Вековен дъжд

Шестнадесет

Оже затвори вратата след себе си, притискайки чантата и тенекиената кутия към гърдите си така, сякаш всеки момент можеха да отлетят. На площадката пред кантората на детектива стоеше силно гримирана старица и я наблюдаваше с хитър поглед през тежките сиво-сини воали дим от цигарата й. Не каза нищо, ала изразът на лицето й бе едновременно обвинителен и изпълнен с безразличие, сякаш в живота си бе виждала всички възможни грехове и отдавна бе престанала да се тревожи за тях. Очите й за момент отскочиха към тенекиената кутия в ръцете на Оже, след което се разфокусираха, губейки и последната злонамереност, която дотогава се колебаеше в тях. Оже се канеше да тръгне по стълбите за долния етаж, когато забеляза, че друга жена — далеч по-млада от първата, с черна коса, привързана отзад с червен шал на точки — е застанала на колене и мие стъпалата.

Жената вдигна очи в момента, в който Оже се канеше да мине покрай нея.

— Моля — каза тя, като кимна към черните решетки от ковано желязо около асансьорната шахта в средата на витото стълбище.

Благодарна, че асансьорът вече бе там и я чакаше, Оже пристъпи вътре и затвори сгъваемата дървена решетка зад себе си, след което натисна бутона за партерния етаж. Асансьорът се помести с пъшкане и нетърпелив вой и започна да се спуска, ала едва изминал един етаж, внезапно се закова разтърсващо точно на границата между двете площадки. Оже изруга и отново натисна бутона, ала асансьорът отказа да помръдне. Тя опита да отвори насила сгъваемата решетка, ала по всичко изглеждаше, че се бе самозаключила.

— Ей! — извика тя — Някой може ли да ми помогне? Заседнах.

Чу как чистачката каза нещо, но й прозвуча по-скоро съчувствено, отколкото окуражително. Оже натисна още веднъж бутона — отново без особен ефект. Изведнъж я връхлетя кристално ясната мисъл, че може да остане в заседналия асансьор с часове, докато най-после някой техник не се появи изнервен, особено днес, в събота, за да отстрани повредата. Ако изобщо някой се сетеше да му се обади, което пък само по себе си щеше да бъде цяло чудо. Тя отново извика — ако чистачката не можеше да й помогне, или да я разбере, поне би могла да извика Флойд. Този път обаче не последва дори отговор.

Измина цяла минута, без нищо да помръдне. Чуваше единствено учестеното си дишане и спорадичното металическо потракване, когато под силата на собствената й тежест асансьорната клетка се полюляваше на носещите въжета. Сградата като че бе напълно изоставена.

Чу как някъде високо над нея се затваря врата, след което нечии бързи стъпки се чуха надолу по стълбите. Стъпките се ускориха и се превърнаха в глухи удари, сякаш някой прескачаше по две или три стъпала наведнъж. Оже се взря през мрежата на тавана на асансьора и видя, че по стълбите точно над нея преминава нечия тъмна фигура. Преди да успее да извика още веднъж, фигурата беше отминала с отскоци надолу и поемаше към следващия етаж, а малко по-късно вече излизаше на улицата. Беше успяла да я зърне само за миг, но така и не бе смогнала да различи чертите на лицето на човека. Знаеше единствено, че бе облечен в палто с високо вдигната яка и носеше ниско прихлупена филцова шапка. За момент си зададе въпроса дали не може да е бил Флойд, но почти веднага отхвърли абсурдната мисъл.

Секунда по-късно асансьорът се пробуди към живот и продължи спускането си надолу. Спря на следващата площадка и за да не поема излишни рискове, Оже отвори вратата и продължи пеша. Стиснала кутията още по-здраво, мислено се поздрави, когато най-после излезе на дневна светлина. По някакъв начин се чувстваше далеч по-сигурна на открито, колкото и нелогично да беше това.

Огледа улица „Драгон“ нагоре и надолу, но не се забелязваше и следа от тичащия човек. Всъщност нямаше никакъв знак за нещо нередно. Улицата си оставаше също толкова сънлива и притихнала, както по време на идването й, но тук-там се виждаха минувачи, така че дори някой да се опиташе да се изпречи на пътя й, знаеше, че най-малкото можеше да разчита на помощта на един или двама очевидци от магазина за конско месо на приземния етаж в сградата на Флойд.

