Вековен дъжд

Двадесет

Оже спря такси на булевард „Сен Жермен“. По това време вече бе успяла да смени разкъсаното си зацапано палто със стигащ до средата на бедрото жакет и подходяща шапка, прихлупена ниско, за да прикрие почернялото й лице и разчорлена коса. Нямаше да издържи на един по-подробен оглед, но в спускащия се здрач трансформацията й бе задоволителна.

— Гара Север — каза на шофьора, преди да му покаже документите, които се изискваха, за да й позволят да прекоси реката. — Колкото можете по-бързо, моля.

Шофьорът измърмори нещо в смисъл, че не е вълшебник, но не след дълго вече бяха прекосили реката и се носеха през тесните улички на Маре, избягвайки сгъстяващите се вълни на вечерното задръстване. Оже се чувстваше изцедена. Имаше усещането, че е на ръба на бездънна пропаст, която всеки момент ще се протегне и ще я погълне. Отпусна глава на тракащия прозорец и с премрежени очи се загледа към светлините на витрините, неоновите реклами и стоповете на колите, подминаващи като изчезващи тирета в червено, бяло, леденосиньо и златисто. Градът й се струваше недосегаем и нереален като холограма; също толкова крехък, колкото стъклото, върху което бе отпуснала буза. Изкушаваше се да мисли за Париж по този начин. Нищо в него нямаше значение, повтаряше си тя, нищо от случващото се тук не можеше да има значение за нейния живот в Плетеницата. Нямаше никакъв смисъл да продължава разследването, започнато от Сюзан Уайт, защото резултатите от него така или иначе нямаше да се отразят на ситуацията у дома. Дори тук да се случеше нещо ужасяващо (а наистина не успяваше да се отърси от усещането, че опасността е неминуема), то едва ли щеше да бъде по-трагично от изгарянето на книга или в най-лошия случай — на библиотека, пълна с книги. 32 можеше и да бъде изгубена, ала само допреди месец дори не бе подозирала за нейното съществуване. Всичко и всеки, когото познаваше, щеше да продължи да живее необезпокоявано и само след няколко месеца обичайното й всекидневие, с неговите върхове и спадове, трудностите и кризите му, щяха да изтрият спомена, превръщайки го в далечен сън. Плюс това не всичко от 32 би било загубено завинаги, защото без съмнение голяма част от него вече беше проучена посредством документите и извлечените антики. И макар да подозираше, че е започнала да изпитва някаква симпатия към живеещите затворници тук, номерът беше да не забравя, че в действителност те не бяха истински мъже и жени, а захвърлени сенки на животи, които се бяха състояли преди повече от 300 години. Да ги съжалява беше все едно да изпитва съжаление за избелелите образи от някоя изгоряла фотография.

Оже усещаше как решимостта й се стопява с всяка изминала минута. Не искаше да се качва на нощния влак за Берлин, не и след като разполагаше с далеч по-простичката възможност да остане в Париж и да изчака завръщането на кораба. Бяха я изпратили тук да свърши определена задача и я бе довела до край по възможно най-удачния начин. Никой нямаше да я обвини, ако сега се откажеше, мислейки единствено за собствената си безопасност.

Таксито забави и отби на паркинга пред гарата. Докато чакаше да му платят, шофьорът не изгаси двигателя. За момент Оже не успя да помръдне, замръзнала в нерешителност. Запита се дали да не го помоли да обърне и да я откара в друг хотел някъде в града. Или пък можеше просто да следва предварителния си план, да хване влака и да замине за Берлин, навлизайки още по-навътре в Европа, по-навътре в 32. Само при мисълта за пътуването в гърлото й засядаше буца, сякаш я принуждаваха да пристъпи към ръба на височина, от която й се завиваше свят. Не беше обучена за такава мисия. Калискан я бе привикал, за да върне документите, но не и за да навлиза навътре в континента. Със сигурност имаше по-добре подготвени от нея хора за подобна операция…

Мисълта, че последното може би е вярно, я ужили като удар с камшик.

— Можеш да го направиш — произнесе сама на себе си, повтаряйки го като молитва.

Шофьорът се извърна към нея от седалката си, а космите по врата му се отъркаха в яката на ризата. Не го беше грижа колко време ще остане. Апаратът отчиташе.

— Ето — каза Оже, хвърляйки му няколко банкноти. — Задръжте рестото.

