Вековен дъжд

Двадесет и две

Оже разбра, че са набрали точния номер в секундата, в която чу гласа на мъжа. Увереният му тон, доста приличащ на този на учител, само потвърди подозрението й.

— Хер Алтфелд.

— Съжалявам за безпокойството, майн хер. Моля да извините и ужасния ми немски, но опитвам да се свържа с хер Алтфелд, служител на леярни „Каспар“…

Връзката прекъсна, преди Оже да е успяла да каже и дума повече.

— Какво стана? — попита Флойд.

— Мисля, че се натъкнахме на златна жила. Затвори малко по-ентусиазирано, отколкото очаквах.

— Опитай отново. Рано или късно винаги вдигат телефона.

Тя поиска от централата да я свържат пак и зачака.

— Хер Алтфелд, още веднъж, наистина се налага да…

Линията онемя за втори път. Оже направи трети опит, ала този път телефонът продължи да звъни и да звъни, без никой да го вдигне. Тя си представи как отекваше звукът в някой добре обзаведен коридор, където телефонът стоеше върху малката си масичка под репродукция на известна картина — може би на Писаро или Мане. Реши да не се отказва и остави телефонът да звъни. В крайна сметка търпението й бе възнаградено. Някой вдигна слушалката.

— Хер Алтфелд? Моля ви, нека само ви…

— Нямам какво да ви кажа.

— Майн хер, известно ми е, че сте били във връзка със Сюзан Уайт. Името ми е Оже… Верити Оже. Аз съм сестрата на Сюзан.

Настъпи мълчание, по време на което й се стори напълно възможно мъжът пак да реши да затвори.

— Фройлайн Уайт не прояви възпитанието да уважи уговорката ни — произнесе Алтфелд най-накрая.

— Само защото някой отне живота й.

— Убили са я? — повтори недоверчиво той.

— Това е причината, поради която така и не се е срещнала с вас. В момента съм в Берлин заедно с един частен детектив — Съветът на Флойд: казвай истината винаги, когато е възможно. Понякога ти отваря повече врати, отколкото можеш да си представиш. — Мислим, че Сюзан е била убита поради някаква причина, свързана с леярни „Каспар“.

— Както ви обясних, нямам какво да кажа.

— Майн хер, били сте така добър да разговаряте със сестра ми. Ще ни направите ли поне тази услуга? Няма да ви отнемем много време, след което ви обещавам, че повече няма да чуете за нас.

— Нещата се промениха. Беше грешка, че разговарях с фройлайн Уайт и ще бъде дори още по-голяма грешка, ако говоря с вас.

— Защо… някой упражнява натиск върху вас?

— Натиск — повтори мъжът и се изсмя безизразно. — Не, никой не упражнява натиск. Щедрата пенсия се погрижи за тази подробност.

— В такъв случай вече не работите за леярни „Каспар“?

— Никой вече не работи за тях. Фабриката изгоря.

— Вижте, майн хер. Мисля, че наистина ще бъде от полза, ако поговорим. Нека бъде на удобно за вас място, където пожелаете. Дори само пет минути ще бъдат…

— Съжалявам — отговори Алтфелд и пак затвори.

— Жалко — произнесе Оже, като потърка чело. — Вече си мислех, че имаме напредък. Но той наистина не желае да разговаря с нас.

— Нямаме причина да се отказваме — заяви Флойд.

— Да опитам ли да се свържа с него отново?

— Вероятно няма да вдигне. Без значение — вече знаем къде живее.

Черното такси марка „Дюзенберг“ изръмжа и спря в единия край на покритата с листа улица в предградието Вединг, на пет километра от центъра на града. В дългите редици от евтини къщи живееха основно работници и чиновници от околните фабрики. Най-големият работодател в района беше заводът за локомотивни съоръжения „Борзиг“, но наблизо се намираха фабриката на „Сименс“ и още няколко други индустриални концерни, като например леярни „Каспар“, според собствените им предположения.

— Това е къщата — заяви Оже. — Онази на ъгъла. Какво да кажа на шофьора?

— Нека отбие на няколко къщи след нея.

