Вековен дъжд

Три

Флойд накара матиса да завие по една от тесните улички, провираща се между високите фасади на две жилищни сгради. От години не беше идвал на улица „Пьоплие“ и имаше спомен за напукан паваж, обковани с дъски прозорци и съмнителни заложни къщи. Сега обаче улицата бе асфалтирана, а паркираните автомобили бяха главно последни модели от петдесетте години, ниски и мускулести като готови за скок пантери. Стълбовете на електрическото осветление бяха прясно боядисани. Магазините на приземните етажи внушаваха дискретност; бяха основно за скъпи услуги: часовникарски ателиета, антиквариати, книжарници, ювелирни, магазин за карти и глобуси, дори един за автоматични писалки. Докато следобедът се превръщаше във вечер, витрините им една по една започваха да хвърлят уютни правоъгълници светлина върху смрачения тротоар.

— Ето го номер двадесет и три — каза Флойд, докато паркираше колата на едно свободно място недалеч от жилищната сграда, където живееше Бланшар. — А там сигурно е паднала — кимна към тротоара, където плочките очевидно бяха съвсем прясно измити. — Най-вероятно от някой от онези балкони над нас.

Кюстин надникна през страничния прозорец:

— Перилата не изглеждат счупени. Струва ми се, че нито са боядисвани, нито са подменяни в скоро време.

Флойд се обърна назад, а Кюстин му подаде бележника и филцовата шапка.

— Ще видим.

Докато излизаха от колата, едно малко момиченце с протрити черни обувки и рокля с лекета излезе от сградата и пристъпи на улицата. Флойд се канеше да й извика да задържи вратата, когато погледът му бе прикован от лицето й: дори и в неясната вечерна светлина се забелязваха следи от обезобразяване и лека странност. Проследи как момичето се отдалечи с подскоци надолу по улицата и най-после изчезна в сенките между светлините. Той примирено опита остъклената врата, през която детето току-що беше излязло и без изненада откри, че е заключена. До нея имаше табло с бутони на звънци с изписани имената на наемателите. Откри това на Бланшар и натисна звънеца срещу него.

Говорителят през решетката моментално изпука и се чу глас:

— Закъснявате, мосю Флойд.

— Отменяме ли уговорката?

Вместо отговор откъм вратата се разнесе бръмчене. Флойд внимателно я побутна и крилото се отвори леко.

— Да видим как ще се развият събитията — каза той. — Обичайната процедура: аз водя разговора, ти седиш и наблюдаваш.

Обикновено работеха по този начин. Флойд отдавна беше открил, че не съвсем съвършеният му френски успява да внуши на клиента измамно усещане за сигурност и често го подтиква да сподели подробности, които в противен случай би предпочел да запази за себе си.

Коридорът водеше до покрито с килим стълбище, което изкачиха до площадката на третия етаж. Когато спряха на него, и двамата едва успяваха да си поемат дъх. Три от вратите бяха затворени, но четвъртата бе открехната само толкова, колкото да разкрие тясна пролука.

Върху износения килим падаше ивица електрическа светлина. В пролуката се появи нечие око:

— Ако обичате, оттук, мосю Флойд!

Вратата се разтвори достатъчно, за да пропусне Кюстин и Флойд във всекидневна, в която някой вече беше издърпал завесите пред сгъстяващия се мрак навън.

— Това е съдружникът ми, Андре Кюстин — каза Флойд. — След като разследваме убийство, си помислих, че два чифта очи и уши може да се окажат по-полезни от един.

Бланшар кимна учтиво на всеки от тях поотделно:

— Чай? Току-що направих.

Кюстин се канеше да отговори нещо, но Флойд вече мислеше колко малко време му остава преди срещата с Грета, така че се намеси пръв:

— Много любезно от ваша страна, мосю, но ще бъде най-добре ако се заловим за работа. — Той свали филцовата си шапка я остави върху празната Масичка за шах. — Откъде искате да започнем?

— Очаквах да поемете нещата в свои ръце още от самото начало — кимна Бланшар, като минаваше зад тях и затваряше вратата.

Образът на Бланшар, който Флойд мислено си бе изградил по време на телефонния им разговор, се бе оказал доста близък до действителността. Пред него стоеше слаб възрастен, около седемдесетгодишен господин с гърбав нос, върху който се крепяха чифт полукръгли очила. Носеше нощна шапка, доста наподобяваща фес, която обаче не се поддаваше на опитите му да я окачестви, пижама, мек халат и чехли.

