Вековен дъжд

Тридесет и шест

— Зная, че обстоятелствата не са от най-подходящите — каза мъжът в бяла капитанска униформа, обсипана с еполети и нашивки, — но все пак искам да се чувстваш като у дома си на борда на този кораб.

Тунгуска предложи на Флойд пура от малка дървена кутия с овлажнител. Флойд отказа пурата, но прие чашата с уиски. Седяха в тапицираните кресла на луксозно обзаведена стая за почивка на нещо, което или беше презокеански пътнически кораб, или трансатлантически хидроплан. През квадратните прозорци се виждаше прорязван от дъждовни капки мрак, а далечният рев на двигателите бе съвсем слабо изразен, за да успее да прецени със сигурност. На тавана над тях бавно и целенасочено се въртяха вентилатори. Перките им едва-едва раздвижваха въздуха.

Флойд изпи половината си уиски. Не беше най-доброто, което някога бе опитвал, но пак успя да свали част от напреженията на деня.

— Някакви новини за Оже? — попита той.

— Стабилизирана е — отговори Тунгуска. — Физическото нараняване от авариралия пистолет не представляваше опасност и при нормални обстоятелства не би ни създало неприятности.

— Обаче в този случай?

— Изпадна в шок. Като нищо можеше да умре, ако не се бяха намесили машините на Каси. Успяха да я задържат жива. В момента е в нещо като кома.

— Колко време ще остане в това състояние?

— Опасявам се, че няма начин да разберем. Дори когато някой от нас съзнателно приеме да стане гостоприемник на нечий чужди машини, процесът си остава изпълнен с опасности и непредвидени обстоятелства. А полевият трансфер, който е осъществила Касандра в Париж… — Капитанът размаха цигарата си странично, за да подчертае думите си. — Би бил труден, дори ако Оже беше една от нас, подготвяна с години и снабдена с необходимите структури в главата си, които да приемат новата личност. Само че Оже е обикновен човек. И за да се усложни още повече ситуацията, е понесла жестоки наранявания веднага след трансфера.

— Ако Касандра не беше поела контрол над нея, и двамата щяхме да умрем там долу, нали?

— Много вероятно. — Тунгуска си взе друга пура, отрязвайки края й с изкусно изработена малка сребърна гилотина. Не беше изпушил първата и очевидно не схващаше смисъла от нея, освен като социален аксесоар. — Но по същата логика и Касандра щеше да умре без помощта на Оже като гостоприемник.

— Не ми се вярва Оже да е предложила услугите си доброволно.

— Повярвай ми — каза Тунгуска, — със сигурност са се разиграли кратки, но решителни преговори. На идеята да се втурнеш в нечия глава без разрешение не се гледа с добро око, без значение дали положението е критично.

— Какви са шансовете на Касандра сега?

— По-добри, отколкото щяха да бъдат без гостоприемника. Машините й щяха да оцелеят, но личността й бързо щеше да започне да се разпада без притегателната сила на физическия ум.

— А сега?

— Има сериозен шанс. — Той заби цигарата си напред, за да подчертае думите си. — Благодарение на Оже.

— Мисля, че Оже не ви беше преценила правилно — каза Флойд.

— Някои от нас, да. Но по отношение на други беше — и го казвам с огромно съжаление — изцяло права в мнението си.

Флойд вече беше разказал на Тунгуска всичко, което знаеше за слашърската конспирация. Без съмнение беше объркал част от подробностите и в някои аспекти бе представил историята по-мъгляво от чисто неразбиране. Ала Тунгуска всеки път кимаше окуражително и винаги успяваше да зададе по някой повече или по-малко правилен въпрос.

— Какво ще стане сега? — попита Флойд.

— С Оже ли? Ще я държим под наблюдение, докато идентифицираме подходящ гостоприемник за машините на Касандра. Все още не сме напълно сигурни какво правят с нея, но мисля, че засега е далеч по-безопасно да ги оставим да го довършат.

— Но тя ще се оправи ли?

— Да. Обаче дали след това отново ще бъде същата… е, това вече е друг въпрос.

Флойд обхвана чашата си с две ръце и кимна. Нямаше смисъл да стреля по вестоносеца, особено при положение че Тунгуска правеше всичко по силите си.

— Преди да напуснем Париж — вдигна отново глава той, — Касандра спомена, че е дала заповеди да прихванат спасителната капсула.

— Получихме ги — отговори Тунгуска.

— Просто се чудех какво е станало след това. Успяхте ли да свалите птичката?

Тунгуска се огледа, сякаш за да се увери, че никой друг не ги слуша:

— Не съвсем. Изглежда един от прихващачите ни е бил компрометиран. Този, който имаше най-голям шанс да залови беглеца, просто… го е оставил да се измъкне. — Той разтвори пръсти. — Лош късмет.

— Не можете да позволите на това нещо да се измъкне.

— Направихме всичко по силите си, но в окололунното пространство чакаше друг, по-бърз кораб. Намираше се във временна сензорна сянка. Много умно.

— И този по-бърз кораб… колко е голям?

— Достатъчно голям, за да превози антиматерийния двигател от „Двадесети век ООД“, ако това се чудиш — каза Тунгуска. — Не можем да бъдем сигурни дали е същият кораб, замесен в отвличането, но като се вземат предвид всички останали фактори… изглежда повече от вероятно. Всъщност успяхме да свържем този кораб с Ниагара.

— Трябва да го спрете.

— За нещастие не е лесна работа. Корабът му вече се отдалечава с максимална скорост. Насочил се е към портала на Седна.

— Затворете го тогава — каза Флойд.

— Опитахме. Оказва се, че съюзниците на Ниагара контролират портала. Можем да установим военно присъствие там до един ден — достатъчно, че да прогоним агресорите, — но не и преди този кораб да се добере до хипермрежата.

— След което ще го изгубим — произнесе тежко Флойд.

Тунгуска се помести на мястото си. Кожената тапицерия на креслото изскърца.

— Не е задължително. Знаем, че корабът се е насочил към портала на Седна. Освен това знаем къде излиза далечният му край. Там има друга тройка портали. Ниагара ще поеме по един от тях. Ако не успеем да се залепим за опашката му, ще разчетем остатъчните сигнатури за активация на порталите и така ще разберем в коя заешка дупка се е спуснал. В този момент ще рискуваме навлизане в хипермрежовата връзка заедно с друг кораб. Процедурата е в разрез с обичайното, дори и за корабите на Политите, така че ще се наложи да изключим някои от защитите на портала, преди дори да опитаме. Най-малкото обаче ще успеем да проследим Ниагара през част от пътя.