Тя произнесе нещо на немски. Таксито избръмча напред, след което отби към бордюра и се плъзна между две паркирани коли.

— А сега какво? — попита тя.

— Кажи му да не изключва апарата, докато огледаме къщата.

Оже размени още няколко думи с шофьора.

— Отговори, че ако му платим веднага, ще ни изчака още десет минути.

— Плати му тогава.

Оже вече беше обменила част от парите си в германски марки. Тя подаде няколко банкноти на таксиметровия шофьор и повтори инструкциите си да ги изчака. Той изключи двигателя и двамата излязоха навън.

— Впечатлен съм от немския ти — отбеляза Флойд, докато отваряха градинската порта и тръгваха по тясната чакълеста пътека, водеща до входната врата на къщата. — На това ли учат красивите шпиони?

— Сметнаха, че може да ми бъде от полза — отговори Оже.

Флойд позвъни. В същия момент нечия сянка се мярна зад матовото стъкло и вратата се отвори със скърцане. Мъжът в коридора пред тях бе около петдесет или шейсетгодишен. Носеше риза и тиранти. На носа му имаше малки очила с телени рамки, а мустаците му бяха внимателно подстригани. Беше по-нисък и по-слаб от Флойд. Имаше деликатни черти, а в нежните си ръце държеше четка за прах и керамична ваза.

— Хер Алтфелд? — попита Оже, след което произнесе нещо на немски, прибавяйки думата „телефон“, преди мъжът да затвори вратата под носа им.

— Да опитам ли пак? — обади се тя.

— Няма да отвори. Не иска да говори с нас.

Оже се наведе напред и натисна звънеца, ала мъжът повече не се появи.

— Но беше той, нали? Как смяташ?

— Предполагам. Адресът е същият.

— Питам се какво ли го е изплашило толкова?

— Мога да се сетя за едно или две неща — подхвърли Флойд.

Двамата минаха обратно по градинската пътека и затвориха портата след себе си.

— Като изключим проникването с взлом — каза Оже, — как предлагаш да продължим оттук нататък?

— Изчакваме в таксито, стига да държиш шофьора в добро настроение. Ще наблюдаваме къщата, докато Алтфелд не направи следващата си стъпка.

— Мислиш ли, че ще предприеме нещо?

— Щом се увери, че сме напуснали квартала, ще му се прииска да излезе от къщата, за да не му се налага повече да слуша звънящия телефон.

— Май навлязохме в познати за теб води, а, Уендел?

— Да — отговори той. — Но обикновено най-лошото, за което ми се налага да се тревожа, е удар с юмрук по брадичката.

— А този път?

— Юмрукът в брадичката ми се струва за предпочитане.

Оже убеди таксиметровия шофьор да обиколи веднъж около квартала, за да създадат впечатлението, че си тръгват, в случай че Алтфелд ги наблюдаваше иззад завесите. Щом се върнаха на улицата му, шофьорът паркира таксито на друго място малко по-надолу по пътя, но достатъчно близо, че да виждат къщата на ъгъла.

— Кажи на шофьора, че може да ни се наложи да поизчакаме — обади се Флойд, — но че ще изкара повече от достатъчно, за да покрие евентуалните си загуби.

— Идеята все още не му харесва — отвърна Оже, след като предаде на мъжа инструкциите. — Твърди, че работата му е да превозва пътници, а не да си играе на частен детектив.

— Подай му още една банкнота.

Тя отвори чантата си и му плати, а той взе парите, свивайки рамене.

— Какво каза сега? — попита Флойд.

— Че може и да свикне с новата си професия.

Чакаха. Шофьорът извади „Берлинер Моргенпост“ и започна да го разлиства от първата към последната страница. Точно когато Флойд вече започваше да изпитва съмнения, предната врата на къщата на Алтфелд се отвори и собственикът й излезе, облечен в шлифер. Носеше малка хартиена кесия. Алтфелд затвори градинската порта след себе си и тръгна надолу по улицата. Малко по-нататък спря до една от паркираните коли и се качи в нея. Автомобилът — черно бугати модел хиляда деветстотин петдесет и девета с белостенни гуми — се пробуди мърморещо към живот и се отдалечи с подскачане по улицата.