— Може би ще бъде най-добре, ако започнете от самото начало — каза Флойд. — Разкажете ми за американката. Колко точно ви беше известно за нея?

— Беше наемателка и плащаше наема си навреме. — За момент Бланшар отклони вниманието си, като използва един ръжен, за да разрови огъня в огромната камина в стил ар деко. Двете декоративни сови върху полицата над нея наблюдаваха случващото се със скъпоценните камъни в очите си. Флойд и Кюстин се сместиха на дивана близо един до друг и известно време помръдваха тромаво, за да застанат по-удобно.

— И това е всичко? — попита Флойд.

Бланшар извърна глава от камината:

— Преди смъртта си живя тук в продължение на три месеца. Държеше стаята два етажа над тази. В началото искаше да наеме нещо на по-долните етажи… както струва ми се споменах, не обичаше особено височините… но по това време нямаше свободни.

— Тя оплака ли ви се от това? — поинтересува се Флойд. Очите му огледаха околните стени, преминавайки през колекция от африкански маски и ловни трофеи, никой от които изглежда не беше почистван от прахта в скоро време. Точно до вратата бе окачена портретна фотография на красива млада двойка, застанала пред Айфеловата кула. Облеклото и леко скованите им изражения подсказваха, че снимката е правена поне петдесет години по-рано. Флойд внимателно огледа чертите на младежа, след което ги сравни с лицевата структура на възрастния господин и техен домакин.

— Оплака се на мен, да — отговори Бланшар. — Но не и на хазаина си.

— Мислех, че вие сте… — започна Флойд.

— Да, аз бях неин хазаин, но на нея това не й беше известно. Никой от наемателите не подозира, че съм нещо повече от наемател като тях. Плащат наемите си чрез посредник.

— Необичайна ситуация — отбеляза Флойд.

— Но доста полезна. Мога да научавам за оплакванията и несгодите им, включително и произнесените под сурдинка, докато се разминаваме по стълбите. Жената никога не изложи писмено недоволството си, но и не пропускаше да се оплаче от стаята, винаги когато пътищата ни се пресичаха.

Флойд хвърли поглед към партньора си, след което отново се обърна към Бланшар.

— Името на момичето, мосю?

— Името на жената беше Сюзан Уайт.

— Омъжена?

— Не носеше пръстен и така и не спомена за съпруг.

Флойд си отбеляза тази информация.

— Казвала ли е на колко е години?

— Съмнявам се да е била на повече от тридесет и пет. Не беше лесно да се отгатне. Не носеше толкова грим, колкото другите млади жени, другите наемателки.

Кюстин попита:

— Споменавала ли е с какво се е занимавала, преди да се нанесе тук?

— Само, че е пристигнала от Америка и че има известни умения като машинописка. Като споменах за писане на машина…

— Откъде в Америка? — прекъснато Флойд, припомняйки си, че Бланшар не беше сигурен за това по време на телефонния им разговор.

— Дакота. Вече си го спомням съвсем ясно. Усещало се в произношението й, така твърдеше тя.

— Значи сте разговаряли на английски?

— От време на време, стига да я помолех. Иначе френският й беше горе-долу като вашия.

— Безукорен — произнесе Флойд с усмивка. — За чужденец.

— Какво е правела мадмоазел Уайт в Париж? — обади се Кюстин.

— Така и не ми каза, а аз така и не попитах. Очевидно парите не бяха проблем. Възможно е да работеше, но дори и да беше така, работното й време бе доста непостоянно.

Флойд обърна страницата на бележника си, като я натисна няколко пъти с пръст, за да попие мастилото:

— Прилича ми на туристка, прекарваща няколко месеца в Париж, преди да продължи пътуването си. Нещо против да попитам как се запознахте и докъде се простираше това познанство?

— Отношенията ни бяха напълно невинни. Всъщност за пръв път се засякохме на Лоншан.

— На надбягванията?

— Да. Видях, че забелязахте снимката с покойната ми съпруга.

Флойд кимна леко засрамено от факта, че любопитството му е било толкова очевидно:

— Била е красива.

— Фотографията не успява да предаде дори бегло истинската й красота. Казваше се Клодет. Умря през хиляда деветстотин петдесет и четвърта… само преди пет години, но ми се струва, че оттогава е изминал половината ми живот.

— Моите съболезнования — каза Флойд.