Минута по-късно крачеше под остъкления железен купол на гарата и се оглеждаше за билетно гише. Навсякъде гъмжеше от пътници, блъскащи се, заобикалящи се едни други, като скупчени сиви пчели, всяка със своята задача, несъзнаваща намеренията и въжделенията на онези до себе си. Отвъд тях търпеливо сумтяха влаковете, изхвърлящи струи бяла пара към покрива. Докато ги гледаше, един от нощните влакове потегли леко, насочвайки се към Мюнхен или Виена, или някой друг град надалеч в европейската нощ. Червените му задни светлини разливаха кръв по излъсканите повърхности на релсите.

Първо трябваше да се погрижи за най-важното. Оже най-после откри гишетата за билети и облекчено установи, че опашката пред това за международните линии беше далеч по-малка от другите. Вече бе взела решение, че дори и да не бяха останали места, ще се качи на влака, така или иначе, и ще намери начин да се справи с положението по пътя. Подкупът винаги си оставаше възможност, както и кражбата. Оказа се, че бяха останали кушетки за влака в седем часа — по-късно, отколкото й се искаше, но беше по-добре от нищо.

Тя подаде парите, а чиновникът почти не обърна внимание на почернелите й ръце и набити с мръсотия нокти. Подозираше, че чиновниците по тези места се бяха научили да не обръщат внимание на доста неща.

— Кой перон? — попита тя.

Чиновникът й обясни, като прибави и че влакът няма да бъде отворен за качване преди шест и половина.

Което означаваше, че има повече от цял час, докато станеше време за тръгване. Употреби първите двайсет минути в търсене на дамска тоалетна и отмиване на мръсотията от метрото. По времето, когато беше приключила, парчето карболов сапун бе почерняло, а във водата в умивалника сякаш се бе изкъпала цяла смяна миньори. Сега отново се чувстваше човешки, а след като се преоблече в дрехите на Грета, наблъсквайки в торбата собствените си изцапани дрипи, вече й се искаше да вярва, че едва ли някой ще успее да я разпознае. До заминаването на влака оставаше повече от час и за момент се изкуши да излезе от района на гарата и да потърси уединение в някое от близките бистра или бирарии. Не беше яла от сутринта насам и гладът започваше да я застига. Само че знаеше, че ако излезеше от гара Север, едва ли би имала куража да се завърне, без значение колко пари бе похарчила за леглото. Вместо това реши да се задоволи с ресторанта на гарата и сред огледалния лабиринт на сепаретата му откри идеална маса, откъде можеше да наблюдава кой влиза и излиза, без сама да попада пред погледите на хората. Поръча си сандвич и чаша вино и с всички сили си пожела стрелките на часовника в ресторанта да се завъртят по-бързо до шест и половина.

През стъклената врата на ресторанта, отвъд блъсканицата на пътниците, забеляза мъж в сив шлифер, застанал пред вестникарска будка. Докато търсеше дребни в джоба си, той се огледа като турист, попаднал за пръв път на гарата. Купи нещо от будката, обърна се с гръб към нея и побутна нагоре големите очила на носа си. После отвори вестника и се зачете в него. Не беше Флойд.

Храната на Оже пристигна. Тя подуши виното, изпи набързо половината чаша и за пръв път, откакто се бе събудила през този ден, позволи на спокойствието да се разлее из тялото й. Само след няколко минути щеше да се качи на нощния влак и да се отпусне в леглото си. Едва ли щеше да се окаже по-опасно, отколкото да остане в Париж — в крайна сметка разстоянието между нея и военните бебета щеше да нараства с всяка изминала минута. Щом се озовеше в Берлин, щеше да отиде на адреса на леярната от писмото и да разучи накъде води тази следа. Нямаше да поема излишни рискове или да прави нещо, което би могло да разкрие самоличността й. Дори единственото, което постигнеше, да бе просто да огледа добре околностите на леярната, пак щеше да е постигнала достатъчно. Без съмнение Калискан би я порицал, задето е превишила правата си по време на мисията, но на четири очи щеше да й благодари за стореното. А докато следваше внезапно прекъснатите стъпки на Сюзан Уайт, щеше да й се открие идеалната възможност да разгледа повече подробности от този свят в сравнение с всичко, което би могла да види от прозореца в парижкия си хотел, скрита зад завесите като страхлива сянка.