— Кажи на шофьора да следва тази кола — обади се Флойд. — Напомни му да не се приближава прекалено много.

Независимо от очакванията му, шофьорът се оказа особено умел в преследването на другата кола и Флойд трябваше да го подкани да намали само веднъж или два пъти. На два или три пъти завиваха уверено по някоя странична уличка и след поредица от обръщания и минавания напряко изникваха отново зад автомобила на Алтфелд.

Преследването ги отведе обратно в града горе-долу по същия път, който бяха следвали, за да дойдат до Вединг. Скоро прекосиха Шпрее и тръгнаха по периферията на Тиргартен, обширните зелени площи на Берлин. Близо до западния край — недалеч от хотел „Ам Зоо“ — бугатито намали и рязко паркира на едно от свободните места. Таксито го подмина и спря едва когато завиха зад ъгъла. Оже плати на шофьора, докато в същото време Флойд надничаше към автомобила на Алтфелд. Точно в същия момент мъжът излизаше от колата си, понесъл кесията. Последваха го по целия път до Вратата със слоновете на Зоологишер гартен и отдалече видяха как плати входната такса и влезе във вътрешността на зоологическата градина. Флойд познаваше мястото доста добре. Двамата с Грета бяха идвали тук почти всеки път при посещенията си в Берлин, за да се разхождат наоколо в безгрижните следобеди, докато небето не потъмнееше, а трептящите неонови светлини на града не започнеха да им намигат.

Облаците като че се канеха да изсипят порой над главите им, ала така и не успяваха, като джавкащо псе, което никога не би те ухапало. В ранния неделен следобед зоологическата градина започваше да се изпълва със семейства, извели капризните си деца, имащи навика да избухват в сълзи при най-малкия повод. Флойд и Оже също си купиха билети и продължиха да следват Алтфелд на почтително разстояние. Тълпата бе точно толкова гъста, колкото да им осигури прикритие, но и без да закрива напълно мъжа в шлифера от погледа им.

Следваха Алтфелд чак до ограждението на пингвините. Изкуствените бетонни скали, скосените тераси и плиткото, занемарено на вид езерце бяха опасани с желязна ограда с остри шипове. Беше време за хранене. Някакъв млад мъж с шорти хвърляше риба на нетърпеливата тълпа от пингвини. Алтфелд застана до перилата на оградата редом с неколцина други зяпачи. Нямаше никакви признаци, че знае за опашката по петите му. След малко работникът взе празната си кофа и се изгуби нанякъде, а Алтфелд изглежда прецени, че е настъпило времето да отвори малката кесия и да започне да подхвърля на птиците от сребристите рибки в нея.

Вниманието на Флойд бе привлечено от Оже, застанала от другата страна на тясното ограждение на пингвините. Беше заобиколила дотам и някак бе успяла да се смеси с другите посетители. В този момент бе плътно притисната до оградата. И вместо да наблюдава Алтфелд, се взираше като хипнотизирана в птиците долу — с глупавите им черно-бели костюми, пляскащи перки и изражения на засегнато достойнство, даже когато се преобръщаха с коремите нагоре във водата или падаха заднешком в нея. Сякаш никога дотогава не беше виждала нещо подобно.

Флойд предположи, че едва ли имаха много зоологически градини в Дакота.

Зрителите започваха да се разпръскват и сега бяха останали само един или двама, между които и Алтфелд. Докато хвърляше на птиците последните парченца риба от кесията, ги гледаше с примиреното изражение на генерал, който се взира в чудовищния разгром на войските си.

Флойд и Оже приближиха до възрастния мъж.

— Хер Алтфелд? — каза тя.

Той се огледа рязко, изпусна кесията на земята и отвърна на английски:

— Не зная кои сте, но не биваше да ме следите дотук.

— Искаме само да ни отговорите на няколко въпроса — произнесе Флойд.

— Ако имах нещо за казване, вече щяхте да сте го чули.

Оже пристъпи по-близо.

