Войнико, не питай!

ДВАДЕСЕТ И ПЕТА ГЛАВА

От деня след моето пристигане престана да вали. Почвата постепенно съхнеше и съвсем скоро щеше да издържа тежестта на бронетехниката. За всички беше ясно, че тогава ще започне пролетното настъпление на войските на Екзотика. През това време и двете враждуващи сили провеждаха интензивни учения.

През следващите няколко седмици бях погълнат от журналистическа дейност. Пишех статии и къси репортажи за войниците и местните жители. Налагаше се да изпращам материали и затова си вършех работата. Кореспондентът е добър, ако има връзки, и аз си ги създавах навсякъде, освен с войниците на Сдружението. Те се държаха настрана, макар че проведох разговори с доста от тях. Не проявяваха признаци на страх или съмнения.

Бях чувал, че много от тях са слабо обучени, защото самоубийствената тактика на техните офицери налага редиците им постоянно да се попълват с новобранци. Но тук се намираха остатъците от окупационни войски, шест пъти по-големи от сегашната им численост. Всички бяха ветерани, нищо, че повечето от тях не бяха навършили и двадесет години. Рядко сред сержантите и по-често сред младите офицери забелязвах подобни на онзи сержант, който разстреля пленниците на Нова Земя. Тук такива хора изглеждаха като бесни вълци, попаднали сред вежливи, отлично обучени млади кучета, току-що отбити от майките им. Блазнеше ме мисълта, че ще успея да унищожа само тях.

Борех се с тази мисъл, като си напомнях, че Александър Македонски е командвал наказателни отряди против планинските племена и е убивал пленените в Пела, столицата на Македония, когато е бил на шестнадесет години. Въпреки това войниците на Сдружението ми се струваха прекалено млади. Не ми се искаше да ги сравнявам с възрастните, опитни наемници на Кейси Грим, защото Екзотика, спазвайки принципите си, никога не наемаше нито новобранци, нито войници, който носят униформа против волята си.

Между другото за Синия фронт не се чуваше нищо. Към края на втората седмица вече имах собствени връзки в Ню Сан Маркос и в началото на третата разбрах, че бижутерийният магазин на Уолъс стрийт е пуснал капаците и е изнесъл стоката си някъде другаде или окончателно е бил затворен. Това беше всичко, което исках да знам.

През следвщите няколко дни постоянно се въртях около Джеймтън Блек и към края на седмицата бдението ми се увенча с успех.

В петък към десет часа вечерта се разхождах около сградата, където се намираше стаята ми, и когато минавах покрай стената, върху която се разхождаха часовите, видях трима цивилни да прекосяват двора и да влизат в щаба на Джеймтън. По лицата им ясно личеше, че са членове на Синия фронт.

Прекараха вътре малко повече от един час. Когато си отидоха, се прибрах в стаята и си легнах. Тази нощ спах непробудно.

На следващата сутрин станах рано и прегледах оставената за мен поща, пристигнала с кораб от Земята. Имах писмо от шефа на Агенцията, който ме поздравяваше за серията репортажи. Преди три години това би означавало много за мен. Сега се безпокоях само да не решат, че тук ситуацията е страшно интересна, и да ми изпратят помощник. Не можех да допусна точно сега тук да се мотаят още хора от Агенцията, които ще имат възможност да забележат какво правя.

Качих се в аероколата и тръгнах на изток, към Ню Сан Маркос, в щаба на войските на Екзотика. Сдружението вече бе заело бойни позиции. На осемнадесет километра източно от Джоузефтаун ме спря патрул от петима млади войници. Сред тях нямаше сержант. Познаха ме.

— В Името Господне, мистър Олин — каза този, който беше най-близо до мен, наведен през отворения прозорец отляво. — Не можете да минете.

— Нали няма да възразите, ако попитам защо?

Оня се обърна и посочи назад и надолу към малка долина между два гористи хълма.

— Провежда се тактическо учение.

Погледнах нататък. Долината, покрита с дървета и храсти, беше широка не повече от сто метра. Заобикаляше ни и се губеше вдясно от нас между хълмовете. В края на залесените склонове, на границата с поляната, цъфтяха лилии. Самата поляна беше покрита с прекрасна, свежа зелена трева, тук-там сред нея се подаваха бледопурпурните цветове на лилиите, а дърветата над тях тъкмо бяха започнали да се покриват с млади листенца.

И насред всичко това се придвижваха облечени в черни униформи фигури, хванали изчислителни устройства в ръце, с които преценяваха възможностите да се убива в различните направления. В самия център на поляната бяха разположени пет стойки — първо една, зад нея още една, зад тях други две. По-нататък върху тревата се виждаше и още една, но паднала и сякаш непотребна.

Изгледах продълговатото лице на войника и го попитах:

— Готвите се за победа, а?

Възприе въпроса буквално, сякаш в гласа ми нямаше и следа от ирония.

— Да, сър — сериозно отвърна той. Погледнах него, сетне и останалите.