— Клодет беше голяма почитателка на надбягванията. — Бланшар отново се изправи и без особен резултат разрови огъня. Сетне пак седна, като се намръщи от болката в остарелите си стави. — След смъртта й известно време нищо не беше в състояние да ме накара да напусна този апартамент, камо ли отново да отида на надбягванията. Един ден обаче, успях да убедя сам себе си да направя тъкмо това; възнамерявах да заложа на кон в нейна памет. Повтарях си, че тя би го одобрила, но в същото време не успявах да се отърся от усещането за вина, че отивах сам.

— Не е трябвало да се чувствате по този начин — каза Флойд.

Бланшар го погледна:

— Някога женили ли сте се, мосю Флойд, губили ли сте някога любимата си в резултат на мъчителна болест?

Флойд смирено сведе очи:

— Не, мосю.

— В такъв случай, при цялото ми уважение, не можете да знаете какво е. Това усещане за предателство… колкото и абсурдно да звучи. Независимо от всичко обаче, продължих да ходя всяка седмица с част от спестените пари. Понякога дори печелех на дребно. Точно там срещнах Сюзан Уайт.

— Момичето залагаше ли?

— Да, но не сериозно. Когато се засякохме за пръв път, ме позна като един от наемателите в сградата и ме помоли да й помогна с малък залог. В началото изпитвах колебания дали да остана с нея, понеже колкото и глупаво да звучи, имах чувството, че Клодет ме наблюдава отнякъде.

— Но сте й помогнали.

— Реших, че едва ли ще прегреша особено, ако й покажа как да попълни фиша, така че да успее да направи залога. За нейна изненада конят й спечели. Оттам нататък се разбрахме да се виждаме на хиподрума веднъж или два пъти седмично. Откровено казано, мисля, че конете я очароваха далеч повече от парите. Понякога я виждах как ги наблюдава, докато жокеите обикаляха в огражденията. Сякаш никога дотогава не бе виждала коне.

— Може би в Дакота нямат такива — предположи Кюстин.

— И нещата стигнаха само дотам? — попита Флойд. — Среща на хиподрума веднъж или два пъти седмично?

— Така започна — отговори Бланшар — и може би така трябваше да приключи. Само че открих, че компанията й ми допада. В нея имаше нещо от починалата ми съпруга: същата жажда за живот, същата детинска наслада от най-простичките неща. Но най-изненадващо от всичко беше, че изглежда тя също харесваше компанията ми.

— Значи сте започнали да се виждате и извън хиподрума?

— Веднъж или два пъти седмично я канех да ми гостува тук, пиехме чай или кафе, понякога дори си позволявахме парче торта. Говорехме за всичко, което ни хрумнеше. Или по-скоро говорех аз, понеже… поне през по-голямата част от времето… тя изглежда нямаше нищо против просто да седи и да ме слуша. — Бланшар се усмихна и по лицето му плъзнаха бръчки. — А когато казвах: „А сега е ваш ред, пак успях да си присвоя разговора“, тя отговаряше: „Не, не, наистина искам да чуя историите ви.“ Най-странното беше, че изглежда говореше искрено. Разговаряхме за всичко: история, филми, театър…

— Влизали ли сте в апартамента й?

— Естествено, бях неин хазаин. Когато я нямаше, просто трябваше да използвам резервния ключ. Не си пъхах носа — прибави, сякаш в своя защита той, като се наведе напред, за да подчертае думите си. — Имам задължения към наемателите си и по правило винаги проверявам дали договорът помежду ни се спазва.

— Сигурен съм, че е така — каза Флойд. — Та, когато сте влизали в стаята й, без да душите наоколо, да сте забелязвали нещо, каквото и да е?

— Само, че мястото винаги беше чисто и спретнато, както и че имаше забележителна колекция от книги, плочи, списания и вестници.

— С други думи, говорим за нещо като книжен плъх. Не е голямо престъпление, струва ми се.

— Не и ако напоследък не са променили закона. — Бланшар замълча. — Нещо обаче ми се стори извън обичайното. Искате ли да го чуете?

— Няма да навреди.

— Книгите винаги бяха различни. В продължение на няколко дни си оставаха същите, разбира се, но на следващата седмица бяха различни. Също списанията и вестниците. Сякаш ги събираше, после ги преместваше някъде другаде, за да направи място за новите.

— Може и да го е правила — предположи Флойд. — Ако е била богата туристка, не е изключено редовно да е изпращала у дома пратки с книги.

— Взех предвид и тази възможност, да.

— И? — попита Флойд.

