Войнико, не питай!

ДЕСЕТА ГЛАВА

От аерокара бях видял достатъчно, за да твърдя, че дори и наистина да имаше придвижване на техника и войници, това бе надеждно скрито от любопитни погледи. Притичвахме се от дърво до дърво, от една полянка до друга.

Не бе възможно да следваме направлението, което ни посочи командорът, затова се движехме на зигзаг, съобразявайки се с релефа на местността и доколкото ни позволяваха дърветата. Без аерокара напредването ни беше много трудно.

Към обяд, останали без сили, седнахме да изядем студената закуска, която носехме. Така и не се натъкнахме на никого след срещата с касидианския патрул. Нищо не чухме, а и нищо не открихме. Бяхме се отдалечили на три километра от аерокара, но поради непреодолими прегради по пътя се отклонихме и около пет километра на юг.

— Може да са се прибрали. Имам предвид наемниците от Сдружението — предположи Дейв.

Опитваше се да се майтапи и лицето му бе усмихнато, когато откъснах очи от сандвича и ги вдигнах към него. Постарах се и аз да изобразя подобие на усмивка — все пак му бях задължен. Работата беше там, че той се оказа неочаквано добър помощник, който си държи езика зад зъбите и избягва да изказва предположения, предизвикани както от непознаването на журналистическата работа, така и от неведението му по отношение на начините за водене на военни действия.

— Едва ли — отвърнах аз. — Нещо се готви. — Продължих да размишлявам на глас: — Държах се като идиот след загубата на аерокара. Просто няма да успеем да пресечем цялата гора пеш. Не знам защо, но в тази част на фронта наемниците от Сдружението са отстъпили. Може би искат да увлекат касидианските сили след себе си. Само че защо още не сме видели контраатакуващи черноризци…

— Чуйте! — възкликна Дейв.

Обърна глава и протегна ръка, за да ме спре. Млъкнах и се заслушах. И наистина недалеч от нас чух едно „ъъъммфф“ — приглушен звук, сякаш енергична домакиня тупаше килим.

— Звукови оръдия! — скочих на крака, зарязвайки остатъците от малкия ни пикник да се въргалят на земята. — Кълна се в Бога — най-после започват да действат! Хайде да видим — обърнах се и се опитах да установя посоката, откъдето се чуваше шумът. — Имам чувството, че е малко вдясно от нас… — така и не довърших, защото внезапно се оказахме в центъра на титаничен гръм. Опомних се проснат върху мъха, без да мога да си обясня как съм попаднал там. А на метър и половина от мен се бе прострял Дейв. На около десет метра от нас почвата на поляната беше преобърната. Дърветата наоколо сякаш се бяха пръснали от вътрешно налягане и сега излагаха на показ разкъсаните си вътрешности.

— Дейв! — допълзях до него и го обърнах. Дишаше и докато го преглеждах, отвори кръвясалите си очи. От носа му също течеше кръв. При вида на раните му усетих, че горната ми устна е мокра. Облизах я и почувствах познат солен вкус. Пипнах носа си — и от него течеше кръв.

Избърсах се с едната ръка, а с другата помогнах на Дейв да се изправи.

— Заградителен огън! Хайде, Дейв! Да се измитаме оттук!

За пръв път пред очите ми изникна като жива възможната реакция на Ейлин, ако не успея да го закарам на Касида здрав и читав. Бях абсолютно сигурен в защитата, която съм способен да му осигуря чрез тренирания си ум и език. Само че не можех да споря със звуковите оръдия, които стрелят на разстояние пет или петдесет километра.

Дейв се изправи. Беше се оказал по-близо от мен до мястото на „избухване“ на звуковата капсула. За щастие ефективната зона на акустичния взрив има камбаноподобен профил с разширяващата се част надолу. Бяхме попаднали в края на неочаквана разлика между вътрешното и външното налягане. Дейв беше оглушен малко повече от мен. Съвзехме се някак си и започнахме бързо да отстъпваме към касидианските позиции — или поне се надявах да е така, след като сверих азимута по ръчния си компас.

