Войнико, не питай!

ДВАДЕСЕТ И СЕДМА ГЛАВА

Чакаха ме. Веднага след като приземих аероколата в двора на лагера на Сдружението, те ме наобиколиха, насочили иглопушките си срещу мен.

Явно това бяха единствените останали. Джеймтън сигурно е отпратил всички войници от бойната си група. А тези познах веднага — опитни ветерани. Един от тях беше сержантът, с който се сблъсках в кабинета на Джеймтън през нощта, когато дойдох от лагера на екзотианските сили и го помолих да ми отговори дали е давал заповеди да се разстрелват военнопленници. Другият беше ротен командир — един от най-ниските чинове, но сега изпълняваше задълженията на майор, също както Джеймтън имаше звание командор, но изпълняваше длъжността командващ окупационните сили и по този начин се изравняваше по ранг с Кейси Грим. Другите двама бяха сержанти. Познавах ги всички. Ултрафанатици. Те също ме познаваха добре.

Изобщо разбирахме се идеално.

— Трябва да видя командващия — започнах аз веднага след като се измъкнах от колата и преди да успеят да ми зададат някакъв въпрос.

— Защо? — попита ротният. — Тази аерокола няма работа тук, както и вие.

— Трябва веднага да видя командващия Блек. Не бих се возил в аерокола на Посолството на Екзотика, ако не се налагаше.

Не можеха да се осланят на факта, че причината, поради която искам да видя Блек, е незначителна. Разчитах на това. Поспорихме малко, но аз продължих да настоявам, че трябва да говоря с командващия. Най-после ротният се съгласи да ме заведе до кабинета на командира си.

Така се оказах лице в лице с него.

Тъкмо си слагаше пистолета — почти по същия начин, по който го правеше Грим, когато бях в апартамента му. Само че върху фигурата на дорсаеца цялото снаряжение изглеждаше донякъде като играчка. А за кльощавото тяло на Блек ми се струваше малко тежко.

— Мистър Олин — поздрави ме той.

Прекосих стаята и се приближих до него, като същевременно извадих посланието от джоба си. Той се извърна към мен, докато стягаше колана си и леко подрънкваше с оръжието.

— Имате намерение да воювате с Екзотика — констатирах аз.

Той се съгласи, кимвайки. Досега не бях заставал толкова близо до него. Ако се намирах в другия край на стаята, щях да съм сигурен, че на лицето му е изписано обичайното спокойно изражение. Но сега, застанал на няколко сантиметра от него, забелязах слабата уморена усмивка, появила се за миг в ъгъла на тънките му устни върху мургавото младо лице.

— Това е мое задължение, мистър Олин.

— Какво ти задължение, щом командирите ви на Хармония са ви отписали?

— Вече ви казах, че Избраните не се предават един друг.

— Убеден ли сте?

Отново улових признак на тъжна усмивка.

— В тази работа аз съм по-добър експерт от вас, мистър Олин.

Погледнах го в очите. Умората му личеше, но иначе погледът му беше спокоен. Отмести го и се взря в снимката на двама възрасти и едно момиче, поставена на бюрото.

— Това семейството ви ли е?

— Да.

— Струва ми се, че в момент като този трябва да помислите за тях.

— Доста често го правя.

— И въпреки това имате намерение да воювате и да загинете?

— Да.

— Ама разбира се! Точно така ще направите! — Когато влязох, бях напълно спокоен и се владеех. Но сега сякаш нещо се отпуши и излях всичко, което се бе насъбрало от смъртта на Дейв насам. Започна да ме тресе. — Защото всички вие, жителите на Сдружението, сте лицемери. Толкова сте обсебени от лъжливата си вяра, че ако някой ви я отнеме, няма да остане нищо от вас. Така е, нали? По-добре да загинете сега, отколкото да признаете, че самоубийството не е най-великата постъпка във Вселената. Предпочитате да умрете, вместо да признаете, че сте изпълнен със съмнения като всеки друг и се страхувате.

Приближих се плътно до него. Той не мръдна.

— Кого се опитвате да правите на глупак? — продължих аз. — За мен, а и за жителите на останалите планети сте прозрачни. Знам що за параван е тая ваша Обединена църква! Ясно ми е, а и на вас също, че начинът на живот, който така разпалено защитавате, не е толкова добър, колкото се опитвате да го изкарате. Знам също така, че вашият Старейшина Брайт и бандата му изкуфели старци са просто едни диктатори и узурпатори, които плюят на религията и на всичко останало, докато могат да са на власт. Знам, че всичко това ви е известно, и имам намерение да ви накарам да го признаете.

Пъхнах посланието под носа му и рязко казах:

— Четете!

Взе го, а аз направих крачка назад. Продължаваше да ме тресе, докато го гледах. Затаих дъх. Той прочете написаното. Изражението на лицето му не се промени ни най-малко. Накрая ми го подаде.