— Веднъж случайно я забелязах на улицата, доста далеч от жилищната сграда. Чиста случайност. Вървеше по улица „Монж“ по посока на метростанция „Кардинал Льомоан“, в пети район. Бореше се с един куфар. През ума ми мина мисълта, че вероятно си е събрала багажа и е тръгнала да си ходи.

— Като е пропуснала да си плати наема?

— Беше предплатила до края на месеца. Изпитвах вина заради подозрителността си, но реших да я настигна и да й помогна с куфара. Само че вече съм възрастен човек и не успях да съкратя разстоянието помежду ни достатъчно бързо. Наложи ми се със срам да проследя как изчезва в метростанцията. — Бланшар взе една орнаментирана лула измежду няколко други, подредени на масичката до него и се загледа отсъстващо в нея. — Вече си мислех, че това е краят, когато тя отново се появи. Не бяха изминали повече от минута или две, откакто беше влязла, и все още носеше куфара със себе си. Този път обаче той изглеждаше далеч по-лек. Денят беше ветровит и куфарът се блъскаше в краката й.

— Разказахте ли всичко това на полицията? — попита Флойд.

— Да, само че не ми обърнаха внимание. Отговориха ми, че вероятно съм си въобразил цялата работа, или че просто ми се е сторило, че в началото куфарът е бил по-тежък.

Флойд внимателно си записа думите му, сигурен — без обаче да може да си обясни защо, — че наблюденията на Бланшар са от съществено значение.

— Това ли е „доказателството“ за злоумишлени действия, за което споменахте по телефона?

— Не — отговори Бланшар. — Съвсем друго е. Две или три седмици преди смъртта на мадмоазел Уайт поведението й се промени. Престана да идва на хиподрума, вече не ми гостуваше и прекарваше повече време в собствения си апартамент. В случаите, когато се засичахме по стълбите, изглеждаше заета с мислите си.

— Проверихте ли стаите й?

Преди да кимне в отговор на въпроса на Флойд, Бланшар се поколеба:

— Беше престанала да събира книги и вестници. В апартамента й все още бяха останали доста от тях, но нямаше признаци, че прибавя нови или изнася досегашните.

Флойд още веднъж погледна Кюстин.

— Е, добре. Нещо я е тревожело. Имам теория. Искате ли да я чуете?

— Плащам ли за усилията ви? Все още не сме уговорили подробностите.

— Ще стигнем и до това. Мисля, че мадмоазел Уайт е имала любовник. Вероятно се е запознала с някого през последните три седмици преди смъртта си. — Флойд наблюдаваше Бланшар внимателно, чудейки се колко ли от всичко това искаше да чуе старецът. — Прекарвала е известно време с вас — по възможно най-невинен начин, но внезапно новият й приятел е поискал всичко за себе си. Без повече посещения на хиподрума и дружелюбни гостувания.

Бланшар изглежда обмисли казаното.

— А книгите?

— Наречете го предположение, но е възможно да е имала друга по-важна работа от това да обикаля книжарници и вестникарски будки. Просто е изгубила желание да попълва колекцията, следователно не е било нужно да изпраща новите попълнения обратно в Дакота.

— Доста предположения станаха — отвърна Бланшар — и всичките са изградени върху внушителна липса на доказателства.

— Просто теория, не съм споменавал, че съм стигнал до изпитани заключения. — Флойд извади една клечка за зъби и я задъвка. — Казвам само, че е възможно в цялата история да няма нищо повече от очевидното.

— А смъртта й?

— Падането спокойно може да е било обикновен нещастен случай.

— Убеден съм, че са я блъснали. — Бланшар извади изпод креслото си ламаринена кутия за сладки с издраскана карирана повърхност. На капака имаше снимка на шотландски териер. — Може би това ще ви убеди?

Флойд взе кутията:

— В последно време се опитвам да пазя линия.

— Моля, отворете я.

Флойд с мъка отвори капака с нокти. Във вътрешността на кутията имаше връзка различни по съдържание документи, прихванати с ластик.

— Малко разяснения биха ми дошли добре — произнесе той, без да знае какво да мисли.

— По-малко от седмица преди да почине, мадмоазел Уайт почука на вратата ми. Смъртта й настъпи на двадесети, така че сигурно се е случило около петнадесети или шестнадесети. Поканих я да влезе. Все още изглеждаше объркана и замислена, но сега поне бе готова да поговорим. Първото, което направи, бе да се извини за неучтивото си поведение през изминалите две седмици и да ми каже колко й липсвали конете. Освен това ми даде тази кутия.