Малко по-надолу по улицата Оже спря под навеса на отдавна затворен магазин за трикотаж и нетърпеливо отвори кутията. Във вътрешността й, точно както бе забелязала още в кантората, имаше пачка документи, прихванати с ластик. Прибра пачката в чантата си. Кутията вече не й трябваше, така че я напъха сред купчината кашони, които се бяха натрупали в единия ъгъл до вратата на магазина.

Отново тръгна по улицата, докато не достигна южния й край, където пресичаше улица „Севр“, водеща към далеч по-оживената улица „Рен“. По времето, когато достигаше ъгъла, чу как зад гърба й някаква кола запали. Докато поемаше на север по „Рен“, рискува да хвърли един поглед назад точно навреме, за да забележи решетката на колата, излизаща на същата улица. Автомобилът се понесе напред, и се изравни с нея, ала блестящото слънце върху стъклото й попречи да огледа добре шофьора. Оже ускори крачка и когато отново си позволи да погледне, от колата нямаше и следа. Покрай тротоара обаче имаше прекалено много подобни автомобили, така че едва ли за шофьора би било проблем да паркира и да се изгуби сред тях.

Оже продължи по улица „Рен“, като от време на време се опитваше да спре такси. Ала дали защото часът от деня не бе подходящ, или имаше някаква чисто парижка особеност, която все още не бе усвоила, такситата просто я подминаваха като вихрушки от черен метал и хромирана ламарина, оставяйки я да мърмори ядно под нос. Оже хвърли още един поглед назад и този път й се стори, че отново вижда колата, придвижваща се почти със скоростта на пешеходец, ала още преди подозренията й да са се оформили напълно, автомобилът просто зави и се скри в една от страничните улички.

Оже се смъмри мислено. Започваше да става параноична, също като измислената персона на Сюзан Уайт. Номерът беше да оценява събитията от гледната точка на Флойд. Детективът нямаше как да знае за значимостта на документите от кутията. Историята й бе правдоподобна и Флойд не разполагаше с каквато и да е причина да се съмнява в думите й. Дори самата Сюзан Уайт беше споменала, че сестра й ще дойде да прибере вещите й.

Все така нервна, но като се стараеше с всички сили да запази присъствие на духа, Оже осъзна, че се бе озовала пред входа на метростанция „Сен Жермен дьо Пре“. Предпочиташе бързината и удобството на таксито, но и метрото щеше да й свърши същата работа. Потърси пари в чантата си. Все още не бе напълно сигурна в стойността на монетите, но някак успя да си купи билет за отиване. По времето, когато излизаше от въртележката, на перона спираше мотриса.

Оже се качи в един от вагоните и тръгна по дължината му, докато вратите се затваряха и влакът потегляше леко напред. Намери свободно място до две млади жени, забили глави в модните си списания. Метрото се гмурна в тунела и пое на юг, след което отново забави, навлизайки в метростанция „Сен Сюлпис“, чиито стени бяха покрити с избелели червеникавокафяви реклами на парфюми, дамски чорапи и тютюн. Хората слизаха и се качваха, а Оже внимателно ги наблюдаваше, търсейки някой, който би й заприличал на Флойд или на фигурата, която я бе задминала по стълбите. Никой не й направи впечатление и докато влакът отново се губеше в мрака на тунела, тя си позволи за момент да се отпусне. След около минута или повече забавиха отново, навлизайки в метростанция „Сен Пласид“, където Оже за пореден път проследи слизащите и качващите се пътници. Този път обаче не толкова напрегнато и по-скоро с умерено любопитство, насочено към личния живот на тези нищо неподозиращи затворници. Някъде по това време забеляза жената, която тъкмо слизаше от влака два вагона преди нейния. Имаше изключително красиво лице, обрамчено от гарвановочерна коса и й отне известно време, докато най-сетне успя да я свърже с момичето, миещо стълбите на улица „Драгон“. Беше свалила престилката и шала, но чертите на лицето й бяха същите. Вместо да се насочи към изхода, жената тръгна покрай влака, докато достигна до вагона непосредствено до този на Оже и влезе в него точно преди вратите да изсъскат, а влакът да се втурне обратно към тъмнината.