— Не е кой знае какво.

— По-добре е, отколкото да се откажем още сега. Корабът на Ниагара е голям, бърз по права траектория, но не толкова маневрен при транзит от портал в портал, колкото нас. Това е единственото ни преимущество.

— И все още нямате представа към кое ъгълче на космоса се е насочил?

— Абсолютно никаква — отговори Тунгуска. — Тази част все още не сме я разгадали, за съжаление. Да имаш някакви гениални идеи?

— Ако ти трябват гениални идеи — отвърна Флойд, — определено се обръщаш към грешния човек.

Когато довършиха питиетата си, Тунгуска отведе Флойд до каютата му през лабиринт от тесни сервизни коридори.

— Не е кой знае какво — каза слашърът, като отвори вратата към помещение, което Хауард Хюс можеше да използва, за да упражнява приземяване.

— Ще се сместя някак — отговори Флойд, плъзгайки пръст по тиковото дърво на рамката на вратата. — Всичко това истинско ли е?

— Напълно — увери го Тунгуска. — Корабът ни е голям и можем да си позволим да отделим ресурси за удобството ти. Ако се нуждаем от допълнителни енергийни запаси, ще се опитам да ти дам достатъчно предизвестие.

— Благодаря… струва ми се — произнесе Флойд. — А за Оже?

— Ще те уведомят, веднага щом настъпи някакво развитие.

— Бих искал да я видя.

— Сега?

— Може би след известно време.

— Все още не е в състояние да разговаря с теб — предупреди го Тунгуска.

— Знам — каза Флойд, — но искам да знае, че някой го е грижа за нея.

— Разбирам — кимна Тунгуска, като го въведе в стаята. — Направил си голяма жертва, идвайки тук, нали, господин Флойд?

— Правил съм и по-големи.

— Но със сигурност разбираш, че не съществува каквато и да е гаранция, че някога ще се завърнеш в дома си.

— Нямах никаква представа за това, когато помогнах на Оже да избяга.

— Може би. Но щеше ли тази информация да те накара да промениш решението си?

Флойд обмисли въпроса внимателно и се опита да отговори възможно най-искрено:

— Може би не.

— Аз също се съмнявам. Не съм познавач на човешката природа, но подозирам, че пак би постъпил по начина, по който си постъпил, дори последствията да ти бяха известни. — Тунгуска го потупа по рамото. — Откровено казано, намирам това достойно за възхищение. Бил си готов да захвърлиш всичко — света и хората, които си обичал, — за да спасиш човешки живот.

— Е, не бързайте да ме провъзгласявате за светец — отговори Флойд. — Смятах, че е добра идея да помогна на Оже да се върне. Това вече беше един вид егоизъм. И все още съществува шансът да успея да се върна обратно.

Тунгуска го изучи внимателно за момент, докато единият му пръст следваше тежката извивка на брадичката му.

— Ако успеем да определим координатите на АГС обекта?

— Да.

— Е, в това има известна доза истина. Но все пак остава дребната подробност как ще проникнеш вътре. Агресорите ще направят опит да доставят устройството за антиматерия, което може и да не успее да пропука черупката. Ние от своя страна ще положим всички усилия да им попречим. Ако ни се удаде възможност да детонираме устройството преждевременно, ще го направим.

Флойд не беше обмислил нещата чак в такива подробности. Тунгуска нямаше нужда да му разяснява допълнително, че мисията можеше съвсем лесно да се превърне и в самоубийство, стига това да беше единственият начин да попречат на Сребърен дъжд да достигне 32.

— Съжалявам — произнесе Тунгуска, забелязал реакцията му.

— И до вътрешността няма друг път, който да използвам, нали?

— Не, доколкото ни е известно. Разбира се, ако някога успеем да овладеем АГС-а, ще разполагаме с цялото време на света, за да открием път до вътрешността му… но времето е единственото нещо, с което ти не разполагаш.

— Направете всичко възможно да спрете Сребърен дъжд — каза Флойд. — Двамата с Оже рискувахме главите си именно заради това. Заради него умряха Сюзан Уайт, Бланшар и Касандра, както и всички останали невинни хора, които по някакъв начин успяха да се набъркат.

— Все още имаме надежда за задоволителен изход от ситуацията — отвърна Тунгуска с приповдигнат тон в гласа. — Просто се опитвах да те предупредя, че е желателно да сме готови за най-лошото.

Тунгуска остави Флойд в каютата му, докато корабът летеше през системата по посока на попадналия във вражески ръце портал. Флойд обиколи огромното помещение, изследвайки обстановката като лабораторен хамстер. Беше достатъчно комфортно и бе очевидно, че домакините му бяха положили големи усилия да го накарат да се почувства като у дома си, ала имаше усещането, че би бил далеч по-щастлив и между реалните стени на кораба, такъв, какъвто бе в очите на обичайните му пътници. Отблизо подробностите на обзавеждането имаха в себе си нещо повърхностно, нещо, което силно му напомняше на стаята за отмора, в която бе разговарял с Тунгуска. Все едно се разхождаше в нечий чужд, смътен сън. Вместо да го отпусне, това го караше да се чувства нащрек.

До писалището имаше голямо, старо и високо радио. В дървото около решетката на говорителя бе изрязан стилизиран залез. Флойд го включи и си поигра с копчето за настройка на честотата. Имаше само един канал. По него мъжки глас съобщаваше последните новини около положението в системата, като поставяше акцент върху събитията около портала, към който се бяха насочили. Говорителят говореше забързано и професионално, като коментатор на конни надбягвания, и разнообразяваше скучния си монолог с помощта на малки звънчета, свирка и мелодии от ксилофон. Не беше истинска новинарска емисия — Флойд успя да си даде сметка за това доста бързо. Дори и през 1939-а щеше да звучи отживяло и фалшиво. Но беше извлечение от реалната ситуация, поднесена по начин, който трябваше да го успокои и информира.

Послуша радиото в продължение на около час, ала след известно време вече не успяваше да го издържа. Корабът на Ниагара бе достигнал портала и беше осъществил успешно проникване. Страховете, че агресорите може да направят опит да срутят тунела след преминаването си, се бяха оказали безпочвени, поне засега. Едното им предположение беше, че техническият персонал, оставен да извърши срутването, е отказал да се подчини. Другата теория бе, че щяха да отложат срутването на тунела до последната минута, преди умерените да са възвърнали контрола си над него, за да не може ударната вълна да настигне и повреди кораба на Ниагара. Съществуваше и трета възможност — агресорите бяха решили да запазят портала отворен, въпреки рисковете да ги последват. Затварянето му би застрашило бъдещия достъп до АГХ обекта, лишавайки от смисъл целия им план. Искаха да стерилизират 32, след което да обединят всички около идеята, че това е бил най-разумният избор. Чак тогава сигурно щяха да си дойдат на думата за разпределянето на територията.