Друг мъж в сив шлифер блъсна вратите на ресторанта. Не носеше шапка, ала за миг — докато парата от кафемашината закриваше лицето му — й се стори, че би могъл да е Флойд. Мъжът обаче тъкмо бе пристъпил вътре, когато слаба жена с плътно прилепнала яркозелена рокля се приближи до него и двамата се целунаха като тайни любовници, каквито Оже беше сигурна, че са. Мъжът беше купил подарък на жената, който тя отвори с изненадано и нервно, но доволно възклицание. Беше някакъв накит. Тя си поръча питие и двамата се настаниха на масата й. Останаха седнали, без да изпускат ръцете си, в продължение на десетина минути, след което мъжът я целуна за довиждане, излезе и се изгуби в блъсканицата на гарата. Минута по-късно Оже чу свирката на заминаващ влак и по някакъв начин изпита усещането, че мъжът е в него, поел обратно към семейството си в провинцията, а изминалите десет минути са обикновена рутина, също като миенето на зъбите преди лягане и целуването на жена му за довиждане всяка сутрин. В продължение на цяла замайваща секунда хората около нея отново й се струваха истински, като всеки друг, когото бе познавала, и само благодарение на изключително усилие на волята тя отново успя да превърне живота им в нещо управляемо, като ехото на остатъчен образ.

Оже погледна часовника си. След няколко минути щеше да се качи на влака и да потърси кушетката си. Час по-късно щеше да се намира на половината път до френската граница, а когато се събудеше, щеше — за добро или зло — да е пристигнала в Берлин. Тя даде знак да й донесат сметката и започна да събира нещата си. Може би заради виното, ала изведнъж бе почувствала непоколебима решимост да завърши разследването, започнато от Сюзан Уайт.

Келнерът с бял пояс й донесе сметката. Оже зарови из парите, с които разполагаше и удовлетворено прибави няколко монети за бакшиша. Усмихнато плъзна парите към келнера и се приготви да стане, решавайки, че в крайна сметка ще бъде най-добре, ако остави виното си недопито.

Тогава видя децата.

Бяха две и стояха напълно неподвижно едно до друго насред тълпата отвън. Момченцето държеше отпуснатата връв на йо-йо, а момиченцето — плюшена животинка, която изглеждаше така, сякаш я бяха спасили от кофа за боклук. Момченцето носеше червена фланелка с къси ръкави и къси панталони, бели чорапи и черни обувки с катарами; момичето — мръсна жълта рокля и същите обувки. Едва когато наистина се вгледа в тях, й стана ясно, че въобще не са деца, а вампири, приличащи на такива. Дъждът беше размил грима им. Пътниците продължаваха да се блъскат около тях, ала на известно разстояние, заобикаляха ги, вероятно без дори да си дават сметка за реалната причина.

Внезапно пред погледа на Оже мина група хора. Тя преглътна и опита да успокои нервите си. Навярно въображението й бе решило да й изиграе лоша шега. В крайна сметка можеше да са и обикновени скитници.

Когато групата се разпръсна, децата бяха изчезнали.

Тя затвори очи от облекчение, след което бързо довърши остатъка от виното си. Нареди си да се изправи и да напусне ресторанта, докато влакът все още я чакаше. Нямаше никакъв смисъл да реагира в ужас всеки път, когато покрай нея минеше дете. Париж беше пълен със странни малки момченца и момиченца и не всички бяха решени да я убият.

Двама бизнесмени се отдалечиха от витрината на ресторанта. И децата отново бяха там: застанали съвсем неподвижно, ала този път още по-близо до вратата. Не гледаха към нея, но все пак наблюдаваха нещо или някой с неотслабващата съсредоточеност на змии. Поредната група от минувачи препречи погледа й, а когато изчезна встрани, децата се бяха приближили още повече, вече очевидно насочили очи към ресторанта. Само преди минута вероятно щеше да има шанс да излезе, без да я забележат, ала сега бе попаднала в капан.

Оже наведе очи към остатъците от сандвича си и се престори, че отново чете менюто. Последното, което искаше в този момент, бе да забележат, че проявява интерес към района пред ресторанта. Все пак не беше задължително децата да знаят с абсолютна сигурност как изглежда тя.

Когато рискува още един поглед нататък, отпред стоеше само момиченцето. Момченцето беше влязло и чакаше до осветения стъклен бар и наредените във вътрешността му прясно изпечени тестени изделия. Около главата му кръжаха две мухи, очевидно заинтересувани далеч по-силно от него, отколкото от апетитните деликатеси.