Оже притисна ръчната чанта още по-здраво към стомаха си, устоявайки на желанието да я отвори и да се увери, че документите все още са на мястото си. В този момент влакът забавяше при метростанция „Монпарнас“. Оже стана и се приближи до вратата още преди да са спрели напълно и облекчено видя, че заедно с нея навън излезе тълпа от народ, който я обгърна и подхвана като перце в бързеите си към коридорите, покрити с плочки и стълбите, водещи към линия номер шест. Забърза се, за да излезе пред всички. През цялото време стискаше чантата плътно до себе си като живо същество, нуждаещо се от закрилата й. Докато изкачваше стълбите, тя хвърли поглед назад и видя чернокосата жена някъде там, ала почти изгубена сред морето от лица и шапки на останалите пътници. Линия номер шест се движеше над земята и когато Оже най-после излезе на дневна светлина, с радост забеляза, че влакът вече е пристигнал и всеки момент се кани да потегли. Затича се да го хване и едва не се препъна в болезнено неудобните си обувки, но с последни усилия успя да се промуши през затварящите се врати. Докато влакът се отдалечаваше, а Оже едва смогваше да си поеме дъх, успя да види, че чернокосата жена стои на перона.

Оже погледна часовника си. Беше малко преди десет. От момента, в който бе влязла в кантората на детектива, бе изминал едва час.

Флойд вдигна телефона още при първото иззвъняване.

— Грета?

— Аз съм — потвърди тя, звучейки така, сякаш едва си поема дъх.

— Изгубих я — каза Флойд. Намираше се в тъжната затъмнена стая за гости в Монпарнас. Софи беше горе заедно с Маргьорит, а в къщата се усещаше типична за неделя сутрин атмосфера, въпреки че все още беше едва събота. — Очаквах, че ще хване такси веднага щом излезе от кантората. Но продължи пеша и нямах никакъв шанс да я следвам прекалено дълго с колата, без да стане подозрителна. Едва ли успя да ме разпознае, но не исках да поемам излишни рискове. По-добре беше този път да я изпуснем. Все още имам известни надежди, че може да се върне при апартамента на Бланшар.

— Наистина ли смяташ, че пак би отишла там?

— Може да има недовършена работа, особено след като прегледа съдържанието на кутията.

— Съгласна съм, възможно е. Но все още не сме я изпуснали. Зная къде е отседнала.

Лицето на Флойд светна. От време на време в ръцете му, като подранил коледен подарък, изпадаха и добри новини.

— Успяла си да я проследиш?

— Не точно — каза Грета. — Следвах я пеша, докато стигна до метростанция „Сен Жермен“. Спотаих се в сенките, докато си купуваше билет, после купих един и за себе си, докато тя се насочваше към влака. Качих се заедно с нея, като се уверих, че не сме в един и същ вагон, но го смених на „Сен Пласид“, а малко по-късно я последвах, когато на „Монпарнас“ се прехвърли на линия номер шест. За щастие познавам тази метростанция доста добре: прекарала съм по-голямата част от детството си в прехвърляне на линиите там. Видях в каква посока се насочва, но въпреки всичко успя да ме изпревари и да се качи на един от влаковете, преди да достигна перона.

— И тогава си я изгубила.

— За не повече от минута-две. Хванах следващия влак от „Монпарнас“. Движех се в западна посока с надземна линия номер девет; оттам се открива добра гледка към улиците долу, така че си държах очите отворени на четири. В крайна сметка това ми помогна. Видях я да се отдалечава от метростанция „Дюплекс“, точно когато забавяхме. Слязох от влака и се спуснах по стълбите на бегом, след което я следих по целия път до дома, като внимавах да не се приближавам на повече от една пресечка от нея.

— Впечатлен съм — каза Флойд. — Стори ли ти се подозрителна? Дали е забелязала, че я следиш?

— Не мога да чета мисли, Флойд, но ми изглеждаше доста по-спокойна в сравнение с преди. Предполагам, че след като е сменила линиите, е решила, че е успяла да заблуди евентуалните си преследвачи.