Флойд изключи радиото и отново се замисли за Оже. Беше влязла в живота му преди по-малко от седмица, и все пак не можеше да си представи и една секунда от остатъка му без нея. Всяка друга тревога му се струваше отдалечена и маловажна, когато ставаше дума за оцеляването й.

Точно тогава се появи Тунгуска.

— Добри новини, Флойд… Оже има подобрение.

— Намерили сте друг гостоприемник?

— Не, още не. Машините на Касандра поне засега изглеждат решени да се окопаят колкото могат по-добре. Възможно е да са сметнали за необходимо да останат в Оже, докато кризата отмине.

Флойд се изправи.

— Може ли да я видя?

— Казах, че има подобрение — отвърна с изпълнена с разбиране усмивка Тунгуска. — Не, че е в пълно съзнание.

— След колко време ще дойде на себе си? — попита Флойд, отпускайки се отново на леглото.

— Когато стане достатъчно силна за посетители, ще сме навлезли дълбоко в портала. — Тунгуска му показа кутията в ръцете си. Беше натъпкана с нещо, което Флойд първоначално взе за документи. — Дотогава ще се наложи да проявиш разбиране.

Флойд прие тази информация с толкова разбиране, колкото успя да намери в себе си.

— Добре. Предполагам, че така или иначе няма смисъл да спорим.

— Боя се, че си прав. Взели сме положението на Оже присърце, но сме също толкова загрижени и за благополучието на Касандра. — Той се приближи до леглото на Флойд и остави кутията в краката му. — Междувременно си помислих, че мога да направя престоя ти тук малко по-поносим.

Флойд погледна надолу. Кутията беше пълна с плочи: щампованите изображения и имената на звукозаписните компании на калъфите им му се сториха странно познати.

— Откъде ги намерихте? — попита недоверчиво.

— Товарът, който донесохте от 32 — обясни с доволно изражение Тунгуска.

— Мислех, че сме го изгубили.

— Така е. Това са копия, реконструирахме ги от телеметричния анализ на оригиналния товар. Можеш да благодариш на Касандра за това добро хрумване.

Флойд извади една от плочите.

Седемдесет и осем оборота в минута: Луис Армстронг и Креолският джазбенд на Кинг Оливър, изпълняващи „Хармоничен блус“. Добре запазен, оригиналът на „Дженет“ струваше една камара пари. Флойд притежаваше издраскано копие, което също не беше евтино. Без значение — пак го бе слушал хиляди пъти, опитвайки се да проумее басите на Бил Джонсън.

Плочата в ръцете му беше ново издание, но пак не му бе позната. Калъфът беше изработен от странен, хлъзгав материал, приличащ на мокро стъкло.

— Вие ли сте ги направили? — попита, като потърка между пръстите си необичайната хартия.

— Не беше кой знае колко сложно при информацията, с която разполагахме.

Флойд наклони калъфа, позволявайки на плочата да се плъзне в ръката му. Беше много лека, като направена от черупка на охлюв. Имаше чувството, че всеки момент ще се строши на хиляди парченца в ръцете му.

— Дори не бях сигурен, че все още слушате музика. Оже не изглежда особено впечатлена от нея. Същото се е отнасяло и за Сюзан Уайт.

— Оже сподели ли защо?

— Все се канех да я попитам, но събитията се развиваха прекалено бързо. Каква е тази история, Тунгуска? Да не би в бъдещето на музиката да се гледа като на примитивно изкуство, като на пещерните рисунки, или дърворезбата?

— Не точно — отговори Тунгуска. — В Политите все още слушаме музика, макар че е доста различна от онова, което си чувал досега. Оже и сънародниците й обаче, просто не могат да си позволят този лукс. Вината е изцяло наша, нали разбираш. Ние им я откраднахме.

— Как е възможно да откраднеш нечия музика, Тунгуска?

— Като разработиш вирусно оръжие. Няма как да не си забелязал колко централна роля играе музиката в повдигането надуха на една нация по време на война. А сега си представи, че би могъл да й я отнемеш с едно махване на ръката. Вече разполагахме с вирусно оръжие, което можеше да ги убие до един, стига да успеехме да заразим достатъчен брой хора. Само че не искахме да ги убиваме: искахме да ги накараме да приемат идеологията ни, за да подсилим редовете си. Освен това един смъртоносен вирус се разпространява доста по-сложно в бойни условия. Веднага щом хората започнат да умират, някой въвежда карантинен режим и налага брутални мерки за ограничаване на болестта. Тъй че нашите мислители отново се заеха със задачата, преправяйки оръжието така, че да поразява говорните центрове в мозъка на трешърите. Идеята беше, че по този начин вирусът ще има по-голям шанс за разпространение, преди ефектът от него да бъде забелязан.

— Подло — каза Флойд.

— Но незадоволително — продължи Тунгуска с обичайния си спокоен и премерен тон. — Предвижданията показаха, че крайният резултат пак ще възлиза на десетки милиони човешки животи, след като жилищните им конгломерати започнат да изпитват трудности в комуникациите между работници на ключови позиции. Така че мислителите ни отново преработиха оръжието. И резултатът беше Амузика: вирус, настроен да атакува ключови зони от дясното мозъчно полукълбо, аналогични на тези от лявото, асоциирани с възприемането и пораждането на говор. Работеше прекрасно. Жертвите на вируса губеха способността си да възприемат музиката. Не можеха да я създават, да я пеят, свирят, нито дори да я подсвиркват. Не можеха да я чуват. От един момент нататък тя вече не означаваше нищо за тях: просто какофония от звуци. За някои хора това е чисто мъчение.

— Значи Оже… и Сюзан Уайт?

— Амузика се разпространи в обществото на трешърите светкавично. По времето, когато откриха, че се случва нещо нередно, вече беше късно да направят каквото и да е. Дори и днес все още се срещат мутирали щамове на вируса. И заради начина, по който бе конструирано оръжието, веднъж щом прихванеш болестта, я предаваш на децата си… и на децата на децата ти. Това е бъдещето, Флойд: свят без музика, за повечето от тях.

— Повечето?

— Не засегна всички. Един на всеки хиляда се оказа късметлия, макар че все още не разбираме защо. Тези хора са смятани за щастливци. Мразят ги и им завиждат поравно.

— Но щом можете да им отнемете музиката… не бихте ли могли да им я върнете?