Флойд изхлузи хлабавия ластик и остави документите да се изсипят в скута му:

— Какво друго ви каза?

— Единствено, че е възможно да напусне Париж набързо, както и да пазя кутията, ако не се върне за нея.

Флойд започна да прехвърля документите. Митнически декларации, разписки, карти, изрезки от вестници. Скица — направена с молив, с подробни анотации — на някакъв сферичен предмет, който не му говореше нищо. Имаше и една пощенска картичка: избеляла от слънцето фотография на Нотр Дам. Флойд огледа обратната й страна и си отбеляза, че картичката е надписана и има марка, но така и не е била изпратена. Почеркът бе прилежен и момичешки, с прекомерни завъртулки и камшичета, адресиран до някой си г-н Калискан, живеещ в Тенгълууд, Дакота.

— Нещо против да я прочета?

— Давайте смело, мосю Флойд.

В първата част от съобщението се говореше как жената планирала да прекара следобеда в пазаруване, в издирване на някакъв сребърен медальон, но че можело да промени плановете си, ако времето обърнело на дъжд. Думите „сребърен“ и „дъжд“ бяха внимателно подчертани. Последното се стори странно на Флойд, ала секунда по-късно си припомни, че самият той имаше леля, която обичаше да подчертава по навик думите в писмата си до него. Пощенската картичка беше подписана „от Сюзан“. Флойд предположи, че беше предназначена по-скоро за някой чичо или дядо, отколкото за любовник или близък приятел.

След това разтвори една от картите и я разгърна нашироко пред себе си. Очакваше да види туристическа карта на Париж, или поне на Франция, но вместо това пред него стоеше карта на цяла Западна Европа, от Калининград на север до Букурещ на юг, от Париж на запад до Одеса на изток. Париж беше очертан с кръг, както и Берлин, и двете окръжности бяха свързани с идеално права черта със същото мастило. С трети кръг бе ограден Милано, който на свой ред също беше свързан с друга линия с Париж. В крайна сметка се бе получило приблизително подобие на буквата „L“, като в единия край беше Париж, а в края на дългата отсечка — Берлин. Над линиите беше писано със ситни цифри: „875“ над оста Париж-Берлин и „625“ над тази между Париж и Милано. Флойд предположи, че ставаше дума за разстоянията между градовете в километри вместо в мили.

Опита мастилото с нокът и удовлетворено установи, че не беше част от оригиналния печат на картата. Нямаше представа какво може да значи маркировката, но засега можеше да заключи, че Сюзан Уайт просто е планирала следващия етап от пътуването си, изчислявайки съответното разстояние между Париж и останалите два града, преди да реши накъде да се отправи. Що за турист обаче би се интересувал от тези разстояния с такава точност? Влаковете и дори аеропланите не се движеха по права линия, като се вземеше предвид политическата география на Европа. Дали пък тази малка подробност просто й беше убягнала?

Флойд сгъна картата и насочи вниманието си към останалите документи. Имаше напечатано на пишеща машина писмо от някой си Алтфелд. Хартията беше стандартна бланка с инициалите на индустриален концерн на име „Леярни Каспар“. Адресът беше някъде в Берлин, а писмото очевидно беше отговор на предишно запитване от страна на Сюзан Уайт. Извън тази информация обаче заекващият немски на Флойд не можеше да му каже нищо повече.

— Нищо тук не навява на мисълта за любовна кореспонденция — каза той.

— Тя ми даде още няколко инструкции — обясни Бланшар, — в случай че не се завърне. Каза, че сестра й може да се появи и да я потърси. Тогава трябвало да предам кутията на нея.

— Тревожела се е за нещо — каза Флойд. — Поне за това можем да бъдем сигурни.

— Все още не сте убеден, че е възможно да е била убита умишлено? Не сте ли нетърпелив да поемете случай с убийство? Ще ви платя за времето на разследването. Ако не откриете доказателства за насилствената й смърт, съм готов да приема заключенията ви.

— Не бих искал да пилея парите ви напразно — отговори Флойд. Кюстин му хвърли кос поглед, в който се четеше ясния въпрос дали не си е изгубил ума.

— Упълномощавам ви да ги пилеете.

Флойд натъпка документите обратно в ламаринената кутия:

— Защо просто не я задържите в себе си и не изчакате появата на сестрата?

— Защото всеки изминал ден ни отдалечава все повече от времето на смъртта й.

— При цялото им уважение, мосю, случаят наистина не е нещо, което би трябвало да ви тревожи чак толкова.

— Мисля, че е.