— Някой ден ще направим от теб отличен детектив, само почакай. — Флойд взе бележника и писалката си. — Къде е отседнала?

Грета му продиктува адреса на един хотел на булевард „Емил Зола“. Беше съвсем наблизо до метростанция „Дюплекс“. Обаждаше му се от бирария, често посещавана от излизащи от смяна работници от съседната фабрика на „Ситроен“.

— Но не мога да ти кажа в коя стая е, нито колко препечени обича филийките си сутрин. Освен това няма как да остана тук цял ден.

— Няма да се наложи. Ще бъда там до час.

— Не можеш ли да дойдеш по-рано?

— Мен също ме следят, помниш ли? — каза Флойд.

— Някое от онези ужасни деца? — попита изнервено тя.

— Не, палячовците на Белиар. Проследиха ме до Монпарнас. Мисля, че ще успея да ги разкарам, ако пресека реката на два пъти, но ще ми отнеме известно време. Не искам да решат, че Верити Оже представлява интерес за мен. Ако това се случи, ще последват доста неудобни въпроси.

— Какви „неудобни въпроси“?

— От онзи вид, от който забогатяват зъболекарите.

— Идвай възможно най-бързо. Не искам да се забърквам повече, Флойд. Никога не ми е харесвала идеята да играя ролята на момиче-детектив и не съм на заплата при теб.

— Свърши добра работа — каза Флойд, докато тя затваряше. Остави слушалката и се зае да планира пътя си през Париж. Налагаше се да включи колкото е възможно повече изненадващи завои.

Оже влезе в стаята си и я заключи, а после се хвърли изтощено на леглото, усещайки как я връхлитат едновременно внезапно облекчение и надмогващо изтощение.

Затвори очи за няколко минути, след което отиде до тревистозелената мивка и напръска лицето си със студена вода.

— Не се отпускай — произнесе на висок глас. — Трудната част може да е приключила, но ти предстои да се добереш до портала. Не се оставяй на самодоволството, Оже. И не си говори сама. Това е първият признак за полудяване.

Свали ужасните си парижки обувки и се обади на рецепцията за кана кафе. Малко по-късно отново се обади и поиска да я свържат с външен номер.

— Един момент, мадам.

Някой вдигна на третото позвъняване и произнесе на развален френски:

— С кого разговарям?

— Обажда се Оже — отвърна тя.

— Много добре — заяви Авелинг, преминавайки на английски. — Взе ли…

— Да, у мен са. Можете ли да се свържете с Калискан?

— Опасявам се, че е невъзможно. — Авелинг се намираше в тайната квартира, стая, която бяха взели под наем само на няколко минути пеша от „Кардинал Льомоан“. Между повърхността и подземните зали нямаше директна връзка. — Имаме известни технически затруднения с тунела.

— Кажи ми, че не е нещо сериозно.

— Работим по въпроса. Не се случва за пръв път. Вероятно до няколко часа отново ще бъде стабилен. Двете неща нямат нищо общо.

— Кое е второто?

— Не му мисли много.

— Искам да знам, надменен… — тя се опита да го обиди, търсейки нещо подходящо в обичайния си репертоар, но сякаш между мозъка и устата й съществуваше невидима, но осезаема преграда.

— У дома имат политически неприятности — прекъсна я Авелинг, преди Оже да е измислила нещо. — Офанзивата на слашърите, която всички очаквахме, е започнала. Но не се оставяй тази мисъл да те тревожи излишно. Просто донеси кутията и остави на нас да тълкуваме положението. Много сме доволни от начина, по който се справяш досега. Ще бъде жалко да развалим всичко постигнато дотук, не мислиш ли?

— Мога просто да изгоря документите — напомни му Оже. — Или да ги захвърля някъде, където никой никога няма да се сети да ги потърси. Какъв е проблемът?

— Предпочитаме да ни ги предадеш. Така ще бъдем сигурни, че нищо не се е объркало.

— Мога да дойда при портала — обясни тя, — но не съм убедена, че в момента това е най-добрата идея. Почти съм сигурна, че някой ме проследи дотук от кантората на детектива.

— Кой?