Тунгуска се усмихна с разбиране.

— Опитахме, най-малкото за да заздравим мостовете между народите ни. Но доброволците, напълно естествено, изпитват неохота да се подлагат на допълнителна неврална интервенция. Повечето трешъри не биха ни доверили дори счупен крак, какво остава някой да им пипа из мозъците. А неколцината, които все пак се съгласиха… е, резултатите не доведоха до потресаващ успех. Ако си спомнят как е звучала музиката преди, се оплакват, че сега им се струва бледа и лишена от емоция. Може би са прави.

— Или просто се чувстват като всички нас — каза Флойд. — Никой никога не ми е отнемал музиката, но проклет да съм, ако напоследък ми звучи толкова добре, колкото когато бях на двайсет години.

— Признавам, че това беше и моето подозрение. Но като се вземе предвид злото, което сме сторили, най-малкото бихме могли да признаем на тези хора правото на съмнение. Може би в края на краищата нещо липсва.

— Ами твоят народ? Ако вирусът е навсякъде, защо вие не сте го прихванали?

— Щяхме, ако машините в телата ни не го държаха на разстояние. — Тунгуска се поколеба. — И като заговорихме на тази тема, Флойд, се налага да те предупредя, че след като ти самият също не си защитен от такива машини…

— Вирусът може да се качи на борда, когато пожелае.

— Вероятно за момента си в безопасност — каза Тунгуска. — За да получи вирусът шанс да те атакува, трябва да бъдеш изложен на повече от един носител. Но ако останеш в системата — и се придвижваш свободно в обществото на трешърите, — вирусът все пак ще те порази.

Флойд погледна плочата и собственото си отражение в нея.

— И повече няма да чувам музиката, също като Оже?

— Освен ако нямаш щастието да си един от хилядата с резистентност към вируса… тогава, да, бих казал, че повече или по-малко ти го гарантирам.

— Благодаря — каза Флойд. — Радвам се, че ми каза.

Тунгуска изглеждаше леко изненадан.

— Не очаквах точно благодарности. Омраза и обвинения може би, но не и признателност.

— Малко е късно за обвинения, не мислиш ли? Стореното — сторено. Освен това не останах с впечатлението, че си особено горд от онова, което сте направили.

— Не съм — отговори Тунгуска и в гласа му се долови огромно облекчение. — Нито аз, нито който и да е от нас. И ако можехме да сторим каквото и да е, за да поправим нещата…

— Може би след като отхвърлите проблема с малката война на прага ви — предложи Флойд, — ще ви остане време отново да построите мостовете. Но първо трябва да спрем Ниагара.

— Нещо в този товар му е трябвало — каза Тунгуска. — Само че той е знаел къде да търси, а ние — не. Щеше да бъде достатъчно трудно да го открием, дори да разполагахме с оригиналните предмети, или Касандра имаше достатъчно време, за да ги сканира с по-висока резолюция.

— Чакай — произнесе Флойд, като преобръщаше плочата в ръцете си. — Ако не е имала време да разгледа подробно товара, откъде се е взело това копие?

— Касандра е направила всичко по силите си, което означава, че книгите, списанията и останалите журнали не са били проучени толкова внимателно, колкото би искала при други обстоятелства. Но плочите? Всъщност процедурата по холографското преснимане на улеите върху тях е съвсем проста. Доста по-лесно от това, да сканираш хартиен документ с микроскопична разделителна способност.

Флойд наклони наляво и надясно калъфа.

— Но ако скритото съобщение беше тук, щяхте също да го пропуснете.

— Скрито съобщение като координатите на АГС обекта? Да. Но вече ти е известно, че данните за определяне на тази позиция едва ли биха заели много място. Няколко числа… могат да бъдат скрити навсякъде.

— В такъв случай е безполезно.

— Просто си помислих, че плочите ще ти помогнат да убиеш времето. Като се вземе предвид колко много харесваш музика…

— Да — отговори Флойд. — Наистина много. И оценявам жеста. Но без грамофон…

— Хайде, хайде — произнесе с игрив блясък в очите Тунгуска. — Не мислиш, че бих забравил за това, нали?

Гледаше към нещо зад Флойд, на масичката до леглото и радиото със залеза. Флойд се обърна. Сега там имаше грамофонен апарат, при това добър, а определено допреди минута не бе съществувал.

— Впечатляващ трик, Тунгуска — каза усмихнато.

— Наслаждавай се на музиката, Флойд. Ще се върна, когато имаме още новини.

След като Тунгуска си тръгна, Флойд сложи плочата на диска и постави иглата с диамантен връх в улея. Тя прескочи и за момент притихна с изключение на лекото пропукване от време на време. Сетне музиката започна — тромпетът на Армстронг изпълни помещението. Пианото на Лил Хардин звучеше ярко и чисто, като дъжд в горещ ден. Флойд пак се усмихна. Винаги беше хубаво да послушаш Сачмо, без значение от времето и мястото — ала нещо в тази музика не успяваше да повдигне духа му. Може би беше прекалено разтревожен за Оже и всичко останало, за да й позволи да го предразположи. Ала дори собственото му издраскано копие на „Дженет“ притежаваше живот, който отсъстваше в тази версия. Някъде между Париж и кораба на Касандра се бе изгубила една съществена искрица. Флойд свали плочата от грамофона и я върна обратно в калъфа. Прегледа съдържанието на кутията, след което пробва още няколко записа на джазови изпълнения, преди да се откаже окончателно. Може би причината не беше в самите записи, а в грамофона или акустиката на стаята. Все едно слушаше как някой почти успява да подсвирне правилната мелодия.

Добър опит, Тунгуска, помисли си той.

Отпусна се на леглото с ръце зад тила. Включи радиото. Новините си оставаха все същите.

— Вече можеш да разговаряш с нея — каза Тунгуска. — Но те моля да не я преуморяваш. Преживяла е достатъчно през последните два дни.

— Разчитай на мен.

— Разбира се. Между другото, Флойд, как ти се сториха онези плочи?

— Бяха хубав жест — отговори Флойд.

— Като във „важен е жестът“?

— Съжалявам, Тунгуска, но нещо в тях не е както трябва. Може грамофонът да има нужда от нова игла. Или причината да е в мен.

— Просто исках да се почувстваш добре.

— И го оценявам. Но не се тревожи за мен. Ще се справя някак.

— Приемаш нещата храбро, Флойд. Възхищавам ти се.

Тунгуска го въведе в ярко осветения лазарет.

— Ще ви оставя насаме — каза той. — Машините ще ме предупредят, ако започне да изпитва трудности.