— Какво ви отговориха от полицията, като им показахте кутията? — попита Кюстин.

— Показах им я, но разбира се, не проявиха интерес. Както вече споменах, липсва им всякакво въображение.

— Смятате, че може да е била шпионин? — предположи Флойд.

— Мисълта ми е хрумвала. Не отричайте, че и вие си го помислихте.

— Наистина нямам представа какво да мисля — отвърна Флойд. — Знам обаче, че никога не вреди човек да подхожда към нещата без предразсъдъци.

— В такъв случай забравете предразсъдъците си и допуснете, че е била убита. В името на спомена за това прекрасно момиче съм длъжен да не оставя смъртта й да бъде забравена просто така. В сърцето си зная, че някой е отговорен, мосю Флойд. Освен това зная, че в този момент Клодет ме наблюдава и би била много разочарована, ако не изпълня задължението си по отношение на мадмоазел Уайт.

— Това е изключително почтено от ваша страна… — започна Флойд.

— Не става дума просто за почтеност — прекъсна го остро Бланшар. — Въпросът има и егоистична страна. Докато убиецът й не бъде разкрит, у наемателите ми винаги ще съществуват подозрения, че не е било нещастен случай.

— Но дори полицията не е направила подобно предположения.

— Предположенията няма нужда да се изказват на глас — обясни Бланшар. — Моля ви, вземете кутията и вижте къде ще ви отведе тя. Поговорете и с другите наематели… възможно най-дискретно, разбира се. Може да е разговаряла и с някой от тях. Е, споразумяхме ли се?

Флойд извади от джоба си една омачкана визитна картичка:

— Това са обичайните ми разноски. Тъй като става дума за разследване на убийство, ще се възползвам от услугите и на съдружника си. Което означава, че таксата се удвоява.

Бланшар взе визитката и я прибра в собствения си джоб, без дори да я погледне.

— Приемам условията ви. Естествено, за парите си очаквам незабавни резултати.

— По един или друг начин ще ги получите.

— Това ме устройва.

— Трябва да знам и какво ви е споменавала за сестра си.

— Тъкмо това е странното. До онзи последен разговор, когато ми предаде кутията, дори не беше споменавала за семейство.

— Описа ли я?

— Да, името й е Верити. Има руса коса, не червена… мадмоазел Уайт специално наблегна на този факт… но иначе е горе-долу със същото телосложение. — Бланшар постави ръце на облегалките на стола и се изправи на крака. — Поне в това отношение имаме късмет. Фотографирах я на Лоншан. — Той извади две снимки изпод една от совите над камината. — Можете да ги задържите.

— Това единствените ви копия ли са?

— Не, направих допълнителни, докато очаквах полицията да се заеме по-подробно със случая. Допусках, че биха ги поискали в хода на разследването, за да ги показват на свидетели.

Флойд разгледа една от снимките на Сюзан Уайт. Беше в цял ръст и я бе хванала, застанала с гръб към някакви перила, зад които се виждаше издълженото размазано петно на подминаващ кон. Придържаше малката си цилиндрична шапчица, сякаш вятърът всеки момент щеше да я отнесе. Смееше се, изглеждаше изненадана и щастлива. Не приличаше на човек, който щеше да намери смъртта си само няколко седмици по-късно.

— Беше привлекателна жена — каза Бланшар, докато се настаняваше обратно на мястото си. — Но едва ли има нужда да ви го казвам. Имаше най-прелестната червена коса: колко жалко, че не можете да я видите, прибрана под шапката. Обикновено носеше зелено. Винаги съм смятал, че червенокосите изглеждат добре в зелено, а вие?

— Няма как да зная — отговори Флойд.

Кюстин на свой ред изучи снимката:

— Доста добре. Всички в Америка ли са такива?

— Не и в Галвестън — отвърна Флойд.

До стаите, които американката бе обитавала по време на последните три месеца от живота си, водеха стълби, разделени от три площадки. Бланшар информира Флойд, че след инцидента в апартамента не е живял никой.

— Почти нищо не е пипано — прибави. — Проветрявано е, но освен това всичко е така, както го беше оставила. Дори леглото е оправено.

— Беше забележително подредена млада жена, за разлика от някои други наематели.