— Някой, който работи за него, струва ми се. Оказа се изключително отзивчив и ми предаде кутията веднага. Сега, като се замисля, смятам, че е възнамерявал да ми пусне опашка още от самото начало.

— Някакъв обикновен местен детектив?

— Да, същият, за който ти споменах, след като разговарях с Бланшар.

— Вероятно е станал малко по-любопитен от обичайното. Постарай се да го разкараш, но не се безпокой излишно.

— Тук се случват далеч повече неща, отколкото ми казахте.

— Слушай ме внимателно — нареди Авелинг. — Сега е точно десет и четиридесет. Свери си часовника.

— Готово.

— Точно по обяд ще прекъснем за две минути захранването на релсите, минаващи през метростанция „Кардинал Льомоан“. Ще те чакам в тунела, на вратата, и по разбираеми причини не е добра идея да закъсняваш. Никакви извинения, Оже — всички разчитаме на теб. Ще се видим след осемдесет минути. Носи документите.

Тя не отговори.

— Ще бъдеш ли там? — попита Авелинг.

— Да — отвърна тя. — Разбира се, че ще бъда.

От румсървиса почукаха. Тя затвори телефона, отиде до вратата и я открехна само колкото позволяваше предпазната верига, преди да позволи на момчето да влезе и да остави каната с кафето на масичката до леглото. Даде му щедър бакшиш, след което заключи и отново окачи веригата. Кафето бе започнало да изстива, но беше далеч по-добре от нищо. Наля си една чаша, прибави захар и мляко и почти я беше преполовила, когато най-после усети как започва да се отпуска и да възвръща самообладанието си.

Определено не й казваха всичко. Предполагаше, че подозрението през цялото време не я бе напускало, но сега бе напълно сигурна. Освен това имаше нещо друго, нещо още по-тревожно, което не я бе оставяло на мира още откакто за пръв път бе научила за участието на Сюзан във всичко това.

Защо Уайт бе споменала специално нейното име, след като познанството им се ограничаваше единствено до няколко случайни срещи? Оже можеше да разбере защо Сюзан е изпитвала безпокойство за собствената си безопасност дотам, че да повери документите за съхранение на друг, за да не попаднат в грешните ръце. Разбираше и нуждата някой от другата страна на портала да дойде и да ги прибере. Но защо точно тя? Разбира се, разполагаше с необходимите познания за историята на града, но трябваше да има и някакво по-сносно обяснение. На пръв поглед изглеждаше така, сякаш Сюзан си играеше с нея от гроба, принуждавайки я да върши опасни задачи от чиста професионална злоба. Но двете бяха по-скоро хладнокръвни съперници, отколкото врагове — без излишна взаимна неприязън. Всъщност доста си приличаха.

Значи трябваше да е нещо друго. Уайт беше умна и пресметлива — не би предприела нищо, без да има конкретна причина. И единственото обяснение, което хрумваше на Оже — единственото, което изглеждаше достатъчно приемливо, като се вземеше предвид какво й бе известно за Сюзан, — бе, че ставаше дума за доверие.

Оже беше аутсайдер. Имаше вземане-даване с Калискан — това поне беше неизбежно в рамките на Института по старините, но двамата не бяха точно първи приятели. По-важното беше, че тя не е част от операцията на Авелинг. Само преди малко повече от седмица дори не беше подозирала за 32. Което пък значеше, че в някакъв момент Уайт бе решила, че не може да има доверие на Авелинг и компания.

„На всички тях ли обаче?“ — запита се Оже. Или просто беше заподозряла, че някъде в организацията има някой, на който не може да се има доверие?

Оже предпочиташе втората хипотеза. Звучеше й по-смислено в сравнение с идеята, че цялата организация, от Фобос до 32, е компрометирана. Ако случаят беше такъв, със сигурност щяха да намерят начин да не намесват външен човек, без значение колко проблемна би се оказала задачата.