Той отстъпи обратно назад през стената, която се сключи пред него като желиран крем.

Оже беше будна и леко замаяна. Седеше изправена в леглото, а около главата и горната част на тялото й блещукаше облак от сребристи машини. Видя го да се приближава към леглото й — и въпреки очевидната си отслабналост, — успя да му се усмихне.

— Флойд! Мислех, че никога няма да ти позволят да ме видиш. Започвах да се питам дали наистина си добре.

— Добре съм — каза той, като се настани на еднокракото столче до леглото. — Взе едната й ръка и погали пръстите й. Очакваше да я отдръпне, ала вместо това тя го стисна по-силно, сякаш имаше нужда от контакт с друго човешко същество. — Тунгуска искаше да почиваш на спокойствие, докато си събереш мислите.

— Имам чувството, че изкарах тук сто години. Главата ми не е преставала да звънти.

— По-добре ли си вече?

— Малко. Все още имам чувството, че в мозъка ми провежда годишното си събиране цял клас по дебати.

— Предполагам, че това са машините на Касандра. Помниш всичко, нали?

— Не всичко. — Тя отмести един кичур влажна коса от челото си. — Помня, че Касандра умря… но нищо повече.

— Помниш ли машините да са искали разрешение да останат да лагеруват в главата ти?

— Помня, че се страхувах силно от нещо, но знаех, че трябва да кажа „да“, както и че не разполагах с много време да го направя.

— Постъпи храбро — каза Флойд. — Гордея се с теб.

— Надявам се да си е струвало.

— Струваше си. Поне за момента. Знаеш ли къде си?

— Да — отговори тя. — Най-малкото всеки път, когато осъзная, че има нещо, което не зная, информацията сякаш сама изниква в главата ми. Пак сме на кораба на Касандра с тази разлика, че сега Тунгуска дирижира шоуто.

— Мислиш ли, че можем да му имаме доверие?

— Да, безусловно — отговори твърдо тя, сякаш беше очевидно. После се намръщи, като че внезапно бе изпитала съмнение в себе си. — Не. Чакай. Откъде бих могла да го познавам толкова добре? Това трябва да е някой от спомените на Касандра… — Оже поклати глава, все едно току-що беше отхапала от лимон. — Странно. Не съм сигурна, че това ми харесва.

— Тунгуска твърди, че машините на Касандра изглежда са си те харесали — обади се Флойд.

— Не ми казвай, че ще остана такава завинаги. — Беше произнесла последното сякаш между другото, но гласът й не успя да прозвучи убедително.

— Може би ще продължи само докато свърши кризата — каза Флойд, опитвайки се да я успокои. — Помниш ли онази спасителна капсула, която Касандра беше сигурна, че ще свалят?

— Да — отговори Оже след секунда.

— Е, измъкнала се е. Срещнала се е с по-голям и по-бърз кораб. Според Тунгуска дирята от доказателства води право до Ниагара.

Последното очевидно успя да събуди напълно Оже. Тя се размърда, отхвърляйки косите си назад.

— Трябва да спрем този кораб, преди да е достигнал някой портал. Нищо друго няма значение.

— Опитахме — отвърна Флойд.

— И?

— Никой не успя да го настигне, а и Ниагара вече беше сложил ръка върху самия портал.

— Не каза ли, че още го преследваме?

— Така е. Тунгуска изпрати подкрепления, които отново завзеха портала. Неговите момчета го задържаха отворен, докато минавахме. Намираме се в хипермрежата.

Тя се огледа, сякаш се съмняваше в думите му. Флойд също едва успяваше да убеди себе си, че преминаването през портал би могло да протече толкова гладко, толкова безинтересно. Имаше чувството, че се возеха в добре смазана катафалка.

— Къде е Ниагара сега? — попита тя.

— Някъде пред нас, надолу по тръбата.

— Не знаех, че допускат два кораба да пътуват едновременно през връзките — намръщи се тя.

— Не ми се вярва да е обичайна практика.

— Тунгуска мисли ли, че ще успеем да настигнем кораба на Ниагара, или да се доближим, за да го свалим?

— Не зная. Според мен се тревожи повече какво ще стане, след като Ниагара изскочи от другия край. Има опасност следата да изстине.

— Това не бива да се случва — заяви Оже. — Ако изгубим следите му, губим всичко. Целия ти свят, Флойд — всички, които познаваш, всеки, който някога си обичал, ще умре моментално.

— Ще кажа на Тунгуска да хвърли още няколко стола в пещта.

— Съжалявам — произнесе тя, като отново потъна изтощено в дълбините на възглавницата си. — Не зная защо само ти правя живота по-черен. Тунгуска със сигурност прави всичко по силите си. — Изведнъж тя погледна остро Флойд, сякаш някакъв случаен, начупен спомен, бе заел мястото си: — Координатите на АГС-а — каза, — открихте ли ги?

— Не. Тунгуска все още работи по въпроса. Твърди, че е възможно никога да не ги намерим.

— Пропускаме нещо, Флойд. Нещо толкова шибано очевидно, че направо ще ни извади очите.

Тунгуска дойде да я види малко по-късно. Беше огромен мъж, но се движеше и говореше с такова спокойствие, че Оже неусетно успя да се отпусне в присъствието му. Самото му съществуване изглежда се опитваше да я убеди, че няма да се случи нищо лошо.

— Дошъл си да ми позволиш да стана от леглото ли? — попита тя. — Имам чувството, че изпускам цялото вълнение.

— От опит знам — каза Тунгуска, като създаде едно кресло и се отпусна в него, — че вълнението е нещо, което винаги е по-добре да се случва другиму. Но не заради това съм тук. Имам съобщение за теб. Засякохме го малко преди да влезем в портала.

— Какво съобщение?

— От Питър Оже. Искаш ли да го видиш?

— Наистина трябваше да ми кажеш по-рано.

— Питър изрично поиска да не те тревожим, докато не се почувстваш по-добре. А и нямаше как да му отговориш. Предадохме му, че ще останеш в безсъзнание, докато не навлезем в хипермрежата.

— Значи знае, че съм в безопасност?

— Вече да. Но защо просто не ти пусна съобщението? — Без да дочака отговор, Тунгуска замахна с ръка към една от стените и извика към живот голям екран, който се изпълни с плоския, статичен образ на Питър. Изглеждаше по-изтормозен от обикновено.

— Ще те оставя да го изгледаш на спокойствие — заяви Тунгуска, като се изправяше и даваше знак на стола си да се разтвори в пода.

Щом излезе от стаята, образът на стената оживя.