— Разбирам защо споменахте книгите — обади се Флойд. Дъските на пода поскърцваха, докато се придвижваше внимателно из стаята и разглеждаше колекцията на Сюзан Уайт. Книгите, списанията и вестниците заемаха всяка хоризонтална повърхност в стаята, включително и значителна част от пода. Само че бяха внимателно подредени и отделени едни от други, което навяваше на мисълта за стриктен и методичен подбор и съхранение, преди да бъдат изпратени по назначение. Припомни си описанието на Бланшар, как жената бе изчезнала в метростанцията с препълнения куфар, пресмятайки, че Сюзан Уайт вероятно беше правила поне по дузина курса всяка седмица, при положение че според думите на нейния хазаин колекцията й се бе променяла толкова често.

— Надявам се поне вие да забележите някаква идея зад всичко това. Признавам, че на мен ми убягва.

Флойд се наведе, за да разгледа по-подробно купчина грамофонни плочи.

— Тези бяха ли част от нещата, които събираше и изпращаше тя?

— Да. Можете да разгледате всичко.

Флойд прехвърли добре запазените плочи с надеждата по някакъв начин да добие представа за начина на мислене на жената, ала дори те бяха разнородни по съдържание, както и всичко наоколо. Имаше джаз — някои от записите притежаваше и самият той, също и един куп класически изпълнения, но останалата част от колекцията на пръв поглед беше събирана на напълно случаен принцип, без каквито и да било съображения за жанр или стойност.

— Е, значи е обичала музиката — коментира той.

— Само че никога не ги слушаше — каза Бланшар.

Флойд разгледа критично една от плочите — първо калъфа, след което и улея на самата тава. Напоследък пазарът беше наводнен с голямо количество контрабандни записи. За ненавикналото ухо звучаха приемливо, но бяха обида за всеки истински почитател на музиката. Носеха се слухове, че контрабандистите движеха операцията си от Париж и отпечатваха плочите в тайна работилница някъде в района. Тъй като веднъж или два пъти вече го бяха ужилвали с лошите дубликати, Флойд бързо се бе научил да ги надушва отдалеч. Беше очевидно, че доста от плочите на мъртвата жена бяха контрабандна стока, ала щом сама не ги беше слушала, вината си беше изцяло нейна.

Той върна плочата обратно в калъфа и се изправи, забелязал ръчния грамофон, набутан в единия ъгъл на помещението, непосредствено до постмодерно лампово радио.

— Това нейният грамофон ли е? — попита той.

— Не, върви със стаята. Струва ми се, че е тук вече трийсетина години.

— И никога не е пускала някоя от плочите на него?

— Никога не съм я чувал да слуша каквато и да е музика. В случаите, когато минавах покрай стаята й на път за тази под нея, чувах единствено звуци от радиото.

— Какви звуци?

— Така и не успявах да различа нещо конкретно. Винаги го слушаше съвсем тихо.

Флойд прокара пръст през прахта върху радиото:

— Използвали ли сте го от смъртта й насам?

— Както казах, стаята е проветрявана. Това е всичко.

— Нещо против да научим какво точно е слушала?

— Сега работите за мен, мосю Флойд. Упълномощавам ви да правите онова, което намерите за добре.

— Аз ще проверя балкона — обади се Кюстин. — Искам да проверя колко лесно може човек да падне от него.

Флойд коленичи пред радиото, като преди това изглади измачкания и набран килим пред него. Беше „Филипс“ на поне двайсет години — кутия, покрита с орехов фурнир; спомняше си, че по време на първите пет години от престоя си в Париж и той имаше подобен. Включи го, вслушвайки се в бръмченето на загряващите лампи и пропукването от решетката на говорителя. Все още работеше.

Усети повей върху тила си, когато Кюстин отвори вратата, водеща за балкона. Далечният грохот на уличното движение проникна вътре незабавно, обезпокоявайки тишината като неканен гост. Ръката на Флойд инстинктивно посегна към копчето за фина настройка, готвейки се да раздвижи малката плъзгаща се стрелка през отпечатаните честоти и имена на радиа. Знаеше всички станции, излъчващи музиката, която двамата с Кюстин харесваха. С всяка изминала година ставаха все по-малко. Напоследък дори с всеки месец.

Без да докосва настройката за радиочестотите, Флойд просто увеличи звука. Чу единствено смущения.

— Станцията е разместена — каза той. — Или това, или който е излъчвал на тази честота, вече не е в бизнеса. — Той извади бележника си, потърси първата празна страница и си записа позицията на стрелката. След това внимателно започна да я плъзга от единия край на скалата до другия. Радиото съскаше и припукваше, но така и не успя да попадне на познати звуци.

— Е? — попита Бланшар.

— Очевидно радиото е повредено. Досега трябваше да съм попаднал на нещо.