— Аз съм Верити — обади се тя. — Сюзан беше моя сестра. Убиха я преди три седмици. Известно ми е, че сте си кореспондирали с нея за договора с леярни „Каспар“. И смятам, че убийството й има общо с предмета на този договор.

— Не мога да ви кажа нищо и за договора.

— Но ви е известно за какво говорим? — попита Флойд. — Знаете, че нещо в него не е било както трябва.

Мъжът отговори тихо:

— Поръчка от скулптор. Нищо специално.

— Не го вярвате, дори и да излиза от собствената ви уста — намеси се Оже.

— Искаме да научим единствено — каза Флойд — къде са били изпратени предметите. Дори адресът е достатъчен.

— Даже и да исках да ви кажа — а аз не искам, — тази информация вече не съществува.

— Не пазите ли някъде данните за минали поръчки? — попита Оже, повдигайки вежда.

— Документацията ни… беше унищожена.

Флойд препречи изгледа на Алтфелд към птиците.

— Но все нещо трябва да си спомняте.

— Никога не съм си поставял за цел да запаметя тези подробности.

— Защото някой ви е наредил? — поинтересува се Оже. — Така ли се случи, мистър Алтфелд? Някой упражни ли натиск върху вас да не обръщате прекалено голямо внимание?

— Договорът беше доста сложно изработен. Разбира се, че му обърнах голямо внимание.

— Дайте ни нещо — каза Флойд. — Каквото и да е. Само приблизителния район в Париж, закъдето е трябвало да замине една от сферите. По-добре е от нищо.

— Не си спомням.

— Обсъждали ли сте някога предназначението на тези сфери? — настояваше Флойд.

— Както казах, беше поръчка от скулптор. — Гласът на Алтфелд ставаше все по-напрегнат. Изражението му навеждаше на мисълта, че е готов да избухне всеки момент. — По това време леярни „Каспар“ изпълняваха още доста други договори. Стига да следвахме спецификациите, нямаше нужда да се интересуваме от по-нататъшната употреба на предметите.

— Но сигурно сте били любопитен — каза Флойд.

— Не. Не проявявах каквото и да е любопитство.

— Ние мислим, че сферите може би са били част от оръжие — обади се Оже. — Или най-малкото резервни части с военно приложение. Същата мисъл вероятно е хрумнала и на вас. Това не ви ли накара поне за момент да спрете и да размислите?

— Предназначението на предметите спадаше към интереса на митниците.

— Хубаво се измъквате — отбеляза Флойд.

Алтфелд го погледна.

— Ако бяха възникнали допълнителни въпроси, експортът на предметите щеше да бъде спрян. Бяха доставени, така че проблемът не беше наш.

— И това снема вината от вас, нали така? — попита Флойд.

— Съвестта ми е чиста. Ако това е проблем за вас, поднасям извиненията си. Ще ми позволите ли сега да наблюдавам на спокойствие пингвините?

— Договорът е бил част от нещо лошо — каза Оже. — Не можете да си измиете ръцете толкова лесно.

— Какво правя с ръцете си — отвърна Алтфелд — си остава изцяло моя работа.

— Кажете ни какво знаете! — настоя Флойд.

— Знам, че трябва да престанете да задавате въпроси и да се откажете. Напуснете Берлин и се върнете обратно там, откъдето сте дошли. — Той огледа Оже: — Акцентът ви не ми е познат. А обикновено доста ме бива дори и с англоговорящи.

— Тя от Дакота — обясни Флойд, — но няма нужда да се тревожите за нея. Основната ви тревога в момента би трябвало да е проблемът, че рано или късно ще ми кажете кой ви е наплашил.

— Не ставайте смешен.

Вече бяха единствените посетители в близост до ограждението на пингвините. Флойд моментално съзря удалата се възможност, знаейки, че ще съжалява за стореното, ала и с пълното съзнание, че нямаше друг начин да изтръгнат нещо полезно от Алтфелд. Той се хвърли напред, улови го за яката на шлифера и го блъсна по посока на перилата. Гърбът на Алтфелд се стовари в оградата, изкарвайки дъха му.

