Вековен дъжд - читать бесплатно онлайн полную версию книги автора Алистър Рейнолдс (Четиридесет) #40

Четиридесет

По времето, когато вече се канеха да преминат през дупката, която Ниагара бе пробил в АГС обекта, облакът от отломки напълно се беше разпръснал. Раната си оставаше открита и ярка, а от нея обратно в космоса излизаше златистобяла светлина, отразяваща се в отделните парчета нагорещен материал, които все още висяха по ръбовете в зоната на удара.

— Спектърът на светлината съвпада с този на слънчевата радиация — каза Тунгуска, докато пропадаха надолу през колоната от светлина. — Пълно съответствие със Слънцето, инструментите го докладват със сто процента сигурност.

Преминаването между вън и вътре се случи в рамките на едно премигване. Дебелината на черупката от един километър бе нищо в сравнение със скоростта им. В един миг повърхността на сферата се разширяваше все повече, а раната наедряваше стремително от размерите на раздразнено, поръбено в бяло око до поглъщаща ги уста… след което бяха преминали и падаха към сърцето на АГС-а.

Сензорите на Тунгуска моментално прецениха вътрешността. Зад кораба отдалечаващата се рана обгръщаше идеален кръг от съвършената чернота на междузвездния космос. И от тази страна бе поръбена с бяла, агонизираща материя. Ала вместо от подплатения сиво-син материал от външната страна, кожата, вътрешната повърхност на АГС-а бе направена от нещо далеч по-странно: нещо далеч не така податливо на инструментите на Тунгуска.

Винаги бяха подозирали, че вътрешната повърхност на черупката трябва да изпълнява функцията на почти съвършен планетариум, излъчващ образ на небето, който от своя страна да се наблюдава от Земята. Имаше фалшиви звезди с идеално възпроизведени цвят и яркост, разположени в правилните съзвездия, които обитателите на 32 познаваха и очакваха да видят по местата им. Част от тези звезди навярно бяха програмирани с променливо поведение — да отслабват или да греят по-силно, съгласно заплетените си, наситени с възможности астрофизични алгоритми. От тях се очакваше да се движат съгласувано една с друга, следвайки бавните, величествени потоци на видимото движение на небесното царство или въртеливото преобръщане на двоичните си орбити.

Отвъд звездите имаше галактики — обширни воали от галактики, накъдето и да погледнеш. Налагаше се всяка една да издържа на също толкова внимателно наблюдение, колкото и звездите. Тук-там трябваше да избухва и умира по някоя нова и супернова… без значение дали я забелязваха, или не.

Беше едновременно страховито и изумително. Но и обречено на неуспех, защото дори толкова внимателно изработен гоблен не би успял да издържи на астрономическите способи за наблюдение, достъпни в ерата на Оже. Дори една просто устроена междупланетна сонда, в края на краищата, би надушила нещо необичайно в разположението на звездите… точно преди да се блъсне и изпари на съставните си атоми във вътрешната стена на черупката. Не, не беше идеалното решение, а и едва ли такова бе намерението на строителите му. Стигаше, за да устои на наблюдения с груби инструменти от епохата на Флойд, но очевидно не бе предвидено черупката да опази илюзията си неразкрита. Рано или късно се очакваше обитателите на 32 да научат истината. Функцията на АГС-а бе да ги предпази от външна намеса именно до този момент от развитието им. След това — когато вероятно щяха да хвърлят всичките си усилия да разчупят черупката — щеше да им се наложи да се справят без чужда помощ.

Само че в изгледа към небето вече липсваше нещо, около вътрешния ръб на отворената рана. На разстояние хиляди километри във всички посоки звездите изглеждаха разкривени, разтеглени, с формата на сперматозоиди, чиито удължени, заострени опашки сочеха като обвинителни пръсти право към дупката, която Ниагара беше направил.

— Зоната на разкривяването се разширява — каза Тунгуска. — Откровено казано, не ми се вярва никой на Земята да не го забележи, дори и да са пропуснали първоначалния проблясък.

— Как ли ще реагират? — зачуди се Оже.

— Не зная. Но ако до края на деня им се наложи да се тревожат само за някакво необяснимо астрономическо явление, ще бъдат късметлии.

— Можем ли вече да свалим совалката? — попита тя.

— Не — отговори той. — Но съм готов да изстискам още малко блийд-двигателя. Ако предвижданията ми са верни, все още имаме шанс да й пресечем пътя, преди да навлезе в атмосферата.

— Не се колебай, Тунгуска.

— Няма. Длъжен съм да спомена нещо, обаче. Просто наблюдение и е напълно възможно да съм се объркал.

Думите му изобщо не се понравиха на Оже.

— Казвай все пак — подкани го тя.

