Вековен дъжд

Осем

Совалката на Оже се откъсна от „Двадесети век ООД“ и полетя приблизително в посоката на Марс. Тя притисна лице до стъклото на един от илюминаторите, усещайки как вибрациите преминават през всичките й кости, докато совалката маневрираше със заекване и пухтене със спомагателните си двигатели. Въпреки че имаше съвсем смътна идея накъде я водят — или по какъв начин задачата й се вписваше в историята на Питър, — все пак се радваше, че напуска ограниченото пространство на пътническия кораб. Само след пет дни на борда очарованието му се бе стопило застрашително и дори обиколката на машинното отделение и разглеждането на последния работещ с антиматерия двигател в Слънчевата система не й беше предложила повече от час умерено (и откровено казано, ужасяващо) разнообразие. Марс поне бе назрял от възможности и в този момент Верити тръпнеше от нетърпеливо очакване, докато бонбоненокафявото лице на планетата ставаше все по-голямо. Досега не беше идвала на Марс, и не просто поради липсата на средства. Винаги бе смятала, че в туристите, предприемащи пътуването, има нещо отвратително; някаква нездрава нужда да се окъпят в ужаса на случилото се на планетата. Сега обаче, след като така или иначе пристигаше тук по чуждо нареждане, можеше да види всичко и със собствените си очи.

Оголената зона започваше южно от басейна Елада и на север достигаше до Сидония, заобикаляйки осеяните с кратери възвишения на Арабия Тера. Между полюсите останалата част от Марс беше покрита с прашни синьо-зелени отсенки: обширни прерии от устойчива генетично модифицирана растителност, засадена преди повече от сто години. Каналите прорязваха повърхността на планетата с лазерна прецизност и искряха едва забележимо с отразена слънчева светлина.

Около центровете и разклоненията на иригационните съоръжения Оже успяваше да различи белезникавите очертания на градове и населени места, колебливите драскотини на пътищата и въжените линии на дирижаблите. Виждаха се дори леки следи от облачета и една шепа шестоъгълни езера, сгушени едно до друго като клетки в пчелен кошер.

Ала между Елада Планиция и Сидония нито растеше, нито можеше да оцелее нещо. Дори бездушните облаци предпочитаха да заобикалят района. Положението си оставаше все същото от двадесет и три години насам, още от последните дни на кратката, но ожесточена война, избухнала между трешърите и слашърите по въпроса за правата върху Земята.

Оже почти не си спомняше войната. Като дете я предпазваха от повечето лоши новини. Ала оттогава наистина не беше изминало чак толкова време и наоколо се носеше усещането за неуредени сметки. Замисли се за Калискан, изгубил брат си в битката за Фобос. Вероятно за него войната бе нещо, случило се едва вчера. Как беше възможно да приема участието на слашърите в мисиите на Земята, при положение че му бяха отнели толкова много? Как успяваше да запазва мисълта си толкова спокойна, толкова политическа?

Последва нова серия от по-меки маневри, след което — без всякакво предупреждение — Оже видя как изгледът й към Оголената зона се замества от поръбените с машинни елементи стени на дока за скачване. Само за миг, преди окончателно да хлътнат в площадката, успя да зърне далечната безвъздушна крива линия на хоризонт от изключително тъмна скала.

Бяха я подвели за Марс. Планетата не беше крайната й спирка.

Комитетът по посрещането от другата страна на херметическия шлюз се състоеше от осем мъже и жени във военните униформи на СОЗЩ, придружени от два змиевидни робота.

— Името ми е Авелинг — заяви най-високият и слаб мъж в групата, вперил в Оже бледите си очи с цвят на алуминий. Гласът му беше съсипан: бавен, накъсан шепот, който тя с мъка успяваше да разбере. — До края на мисията ще получаваш заповеди от мен. Ако това е проблем, те съветвам да го преодолееш още сега.

— А ако не успея? — поинтересува се тя.

— Ще се озовеш на първия кораб обратно за Плетеницата и към малкия, но неприятен трибунал, който те очаква.

— И без половината от спомените ми — довърши Оже.

— Правилно.

— Ако нямате нищо против, на първо време ще преценя как ми се отразява получаването на заповеди.

— Чудесно — заяви Авелинг.

Приличаше на сериозен и непоколебим копелдак, от онзи вид, който беше дори още по-заплашителен, понеже изглежда бе интелигентен и добре образован, но и в същото време оставящ неизбежното впечатление, че е способен да избие всички в помещението, преди да са успели да си поемат дъх. Не й бяха споменали за него, но веднага ставаше ясно, че е ветеран от войната и че вероятно беше убил повече слашъри, отколкото тя бе срещала през живота си, при това без да изгуби съня си от този факт.

— Засега бих искала някой да ми отговори какво правя на Фобос? — заяви Оже, след като мъжете и жените под командването на Авелинг я поведоха нататък, следвани от пълзящите роботи.