Най-сетне спряхме да си поемем дъх и поседнахме замалко. Продължавахме да чуваме заградителния огън — „ъъъммфф, ъъъммфф“ — недалеч от нас.

— …е наред — въздъхнах аз. — След малко ще престанат да стрелят и ще изпратят пехота, преди да пуснат напред бронетехниката си. С войниците все ще успеем да се разберем, докато със звуковите оръдия и бронетехниката няма. Сега спокойно ще си починем, ще съберем сили и ще тръгнем към фронтовата линия, за да се присъединим или към касидианските сили, или към първата вълна войници на Сдружението — зависи на кого попаднем.

Дейв ме гледаше с изражение, което в първия момент не можах да разгадая. След малко с изненада разбрах, че физиономията му изразява възхищение.

— Вие ми спасихте живота! — произнесе той.

— Спасил съм ти… Я слушай, Дейв, ще се чувствам като последен идиот, ако зарежа помощника си, без да го е заслужил. А оня акустичен взрив само те беше оглушил замалко, това е.

— Вие знаехте какво трябва да се направи, когато се съвзехме — възрази той. — Не мислехте само за себе си. Изчакахте да се опомня достатъчно, за да мога да ходя, и ми помогнахте да се махнем оттам.

Замълчах. Ако ме бе обвинил, че съм имал намерение да се спасявам сам, бих се постарал да го разубедя. Но след като третираше станалото по друг начин, защо трябваше да му противореча? Щом има желание да ме смята за самоотвержен герой — така да бъде.

— Стягай се, защото трябва да тръгваме.

Надигнахме се не без усилие — явно взривът ни беше подействал доста силно — и тръгнахме на юг под ъгъл, който би трябвало да пресича касидианската отбранителна линия, ако наистина се намирахме пред нея.

Още известно време звуците „ъъъммфф, ъъъммфф“ се чуваха напред и вдясно от нас, след това заглъхнаха в далечината. Бях се изпотил от напрежение и се надявах, че ще стигнем до касидианските позиции, преди да са ни настигнали пехотинците на Сдружението. Произшествието със звуковата капсула ми напомни, че целият ни живот е един низ от случайности. Исках колкото може по-бързо да заведа Дейв в укритието, за да имаме възможност поне да преговаряме с черноризците, преди да започнат да стрелят. Що се отнася до мен, бях извън всякаква опасност. Моят ярък бяло-червен журналистически плащ показваше и на двете страни, че не взимам участие в бойните действия. Дейв обаче беше облечен със сива касидианска униформа. Вярно, не носеше никакви отличителни знаци и на ръкава му бе пришита бяла лента, която също означаваше, че не участва в сраженията. Стисках палци късметът да не ни напусне.

Имаше ефект. Вярно, не стигнахме до отбранителната линия на касидианците, но все пак… Тъкмо се изкачихме до върха на хълма и попаднахме сред група млади дървета, когато ярко припламване на десетина метра от нас ни закова на място. Блъснах Дейв на земята и отчаяно размахах ръце.

— Аз съм журналист! Не съм военен!

— Виждам, че си проклет журналист! — просъска някакъв глас, пълен със злоба. — Бързо елате и двамата и си дръжте езиците зад зъбите!

Помогнах на Дейв да стане и преплитайки крака, полузаслепени, тръгнахме напред. Докато се движехме, зрението ми се възвърна. След двадесет крачки се оказахме зад ствола на огромна жълта бреза, чиято обиколка беше повече от два метра, застанали очи в очи с касидианския командор, който ни предупреждаваше за опасностите, скрити в буферната зона между позициите на двете враждуващи сили.

— Пак сте вие! — възкликнахме и двамата едновременно. Но след това реакциите ни бяха различни. Той започна да ми обяснява с тих, яростен глас какво точно мисли за мен и другите цивилни, които се мотаят наоколо и си пъхат носа, където не им е работата.

Използвах това време, за да си събера мислите. Почти не го слушах. Гневът е лукс за място като фронтовата линия. Командорът сигурно беше отличен войник, но не разбираше този елементарен факт. Най-после спря.