— Здравей, Верити — каза Питър. — Надявам се това съобщение да те намери в добро здраве. Преди да започнеш да се тревожиш, искам да знаеш, че децата са в безопасност. Намираме се под протекцията на умерените — приятели на Касандра. Грижат се добре за нас. Тунгуска ще има грижата отново да се съберем, когато тази лудост приключи.

— Добре — оформи устата на Оже.

— А сега да поговорим за теб — продължи Питър. — Все още не разполагам с всички факти — и не очаквам да ги получа, докато не се видим лично, — но чух достатъчно, за да разбера, че си непокътната и в сигурни ръце. Съжалявам за случилото се с Калискан и Касандра. Известно ми е, че си преживяла големи изпитания след завръщането си от 32, без да броим случилото се от другата страна на връзката. Мога единствено да кажа — и зная, че ще прозвучи странно от мен, — но съм горд, че те познавам. Щяхме да останем доволни дори ако просто довършеше мисията си според първоначалното споразумение. Но ти постигна много повече. Ти защити името на Сюзан Уайт. И не позволи смъртта й да остане напразна. — Питър направи пауза и й показа плосък дисплей, върху който се въртеше и преобръщаше някаква сложна триизмерна форма — подобна на металическа снежинка или морска звезда. — Вероятно няма да го разпознаеш. Виждаш един-единствен репликаторен елемент на Сребърен дъжд. От същия щам, с който според Касандра разполагат хората на Ниагара.

Беше прав: не би следвало да успее да го разпознае. Ала бе почувствала потрепващо усещане за нещо вече видяно. Машините на Касандра го бяха идентифицирали, въпреки че Оже не бе успяла.

— Официално би било невъзможно — продължаваше Питър. — Всички налични количества е трябвало да бъдат изпепелени още преди двайсет години. За нещастие това не се е случило. В директно нарушение на мирния договор, Политите са запазили оръжието в стратегически резерв. Дори отделили малък екип, който да внесе подобрения в него.

— Копелета — каза Оже.

— Но не прибързвай да ги съдиш — произнесе Питър с лек намек за усмивка в очите. Както винаги съвсем точно знаеше как би реагирала тя. — Ние сме направили същото. Единствената разлика е, че нашите изследователски екипи не са били толкова изобретателни. Или умни. — Той наведе дисплея така, че и сам да може да го погледне. — Онова, което направили учените от Политите, било просто. Оригиналният щам на Сребърен дъжд е бил широкоспектърен антибиологичен агент. Не е можел да различи хора от растения или какъвто и да е друг вид микроорганизми. Инфилтрирал се е във всички живи същества и ги е убивал в точно програмиран момент: ето защо все още си имаме Оголена зона на Марс. Доста го е бивало да унищожава цели екологични системи… но не е бил особено полезен, ако ти се е искало да премахнеш с хирургическа точност само един вид. Новият щам обаче може да направи тъкмо това — замислен е за хора. Когато си свърши работата, на 32 няма да е останала жива душа. След няколко седмици няма да има дори трупове. И все пак във всяко друго отношение екосистемата ще остане непокътната. На останалата част от природата ще й се стори, че току-що се е събудила от много лош, продължителен кошмар. Кошмар, продължил един милион години и наречен Homo sapiens. Градовете ще се срутят и изгният. Язовирите ще се напукат и рухнат. Дивата природа ще си възвърне онова, което й се полага по право. Животните вероятно дори няма да забележат разликата, с изключение на това, че въздухът ще има по-хубав вкус за птиците, а океаните ще се сторят на китовете малко по-тихи. Няма да има дори ядрени централи или кораби, които да излязат от контрол и да отровят света, когато господарите им си заминат.

Питър изчисти панела на екрана с едно раздвижване на китката и го остави настрана.

— Защо ти казвам всичко това, след като Ниагара вече разполага с оръжието? Просто защото вие сте единствената ни надежда да го спрем. Разбери, че ако оръжието бъде освободено в атмосферата, то ще проработи. Не съществува реалистична вероятност за грешка. Никакъв антидот, който да разпръснем на по-късен етап с надеждата, че ще унищожи репликаторите, преди да са се задействали. Единственият начин да предотвратим катастрофата, е да пресечете пътя на кораба, докато още не е достигнал Земята. Ако не го направите, убийството на три милиарда човешки същества от 32 ще бъде достатъчно лошо събитие, но това не е всичко. Ако агресорите загубят, мисля, че ще имаме шанса да прекратим тази налудничава война. Може да сме изгубили старата Земя, но това не означава, че сме изгубили цялата система. Ако Сребърен дъжд проникне в атмосферата на 32 обаче, поддръжниците на твърдата политика никога няма да склонят да прекратят огъня, дори и срещу умерените. Ще се стигне до края. И това ще бъде краят на всичко. — Той сви рамене. — Ние, разбира се, ще изгубим. Просто исках да го знаеш, за да разбереш какво е заложено на карта.

— Известно ми е — каза Оже. — Нямаше нужда да ми…

— Зная, зная — кимна Питър. — След всичко, което си преживяла и което направи за нас, да искам толкова много от теб… не е нито честно, нито разумно. Но просто не разполагаме с друга алтернатива, Верити. Нещо повече: зная, че имаш куража да го извършиш. Просто дай най-доброто от себе си. А после се върни у дома. Имаш повече приятели, отколкото си мислиш, и всички ние те очакваме.

По-късно при Оже дойде и друг посетител. Тъмнокосото момиче влезе в стаята без покана и застана смирено в основата на леглото с ръце зад гърба, сякаш очакваше да я смъмрят за закъсняло домашно.

— Мога да стана прозрачна, ако мислиш, че това ще помогне — каза Касандра.

— Не си прави труда. Зная, че не си истинска.

— Реших, че ще бъде най-добре, ако се появя лично. Нямаш нищо против, нали? В сравнение с онова, което вече ти причиних, промяната на възприятията ти е по-скоро банално събитие.

— За какво е всичко това, Касандра?

— Става дума за теб и мен. За онова, което се случи с нас и как смятаме да продължим оттук насетне.

— Не си правя никакви илюзии — отвърна Оже. — В Париж ти отвлече тялото ми, за да ни спасиш.

— И в процеса успях да се спася. Не отричам, че в цялата работа беше намесена известна доза личен интерес.

— Защо? Сигурна съм, че машините ти можеха да се скрият някъде, докато отмине опасността.

— Биха могли, но аз не бих оцеляла много дълго без ума на приемно тяло. Личността е доста крехко нещо дори и в най-благоприятните за нея времена.

Оже почувства смразяващ хлад при мисълта какво беше преживяла Касандра.