— Какво знаеш за Фобос? — попита Авелинг. Звучеше така, сякаш гласовите му струни бяха съшити от парцали, реконструирани от разрязан на ленти документ.

— Знам достатъчно, че да стоя надалеч от него. Нищо повече. На практика Марс е цивилна територия, но вие, военните, сте си заплюли луните.

— Луните предлагат удобна стратегическа позиция за защита на планетата от нашествие на слашърите. И като се вземат предвид вече съществуващите мерки за сигурност, са идеални за провеждане на деликатни операции.

— Аз към последния тип ли спадам?

— Не, Оже. Ти си просто главоболие. Ако има нещо, което мразя повече от цивилните, то е да ми се налага да бъда учтив с тях.

— Искате да кажете, че в момента сте учтив?

Въведоха я в неголяма камера без прозорци с две затворени врати, водещи към други помещения. В камерата имаше три стола, ниска маса и гарафа за вода, придружена от две чаши. До едната стена имаше сив шкаф, натъпкан с магнитни ленти, навити на бели пластмасови ролки. До шкафа се виждаше кошницата на пощата.

Оставиха я сама. Оже си наля чаша вода и отпи колебливо от нея. Почти я беше преполовила, когато другата врата се отвори и през нея влезе ниска, уверена на вид жена. Носеше пшениченорусата си коса ниско подстригана и лицето й можеше да мине за красиво, ако не беше намръщеното изражение, което изглежда се бе отпечатало завинаги върху него. Носеше работен комбинезон с множество джобове и гайки, чийто цип бе спуснат достатъчно, за да разкрие мърлява бяла тениска. Бързите й интелигентни очи огледаха и оцениха Оже за част от секундата. Жената извади фаса от устата си и го метна в ъгъла на помещението.

— Верити, нали така?

— Да — отговори предпазливо тя.

Жената се наведе, избърса ръка в крачола си и я предложи на Оже:

— Мория Скелсгард. Онези чепове добре ли те посрещнаха?

— Е… — произнесе несигурно Оже, губейки за момент способността си да говори.

Скелсгард седна на един от другите столове и също си наля вода.

— Онова, което се налага да разбереш за тези хора… и повярвай, отне ми доста време, докато стигна до това заключение… е, че си по-добре с тях, отколкото без тях. Авелинг е студенокръвен кучи син, но си е нашият студенокръвен кучи син.

— Ти от военните ли си? — попита Оже.

Скелсгард пресуши водата на един дъх и веднага си наля нова чаша.

— В никакъв случай… аз съм стандартният досаден учен. Само допреди година щастливо си гледах работата, опитвайки се да намеря математическо решение за патологичната материя. — Предвиждайки въпроса на Оже, тя обясни: — Обикновената математика на механиката на дупките от дървояди твърди, че за да увеличиш и стабилизираш гърлото на прохода, ти е необходимо нещо, наречено екзотична материя. Това е материя с отрицателна енергийна плътност… и бездруго сериозно откачена история. Но веднага щом в ръцете ни попаднаха първите трохи от разузнаването за хипермрежата, стана ясно, че си нямаме работа с проходи на дървояди в класическия смисъл. Съвсем скоро осъзнахме, че ни трябва нещо с няколко степени по-откачено от екзотичната материя, за да съшием нещата. Оттам и… патологична материя. — Тя сви рамене. — Ние сме физици. Налага се да ни простиш малките шеги, без значение колко са зле.

— Няма проблем — каза Оже. — Трябва да чуеш някои от шегите, които археолозите смятат за смешни.

— Предполагам, че тогава и двете сме в един и същ лагер: двойка „главоболия“, цивилните експерти, с които Авелинг е принуден да работи.

Оже се усмихна.

— Този тип направо обожава цивилните, а?

— О, да, не може да им се насити. — Скелсгард пресуши и втората си чаша. Кокалчетата на пръстите й бяха издраскани и протрити, а под съвсем късо изрязаните й нокти имаше мръсотия. — Чух за трибунала. Май са те спипали здравата.

— Заслужавам го. Едва не убих момчето.

Скелсгард махна с ръка.

— Ако семейството му е поне толкова богато и влиятелно, колкото се говори, ще го ремонтират.

— Ами надявам се. Хлапето с нищо не го беше заслужило.

— А ти? Чух и че си омъжена за Питър Оже.

— Бях омъжена — поправи я Верити.

— Хм, моля те не ми казвай, че г-н Съвършен е прасе, когато никой не го гледа. Не мога да понеса илюзиите ми да се разсипят на парчета.

— Не — отвърна уморено Оже. — Питър е достатъчно почтен човек. Не е съвършен… но не е и чак толкова зле. Аз бях проблемът, не той. Аз позволих на работата ми да го измести.

— Дано си е струвало. Какво друго? Деца?

— Момче и момиче, които обичам много, но за които не отделям достатъчно време.

Скелсгард я погледна съчувствено.

— Предполагам, че това е опростило нещата, когато се е стигнало до учтивото предложение на Калискан.