— А сега ме слушай sehr gut14 — произнесе Флойд. — Не съм нетърпелив човек. Обикновено не постъпвам така. Всъщност обикновено съм доста разбран. — Алтфелд започна да се гърчи, като безуспешно опитваше да се измъкне от лапите му. — Само че проблемът е там, че един от приятелите ми здравата е загазил.

— Не познавам никакъв ваш приятел! — едва успяваше да си поеме дъх Алтфелд.

— Не съм казвал, че го познаваш. Но този твой договор — същият, за който не ти се разговаря — е свързан с неприятностите на приятеля ми. Освен това е свързан със смъртта на сестрата на мис Оже. Това прави двама души, които искат да се доберат до истината и само един, застанал на пътя им.

— Пуснете ме — каза Алтфелд. — Тогава може и да проведем разумен разговор.

— Не го наранявай, Уендел — обади се Оже.

Флойд се огледа: още нямаше други зяпачи. Продължи да държи Алтфелд прикован към перилата.

— По-разумно от това няма. А сега защо не ми разкажеш за хората, които са ти поръчали изработването на сферите?

— Няма да ви кажа нищо повече, освен че е най-добре да си имате възможно по-малко работа с тях.

— А! — произнесе Флойд. — Имаме напредък… донякъде. — Той възнагради Алтфелд, като леко отслаби натиска, позволявайки му отново да стъпи на краката си. — Въпросът е, щом са толкова лоши хора, защо изобщо сте си имали вземане-даване с тях? Не е възможно леярните ви да са се нуждаели толкова спешно от поръчката?

Алтфелд се огледа, надявайки се някой да му се притече на помощ.

— Винаги сме приветствали допълнителната работа. Не сме се задържали толкова време в бизнеса, отхвърляйки поръчки.

— Дори ако са техническо предизвикателство? — попита Оже.

Той я изгледа вбесено, сякаш беше длъжна да се засрами от себе си, задето дори се обаждаше.

— В началото нямаше нищо необичайно. Договорът беше сравнително прост, като се вземе предвид каква ни беше работата. Приехме го с радост. Но колкото повече напредвахме, толкова повече се завишаваха изискванията за крайния продукт. Спецификациите се затегнаха, допускът за грешки намаляваше. Медно-алуминиевата сплав се отлива и обработва трудно. В началото дори не разполагахме с измервателни инструменти, способни да калибрират формата на предметите с необходимата точност. На всичко отгоре ни сервираха историята с криогенната суспензия…

— Криогенната какво? — прекъсна го Оже, а в главата й звъняха предупредителни аларми.

— Казах прекалено много.

Флойд улови още по-здраво Алтфелд за реверите и го повдигна, докато яката му не се закачи за шиповете на оградата. Остави го да виси:

— Само изостри апетита ми.

Алтфелд започна да се дави.

— На по-късен етап клиентът разкри, че сферите трябва да издържат на потапяне в течен хелий при температура малко над абсолютната нула. Това от своя страна създаде неизброими трудности. Оставете ме на мира!

— Звучи ми така, все едно от вас са поискали невъзможното — каза Флойд. — Защо просто не се отказахте от поръчката, след като подробностите постоянно са се променяли?

— Опитахме — отговори Алтфелд. — Чак тогава разбрах колко безмилостен е клиентът ни. Казаха, че няма начин да се измъкнем.

— А вие решихте, че блъфират?

— Да. После един от старшите управители — човекът, който бе водил последния кръг от преговорите — беше открит мъртъв в дома си.

— Убит? — попита Флойд.

— Пребит с тъп предмет до смърт в музикалната си стая. Беше се случило посред слънчев следобед, докато къщата била пред очите на свидетели. Не видели никой нито да влиза, нито да излиза. Поне никой, който би могъл да извърши убийството.

— Освен дете, може би — произнесе Флойд.

Алтфелд кимна мрачно и внезапно всичките му съпротивителни сили изтляха, сякаш беше потвърдил нещо, което отчаяно му се искаше да не е истина. Флойд усети промяната в гласа му. Като че ли част от Алтфелд се радваше, че има с кого да поговори, без значение колко ужасни щяха да бъдат последиците.