Оже опита да се смали, без да помръдва от мястото си в сепарето. Виждаше момчето съвсем ясно, но очевидно то още не я бе забелязало. Вместо това стоеше неподвижно на едно място, а главата му се въртеше бавно като наблюдателна камера. Изкушаваше се да се премести зад паравана между нея и съседното сепаре, ала бе сигурна, че детето ще забележи раздвижването. Очите му премигваха рядко, сякаш всеки път му се налагаше да си напомня да го прави. След няколко секунди щеше да погледне право в нея, освен ако междувременно не измислеше нещо. Чак сега си спомни, че носеше две оръжия: автоматичният пистолет и лъскавото оръжие, което беше взела от военното бебе в тунела. Мисълта й вдъхна моментна увереност, ала скоро бе принудена да отхвърли идеята за стрелба. Децата вероятно също бяха въоръжени, а и сигурно наоколо се навъртаха още. А и дори да се справеше с тях, почти нямаше шанс да се измъкне незабелязано от претъпканата гара, без да я задържат и арестуват.

Погледът на момченцето бе на път да я прикове. Замръзнала на мястото си, Оже знаеше, че единственият й шанс е в това, да не я разпознаят. Може би нямаше, като се вземеше предвид външният й вид и фактът, че носеше чужди дрехи. Едва успяла да се улови за тази сламка, тя се принуди да отхвърли идеята, тъй като момчето търсеше именно нея и едва ли щеше да се остави да го заблудят няколко повърхностни промени.

Ръката на Оже се протегна под масата към пистолета. Може би в края на краищата щеше да й се наложи да го използва, без значение от последиците.

Момчето погледна към — или по-точно през нея. Почувства се така, сякаш я прониза прожектор. Бавното извъртане на главата му продължи, отмествайки вниманието му встрани. Вратът му вече се бе обърнал на повече от деветдесет градуса и не показваше никакви признаци за скорошно спиране, колкото и невероятно да бе това за анатомията на едно дете. Оже се зачуди колко ли време щеше да измине, преди още някой да обърне внимание на странното момченце, но поне доколкото виждаше, останалите клиенти на ресторанта все още не виждаха в него нищо необикновено.

Сетне главата на детето замря и започна да се движи в обратната посока, докато погледът му не се спря право върху нея. Този път почувства, че наистина я гледа: не просто в посоката, в която се намираше, но специално към сепарето й. През напудреното, разлято изражение на маската върху лицето му премина едва доловима промяна, съвсем леко разширяване на устата, навеждащо на мисълта за триумфална, лакома усмивка.

Главата на детето рязко се обърна към вратата, а устата му се отвори и излъчи къс писък. За нищо неподозиращия наблюдател писъкът едва ли щеше да означава нещо повече от обикновен вик, нещо като тиролски призив — доказателство за кретенията на странното дете. Ала Оже знаеше, че писъкът съдържа в себе си свръхзвукова информация и че другото дете бе способно да я дешифрира.

Момчето тръгна към сепарето на Оже със сковани движения в колената, като марионетка, чийто кукловод изпитваше затруднения в управлението й. Оже опита да остане спокойна, все така загледана към часовника, с надеждата, че детето може да размисли, преди да я достигне. Беше прибрало йо-йото в джоба си и сега от ръката му се подаваше нещо лъскаво и ярко, огледално и остро като стъкло.

Нечия ръка докосна рамото на момчето. То извърна рязко глава към възрастния до него с ярост и неразбиране. Лицето му се намръщи, разпуквайки остатъците от грима, прикриващ истинския му външен вид. Ръката се подаваше от тъмния ръкав на костюм, принадлежащ на един от келнерите. Мъжът беше огромен дори по обичайните стандарта и се извисяваше над момченцето като кула. Като все още полагаше усилия да не гледа директно към случващото се, Оже видя как мъжът се приведе, за да приближи мустакатото си лице на равнището на лицето на детето. Понечи да заговори, устните му се раздвижиха мълчаливо заради разстоянието, което ги делеше, ала внезапно нещо проблесна, карайки келнера да отстъпи от момчето с леко изненадано изражение, сякаш детето току-що го бе изругало по гениален, свойствен единствено за възрастните начин.