— В противен случай щяха да ме заключат някъде надълбоко, например на Венера. По времето, когато излезех, децата ми вече нямаше да си спомнят за мен. Сега поне имам шанс някак да преживея всичко това и да запазя живота си относително непокътнат. — Тя се помести на стола си от неудобство, че й се налагаше да обсъжда толкова лични неща. — Разбира се, щеше да ми е от полза, ако знаех какво, по дяволите, се очаква от мен.

Скелсгард я огледа прагматично.

— Какво са ти казали досега?

— Запознаха ме с разузнавателна информация за откритията на слашърите, по-специално за АГС обектите — отговори Оже.

— Хубаво. Поне е някакво начало.

— Казаха и че са открили път до вътрешността на един от тях, както и че от мен се иска да вляза вътре. Предполагам, че Фобос има нещо общо с това.

— Нещо повече. Преди около две години СОЗЩ откри неактивен портал точно тук, погребан на няколко километра под повърхността на Фобос. Точно тогава привикаха и мен в екипа. Аз съм най-близкото подобие на експерт по пътуване през хипермрежата, с което разполагат, като се изключат познатите им от Политите. Което, длъжна съм да ти доверя, не значи много. Но поне сега имаме истински портал, с който да си играем.

— Успели сте да го активирате?

— Ако не възразяваш срещу някоя и друга драскотина по време на пътуването.

— И слашърите все още не подозират за него? Как така не са го открили, докато Фобос е бил тяхно притежание?

— Не са търсили достатъчно надълбоко. Натъкнахме се на портала по чиста случайност, докато провеждахме изкопни работи по разширяване на жилищната площ.

Оже внезапно се почувства изключително отпочинала и бодра:

— Искам да го видя.

— Много добре. Горе-долу това е идеята, заради която си тук. — Скелсгард вдигна оръфания си ръкав, за да погледне колко е часът. — Най-добре да се размърдаме. Един от транспортните съдове трябва да пристигне всеки момент.

— Още не разбирам какво общо има Париж с всичко това?

— Ще стигнем и дотам — увери я Скелсгард.

Залата бе голяма и почти сферична, а извитите й стени бяха изрязани в тъмната като въглен сърцевина на спътника и напръскани с пластичен материал, върху който бяха прикрепени или залепени платформи, прожектори и рампи. В средата имаше стъклена сфера, широка наполовина колкото залата, поддържана в сложна плетеница от боядисани в черно и жълто подпори и противошокови бутала. Рампи, обезопасени стълби, тръби и кабели опаковаха сферата в жилава ципа от метал и пластмаса. Около нея, накацали на най-неочаквани места, се виждаха облечени в бяло техници, заети в измерване и въвеждане на данни. С наушниците, очилата и ръкавиците си приличаха по-скоро на касоразбивачи, участващи в обира на века.

— Идваме точно навреме — заяви Скелсгард, като се консултираше с натъпкан с измервателни прибори панел, прикрепен към една от пречките на наблюдателната клетка, в която бяха влезли. — Транспортният съд все още не е дошъл, но засичаме ударните вълни, които предизвиква носът му. — Стрелките на безбройните аналогови прибори върху панела постепенно бяха започнали да се изместват към червените скали. — Явно пътуването не е било от леките. Дано не са си забравили пликчетата за повръщане.

Техниците вече бяха освободили пространството около възвратния мехур. Машините заемаха местата си. Оже забеляза как три змиевидни робота дори застават в защитно-нападателни позиции, пазейки равновесие като кобри.

— Да не очакваме неприятности? — попита тя.

— Обикновена предпазна мярка — обясни Скелсгард. — Веднъж щом корабът влезе в тунела, губим комуникации с 32. Говорим за трийсетчасово комуникационно затъмнение. Изнервящо е.

— Защо?

— На теория слашърите не могат да проникнат в този ръкав на хипермрежата, дори и да знаят за съществуването му. Но теориите понякога грешат. Освен това взимаме мерки срещу вероятността порталът на 32 да се окаже изложен на външен достъп от страна на онова, което войничетата наричат „местните враждебни сили на 32“.

Стрелките на аналоговите датчици се забиха безкомпромисно в червената зона. Някъде отвъд мехура — сияеща с интензивността на рентгенов лъч — се появи ожесточена синя светлина, по-ярка от слънцето. Оже извърна глава, вдигнала ръка пред лицето си. Почти успяваше да различи анатомичните контури на костите на пръстите си. Също толкова внезапно, колкото се бе появила, светлината изчезна, оставяйки отпечатан върху ретините й остатъчния си розов образ. Тя отново погледна напред, присвила очи от болка, точно навреме, за да види как транспортният съд се изсипа в мехура сред внезапен взрив от движение. Корабът се заби в люлката като изстреляно бутало, а тя се измести, убивайки скоростта му. Последното се случи в абсолютно мълчание. Сетне люлката достигна максималния си опън и цялата стъклена сфера видимо се поду, компресирайки огромните пневматични подпори с чудовищен стоманен стон, последван от бавното, успокояващо завръщане в първоначалната им позиция.