— Не ви ли минава мисълта, че може и да не победите?

— Не, мистър Олин — уверено поклати глава той. — Никой никога не губи, когато отива да воюва в името Господне. — Забеляза, че не съм убеден, затова разпалено продължи: — Той е сложил Десницата Си на плещите на Своите воини. И всичко, което ги чака, са победи и само понякога — гибел. Но какво е смъртта?

Огледа спътниците си и те кимнаха с глави.

— Какво е смъртта? — чух гласовете им като далечно ехо.

Взрях се в тях. Стояха отпреде ми и питаха какво е смъртта, сякаш обсъждаха неприятна, но неизбежна работа.

Имаше какво да им отговоря, ала си замълчах. Смъртта представлява един сержант, техен командир, накарал такива като тях да убиват пленници. Ето какво е смъртта.

— Извикайте някой офицер — помолих аз. — Пропускът ми дава право да мина дори и оттук.

— Много съжалявам, сър — отговори този, който пръв ме бе спрял. — Нямаме право да напускаме поста си, за да търсим офицери. Но един ще дойде след малко.

Имах представа какво означава „след малко“ и се оказах прав. Вече беше следобед, когато се появи един командор, който им заповяда да отидат да обядват и ме пусна.

Пристигнах в щаба на Кейси Грим, когато слънцето бе ниско до хоризонта и наоколо се проточваха дългите сенки на дърветата. Въпреки това имах чувството, че лагерът току-що се е събудил. Не ми бе нужен голям опит, за да разбера, че войските на Екзотика най-после са тръгнали срещу войниците на Джеймтън.

Намерих Дженъл Марат — коменданта от Нова Земя — и му заявих, че трябва да говоря с командващия Грим. Той поклати глава, независимо че доста добре се бяхме опознали.

— Извинявай, Тим, но сега не може.

— Дженъл, не става въпрос за интервю. Жизнено важно е да се видя с Кейси.

Изгледа ме втренчено, аз му отвърнах със същото.

— Чакай тук. — Бяхме застанали пред входа на щаба. Влезе и се забави около пет минути. Стоях и слушах как стенният часовник отмерва секундите и минутите. Най-после се върна.

— Ела.

Поведе ме към сграда, почти скрита от листата на дърветата. Когато влязохме, разбрах, че се намирам в личния апартамент на Кейси Грим. Минахме през малък хол и влязохме в стая, съчетаваща спалня и баня. Кейси току-що се бе изкъпал и в момента обличаше бойната си униформа. Погледна ме с любопитство, след което се обърна към Дженъл:

— Благодаря, комендант. Можете да се върнете към задълженията си.

— Слушам, сър! — козирува Дженъл, без дори да ме погледне.

— Е, Тим, какво има?

Докато стягаше колана си, прочетох в погледа му лека насмешка. Не беше облякъл куртката си и в относително малката стая се извисяваше над мен като гигант, олицетворяващ непобедимата сила на природата. Тялото му беше загоряло като тъмно дърво, мускулите на раменете и гърдите му изпъкваха. Коремът му беше стегнат, а бицепсите танцуваха при всяко движение. Отново почувствах онази недоловима, присъща единствено на дорсайците сила у него. Не ставаше въпрос само за физическата му сила и внушителните му размери. Дори не и за това, че от дете е обучаван за войник. Не, то беше нещо живо, но необяснимо — същото качество, което притежаваше един истински екзотианец като Падма или един истински учен от Нютон или Касида. Нещо, излизащо извън обичайния образ на човек и приличащо на безгрижие или на чувство на пълна увереност в себе си, когато се отнасяше за неговия човешки тип — толкова пълнокръвен, че го издигаше над всички слабости и го правеше непобедим.

Представих си кльощавата мургава фигура на Джеймтън, застанала срещу човек като този. Самата мисъл за възможността командор Блек да победи ми се струваше невероятна, абсолютно неосъществима.

Но винаги имаше опасност.

— Добре, ще ви кажа защо съм дошъл. Току-що разбрах, че Джеймтън Блек се е свързал със Синия фронт — местна терористична политическа групировка със седалище Блаувейн. Трима от тях му бяха на гости снощи. Видях ги.

Кейси взе от облегалката на стола куртката си и надяна единия ръкав.

— Знам — отвърна той.

— Не разбирате ли? — погледнах го внимателно. — Те са убийци. Това е техният занаят. Има само един човек, когото ще поискат да убият, и това сте вие, Кейси.

— Знам — повтори той и навлече втория ръкав. — Пак се канят да свалят законното правителство на Света Мария и да завземат властта, което е невъзможно, ако парите на Екзотика отидат за разплащане с нашите войски, поддържащи сегашното правителство и мира на планетата.

— Преди не са имали поддръжката на Джеймтън.

— А сега имат ли я? — попита той, докато закопчаваше куртката си.

— Сдружението е отчаяно. Дори още утре да дойдат подкрепления, Джеймтън оценява реално шансовете си в случай, че предприемете офанзива срещу него. Може убийците да са поставени извън закона и да не се подчиняват на Кодекса на наемника, но и вие, и аз познаваме добре Сдружението.