Мъжът се стовари гърбом върху витрината с тестените изделия и остана проснат върху емайлираната й повърхност. Върху снежнобелия му пояс се разширяваше кървавочервена звезда — мястото, където го бяха пронизали. Пръстите му потърсиха раната и се повдигнаха обагрени в червено към лицето му. Помъчи се да каже нещо, ала думите сякаш бяха заседнали в гърлото. Навсякъде около него вечерящите изпускаха приборите си и започваха да говорят с разтревожени гласове. Някакъв мъж извика, а жената до него изпищя. На земята се разби стъклена чаша.

Момчето беше изчезнало.

Само няколко секунди по-късно около келнера цареше пълен хаос. Оже виждаше единствено гърбовете на опитващите се да помогнат, скупчени край него. Друг келнер крещеше нещо в телефонната слушалка, докато трети тичаше през откритото пространство пред ресторанта, за да повика помощ. Сцената вече започваше да привлича вниманието на минувачите отвън. Някакъв представител на железниците — човек, който имаше забележителна прилика с мъжа, когото Флойд бе подкупил същия следобед — тръгна към вратата, ала забелязал бъркотията, се втурна с големи, задъхани скокове към ресторанта. Някой наду три пъти свирка.

Оже се изправи, прибирайки забързано вещите си. Дали децата все още бяха отвън? Нямаше как да разбере. Но бе повече от сигурна, че не искаше да бъде наблизо, когато — вече нямаше никакво съмнение в това — полицията пристигнеше и започнеше да записва имената и адресите на свидетелите. Не можеше да си позволи да изпусне влака за Берлин и още по-малко можеше да си позволи да попадне в машината на закона. Ами ако служителят от метрото в края на краищата беше решил да разговаря с началниците си?

Изтри трохите от устата си и избирайки подходящ момент, като поднасяше извиненията си, започна да си проправя път през разтревожените зяпачи. Със същия успех можеше да бъде направена и от дим. Никой не й обърна внимание. Спирайки за момент при вратата, тя огледа гарата вляво и вдясно, ала никъде не успя да забележи и следа от двете деца. Оставаше й единствено надеждата, че са решили да напуснат мястото преди прекалено много очевидци да са описали злобното момченце и ножа му. Колкото можеше по-бързо, като се стараеше да не привлича излишно внимание, Оже се насочи към таблото със заминаващите влакове, за да провери за втори път перона на влака си. Той вече я чакаше: дълга верига от тъмнозелени вагони, в чийто далечен край пухтеше черен парен локомотив. По дължината на влака все още сновеше персонал и правеше последните приготовления: виждаха се колички със спално бельо, храна и напитки, а през отворените врати слизаха и се качваха мъже в униформи, лаещи един на друг разпореждания на френски със силен акцент. Представителят на железниците поклати глава и почука ръчния си часовник с пръст, когато Оже направи опит да тръгне по перона.

— Моля ви, мосю — каза тя. В далечината се разнесе стържещият вой на полицейски сирени, приближаващи към гарата. — Трябва да се кача на този влак.

Което със сигурност би я представило във възможно най-лоша светлина, ако мъжът решеше, че се опитва да се измъкне от властите.

— Мадмоазел — произнесе с извинителен тон той, — още пет минути. След това можете да се качите.

Оже пусна багажа си на земята и зарови сред останалите й пари.

— Вземете — каза, предлагайки му десет франка. — Това е подкуп.

Мъжът изду устни, загледан някъде отвъд нея. Сирените вече се чуваха от по-близо. С периферното си зрение Оже виждаше, че тълпата около входа на ресторанта е станала още по-голяма.

— Двайсет — произнесе той. — След това можете да потърсите мястото си.

— Срещу двайсет можете да ми помогнете да го намеря — отвърна с престорена дяволитост в гласа тя.

Мъжът изглежда реши, че компромисът е приемлив. Прибра допълнителната банкнота от десет франка и я поведе по дължината на последните два вагона, докато не откри онзи, който отговаряше на номера върху билета й. Във вътрешността му всичко изглеждаше чисто, светло и тясно. Мъжът намери купето й и отвори вратата. От вътрешната й страна имаше ключ, който той извади и подаде на Оже.

— Благодаря ви — каза тя.

