашърите заключили, че АГС обектите са физически черупки, обгръщащи планети. Понякога дори изглеждало, че планетите са опаковани заедно със спътниците си. Говорим за изключително напреднала технология — в сравнение дори с хипермрежата. Но защо им е било да го правят? Защо някой би искал да заключи цял един свят в затвор, в непроницаем мрак, изолирайки го от останалата част на вселената? Е, може би във вътрешността на сферите не цари мрак. Никой не може да каже със сигурност. И може би отвътре не приличат на затвори. Състоянието на материята във вътрешността на черупката би могла да бъде доста необичайно, наистина. Да не би планетите да са под карантина заради някакъв ужасен биологичен катаклизъм? Да не би да са светове от антиматерия, които по някакъв начин са доплували до нашата галактика и е трябвало да бъдат предпазени от контакт с външния свят? Нещо по-лошо ли са? Според нашето разузнаване слашърите нямат абсолютно никаква представа какви са отговорите на всички тези въпроси. Разполагат единствено с предположения.

Питър се вторачи в камерата с искрящи очи, след което си позволи едва забележима самодоволна усмивка, толкова незабележима, че подгънатото ъгълче на устата му можеше да й убегне при по-невнимателно вглеждане:

— Е, ние смятаме, че знаем. Защото открихме път до вътрешността на една от сферите, за който слашърите дори не подозират. А ти, Верити, ще направиш малко пътешествие дотам.