— Преди мадмоазел Уайт да наеме стаята, радиото работеше идеално.

— И нищо чудно да е продължило да работи идеално, докато е живеела тук. Но сега е развалено, освен ако всяка радиостанция във Франция изведнъж е престанала да излъчва. — Флойд върна стрелката на приблизителната й първоначална позиция, след което изключи радиото. — Няма значение. Просто си помислих, че музиката, която е слушала за последно, може да ми предложи нещо допълнително за състоянието на ума й.

Кюстин влезе обратно в стаята, затваряйки двойната врата на балкона зад себе си.

— Подсигурено е — каза той. После докосна слънчевия си сплит: — Перилата достигат дотук. Колко висока беше тя, мосю?

— Горе-долу колкото вас.

— В такъв случай предполагам, че е напълно възможно да се е препънала и да е паднала през тях, ако късметът й е изневерил — отбеляза Кюстин. — Но няма начин просто да е паднала, ако се е навела.

— Тогава просто да изоставим тази теория — предложи хазаинът — и да се концентрираме върху хипотезата, че някой я е бутнал.

— Или че е скочила — намеси се Флойд. Той затвори отсечено бележника си. — Добре, мисля, че засега това е достатъчно. Ще запазите ли стаята в това състояние още известно време?

— Докато нещата се изяснят — увери го Бланшар.

Флойд потупа Кюстин по гърба:

— Хайде. Да побъбрим с останалите наематели и да видим какво ще ни кажат те.

Кюстин се наведе и вдигна кутията за бисквити от мястото до радиото, където Флойд я беше оставил.

— Вратата на този апартамент — каза той, обръщайки се към Бланшар, — беше ли заключена, когато я открихте?

— Не, беше отворена.

— В такъв случай съществува възможността да са я убили — каза Кюстин.

— Но е възможно и да е оставила вратата отворена, защото е имала нещо друго наум — каза Флойд. — Това не е доказателство. Ами външната входна врата — и тя ли беше отворена?

— Не — отвърна Бланшар. — Беше заключена. Но резето е автоматично. Когато убиецът се е измъквал, е трябвало само да я затръшне след себе си: за това не му е бил необходим ключ.

— И не ви е правило впечатление нещо да липсва оттук?

— Щях да го спомена.

Кюстин потупа тенекиената кутия:

— Може би са търсели това тук, но не са го открили, понеже вече го е била дала на мосю Бланшар.

— Според теб нещо в кутията струва ли си да извършиш убийство? — попита Флойд.

— Не — отговори Кюстин. — Но докато работех в Ке, съм виждал да убиват хора за комат хляб.

Флойд се обърна към хазаина:

— Ако имаме някакво развитие, утре ще се свържа с вас по телефона, в противен случай ще продължа разследването, докато не изникне нещо.

— Бих искал да получавам сведения от вас всеки ден, независимо от значимостта на разкритията ви.

Флойд сви рамене:

— Щом такова е желанието ви.

— Можете да ме откриете вечер. В края на всяка седмица ще очаквам писмен доклад по напредъка на разследването заедно с отчет за направените разходи.

— Явно взимате нещата на сериозно, а?

— В тази стая се е случило нещо ужасно — каза Бланшар. — Усещам го, дори на вас да не ви прави впечатление. Мадмоазел Уайт беше изплашена и далеч от дома. Някой се е вмъкнал и я е убил и това е неприемливо.

— Разбирам — кимна Флойд.

Почти бяха стигнали вратата, когато Бланшар отново се обади:

— Забравих да спомена за още нещо. Възможно е да няма особено значение, но мадмоазел Уайт държеше една пишеща машина в стаята си. — Той се спря, полагайки ръка върху голям дървен шкаф, поставен върху ниска масичка със закривени крака. — Беше немски модел… марка „Хаймзот и Райнке“, струва ми се… много тежка. Това е кутията, в която я доставиха.

— Доста необичаен аксесоар за един турист — отбеляза Флойд.

— Поинтересувах се защо й е и единственото, което каза, беше, че упражнявала машинописа си, за да не губи форма, докато се прибере у дома.

— Добре е, че го споменахте — каза Флойд. — Вероятно не е от съществено значение, но всяка малка информация може да се окаже от полза.

— Дали да не я огледаме? — попита Кюстин.

— Точно там е работата — отвърна Бланшар. — Вече не съществува. Намерихме я разбита на парчета на паважа, непосредствено до тялото на мадмоазел Уайт.