— Раната изглежда е започнала да се затваря. Веднага след детонацията на устройството „Молотов“ разкритието беше повече от сто километра в диаметър.

— А сега?

— Малко под сто. Може би не означава нищо, но реших, че няма да е зле, ако ви обърна внимание.

— Дръж го под око — каза тя. — Не искам проклетото нещо да се затвори, докато все още се намираме от вътрешната страна.

— След малко ще имам по-добра представа за скоростта на затваряне — отговори Тунгуска.

— Изстискай колкото можеш скорост от това чудо. След това всички се прибираме по домовете.

През следващия час навлязоха още по-надълбоко в АГС-а, следвайки самотното ехо от совалката на Ниагара. Той игнорираше всичките им опити да се свържат с него, макар че това не успя да разубеди Тунгуска на няколко пъти да поднови опитите за преговори, твърдейки, че е готов да приеме всяко предложение, което да спре освобождаването на Сребърен дъжд. Нито едно от съобщенията му не бе удостоено с отговор.

Въпреки спешната нужда да пресекат совалката преди да е достигнала Земята, Оже не можеше да не се възхити на изживяването да се намира във вътрешността на АГС обекта и да наблюдава света си такъв, какъвто трябваше да бъде. Това бе Земя, която не познаваше ядрени войни или излязъл от контрол климат, или умно време, или Нанокост. От гледката в очите й напираха сълзи. Никой образ не можеше да се доближи толкова до разтърсващата красота на малкия син свят, красота, която в този момент се подсилваше още повече от осъзнаването колко крехка беше всъщност — като крило на пеперуда.

32 висеше в геометричния център на АГС-а. Обикалящо в орбита около нея, или поне на достатъчно убедително разстояние съгласно Нютоновата механика, се виждаше и точното копие на земната Луна. Оже предполагаше, че спътникът също е бил уловен в моменталната квантова снимка, но можеха да го потвърдят единствено след по-внимателен оглед отблизо. Със същия успех Луната можеше да е и приблизително подобие, изпълнено с достатъчно подробности, за да заблуди отдалечения наблюдател, и съответната гравитация, за да предизвиква приливи и отливи на Земята. Последният останал фактор към тях — слънчевият компонент — трябваше да е постигнат посредством някакъв хитър трик за манипулация на гравитацията — може би невидими обекти в орбита, — тъй като слънцето всъщност не съществуваше. Вместо това се виждаше златистожълт диск със съответната температура и видима яркост, който блестеше от вътрешната страна на черупката. Слънцето обаче бе създадено така, че да изглежда убедително само от повърхността на Земята. От мястото си, благодарение на перспективата, виждаха лека деформация във формата му.

— Ето го източникът на слънчева спектрална радиация — каза Оже. — Виждали сме неговата светлина през пролуката. Колко време според теб би отнело на хората на Флойд да разгадаят измамата?

— Дори и без космически полети щяха да започнат да забелязват странности само след няколко десетилетия — отговори Тунгуска. — В нашата времева линия учените са измервали с голямо внимание окръжността на слънчевия диск, тъй като това бил един от начините да определят валидността на някои космологични модели. От тази гледна точка илюзията едва ли би издържала дълго.

— Или просто щяха да разработят нова теория — предположи Оже.

— Напълно е възможно.

— Както и да е, светът на Флойд не е достигнал научното равнище, което нашият е имал дори през хиляда деветстотин петдесет и девета година.

— Нищо не им пречи да наваксат — каза Тунгуска. — Тогава дори биха успели да се противопоставят с известен успех на действията на някой като Ниагара.

— Което означава, че който и да е работел зад кулисите, е координирал сериозно усилията си — произнесе Оже. — Достатъчно, че да промени събитията около Втората световна война, преди наистина да е станала глобален конфликт. Тези хора все още са някъде там долу.

— Смяташ, че заслужават наказание, нали? — попита Тунгуска.

— Разбира се. Ти не мислиш ли така?

— Предотвратили са война, в която милиони хора са намерили смъртта си, Оже. Никакво Окончателно разрешение, никакъв руски фронт, никакви Хирошима и Нагасаки.

— Не са предотвратили тази война от човеколюбие, Тунгуска. Спрели са я, защото е пречела на плановете им да осъществят глобален геноцид. И според мен трябва да платят за действията си.

— Е, вече достигаме обсега на лъчевите оръжия, ако това е някаква утеха. Тази малка совалка ще забави скоростта си и ще се подготви за навлизане в атмосферата. Ако освободи Сребърен дъжд при тази скорост, дори аблативните обвивки на сачмите няма да предпазят наномашините в сърцето на оръжието. Съществува известна несигурност в изчисленията, но бих могъл да започна атаката до три минути.

— Ами ракетите, които обеща? — попита тя.