Кейси ми хвърли странен поглед и се с мундира.

— Така ли?

— А не е ли така? — гледах го право в очите.

— Тим — той облече мундира и закопча всички копчета, — познавам хората, с които ще се сражавам. Мое задължение е да ги познавам. Но какво ви кара да мислите, че и вие ги познавате?

— Това е и мое задължение. Може би сте забравили. Аз съм журналист. Хората са моята работа — първа, последна и най-важна.

— Не обичате хората от Сдружението.

— И защо да ги обичам? Посетил съм всички планети. Разговарял съм с президента на Сета — и той се стреми да получи възможно най-голямата печалба, ала си остава човек. Виждал съм как учените от Нютон и Венера витаят из облаците, но ако добре ги обработиш, и те се връщат към реалността. Присъствал съм на психологическите чудеса на екзотианците. Наблюдавал съм хаоса в канцелариите на Фрийланд. Гледах ги от позицията на родната ми планета, Земята, стараех се да ги погледна и като жител на Коби или Венера, дори се поставях на мястото на дорсаец като вас. И ще ви кажа — според мен всички имат нещо общо помежду си: те са хора, тръгнали по пътя на специализацията в едно важно за тях направление.

— А Сдружението не е ли такова?

— Нима фанатизмът е ценен? Точно обратното. Какво й е хубавото на сляпата, задръстена, безумна вяра, която не дава на човек да помисли за себе си?

— Сигурен ли сте, че не мислят?

Беше се обърнал към мен и внимателно ме наблюдаваше.

— Някои от тях може и да мислят — отвърнах аз. — Сигурно са младежите, чиято душа не е окончателно разядена от отровата. Но… Какво хубаво има в това, че тяхната култура все още съществува?

Възцари се пълна тишина. Накрая Кейси попита:

— Какво имате предвид?

— Искам да кажа, че ви трябват убийците от Синия фронт. Оставете на мира войските на Сдружението. Докажете, че Джеймтън Блек е нарушил Военните конвенции, като е поръчал на нелегалната партия да ви убие. Ще спечелите войната без нито един изстрел.

— И как ще стане това?

— Чрез мен — предложих аз. — Имам някои връзки сред терористите. Разрешете ми да установя контакт и да ги купя, като им дам повече пари от Джеймтън. Бихте могли да им предложите да бъдат официално признати за опозиция от сегашното правителство. Падма и местните лидери ще ви подкрепят, ако успеете да изпъдите черноризците толкова лесно.

— Какво ще получа аз от цялата тази работа? — напълно спокойно попита Кейси.

— Показания под клетва, че са били наети да ви убият. Ще получите толкова, колкото са необходими за доказателство пред съда.

— Нито един съд на Междупланетния арбитраж няма да повярва на такива хора.

— Е, да — отвърнах аз, едва сдържайки усмивката си. — Но ще повярват на мен като представител на Агенцията за междузвездни новини, ако гарантирам за всяка произнесена дума.

— Ясно.

Мина покрай мен и излезе в антрето. Приближи се към видеофона, натисна бутона и каза към празния екран:

— Дженъл!

Обърна се, прекоси стаята и застана пред шкафа, откъдето извади личното си оръжие. Движенията му бяха отмерени. Повече нито ме погледна, нито проговори. След няколко дълги минути вратата се отвори и влезе Дженъл.

— Сър?

— Мистър Олин ще остане тук до второ нареждане.

И излезе.

Стоях вцепенен, гледах вратата, през която излезе, и не можех да повярвам, че самият той толкова грубо ще наруши Конвенциите. Не само ме игнорира, но и ме арестува, за да не мога по никакъв начин да повлияя на събитията.

Обърнах се към офицера от Нова Земя. Гледаше ме с някаква тъжна симпатия.

— Падма Свързващият в лагера ли е?

— Не, върна се в Посолството на Екзотика в Блаувейн — отговори той, докато се приближаваше към мен. — А сега бъди добро момче и седни да си починеш. Мисля, че можем да прекараме приятно следващите няколко часа.

Бяхме застанали един срещу друг. Нанесох му внезапен удар в слънчевия сплит.

Бях се занимавал малко с бокс като студент. Споменавам за това не за да се изкарам някакъв мускулест герой, а за да обясня защо не го ударих в лицето. Грим сигурно щеше да намери нужната точка, без да се замисля, но аз не съм роден на Дорсай. А гърдите на човека са достатъчно големи, меки и удобни, затова любителите обикновено се целят там. Освен това, честно казано, не си спомнях добре къде трябва да се удря в лицето.

Въпреки всичко Дженъл не беше изгубил съзнание. Падна на пода и се сгърчи, но очите му останаха отворени. Известно време не можеше да се изправи. Побързах да напусна сградата.

Целият лагер кипеше. Никой не ме спря. Седнах в аероколата и след пет минути пътувах по пътя към Блаувейн.