Мъжът кимна и я остави на мира. В спалното купе имаше две легла, но тя бе платила и другото, за да го запази единствено за себе си. В единия ъгъл се виждаше малък алуминиев умивалник и чешма. Освен това разполагаше с неголям гардероб, разгъващ се плот за писане и стол. Стените бяха от лакирано дърво с вградени електрически лампиони. Имаше ръчка за внезапната спирачка, спускаща се платнена завеса и избледняла черно-бяла фотография на катедрала, която не успя да разпознае.

Оже свали прозореца, позволявайки на шумовете от гарата да нахлуят в купето. Сред тракането на затварящи се врати, заминаващи и пристигащи влакове и съобщенията по високоговорителите, й беше трудно да разбере, но като че ли сирените вече не се чуваха. Дали това не означаваше, че полицията е подминала гарата, тръгнала на път за някое съвсем друго място? Отново погледна часовника си и с всички сили си пожела стрелките му да се завъртят по-бързо до времето, определено за заминаване.

Някъде наблизо, извън влака, се водеше разгорещен спор. Тя съвсем бавно подаде глава и погледна надолу по протежението на вагона. Веднага забеляза мъжа, когото бе подкупила, жестикулиращ оживено пред двама униформени полицаи. След малко те го изблъскаха от пътя си ядосано и тръгнаха покрай влака. Крачеха бавно, спирайки пред прозореца на всяко купе. Единият държеше дълго метално фенерче, с което осветяваше вътрешността на купетата и едновременно с това почукваше с него по прозореца. Представителят на железниците тръгна след тях, като си мърмореше под нос.

Оже се насили да започне да диша отново. Още по-внимателно прибра глава и вдигна прозореца в първоначалното му положение. Все още разполагаше с време да напусне купето, но оставаше вероятността друг полицай да извършва проверка отвътре едновременно с първите двама.

Гласовете на двамата полицаи приближаваха. Чу как почукаха на стъклото на прозореца на две или три купета през нейното. Този път звукът се разнесе по-силно. Едва ли щеше да има време да изнесе вещите си, а за криене не можеше да става и дума. Оставаше й единствено да се стегне и да ги посрещне по възможно най-естествен начин. Оже спусна завесата наполовина и седна в очакване.

На вратата се почука. Тя затаи дъх и отправи мълчалива молитва който и да бе отвън да се махне и да я остави на мира.

Ново почукване и тих, настоятелен глас:

— Оже?

Беше Флойд. Беше Флойд и точно в този момент наистина не искаше да го вижда.

Тя притисна устни към вратата и произнесе също толкова тихо:

— Махай се. Казах ти, че не искам да те виждам повече.

— Аз пък мисля, че имаме недовършена работа.

— Само във въображението ти.

— Пусни ме. Трябва дати кажа нещо. Сигурен съм, че ще размислиш.

— Уендел, нищо, което би могъл да кажеш или направиш… — Тя замълча. Полицаите отвън вече бяха съвсем близо до купето й.

— Не ти дадох всичко, с което разполагам — каза Флойд.

— Какво имаш предвид? — изсъска тя.

— От кутията с документите. Реших, че ще ми бъде от полза, ако се стигне до пазарене.

— Извлякох всичко, което ми трябваше от тези документи, Флойд.

— Заради това ли си на път за Германия? Защото вече имаш всички отговори?

— Не се надценявай — каза Оже.

— Какво стана в ресторанта?

Не виждаше причина да не му каже:

— Едно от онези неща-деца. Намушка келнер.

— Теб ли търсеше хлапето?

Какъв смисъл имаше да лъже?

— Можеш да се потупаш по гърба. А сега се откажи, докато си напред и ме остави на мира.

— Полицаите отвън смятат, че може би имаш нещо общо. В края на краищата си напуснала местопрестъплението. Невинните очевидци не постъпват така. Питай Кюстин. Той може да ти разкаже доста по въпроса.

— Съжалявам за Кюстин — каза тя. — Съжалявам, че се е забъркал във всичко това и се надявам да намериш начин да му помогнеш. Но проблемът не е мой. Малкият ти свят не е мой проблем.

— Знаеш ли от кое наистина ме заболя? Начинът, по който прозвучаха думите ти — сякаш наистина го мислиш.

— Уверявам те, че го мисля — произнесе разгорещено тя. — А сега чупката.

— Полицаите няма да те оставят да заминеш с влака.

Тя чу как някакъв влак изсвири и потегли с пухтене. Само че не беше същият, в който се намираше.

— Ще се оправя с тях.

— Както се оправи с мен днес следобед? Нямаше да използваш пистолета, Верити. Виждах го в очите ти.