— Не спираш да споменаваш 32 — каза Оже. — Това трябва ли да ми говори нещо?

— Земя Две — отговори Скелсгард, без дори да мигне.

Вакуумната изолация на мехура се бе пропукала в някоя от секциите си. Въздухът свистеше с писък в нея, а ветрецът вече започваше да повява косите на Оже. Предупредителните светлини и алармените клаксони направо полудяха. Оже улови още по-здраво перилата, опасващи вътрешността на наблюдателната клетка. Техниците в бели дрехи се разтичаха наоколо, заемайки работните си постове.

— Това изглежда ги разтърси — отбеляза тя.

— Ще оживеят — отговори Скелсгард.

— Някой да е пропускал да оживее?

— Веднъж, докато все още изпитвахме предположенията си на практика. Гледката не беше красива, но оттогава насам научихме едно-друго.

Транспортният съд започна да се спуска, влизайки в нещо като заградено пространство, сгушено в основата на мехура. Вратите го скриха от очите им.

— Хайде — подкани я Скелсгард. — Да погледнем отблизо.

Оже я последва през плетеницата от обезопасени стълби до най-ниското ниво. Стъклената сфера на мехура беше някъде над главите им. На не едно и две места изглеждаше кърпен и запечатван, а по-пресните звездообразни пробойни бяха маркирани и датирани с луминесцентна боя.

— Всичко това е било построено за една година?

— Откакто са намерили портала, са минали две години — отвърна Скелсгард. — Трябва да го признаеш на военните… бяха постигнали някакъв напредък преди идването ми. Дори по-голямата част да се състоеше в ръчкане на портала с все по-дълги и по-дълги пръчки.

— Независимо от това… Впечатлена съм.

— Е, не се впечатлявай. Имахме звездните си мигове, но и това нямаше да постигнем, ако не разчитахме на познанията на слашърите. И не говоря за разузнавателната информация, която ни осигури Питър.

— Какво друго?

— Малко помощ — каза Скелсгард. — Контрабандна технология. Не обичайните глупости като роботите, а сериозно оборудване… кибернетични компоненти, нанотехника, всичко, което ни трябваше, за да осъществим контакт с патоматериалните механизми на оригиналната порта.

— Как сте успели да откраднете всичко това?

— Не сме. Помолихме учтиво и го получихме.

Под мехура новопристигналият транспортен съд тъкмо изникваше през херметичния шлюз и се насочваше към една надигаща се платформа. Цилиндричният апарат беше оформен като артилерийски снаряд. Повърхността му — капризна смесица от барокови извивки — бе покрита със сложни уреди в калаен оттенък. Виждаха се признаци за скорошни поражения. Цели участъци от машинариите или бяха огънати и висяха безразборно, или напълно липсваха, оголвайки обръснати петна от блестящ метал под себе си. Различни панели и портове се люлееха свободно, разкривайки овъглени или опушени жици и оплетени горивни канали. Цялото нещо миришеше съвсем леко на изгоряло масло.

— Казах ти, че не им е било леко — подхвърли Скелсгард. — Но апаратът ще бъде готов за обратното пътуване. Трябва само малко да го постегнем.

— Колко пътувания е претърпял, за да е в такова състояние?

— Едно. Но обикновено не е толкова зле.

Корабът се плъзна странично към платформата. Два от трите змиевидни робота се прокраднаха до него, а от сферичните им глави изникнаха оръжия и датчици. Група облечени в бяло техници вече се суетяха около апарата. Включваха оборудването си към него и си даваха предпазливи знаци с ръце. Един от тях приближи фенерчето си до тъмното петно, изпълняващо ролята на илюминатор. В същото време от една от клетките за складиране друга група техници сваляха чисто нов транспортен съд и го насочваха към херметичния шлюз. Оже проследи как промушиха кораба през него и той се появи от другата страна във възвратния мехур с насочен към далечната стена нос. Пробойната в стените на мехура вече бе запушена и по-голямата част от алармите се бяха умълчали. Колкото и странно да изглеждаше случващото се, в действителност нещата приличаха на обикновено всекидневие за тези хора.

— Какво ще стане сега? — попита Оже.

— Ще направят някои предварителни проверки, ще тестват кораба и метеорологичните условия във връзката. Ако всичко изглежда наред, можем да се готвим за проникване след около шест часа.

— Проникване — повтори замислено Оже, загледана в цилиндъра и тясната шахта, към който беше насочен. — Цялата работа е доста фалическа.

— Зная — утеши я Скелсгард, — но какво да правиш? Момчетата трябва да си играят с нещо.

Тя отвори един шкаф и извади от него два бели комбинезона. Подаде първия на Оже и сама навлече втория, пристягайки здраво закопчалките от велкро.

— Да видим как се справят, какво ще кажеш?