Оже обмисляше онова, което вече и сама бе научила. Всички бяха на мнение, че в документите има нещо ценно. Сюзан Уайт дори се бе постарала да ги предаде в сигурни ръце и да уреди завръщането им през портала. Калискан, Авелинг и останалите на Фобос изглежда също смятаха, че документите си струват риска, иначе никога нямаше да предложат на Оже да дойде да ги вземе. Освен това имаше още някой, който ги възприемаше по този начин: онзи, който бе убил Сюзан Уайт, а сега и Бланшар. Независимо кой беше той, очевидно нямаше особено желание документите да се озоват на Фобос. Което пък навеждаше на мисълта — стига въображението й да не се развихряше прекалено много, — че човекът или хората, извършили двете убийства, по някакъв начин бяха свързани с тези документи.

Това водеше до един-единствен въпрос: какво имаше в самите тях?

Тя извади връзката от ръчната си чанта и започна да подрежда документите върху кафеникавочервената покривка на леглото, докато най-сетне не го покри изцяло. Сега просто стояха пред нея, подредени по начина, по който бяха стояли в кутията.

Оже отстъпи от леглото и огледа наследството на мъртвата жена.

— Говори, Сюзан — произнесе. — Подскажи ми за какво става дума тук.

Наля си втора чаша кафе, прибави сметана и захар и отново се настани в края на леглото. Започна да пренарежда документите, издирвайки някаква неуловима, но значима по смисъл комбинация. Както и да ги разбъркваше обаче, не виждаше нищо по-специално. Освен ако не изпускаше нещо наистина незабележимо, вероятно съобщението си оставаше в съдържанието им. Никаква част от него не би представлявало интерес за местните. На някой можеха да се сторят ексцентрично подбрани, особено ако знаеше, че са принадлежали на американска туристка, но не се виждаше нито димящо оръжие, нито нещо в тях крещеше, че идват от друг свят. Всъщност в тях едва ли имаше информация, която всеки заинтересован да не може да открие в тукашните книжарници или библиотеки. Нямаше свръхсекретни планове или преснимани документи от 32; нищо дори бегло напомнящо, че Сюзан Уайт е била изследовател, пристигнал в Париж през квази-дървоядов проход от някоя безумно далечна точка на Млечния път.

Оже прегледа листовете още веднъж, за да се увери, че не изпуска нещо, но ако изключеше невидимите мастила, микрофилмите и всички останали обичайни хитрини, не забелязваше нищо чак толкова тревожно в колекцията, събрана от Сюзан. Следователно, ако попаднеха в чужди ръце, едва ли биха предизвикали сериозни неприятности. Впрочем дори беше по-вероятно да изхвърлят документите и да запазят тенекиената кутия.

Организацията на Калискан обаче бе провела рискована операция, за да възстанови тези документи. И по-специално бяха наблегнали на думата „връщане“. Не просто унищожаване. Не, Калискан ги искаше обратно, което значеше, че в случая смятаха самите документи за важни.

Знаеха, че Сюзан Уайт е по следите на нещо. Просто не бяха пожелали да кажат на Оже какво, за да не я изплашат. Беше постъпила глупаво, че не зададе повече въпроси за естеството на документите, преди да се съгласи да ги върне. Калискан и хората му бяха разчитали точно на това — че ще се хване за всяка сламка, за да избегне дисциплинарния трибунал. Вероятно още в началото им бе станало ясно, че няма да се замисли по-сериозно върху главната цел на операцията. Фактът, че се бяха оказали прави, че по толкова нелеп начин бе играла по свирката им, я караше да се чувства двойно по-глупаво.

— Верити — укори се тя. — Глупаво, глупаво момиче.

Поклати глава и отново насочи вниманието си към документите.

— Знаела си какво означава всичко това — продължи на глас, обръщайки се към въображаемото присъствие на Сюзан Уайт. Представяше си я наведена като самата нея над покривката от безобидни листове хартия. — Знаела си какво означава всичко това и ти е било известно, че заради него можеш да изгубиш живота си.

Оже се пресегна и взе най-голямата от картите. Чак сега й обръщаше по-специално внимание. Защо се бе озовала в колекцията, след като съвсем същите карти можеха да бъдат купени във всяка вестникарска будка на улицата? Почти идентична на нея имаше и сред картите, които Уайт вече беше прехвърлила през портала.