— По време на заключителните дни от изпълнението на договора, докато проверявахме и изпращахме сферите по предназначение, виждах деца навсякъде из фабриката. Следваха ме, където и да отидех. Винаги бяха наблизо, винаги някъде в периферното ми зрение. Но откакто фабриката изгоря, не съм виждал нито едно. Надявам се, когато си замина в гроба, все още да мога да кажа същото.

— Плашеха ли ви? — попита Оже.

— Веднъж се озовах достатъчно близо до едно от тях, за да го погледна в лицето. Преживяване, което се надявам никога да не се повтори.

Оже се наведе по-близо до него:

— Разбирам защо се страхувате от тези деца, мистър Алтфелд. Прав сте. Те са много опасни и са напълно способни да убият човек, за да защитят интересите си. Но ние не работим за тях. Всъщност дори правим всичко по силите си, за да ги спрем.

— В такъв случай сте дори още по-глупави, отколкото си мислех. Ако имате някакъв ум в главата си, веднага ще изоставите случая.

— Искаме само адреса — заяви Флойд. — Някаква следа. Нищо повече. След това никога повече няма да чуеш за нас.

— Но ще чуя от тях.

— Ако ни помогнете, тогава може би ще ги спрем, преди да са успели да се доберат до вас — обади се Оже.

Алтфелд изпусна къс, приличащ на кудкудякане звук, сякаш думите й бяха най-неубедителното уверение, което някога бе чувал.

— Поне ни кажи къде произведохте сферите? — попита Флойд.

— Няма да ви кажа нищо. Щом сте намерили мен, сигурен съм, че можете да продължите разследването си и без моята помощ.

Флойд откри в себе си допълнителна сила, за която дори не бе подозирал, и издигна още по-високо мъжа, за да откачи яката му от шиповете. Премести ръце надолу, улови Алтфелд за кръста, след което го повдигна, докато горната част на тялото му увисна над оградата и празното пространство над обиталището на пингвините.

Алтфелд издаде приглушен вик от ужас, когато центърът на тежестта му започна да се измества назад.

— Кажи ми — изсъска Флойд, — кажи ми, или ще те пусна.

Оже се опита да го издърпа от Алтфелд, ала вече му беше дошло до гуша от лъжи и увъртане. Не го беше грижа колко се страхуваше този човек, колко невинна роля бе изиграл в цялата конспирация. Интересуваше го единствено Кюстин и онова, което бе накарало Оже да се събуди с писъци.

— Адресът, негоднико! Дай ми го, или ще нахраня птиците с теб!

Алтфелд едва си поемаше дъх, сякаш получаваше пристъп. Той едва успя да процеди:

— Петнайсет… сграда номер петнайсет.

Флойд го свали на земята и го остави да стъпи долу, облегнат на перилата.

— Добро начало.

По времето, когато се върнаха в хотела, вече беше прекалено късно да отидат до индустриалния квартал, където се намираха леярните.

— Ще хванем такси дотам още утре сутринта — каза Флойд. — Дори и да не открием някой, с когото да поговорим, все ще успеем да открием нещо, останало след огъня.

— Алтфелд не ни каза всичко — произнесе Оже. — Не зная какво, но не сподели всичко с нас.

— Мислиш ли, че му е било известно нещо за Сребърен дъжд?

— Не, сигурна съм, че няма как да е запознат. Както казах, тук просто не разполагат с необходимите мощности за производството му. Металните сфери са част от нещо друго.

— Но вероятно са свързани по някакъв начин — допълни Флойд. — Може би трябва пак да посетим Алтфелд, да видим дали не можем да изстискаме още нещо от него?

— Най-добре да го оставим на мира — отговори Оже. — Приличаше ми на обикновен изплашен старец.

— Винаги са такива.

— Може би просто няма какво повече да ни каже — продължи тя, надявайки се да отклони Флойд от идеята да измъчва допълнително възрастния мъж.

— Обаче все някой трябва да знае нещо повече. Алтфелд трябва да се е занимавал с договорите, но който е ръководел фактическата изработка — човек от работилниците, — вероятно има по-добра идея за какво са били онези сфери, ако изобщо са успели да ги калибрират правилно.