— Цялата работа е — уморено завърши той, — че отговарям за вас. Какво да ви правя, а?

— Нищо — простичко отвърнах аз. — Тук сме по собствена воля. Рискуваме, за да наблюдаваме. И ще наблюдаваме. Само ни покажете къде да се окопаем така, че да не ви пречим, и ви обещавам това да е последната ви грижа за нас.

— Мисля! — навъсено каза той, но това бяха последните искри на угасващия гняв. — Добре, ей там, зад момчетата. Окопайте се между онези две големи дървета. Стойте си там, каквото и да става.

— Няма проблеми. Ще ви помоля да ми отговорите само на един въпрос, преди да се оттеглим. Какво възнамерявате да правите на този хълм?

Изгледа ме така, сякаш нямаше намерение да ми отговаря, но в крайна сметка емоциите надделяха.

— Ще го отбраняваме!

Имах чувството, че се кани да се изплюе, за да се отърве от вкуса на току-що произнесените думи.

— Ще го отбранявате с патрул? — невярващо го изгледах аз. — Няма да успеете с толкова войници, ако черноризците решат да настъпват. — Изчаках, но той не отговори. — Или мислите, че ще успеете?

Обърна се към войника, който носеше на гърба си радиостанция, и му нареди:

— Свържи се с щаба. Кажи им, че двама журналисти са ни на гости!

Записах името му, от кое подразделение е и имената на подчинените му. После дръпнах Дейв към мястото, което ни бе посочено, и се заехме да се окопаваме точно като войниците около нас. Не забравих да опъна плаща си пред изкопа, както ме посъветва командорът. Гордостта винаги отстъпва пред желанието да останеш жив.

След като привършихме с окопите си, имахме възможност спокойно да разгледаме склона на хълма в направление на позициите на силите на Сдружението. Целият беше покрит с дървета, които се простираха, доколкото виждах, и до другия хълм. По средата старо свлачище, подобно на миниатюрен хребет, прекъсваше равномерния строй на дърветата, така че можехме да виждаме между стволовете на самите дървета, растящи по билото му. По този начин пред нас се простираха като на длан залесеният склон и полето на запад, а зад него, скрити в гората, очевидно се намираха звуковите оръдия на Сдружението, от които избягахме.

Това беше първият ми панорамен поглед към бойното поле, след като се наложи да се разделим с аерокара. Затова внимателно наблюдавах през бинокъла и наистина забелязах нещо, което ми се стори като някакво движение между дърветата в дъното на падината, разделяща нашия хълм от съседния. Този единствен миг не ми беше достатъчен да разбера какво става, но точно тогава визьорите на патрула също откриха придвижването на черноризците и всички огневи точки бяха приведени в състояние на повишена бойна готовност. Върху екраните на визьорите вече спокойно можеха да бъдат различени петната, предизвиквани от топлокръвните човешки тела, които се смесваха с почти незабележимото топлинно излъчване на растителността.

Атакуващите също ни откриха. След няколко секунди нямаше никакво съмнение в това, защото дори с моя бинокъл можех да различа движението на черните униформи, идващи към нас по склона. Оръжието на касидианския патрул отговори на открития огън.

— Лягай! — заповядах на Дейв.

Той се опитваше да се надигне и да погледне какво става отпред. Мисля, че го правеше, защото аз се подавах от окопа, за да разгледам по-добре развоя на сражението, и смяташе, че и той може да го направи. Вярно, журналистическият ми плащ беше опънат пред двата окопа, но аз освен всичко друго бях нагласил и цветовете на баретата си на червено и бяло чрез регулаторите, пък и имах по-силна вяра във възможността да оживея, отколкото той. Всеки от нас има моменти в живота си, когато се чувства абсолютно неуязвим. Един от тези моменти беше точно тогава и точно там, в окопа, под непрекъснатия обстрел на войниците на Сдружението. Освен това очаквах, че започналата атака съвсем скоро ще бъде прекратена.

Което, разбира се, и стана.