Тя я разгърна върху останалите документи, като внимаваше да не ги размести. Сега през половината легло лежеше политическа карта на Европа, върху която с тъмносиньо мастило бяха разчертани линии. Оже опита мастилото с нокът, също като Флойд, за да се увери, че не е част от печата. Линиите оформяха голяма буква „L“, чието ляво рамо се протягаше от Париж до Берлин, а другото от Париж до Милано. Трите града също бяха очертани с кръгове, а над линиите със ситни цифри бе отбелязано — Оже беше сигурна — разстоянието между тях в километри. Отвъд очевидното обаче, значението на всичко това си оставаше загадка. Какво толкова важно имаше в разстоянието между тези градове, че се налагаше картата да бъде изнесена от 32 на всяка цена, след като същата информация така или иначе вече беше налична в архивите у дома?

Оже сгъна картата, като внимаваше да не измачка тънката хартия, на която беше отпечатана. Докато я връщаше сред останалите документи, вниманието й бе привлечено от билет за влак. Беше за спален вагон до Берлин и бе закупен малко преди Сюзан Уайт да умре, но датата за отпътуване се падаше след смъртта й.

Тя плъзна поглед през останалите документи, търсейки връзката с Германия или Италия. Не след дълго очите й се спряха върху официално на вид писмо от промишлен концерн, развиващ дейността си в покрайнините на Берлин. Писмото беше отпечатано на качествена хартия с алена рекламна заглавка. Прясно инсталираният й немски впи зъби в текста и започна да го обработва с машинна експедитивност.

Беше отговор на по-ранно писмо — очевидно част от далеч по-обстойна кореспонденция, — касаещо поръчка на специализирано оборудване. От онова, което успяваше да сглоби от откъслечните данни, се разбираше, че договорът е включвал изливането на три големи метални сфери в леярни „Каспар“, Берлин. Писмото също така споменаваше за транспортирането и монтажа на алуминиевите сфери в Берлин, Париж и Милано заедно с прилежащите им части. Фактът, че сферите бяха големи и тежки се подчертаваше от вниманието, което се отделяше на доставката им. Операцията изискваше специална подготовка и явно не бяха намерили начин да ги транспортират по въздух, дори и като се вземеха предвид разстоянията, за които ставаше дума. В писмото се говореше за неизбежните трудности и повреди, както и че според инструкциите на „скулптора“, това щяло да се отрази на крайната цена.

„Метални сфери. Това пък какво общо имаше?“ — запита се тя.

Оже зарови из останалите документи, търсейки нещо допълнително около немския договор. Почти веднага се натъкна на внимателно нарисувана скица на сфера, окачена върху здрава лебедка с помощта на деликатни на вид тънки жици. Беше означен и диаметърът на сферата — три метра.

В този момент й се искаше да имаше достъп до историческите архиви на 31. Макар да не бяха изчерпателни, все пак щяха да й подскажат дали сферичните обекти бяха част от времевата линия на тяхната Земя. Може би някой амбициозен скулптор наистина беше поръчал изработката на подобни алуминиеви сфери, а Сюзан Уайт просто си бе извадила погрешните заключения. Оже нямаше как да разчита на това, но една такава невинна подробност можеше и да е преживяла Забравянето.

Ала дори случаят да беше такъв, напомни си тя, се намираха на 32, където времевата линия вече се бе отдалечила с двадесет години от хронологията на 31. Шансът някой скулптор да преследва едни и същ артистични проекти в толкова различни условия беше минимален. Същото важеше и за евентуална секретна военна операция или научен проект, провеждан от местните. Дори да имаше аналог на 31, беше крайно невероятно сходна инициатива да е била предприета в Европа на 32. Но не беше и немислим, наложи си да признае това. Ако съществуваше приемлива стратегическа стойност, нищо не пречеше това да се случи и на двете планети, независимо от политическия ландшафт. По-невероятно беше нещо да бъде изобретено първо на 32, особено ако зависеше от чисто технически способи. Научните познания за света на 32 едва-едва бяха помръднали от равнището на 1939-а.

Имаше, осъзна Оже, и една по-тревожна възможност: проектът, на който се бе натъкнала Сюзан Уайт, чисто и просто изобщо да не е свързан с местните.

В този случай обаче, кой го ръководеше? И какво бяха намислили? Все още не разполагаше с отговор на тези въпроси, но поне имаше чувството, че е на прав път. Почти виждаше как призракът на Сюзан Уайт кима, окуражавайки я изнервено, подканяйки я отчаяно да направи следващата невероятно очевидна дедуктивна стъпка.