Докато змиевидните роботи наблюдаваха зорко случващото се, техниците използваха комплект тежки инструменти, за да отворят херметическия шлюз на кораба. Най-накрая вратата поддаде, изравнявайки налягането с тежка въздишка и се отвори с плъзгане на сложно устроените си панти. От вътрешността на транспортния съд се разля топла червена светлина. Един от техниците се покатери и влезе вътре, а след минута-две изникна отново, придружен от жена с ниско подстригана коса, облечена в нещо, което приличаше на подплата за космически скафандър. Жената придържаше ръката си, сякаш беше счупена. Зад нея се появи мъж с изпито и бледо лице, върху което се бяха отпечатали години преумора. Скелсгард си проправи път през кортежа от техници и известно време разговаря с двамата пътници, преди да ги потупа одобрително по раменете. Отнякъде бе пристигнал медицински екип, който се зае сериозно с новодошлите веднага след като Скелсгард приключи с тях.

— Пътуването е било тежко — обясни на Оже тя. — Натъкнали са се на лоша турбулентност по време на проникването от другата страна. Но ще оживеят и това е най-важното.

— Мислех, че пътуването през хипермрежата е рутинна процедура.

— Така е, ако имаш опита на слашърите. Но ние се занимаваме с това само от година. Те могат да промушат пътнически кораб през техните портали, без дори да докоснат стените. За нас дори тези незначителни корабчета представляват главоболие; цяло щастие е, ако успеем да ги прокараме, без да станат на парчета.

— Преди малко ми говореше за технология на слашърите? Как е възможно и те да участват, щом като дори не подозират за този портал?

— Разполагаме с прилична подкрепа и симпатизанти от тяхна страна — хора, смятащи, че агресивният експанзионизъм се нуждае от някой, който от време на време да му дърпа юздите.

— Дезертьори и предатели — произнесе презрително Оже.

— Дезертьори и предатели като мен — каза един мъжки глас зад нея.

Оже се обърна, за да се окаже лице в лице със слабо, мускулесто създание на неопределена възраст. Приближаваше сред сребърен облак от помощни машини, искрящи на самата граница на зрителното й поле. Оже отстъпи, ала мъжът вдигна успокоително ръка и притвори очи. Облакът от машини избледня, всмукан обратно в порите му като експлозия, прожектирана обратно.

Сега застаналото пред нея създание изглеждаше почти човешки.

Представителите на последното поколение слашъри — нещо, което Оже бе забравила в свой ущърб в случая с Касандра — често почти не се отличаваха на външен вид от деца. Тази модна проява всъщност бе въпрос на ефективна употреба на ресурси: по-малките хора не само консумираха по-малко, но също така се придвижваха по-лесно — важен фактор, дори като се вземеше предвид почти неограничената мощ на блийд-двигателя на слашърите. Ала мъжът пред нея изглеждаше напълно развит, макар и младолик. Или се бе родил преди неотениците (и техните страховити прототипи, военните бебета), или принадлежеше към някоя от фракциите, които все още не се бяха отърсили от носталгичните си настроения по старомодното човечество.

Имаше безупречна, напълно гладка кожа с цвят на мед и течно-кафяви, съвсем леко натъжени очи, които въпреки всичко искряха от заразителен ентусиазъм. И независимо от факта, че залата бе прекалено студена за вкуса на Оже, мъжът носеше съвсем леко облекло: прости бели панталони и бяла риза, прихваната свободно на гърдите му.

— Това е Ниагара — каза Скелсгард. — Както вероятно си се досетила, той е гражданин на Федерацията на политите.

— Всичко е наред — намеси се Ниагара. — Няма да се обидя, ако ме наричате и слашър. Сигурно схващате термина като обида.

— А не е ли? — попита изненадано Оже.

— Само ако искате да бъде. — Ниагара направи внимателен жест с ръка, подобно на религиозна благословия — диагонален разрез през гърдите, последван от пронизване в областта на сърцето. — Наклонена черта и точка — каза той. — Съмнявам се да ви говори нещо, но в миналото така се е наричал съюз от прогресивни мислители, свързани помежду си с помощта на една от първите компютърни мрежи. Федерацията на политите може да проследи съществуването си чак до този крехък колектив от първите десетилетия на Века на Празнотата. По-скоро е знак за общност, отколкото за стигма.

— А грижа ли ви е за тази общност? — попита Оже.

— В по-широк смисъл, да. Но не бих се поколебал да я предам, ако сметна, че в дългосрочен план интересите ни ще бъдат по-добре защитени. Колко ви е известно за настоящото напрежение в Политите?

— Достатъчно.

— Е, нека ви освежа паметта поне по основните точки. В момента във Федерацията има две враждебно настроени групировки: агресорите и умерените. И двете партии като цяло имат обща цел да възстановят Земята. Онова, в което се различават обаче, е подходът им спрямо СОЗЩ. Умерените с радост биха обсъдили всяко предложение за достъп до Земята в замяна на съответната компенсация: пътуване през хипермрежата, лицензирана употреба на блийд-двигатели, УВ-технологии, неща от този сорт.