— Тогава не те бива особено да преценяваш хората. Щях, стига да се наложеше.

— Но нямаше да ти хареса.

На стъклото се почука силно. Един глас каза остро с парижки акцент:

— Отворете прозореца!

Тя вдигна завесата и дръпна кожения каиш, който сваляше стъклото.

— Искате да видите билета ми?

— Само документите ви за самоличност — отговори един от полицаите, застанали отвън.

— Ето. — Оже пъхна документите си през пролуката в прозореца. — Случило ли се е нещо? Не мислех, че ще проверяват документите толкова скоро.

— В купето има ли някой друг?

— Смятам, че щях да забележа.

— Чух ви да говорите.

Оже отвърна с естественост, която изненада дори нея:

— Повтарях на висок глас списъка със задачите си за Берлин.

Мъжът изсумтя нерешително.

— Качили сте се на влака сама, преди всички други. Защо толкова сте бързали?

— Защото съм уморена и не искам да се препирам с никого за мястото си в купето.

Мъжът обмисли думите й, преди да каже:

— Търсим едно дете. Да сте виждали някакви наоколо, особено без придружител?

Точно тогава нечий друг глас отвлече вниманието на полицая. Беше Флойд, който вече беше излязъл навън. Говореше тихо и настоятелно на френски, който почти не успяваше да разбира заради всички шумове на гарата, ала успя да долови „дете“ и още няколко други по-важни думи. Представителят на властите отвърна още по-бързо, задавайки няколко въпроса едновременно, отначало скептично, ала сетне с все по-нарастващо безпокойство. Двамата с Флойд размениха още няколко изречения, преди Оже да чуе отдалечаващите се стъпки на полицаите; няколко секунди по-късно се разнесоха повтарящите се, остри чуруликания на полицейски свирки.

Измина почти минута. После Флойд отново почука на вратата на купето й:

— Пусни ме. Току-що разкарах палячовците от главата ти.

— За което разполагаш с вечната ми благодарност, но все пак се налага да слезеш от влака.

— Защо се интересуваш от Берлин? Какво толкова интересно има в договора с леярни „Каспар“?

— Флойд, колкото по-малко въпроси задаваш, толкова по-лесно ще бъде и за двама ни.

— Договорът е за нещо неприятно, нали? Нещо, което искаш да предотвратиш.

— Защо допускаш, че всъщност не искам да направя така, че да се случи?

— Защото имаш добро лице. Защото в момента, в който влезе в кабинета ми, реших, че те харесвам.

— Е, както вече казах, определено не те бива да преценяваш хората.

— Разполагам с билет за Берлин — отвърна той. — Освен това знам един добър хотел на „Курфюрстендам“.

— Колко удобно!

— Вземи ме със себе си, няма какво да губиш.

— Но и нищо не печеля.

— Сребърен дъжд — произнесе Флойд.

Каза го толкова небрежно, че отначало й се стори, че не го е разбрала добре. Това бе единственото логично обяснение. Нямаше начин да е казал онова, което си мислеше, че… дали?

Тя попита дори още по-тихо отпреди:

— Какво?

— Казах „сребърен дъжд“. Чудех се дали означава нещо за теб.

Тя обърна очи към тавана и отвори вратата към коридора. Флойд стоеше отвън с шапка в ръка и я гледаше с големи като на кученце очи.

— Онова, което току-що каза… — започна тя.

— Означава нещо за теб, нали? — настоя той.

— Затвори вратата след себе си.

Чу се изсвирване и секунда по-късно влакът се олюля и потегли бавно през гарата.

Флойд извади пощенската картичка, която бе задържал в себе си. Подаде я на Оже и й позволи да я разгледа. Тя включи лампите за четене и я вдигна пред очите си. Влакът се клатушкаше и подскачаше, набирайки скорост, докато прекосяваше лабиринта от пресичащи се релси отвъд края на пероните.

— Има значение, нали? — попита той.

Пощенската картичка беше съобщение от Сюзан Уайт до Калискан. Очевидно така и не я бяха изпратили. Още по-очевидното беше, че имаше нещо общо с някакъв сребърен дъжд. Ала Сребърен дъжд бе оръжие от миналото, обект на преклонение и ужас, като чума с библейски размери. Сребърен дъжд бе най-лошото, което можеше да се случи на един свят. Нещо повече: вероятно последното, което би се случило на един свят.