— Колко от теб… — ала не успя да се застави да довърши въпроса.

— Колко от мен оцеля? Повече, отколкото бих могла да се надявам. По-малко, отколкото би ми се понравило. На чисто съзнателно равнище имах време да напиша писмо в бутилка до себе си. Сега разговаряш с това съобщение.

— А спомените ти?

— На практика машините биха могли да декодират и прехвърлят само една малка част от тях. Спомените ми се струват завършени… но изтънели — като скица на живот, вместо самия живот. Нямат обем, отсъства усещането за изживяното. Имам чувството, че животът ми е нещо, което се е случило на някой друг, нещо, за което научавам от втора ръка. — Тя се стегна, след което погледна към върховете на обувките си. — Но може би това е начинът, по който останалите усещат живота си. Проблемът е, че не си спомням дали е имало разлика преди да умра.

— Съжалявам, Касандра.

— О, не ме разбирай погрешно — по-добре е, отколкото да си мъртъв. А и когато всичко приключи, все пак ще имам шанса да реинтегрирам част от паметта си посредством запасните копия от мнемоничните архиви в Политите. Ако оцелеят.

— Надявам се да не се изгубят.

— Ще видим. Важното е, че успях да се добера дотук. Благодарение на теб, Оже. Можеше просто да ме отхвърлиш.

— Нямам спомен да сме го обсъждали.

Касандра се усмихна леко.

— Е, не ни отне дълго, признавам. И докато нахлувах в мозъка ти, вероятно си изгубила последните пет секунди от краткотрайната си памет. Но те уверявам, че разполагах с разрешението ти да направя онова, което направих.

— Ти ни спаси — каза Оже. — И когато бях ранена, когато Флойд се върна да ме вземе, ти не се отдели от мен.

— Какво друго ми оставаше?

— Можеше да напуснеш тялото ми… да ме изоставиш в Париж. Сигурна съм, че машините ти щяха да се справят някак, докато намериш друго приемно тяло. В крайна сметка и Флойд би ти свършил работа.

— Явно си си изградила погрешна представа за нас — поклати глава Касандра. — Никога не бих те изоставила. По-скоро бих умряла, отколкото да живея с подобна мисъл.

— Тогава съм ти благодарна.

— Ти също ме спаси. След всичко, случило се между нас, не беше нещо, на което разчитах. Ти също имаш благодарностите ми, Оже. Само се надявам, че по някакъв начин всичко това е научило и двете ни на важен урок.

— Аз бях онази, която имаше нужда от урок — каза Оже. — Мразех те, защото каза истината за мен.

— Тогава и аз ще направя малка изповед. Дори докато се подготвях да свидетелствам срещу теб, се възхищавах на твоята отдаденост. Носиш огъня в себе си.

— И едва не се самозапалих.

— Но поне те е грижа. Поне беше готова да направиш нещо.

— Тази малка каша — каза Оже — се случва заради хора, които са били готови да направят нещо. Хора като мен, които винаги знаят кога са прави и кога всички останали грешат. Може би ни трябват по-малко такива като нас.

— Или от правилния вид — отвърна Касандра и сви рамене. Тя с неудобство прехвърли тежестта си от единия крак на другия. — Виж, ще карам направо. Наистина мисля всичко, което току-що казах, но причината, заради която дойдох, е съвсем проста: сега зависи от теб.

— Какво зависи?

— Какво ще правиш с мен. Излекувана си. Вече не се нуждаеш от мен, за да останеш жива.

— Намерила си ново приемно тяло?

— Не съвсем. Тунгуска би ме взел, ако имаше капацитет в излишък… с какъвто не разполага заради допълнителните тактически изчисления, които му се налага да извършва. Но съществуват техники. С тяхна помощ машините ми могат да останат в стаза, докато се върнем в Политите и ми намерят подходящо тяло.

— Отговори ми откровено: колко стабилна ще бъде тази стаза в сравнение със състоянието ти, ако останеш там, където си сега.

— Процедурата е напълно способна да…

— Откровено — повтори Оже.

— Ще настъпят допълнителни загуби. Невъзможно е да се окачествят, но са неминуеми.

— Тогава оставаш където си. Никакви „ако“, никакви „но“.

Касандра отметна един кичур черна коса.

— Не зная какво да кажа. Не очаквах такова разбиране.

— От мен?

— От който и да трешър.

— Тогава, предполагам, и двете сме били на погрешен път. Да се надяваме, че не сме единствените, които ще успеят да открият общи допирни точки.

— Ще има и други — каза Касандра. — Но това не означава, че ние не можем да изиграем ролите си. Когато се справим с Ниагара и се върнем в Седна, ще има доста пресни рани за лекуване.

— Ако изобщо някой е останал жив.

— Остава ни единствено надеждата нещата да не са прехвърлили ръба. Ако не са… ако прогресивните трешъри и умерените сред слашърите могат да загърбят различията си… тогава може би има надежда за всички ни. Каквото и да се случи оттук нататък, един пример за сътрудничество би могъл да промени всичко.

— Искаш да кажеш, пример като нас?

Малкото момиче с тъмна коса кимна.

— Не казвам, че ще се наложи да остана в главата ти вечно. Но когато мирът бъде поставен на масата на преговорите, някой, комуто и двете страни биха могли да имат доверие, ще се превърне във важна фигура.

— Или просто ще откажат да ни се доверят.

— Това също е един от рисковете — призна Касандра. — Но съм готова да го поема. — Сетне нещо като че я развесели. — А и никога не се знае, Оже.

— Кое?

— Това може да се окаже началото на едно красиво приятелство.

След много настояване Тунгуска най-после се предаде и позволи на Оже да се разходи из кораба. Чувстваше се отпочинала и бодра, а гласовете в главата й вече не й се струваха чак толкова настоятелни. Където и да отидеше, я следваше интелигентна дреха, която едновременно я обгръщаше топло и прикриваше благоприлично, а така също и — всеки път щом зърнеше отражението си в някоя огледална повърхност или истинско огледало — без съмнение я ласкаеше. Само преди няколко седмици би била ужасена и погнусена дори от мисълта да позволи на слашърска машина да се доближи толкова до тялото й. Сега обаче, винаги когато се опиташе да извика в себе си обичайното презрение и отвращение, просто не го откриваше на мястото му. И въпреки наскорошния си интимен разговор с Касандра, все още се питаше дали това не се случваше благодарение на машините, които потайно и недоловимо изменяха възприятията й, или защото през изминалите дни най-после си бе дала сметка, че не всичко у слашърите автоматично трябваше да бъде противно. В същото време си задаваше и въпроса дали наистина искаше да научи отговора. Беше факт обаче, че вече не ги мразеше заради самата омраза. Изпитваше странна смесица от засрамено изумление от факта, че си бе позволявала да прахосва толкова време и усилия в безпочвени предубеждения, когато възприемчивостта и толерантността биха били по-лесният и дори по-мързелив начин.