— Ева се е изкушила от една-единствена ябълка — отбеляза Оже. — СОЗЩ все още помни какво направиха гениалните ви машини с нашата планета.

— Независимо от всичко, предложението ни все още е на масата. Както сте се досетили от работата си с Касандра, то е съвсем сериозно.

— А агресорите?

— Агресорите подкрепят схващането, че СОЗЩ никога няма да подпише спогодба с умерените… че има прекалено много хора, които мислят като вас, Верити. Така че защо да чакаме нещо, което никога няма да се случи? Защо просто да не превземем Земята със сила веднага?

— Не биха посмели.

— Биха и ще го направят. Единственото, което ги възпира, е определено безпокойство: страхът, че трешърите по-скоро биха унищожили Земята, отколкото да я оставят в ръцете на слашърите. Политиката на „обгорялата земя“ в най-буквален смисъл. Плетеницата не е просто орбитална общност, а и склад с толкова бомби, че Земята може да заприлича на нажежен въглен.

— Какво се промени тогава?

— Всичко — отговори Ниагара. — От една страна стратезите смятат, че сме способни да превземем Плетеницата светкавично и да попречим на бойните заряди да бъдат изстреляни — или поне по-голямата част от тях. И че дори да не успеем, новите възстановителни модели навеждат на мисълта, че евентуален термоядрен апокалипсис ще бъде… с поносими последици. Можем да сметем радиоактивността под килима, като използваме зоните на континентална субдукция. А когато заредим наново планетата, въведените организми ще бъдат модифицирани да понасят завишени нива на фонова радиоактивност.

Оже потрепери при мисълта какво означаваше една тектонична реорганизация за любимите й градове.

— Значи инвазията е неминуема?

— Казвам само, че в този момент е далеч по-вероятна, отколкото беше преди шест месеца. Ето защо някои от нас — умерените — неуморно повтарят, че позициите на трешърите трябва да бъдат подсилени. Наречете го стратегическо въоръжаване.

— Толкова просто? Помагате ни да накараме този чуждоземен боклук да проработи, а в замяна ще имаме шанс да се опълчим на собствените ви хора, когато започнат да ни замерят с изпражнения?

— Ще помогне ли, ако го представя по-сложно, отколкото е в действителност?

— Извинете, ако не приемам думите ви с лека ръка, Ниагара, но през живота си съм срещала само двама слашъри и единият от тях се оказа лъжливо малко говно.

— Ако това е някаква утеха — каза той, — Касандра е един от най-непоколебимите поддръжници на движението на умерените. Ако някога имате нужда от приятел в Политите, тя е човекът.

Скелсгард застана между Оже и слашъра, вдигайки ръце, сякаш се опитваше да предотврати бой:

— Зная, че ще ти се стори шокиращо — обърна се към Оже тя, — но наистина не всички от тях са злодеи, чиято съкровена мечта е да ни изтрият от историята.

— Повярвайте ми, симпатизирам на вашата позиция — каза Ниагара на Оже. — Осъзнавам, че тераформирането ще унищожи труда на живота ви. Просто съм на мнение, че целта ще оправдае средствата.

— Наистина ли вярвате в това, Ниагара? Че целта оправдава средствата? — попита тя.

— Като цяло — отвърна той. — И някои биха споменали… ако се съди по собственото ви минало… че вие също споделяте тази философия.

— Само през трупа ви.

— Или през трупа на едно момче? — Той поклати глава. — Съжалявам, бях прекалено остър. Но идеята си остава: винаги сте притежавали безпогрешен усет за онова, което трябва да се направи, за да бъде постигната дадена цел. Възхищавам ви се, Верити. Смятам, че имате огромен шанс да завършите успешно мисията.

— Ето че стигнахме донякъде — заяви тя. — Вие какво знаете за всичко това?

— Известно ми е, че нечия собственост е изчезнала от другата страна на хипервръзката, както и че вие сте човекът, който е най-добре подготвен да я възстанови.

— Защо не я възстановите вие?

— Защото не съм запознат с територията така добре, като вас. Същото важи за Скелсгард или Авелинг… за който и да е в тази организация. Единственият човек, който бе подготвен достатъчно добре, бе Сюзан Уайт, но тя е мъртва.

— Още една подробност, която Калискан пропусна да спомене.

— Щеше ли да повлияе на решението ви?

— Възможно е.

— В такъв случай е постъпил правилно. Ала в отговора ми може би има повече, отколкото подозирате. Не става въпрос само за територията. Аз дори не мога да стъпя там, ще умра моментално.

— А аз?

— За вас няма да представлява проблем. — Ниагара се обърна към транспортния съд, който току-що бяха заредили в мехура. Отвън все още се суетяха техници, но всичко в действията им навеждаше на мисълта, че нещата се развиват по план.

— Искате да вляза в това нещо, нали? Без да имам представа какво ме чака от другата страна.

— Пътуването ще продължи тридесет часа — каза Ниагара. — По пътя ще разполагате с достатъчно време да наваксате.

— Мога ли да се откажа?