— Не съм сигурна.

— Утре рано сутринта ще отидем на мястото на фабриката и ще видим дали можем да научим нещо повече. Ако се натъкнем на нови следи, ще ги последваме. Каза, че разполагаш с достатъчно пари, за да изкараме известно време в хотела, нали?

— Да — отговори тя, — но не можем да останем вечно. Или поне аз не мога. Във вторник трябва да съм в Париж. Това означава, че трябва да хвана нощния влак утре вечер.

— Защо бързаш толкова? Пристигнахме едва днес сутринта.

— Просто трябва да се върна в Париж. Може ли засега да оставим темата?

Излязоха да вечерят в седем, взимайки S-бана15 до „Фридрихщрасе“, след което се върнаха пеша назад покрай Шпрее, докато не откриха поредица от сгушени ресторанти недалеч от обновения Райхстаг. Хапнаха добър къривурст и шоколадова торта, след което послушаха как двойка възрастни баварци се опитват да си припомнят имената на всичките си деветнадесет внуци.

По-късно двамата тръгнаха наслуки из улиците, докато Флойд не чу от някакъв приземен прозорец да се разнася музика: цигански джаз с китари, от онзи вид, който напоследък все по-рядко чуваше в Париж. Предложи на Оже да послушат половин час, преди отново да се върнат в хотела. Спуснаха се сред дима и светлините на бара, потапяйки се във внезапния взрив от музика. Флойд поръча на Оже чаша бяло вино и един малък коняк за себе си. Отпи от питието си, наслаждавайки се, доколкото можеше, на групата. Бяха квинтет, с тенор саксофон, пиано, контрабас, барабани и китара. Свиреха „Една нощ в Тунис“. Китаристът си го биваше — задълбочен на вид младеж с очила с дебели стъкла и пръсти на хирург, — ала останалите трябваше още да посвирят. Поне си имаха група, помисли си печално той.

— Харесваш ли такава музика? — попита той Оже.

— Не особено — отвърна срамежливо тя.

— Не са зле. Китаристът им си го бива, но не трябва да се застоява с тях. Нямат бъдеще.

— Ще приема думите ти на вяра.

— Значи не харесваш джаз, или поне не този вид джаз. Няма проблем. Светът е голям, всеки с предпочитанията си.

— Да — кимна Оже, сякаш в думите му имаше някакъв дълбок смисъл. — Така си е, нали?

— Каква музика харесваш тогава?

— Имам проблем с музиката.

— Всякаква ли?

— Всякаква — отговори тя. — Не различавам тоновете. Просто това не означава нищо за мен.

Флойд довърши коняка и си поръча още един. Групата тъкмо подхващаше измъчена версия на „Някой, който да бди над мен“. Във въздуха висеше цигарен дим на замръзнали извивки, като странен, безцветен облачен залез.

— И Сюзан Уайт е била такава — каза той.

— Каква?

— Бланшар спомена, че не я е чувал да слуша музика.

— Не е някакво голямо престъпление — отвърна Оже. — И откъде е можел да знае какво прави в свободното си време тя? Едва ли я е следвал навсякъде.

— В стаята си имаше радио и грамофон — обясни Флойд, — но никога не са я чували да слуша музика на тях.

— Не прави от мухата слон — каза Оже. — Казах само, че аз не различавам тоновете. Не знам всичко за Сюзан Уайт.

— Да изчезваме оттук — Флойд стовари на плота чашата си. — От дима ми се насълзяват очите и не искам някой да си помисли, че музиката има нещо общо с това.

Взеха влака обратно до хотела и учтиво си пожелаха лека нощ. За Флойд беше диванът. Настани се на него по риза и панталони, завит с допълнителното одеяло за по-топло. Водопроводът свири металическата си симфония до три през нощта. Наблюдаваше през пролуката между завесите как цифрите в основата на монумента с Еверест изгасват и отново се появяват и мислеше за спящата Оже — колко малко знаеше за нея и колко още му се искаше да научи.