Само че Оже бе изчерпала предположенията си.

Тя погледна часовника си. Беше почти единадесет, следователно й оставаше малко повече от час, преди да прекъснат захранването в метростанцията.

Забързано, но с безкрайно внимание, тя събра документите, загънати в лист хартия за писма, който намери на писалището, и отново ги прибра в чантата. Искаше й се да има време да прегледа по-подробно и останалите, но не можеше да си позволи този лукс. След като Авелинг я бе предупредил за нестабилността на тунела, изпитваше непреодолимо желание да потегли на път за дома. Колкото и омагьосващ да й се струваше този жив спомен за Париж, колкото и да й се искаше да разполага с всичкото време на света, за да го разгледа, нямаше желание да се превърне в негова затворница.

Оже отмести тънките завеси на прозореца. От времето на завръщането й в хотела бе започнало да ръми — лек октомврийски дъжд, който заглушаваше градските шумове и ги превръщаше в далечен намек за слабия сутрешен трафик. Остана за миг загледана към улицата долу, наблюдавайки минувачите, прескачащи локвите под тъмните си чадъри и лъскави дъждобрани. Не можеше да не гледа на тях като на живи същества, всяко едно със свой собствен вътрешен живот. Ала въпреки всичко, самото им съществуване си оставаше обикновен фалшификат.

Скелсгард беше оприличила този свят на моментна снимка, която поради някаква неясна причина бе продължила да живее във времето, защитена от бронираната черупка на АГС обекта. Нямаше как да отгатнат по какъв начин бяха направили снимката, нито дали някой на истинската Земя бе доловил дори за миг какво се случва с него… секундно прекъсване на мисълта, едва доловимо усещане за колективно дежа вю. Може би събитието просто бе отминало — незабелязано от никого.

Но от този момент нататък историята на двете планети се бе разклонила. Първоизточниците на копията от 32 бяха продължили с реалния си живот от плът и кръв в своята времева линия от историята на 31. Моментната снимка едва ли беше направена по-късно от май 1940-а, нито много по-рано, защото събитията на 32, водещи до инвазията през Ардените очевидно не се различаваха особено от тези на 31. Истинският свят, 31, малко по-късно бе потопен в катастрофална война. Мнозина от онези, които бяха уловени в снимката, със сигурност бяха намерили смъртта си в тази война или по време на злощастните, изпълнени с конфликти десетилетия след нея. Дори и по някакъв начин да се бяха промъкнали през историческите цепнатини и да бяха избегнали смъртта вследствие на куршум, болест или политически репресии, много от тях, независимо от всичко, щяха да водят живот, изпълнен с лишения поради бруталните условия в онези години.

Колкото и мрачен, колкото мизерен и трагичен да бе този живот обаче, те бяха изиграли ролята си съгласно верния сценарий. Докато животът на техните половинки на 32 беше поел по друг път. И почти всички, родени на този свят след разцепването на времевата линия, или нямаше да съществуват, или щяха да бъдат коренно различни хора на 31. Във всеки един смисъл тези хора живееха живот на заем.

За момент в ума на Оже изникна една противна идея. Колко по-просто би било, колко по-чисто, ако животът им никога не се бе състоял? Ако моментната снимка беше запазила само Париж и останалата част от света, но не и хората в тях? Ако всичко наоколо беше като една от онези снимки от XIX век, преекспонирани дотам, че хората се размазваха и изчезваха, сливаха се с фона на града, оставящи единствено призрачни следи от съществуването си?

Мисълта я накара да потрепери, но някак не успяваше да я изтрие от ума си.

Още веднъж хвърли поглед на часовника, взе си палтото и напусна хотелската стая. Докато излизаше със залитане през фоайето, все така несигурна в неудобните си обувки, портиерът я наблюдаваше с повдигната вежда. В този момент обаче телефонът на бюрото пред него започна да звъни и по времето, когато го вдигна и заговори в слушалката, вече беше забравил напълно за непохватната американка и очевидното й желание да излезе от хотела по възможно най-бързия начин.