— Вече е малко късно за това, не мислите ли? — Без да дочака отговора й, той насочи вниманието си към Скелсгард: — Готова ли е за езиковия курс?

— Авелинг нареди да го проведем веднага. Така ще може да поспи, преди да стигне 32.

— Какъв езиков курс? — попита Оже.

Ниагара вдигна ръка. От дланта му изригна мъгла от искрящи машини, които прекосиха разстоянието до главата на Оже. Тя усети как в черепа й се надигат яркобелите наченки на ужасна мигрена, сякаш костите й бяха крепостни стени, подложени на нападение, обковано в бляскава хромирана броня. След което вече не чувстваше нищо.

Пробуди се от главоболие, пропадащо усещане и глас в ушите й, говорещ на език, който не беше възможно да разбира.

— Wie heisst Du?

— Ich heisse7 Оже… Верити Оже. — Думите се изплъзнаха от устата й с нелепа лекота.

— Добре — продължи гласът, вече на английски. — Всъщност отлично. Възприела го е.

Говореше Мория Скелсгард, седнала до нея в тясното пространство на нещо, което можеше да бъде единствено хипермрежовият транспортен съд. От другата страна на Оже, в третата от трите седалки, беше Авелинг.

Намираха се в състояние на свободно падане.

— Какво става? — попита тя.

— Става това — отговори Авелинг, — че говореше немски. Малките машинки на Ниагара са пресвързали езиковите ти центрове.

— Разбираш и френски — добави Скелсгард.

— И преди разбирах френски — отвърна надменно Оже.

— Разбирала си го на академично ниво с уклон към късните години от Века на Празнотата — поправи я Скелсгард. — Но сега наистина умееш да си служиш с него.

Главоболието на Оже се усили, сякаш някой току-що бе забил миниатюрен камертон в мозъка й и го бе накарал да завибрира.

— Нямаше да се съглася да наблъскате тази… — Искаше да каже „лайняна“, ала думата се побави някъде между мозъка и говорния й апарат. — Тази чудовищни гадост в мен. — Откъде ли се беше взело това „чудовищна“?, запита се тя.

— Нямахме друг избор. Или трябваше да я наблъскаме в главата ти, или да прекратим мисията — каза Авелинг. — След трийсет часа ще бъдеш в Париж, ще действаш сама и ще разчиташ единствено на себе си и собствената си съобразителност. Никакви оръжия, никакви комуникатори, никакви ИИ, които да ти се притекат на помощ. Най-малкото можехме да ти помогнем с допълнителни познания по езици.

— Не искам в главата ми да се въртят машини.

— В такъв случай — обади се Скелсгард — днес е щастливият ти ден. Организмът ти вече ги е отхвърлил, останали са единствено невралните структури, които те са създали. Лошата страна на нещата е, че тези структури няма да се запазят вечно — най-много два, може би три дни, след като се добереш до Париж. След това ще започнат да ерозират.

Любопитството й започваше да взема връх:

— Щом има толкова голямо значение, защо тогава машините просто не продължат да работят в мен?

— Поради същата причина, поради която Ниагара не може да дойде с нас — отговори Скелсгард. — Сензорът няма да ги пропусне.

— Сензорът?

— Скоро ще имаш възможност да го видиш — увери я Авелинг, — така че не си тревожи малката красива главица с такива въпроси, поне на първо време. Остави тази работа на нас.

Оже изпитваше бръмчащата, леко чуплива възбуда, обикновено идваща след прекомерна употреба на кафе и продължителни часове научна работа. Веднъж, преди почти петнайсет години, тя се бе занимавала с математически изчисления толкова усилено, че след една вечер, прекарана в решаване на сложни дробни уравнения, опростяване на химически формули и извличане на общи членове, мозъкът й буквално бе започнал да прилага същите правила и към говоримия език, сякаш изреченията можеха да бъдат поставени в скоби и опростени като квадратното уравнение на радиоизотопния разпад. Точно по същия начин се чувстваше и сега. Достатъчно й беше само да погледне към някой цвят или форма, а новите й езикови структури радостно започваха да пискат съответната дума в черепа й в какофония от немски, френски и английски.

— На път съм сериозно да се разгневя…

— Или просто можеш да приемеш свършения факт и да приключваме — прекъсна я безцеремонно Скелсгард. — Давам ти думата си, че няма странични ефекти.

Оже осъзна, че наистина е безсмислено да продължава да протестира. Машините вече бяха сторили каквото се бе искало от тях. И простата равносметка беше, че ако й бяха предложили, макар и по рационален начин, да избира между процедурата и трибунала, пак щеше да избере първото.

Ако това я правеше лицемер, готов да приеме слашърската наука, когато това й е угодно, то нямаше нищо против.

— Съжалявам, ако нещата се развиват прекалено бързо за теб — прибави съчувствено Скелсгард. — Просто нямахме време да се размотаваме и да обсъждаме плюсовете и минусите. Трябва да върнем собствеността си възможно най-бързо.