— Почти са готови. Търпение, моля. — Тя долови нотка на неувереност в гласа му. — Що се касае до другия въпрос…

— Какъв друг въпрос?

— Зарастването на раната. Наблюдавам я внимателно и вече с огромна доза сигурност мога да заявя, че…

— Ще имаме ли време да се измъкнем?

— Да, ако допуснем, че…

— Не ми трябват повече тревоги, Тунгуска.

— Чудесно. Тогава няма да споменавам блийд-двигателя.

Тунгуска удържа на думата си. Почти две минути по-късно Оже почувства лека промяна в бойната готовност на кораба, което подсказваше, че лъчевите оръжия се канеха да открият огън. Когато най-после стреляха, презареждайки след всеки залп, долови бясната работа на масивните акумулатори някъде в дълбините на кораба.

— Колко дълго можем да издържим на това темпо на стрелба? — попита тя.

— Колкото е необходимо. Енергията не е проблем.

Совалката бе предвидила нападението с лъчеви оръжия — Тунгуска твърдеше, че това е почти неизбежно, — но не разполагаше със съществена защита срещу тях. Апаратът можеше да изпуска след себе си облаци от метални парчета, отделяйки пластове от корпуса си на малки порции, ала и по този начин не би могъл да издържи още дълго. Оставаше му да променя курса си на случаен принцип, за да затрудни максимално опитите на лъчите да прихванат ярката аура на пламъците от двигателя му — които в този момент вече бяха насочени встрани от тях, но все така видими на фона на 32 и вътрешната повърхност на сферата, — ала всяка допълнителна корекция в курса му костваше загуба в трудно извоюваната преднина. За пилота на совалката последното беше най-тънката част от сделката.

— Каквото и да направи Ниагара — каза Тунгуска, — в дългосрочен план ще се обърне срещу него. Всичките ми симулации вече докладват стопроцентов успех при пресичането и унищожаването на кораба, преди да е успял да достигне атмосферата.

Нещо в това самоуверено изказване накара Оже да настръхне от неясни опасения. Имаше чувството, че предизвикват съдбата.

Точно тогава блийд-двигателят отново реши да откаже.

Тя долови как корабът изгуби тяга и внезапно започна да изостава от жертвата си. Двигателят заекна, направи опит да ги избута напред и замлъкна. Амортизаторите направиха всичко възможно да омекотят внезапната промяна в ускорението им, ала въпреки всичко Оже на няколко пъти изгуби съзнание, докато кръвта в мозъка й клокочеше между стените на черепа като кал в кофа.

— Тунгуска… — произнесе с усилие, когато най-после дойде на себе си, — май не е зле да премислиш отново…

Корабът се намираше в състояние на свободно падане. Двигателят бе замрял напълно, изключен от системата за безопасност, преди нестабилността му да бе разпорила разлигавена рана в самата плът на пространството.

През следващите няколко минути се заредиха нови и нови приблизителни оценки на ремонтните работи. Двигателят все още можеше да бъде поправен, но кръпките след ракетната атака, вече бяха надживели експлоатационния си цикъл. Щяха да изминат най-малко няколко часа, преди да успеят да потеглят отново дори с едно же.

Долавяйки, че товарът му вече не се нуждае от закрила срещу внезапните отклонения в курса, корабът освободи Флойд, Оже и Тунгуска от хватката си, а белите пашкули, в които се намираха, отново се превърнаха в познатите форми на маса, столове, под, стени и таван.

— Надявам се — произнесе Оже, — че разполагаш с резервен план, Тунгуска. Защото иначе сме прецакани.

За негова чест Тунгуска все още успяваше да запази част от авторитета в гласа си:

— Вече разгледах възможностите — каза той. — Ще се радвате да научите, че все още има шанс да пресечем траекторията на космическия апарат.

— Ракетите? — попита Флойд.

— Не. — Тунгуска се намръщи самокритично. — Е, да. Но не е толкова просто.

Оже погледна Флойд и завъртя очи.

— Никога не е. Какъв е планът?

— Ракетите не могат да достигнат Ниагара оттук. Ремонтните ми фабрики имат лиценз за производство на почти всичко с изключение на завършени блийд-двигатели. Наложи се да се задоволя с по-груби, задвижвани от термоядрен синтез. Пак ще бъдат достатъчно бързи и повратливи, но няма да е зле да им се помогне малко.

Тонът в гласа му казваше: внимание. Каквото и да им предлагаше, нямаше да им излезе евтино.

— Например как? — попита Оже.

— Трябва да им подсигурим система за пренос. В момента не можем да се приближим достатъчно, а по времето, когато бъдем достатъчно близо, ще е прекалено късно. Но все още разполагаме със совалката на „Двадесети“. Наредих на кораба да я поправи и зареди с гориво, като един вид застраховка. Лесно ще прикрепим две ракети към корпуса й, самите те ще се захванат като паразити.