Тунгуска и Флойд седяха от едната страна на изникналата от пода маса и наблюдаваха шарките, прелитащи през стената срещу тях. Когато Оже се приближи до масата, от пода се надигна допълнителен стол.

— Сигурна ли си, че се чувстваш добре? — попита Тунгуска.

— Всичко е наред. Касандра и аз се… приспособихме.

Тунгуска й предложи новооформения стол. Тя кимна и се настани между двамата мъже. Тунгуска бе облечен в обикновена дреха от две части. Бялата фланела бе разтворена на широките му неокосмени гърди. Флойд от своя страна беше с чисто бяла риза и черни панталони с раирани ластични тиранти. Това определено не бяха дрехите, които той носеше преди да напуснат Париж, така че трябва да ги бе получил от Тунгуска. Тя се зачуди дали капитанът ги беше изровил от някой забравен спомен, или бе следвал указанията на Флойд.

— Имаме ехо от кораба на Ниагара — каза Тунгуска, показвайки един от мониторите на стената. Златистите линии оформяха контурна карта, напомняща на навигационния дисплей в транспортния съд, но с доста повече подробности. По границите на диаграмата се рееха загадъчни символи, заградени в квадратни рамки и съединени с линии обратно до възлите в самата координатна система. Символите се променяха с главозамайваща скорост от една конфигурация към друга заедно с изменящото се съдържание на картата.

— Изпращаме акустични сигнали по дължината на тунела пред нас — продължи Тунгуска. — Използваме същия високоскоростен слой, който вие сте използвали за комуникационния си канал.

— Мислех си, че вие поне ще измислите нещо по-засукано.

— Изпробвали сме различни методи, но акустичният засега си остава единствената надеждна техника, с която разполагаме. Както вероятно ти е известно, е изключително трудно да изпратиш сигнал, когато корабът е в транзитно състояние. Самият кораб поема ролята на огледало и отразява сигнала обратно към нас.

— А сега получавате сигнал от кораба на Ниагара?

— Да, слаб е — отговори Тунгуска, — но определено го засичаме. Ако използваше по-малък космически апарат, би могъл да опита различни методи за прикриването му. Но корабът му е голям и това не му оставя много възможности.

— Добре — каза Оже, — щом можете да отразите сигнал в него, възможно ли е да измерите на какво разстояние е пред нас?

— Да. Разбира се, пространствените мерки са донякъде хлъзгава материя в условията на хипермрежови транзит…

— Поне приблизително?

— Корабът му трябва да е на около двеста километра от нас. Като вземем предвид обичайната скорост на придвижване, ще излезе от тунела близо час преди нас.

— Двеста километра — каза Оже. — Не ми се вижда толкова далеч.

— И не е — съгласи се Тунгуска.

— Нямате ли нещо, което да изстреляте пред нас, нещо, което ще покрие разстоянието, преди корабът да излезе от тунела?

— Имаме лъчеви оръжия — каза Тунгуска. — Но не функционират добре по същата причина, поради която са неефективни и електромагнитните импулси — сигналът се разпръсква неконтролируемо по стените на тунела. Това ни оставя ракетите. Разполагаме с шест устройства с бойни глави, задвижвани от блийд-двигатели.

— Използвайте ги тогава.

— Не е толкова просто. Обектите, изпитващи ускорение, се държат непредсказуемо в хипермрежата: ето защо сърфираме по вълната от гърлото, вместо да летим с помощта на собствените си двигатели.

— Все пак си струва да опитаме.

Тонът на Тунгуска се беше променил, ала изражението му започваше да издава признаци за загриженост:

— Налага се да си дадеш сметка за рисковете. С лъчево оръжие ще разполагаме с известна степен на прецизен контрол, стига да успеем да се приближим достатъчно, за да избегнем ефекта на разпръскването. Дори бихме успели да увредим кораба му достатъчно, че да му попречим да достигне портала.

— Не искам да увреждаме кораба му. Нямам желание да го разпитвам, или каквото там бихте причинили на Ниагара, ако го заловите. Искам да го очистим.

— Не подценявай ползата от информацията, извлечена посредством разпит — произнесе тихо Тунгуска с внимателния, порицаващ тон на добронамерен учител. — Конспирацията със сигурност е далеч по-голяма. Ако изгубим Ниагара, губим всяка надежда да разкрием съучастниците му. А щом веднъж са опитали нещо, какво им пречи да го опитат пак?!

— Но нали току-що каза, че не можете да повредите кораба му?

— Не и в хипермрежата — отговори той, като вдигна пръст. — Но ако го настигнем в откритото пространство между порталите… тогава може би имаме шанс.

Оже поклати глава.

— Рискът да се измъкне е прекалено голям.

— В крайна сметка ще използваме ракетите — отвърна Тунгуска. — С тях обаче трябва да забравим за хирургическата точност.

Тя си представи как пасажът от приличащи на делфини реактивни снаряди пробождат кораба на Ниагара и го взривяват в беззвучна оргия от светлина.

— Няма да ме видиш да проливам сълзи заради този факт.

— Или заради собствената ти смърт, която без съмнение ще последва? Говорим за самоубийство, Оже. Този кораб пренася устройството „Молотов“. Това е антиматерия, достатъчна да разцепи цяла луна, и се намира само на двеста километра от нас.

Тунгуска беше прав. Рано или късно щеше да го отчете, но бе толкова съсредоточена в необходимостта да ликвидира Ниагара, че не успяваше да вземе предвид какво ще доведе след себе си екзекуцията му.

— Дори и така да е — каза тя, като грижливо произнасяше думите една след друга, — пак се налага да го направим.

Изражението на Тунгуска беше мрачно, но одобрително.

— Знаех си, че ще го кажеш. Просто исках да бъда сигурен.

— Ами Флойд? — попита тя. Гласът й потрепери, докато осъзнаваше собственото си решение.

— С него вече обсъждахме въпроса — каза Тунгуска. — В крайна сметка стигнахме до същото заключение.

Тя се обърна към Флойд:

— Вярно ли е?

Той сви рамене.

— Щом се налага.

Без да откъсва очи от него, тя каза:

— Тогава изстреляй ракетите, Тунгуска. Преди някой от нас да е успял да промени решението си.

През пода премина слаб трус.

— Направено е — отговори Тунгуска. — Ракетите са на път.