Оже успя да си наложи поне някакво привидно спокойствие:

— Вече сме на път?

— Проникването беше успешно — отговори Авелинг.

Тримата седяха един до друг. Заобикаляха ги измервателни и контролни прибори, сгъваеми панели — любопитна смес от технология, като се започнеше с изключително надеждни инструменти и се свършеше с чупливо на вид модерно оборудване, което очевидно идваше директно от приятелите им сред слашърите. Всичко това бе скрепено в едно с метални болтове, найлонови връзки и засъхнали буци епоксидна смола, пригодена за големи натоварвания. Едната ръка на Авелинг държеше джойстик, прикрепен към сгъваемия панел пред него. Над панела имаше плосък екран, показващ редици от неправилни концентрични линии, които изглеждаха така, като че някой се бе опитал да нарисува в пияно състояние подобие на паяжина. Линиите постепенно изтичаха към периферията на екрана. Някакъв вид навигационна система, предположи Оже, нещо, което изобразяваше полета им през хипермрежата.

Навън не можеше да се види нищо, тъй като бронираните жалузи на кораба бяха здраво затворени.

Беше също толкова вълнуващо, колкото и пътуване с асансьор.

— Е, след като вече няма измъкване — каза тя, — предполагам, че можете да ми кажете за какво става дума.

— По правило сме установили — отговори Скелсгард, — че ще бъде далеч по-лесно, ако ти го покажем. По този начин пропускаме излишните възгласи от рода на „нали не очаквате от мен да повярвам на всички тези глупости“.

— Ами ако обещая да не се усъмня и в една ваша дума? В края на краищата вече видях артефактите в кабинета на Калискан. Почти съм сигурна, че не бяха фалшификати.

— Да, били са истински.

— Което означава, че трябва да са дошли отнякъде. Калискан твърдеше, че не са били консервирани, и все пак изглеждаха така, сякаш идват направо от хиляда деветстотин петдесет и девета…

— Което ни навежда на мисълта… — подкани я Скелсгард.

— Че сте открили проход към хиляда деветстотин петдесет и девета година. — Тя замълча, като подбираше внимателно следващите си думи. — Или поне към нещо, което прилича на хиляда деветстотин петдесет и девета, дори да не са спазени всички подробности. Топло ли е?

— Всъщност си доста близо.

— И тази версия на хиляда деветстотин петдесет и девета се намира във вътрешността на АГС обекта, за който говореше Питър. Същият, към чиято вътрешност сте открили път?

— Споменаха ми, че те бива — призна Скелсгард.

— И така, къде точно се вмества Париж?

— В края на пътя ни има нещо доста сходно с него. Задачата ти е да влезеш там и да се свържеш с човек на име Бланшар.

Оже продължаваше да внимава гласът й да остава спокоен, възприемайки чутото стъпка по стъпка:

— Още някой от екипа, също като Уайт?

— Не — отговори Скелсгард, хвърляйки поглед към Авелинг. — Бланшар е от 32.

— Което означава какво?

— Че е израснал във вътрешността и че няма представа, че не живее в истинския Париж, на истинската Земя, в истинския двадесети век.

— Е — попита Оже, — било ли е убийство, или не?

— Паднала е — отговори Авелинг. — Само това ни е известно.

— Или е била блъсната — допълни мрачно Скелсгард.

— Наистина ми се ще да науча кое от двете.

— Няма значение — продължи Авелинг. — Достатъчно ти е да знаеш, че 32 е враждебна територия… нещо, което Уайт успя да забрави. В началото беше предпазлива: винаги са такива. После пропусна срока си за връщане, пое излишни рискове и намери смъртта си.

— Какви рискове?

Преди Авелинг да е успял да се вреди, Скелсгард го прекъсна:

— Сюзан вярваше, че е по следите на нещо… нещо голямо, нещо значително. Не се връщаше и получавахме от нея единствено загадъчни съобщения, надраскани върху пощенски картички. Ако поне бе отделила достатъчно време да сглоби радиопредавателя, или се беше върнала в базата, може би щяхме да научим нещо по-конкретно. Само че бе прекалено заета да следва предположенията си и това в крайна сметка я уби.

— Хипотеза — обади се Авелинг.

— Щом не смятаме, че е попаднала на нещо — попита Скелсгард, — защо тогава се счупваме от бързане да си вземем обратно документите? Може би защото мислим, че от тях ще научим доста, нали така?

— Не, защото не можем да рискуваме културно замърсяване — поправи я Авелинг. — Анализирани под правилен ъгъл, документите лесно могат да издадат произхода на Уайт. Нямаме представа колко непредпазлива е била. Докато не ги получим, оставаме на тъмно.

Скелсгард погледна Оже:

— Предполагам, че онова, което се опитвам да кажа, е… пази се, става ли? Просто влез и свърши работата. Искаме да се върнеш цяла.

— Наистина ли? — попита Оже.

— О, разбира се. Представяш ли си какво ще ми бъде по обратния път, ако имам само Авелинг за компания?