— Совалката ще успее ли да се доближи навреме? — попита Флойд.

— Всъщност точно навреме, разбира се, като се вземе предвид вероятността за грешка в изчисленията. Но някой ще трябва да я пилотира.

— Нямате ли свободен змиевиден робот, който да свърши работата? — попита Оже.

— Никой, който бих могъл да отделя от ремонтните работи.

Оже успя да се изправи.

— Какво чакаме тогава?

Тунгуска й даде знак да остане на мястото си.

— Когато казах „някой“, имах предвид себе си.

— Нищо не пречи и аз да пилотирам — възрази тя. — Колкото и добре да си запознат с материята, Касандра със сигурност знае поне колкото теб.

— Лоша идея — отговори Тунгуска.

— Защо? Машините ще ми покажат какво да правя.

— Не е там работата. Не се и съмнявам, че могат да те снабдят с необходимата компетентност, но е далеч по-добър вариант аз да управлявам совалката заедно с Флойд като пасажер.

— Не разбирам — каза Оже.

Той въздъхна, сякаш през цялото време се бе надявал да не се стигне до обяснения.

— Проблемът е, че пилотът на совалката може би няма да успее да се върне обратно. — Той събра върховете на пръстите си и заговори тихо, като наблягаше на всяка дума, сякаш им съобщаваше злокобна присъда: — Прихващането на Ниагара все още е изпълнима задача. Но когато совалката освободи реактивните си снаряди, почти няма да разполага с време да се върне дотук, да не говорим за излизане от АГС обекта. Раната се затваря. Измъкването ще бъде на косъм, ако допуснем, че раната няма да ускори заздравяването си, което пък не мога да гарантирам. — Той си пое дълбоко дъх и погледна Оже: — Ето защо ти не можеш да бъдеш на тази совалка. Ще останеш тук, готова да поемеш по обратния път веднага щом блийд-двигателят е поправен.

— А ти?

— Ще се погрижа ракетите да намерят целта си. Когато приключим с Ниагара, ще отведа Флойд на 32.

— А после? — попита тя.

— Ще оценя ситуацията в движение. Ако обстоятелствата позволяват, ще направя опит да се върна на кораба. Ако не… е, не мога да оставя совалката да се размотава наоколо из АГС-а, където биха могли да я открият хората на Флойд. Ще я унищожа. Едва ли ще бъде трудно.

Оже искаше да се увери, че разбира съвсем точно какво се опитваше да й каже Тунгуска.

— С други думи ще унищожиш себе си — каза тя.

— Ако предпочиташ да го формулираш по този начин.

Тя поклати глава.

— Не мога да го позволя. Вече призна, че мога да управлявам кораба не по-зле от теб.

— Казах, че… — започна той.

— Ще отведа Флойд у дома — прекъсна го Оже. — Аз го въвлякох във всичко това, така че нищо не ми пречи да го върна обратно.

Флойд се пресегна и взе ръката й.

— Не. Послушай Тунгуска. В думите му има смисъл.

— Готов си да го обречеш на смърт, за да спасиш мен?

— Никой не говори за това. Не е нужно да се самоубива. Винаги може да избере да продължи да търси изход за навън.

— Аз мога да постъпя по същия начин — възрази Оже. Тя отново се обърна към слашъра: — Качи ни на този кораб.

— Вас?

— Мен и Флойд?

— И Каси? — попита бавно той.

— Вече обсъдихме въпроса — отвърна тя. — Касандра иска да дойде с мен.

Лицето на Тунгуска изразяваше пълно поражение. Той поклати глава.

— Не ме карай да го правя.

— Карам те.

— Имам нужда от още двайсет минути, за да довърша ракетите и да ги свържа с бордовата електроника. Включил съм това време в изчисленията си, така че го използвай мъдро. Все още имаш шанс да промениш решението си.

— Не ми трябва още време — нямам какво повече да обмислям — отговори Оже.

Тунгуска се усмихна уморено, приемайки, че няма какво повече да спечели от по-нататъшния дебат.

— Знаех си, че ще поискаш да стане така — каза той. — Просто трябваше да се уверя.

— Може ли да те помоля за една дребна услуга, преди да се сбогуваме? — попита Флойд.

— Стига да съм в състояние да помогна, защо не?

— Питам се дали не можеш да ми дадеш нещо. Всъщност две неща.

Тунгуска разпери ръце в знак на готовност да сътрудничи:

— Какво да бъде?

— На този кораб можете да направите почти всичко, нали?

— В определени граници.

— Не искам от теб света. Трябват ми ягоди.

Едното ъгълче от устата на Тунгуска потрепна в полуусмивка, сякаш се чудеше дали е чул добре, или просто е станал жертва на шега, която не схваща.