— Мога да ви заведа при комадващия Грим. С аероколата на Свързващия ще пресечем фронтовата линия без проблеми. Ще се договорите за условията на капитулацията, преди да са започнали бойните действия.

Джеймтън поклати глава и ме погледна с някакво странно изражение, което не можах да разбера.

— Искате да кажете не, така ли?

— Препоръчвам ви да останете тук — отвърна той. — Над фронтовата линия и флагът на Посолството може да не ви спаси.

Обърна се и се накани да излиза.

— Къде отивате? — извиках аз след него. Настигнах го и вдигнах посланието пред очите му. — Това е истината! Не можете да си затворите очите пред нея!

Спря и ме изгледа, след което отблъсна ръката ми с посланието. Пръстите му бяха тънки, но много по-силни, отколкото очаквах, и аз свалих ръка против волята си.

— Знам, че това е истината. Искам да ви предупредя да не ми пречите повече, мистър Олин. Трябва да тръгвам.

Мина покрай мен и се отправи към вратата.

— Лъжец! — закрещях аз, но той не ми обърна внимание. Бях длъжен да го спра. Хванах снимката от бюрото и със замах я строших в пода.

Обърна се леко като котка и се взря в парчетата, разпръснати в краката ми.

— Ето това правите! — извиках аз и ги посочих.

Без да продума, той се приближи, наведе се и започна внимателно да събира парчетата. Прибра ги в джоба си, изправи се и чак сега ме погледна. Когато срещнах очите му, дъхът ми спря.

— Ако в момента моите задължения не ми повеляваха…

Млъкна. Видях как се разшириха зениците му. Убийственото им изражение бавно се смени с нещо подобно на учудване. Каза съвсем тихо:

— Ти нямаш вяра, така ли?

Отворих уста да му отговоря, но думите му ме спряха. Стоях, като че ли ме бяха ударили в слънчевия сплит, и не можех да продумам. Джеймтън внимателно ме изгледа.

— Какво ви накара да помислите, че съдържанието на това послание ще ме принуди да променя решението си?

— Та нали го прочетохте! Брайт пише, че понеже позицията тук е губеща, няма повече да ви изпраща подкрепления. И никой не трябва да ви уведомява за решението, защото бихте могли да се уплашите и да се предадете.

— Това ли е вашето тълкуване на посланието?

— А какво да е? Бихте ли могли да го прочетете по друг начин?

Стоеше пред мен и ме гледаше право в очите.

— Разбира се, мистър Олин. Прочели сте посланието без вяра, изоставяйки Името Господне и Неговите желания. Старейшината Брайт не е написал да ни оставят тук сами, а защото положението ни е много тежко, ни оставя в ръцете на нашия Господ. Освен това не иска да ни се съобщава този факт, за да не се поддаде някой от тукашните войници на изкушението да се опита да си сложи корона на мъченик. Погледнете, мистър Олин. Всичко е написано черно на бяло.

— Не! Той не е имал това предвид!

— Мистър Олин, не мога да ви оставя да живеете в това заблуждение — поклати глава Джеймтън.

Втренчих се в него, защото ми се стори, че прочетох в погледа му симпатия към мен.

— Собствената ви слепота ви лъже — произнесе той. — Нищо не виждате и си мислите, че и другите не могат да го видят. Нашият Господ не е име. Той е смисълът на всичко. Ето защо в църквите ни няма да видите никаква украса, никакви прозорци между нас и Него. Нашите Старейшини и предводители, независимо че са Избрани и Посветени, си остават обикновени, смъртни хора. На никого от тях не се подчиняваме, когато става въпрос за вярата ни. Само на Гласа Господен вътре в нас. — Млъкна за малко, но аз, кой знае защо, не успях да вметна нито дума. Продължи с още по-мек глас: — Нека приемем, че всичко е така, както го тълкувате вие. Че всичко, което казахте, е вярно и нашите Старейшини са само жадни за власт диктатори, а самите ние сме изоставени тук на произвола на съдбата заради техния егоизъм и сме принудени да изпълняваме една горда, но фалшива роля. Не! — гласът му зазвуча много по-твърдо. — Разрешете ми да ви уверя, че това е така, но само за вас. Нека предположим, че представите доказателства за това, че нашите Старейшини са лъжци, а самата Конвенция е фалшива. Да приемем, че ми докажете, че същността ни е извратена и напълно фалшива — повдигна брадичката си и погледна в мен, а гласът му сякаш ме натисна физически. — И че никъде сред Избраните, дори в дома на родителите ми, не съществува нито вяра, нито надежда! Дори да ми докажете, че никакво чудо не би могло да ме спаси, че до мен нямам нито един съмишленик и насреща ми се е изправила цялата Вселена, въпреки това аз — при това сам, мистър Олин! — бих тръгнал в атака, както ми е заповядано, до края на Мирозданието, до ръба на безкрайността. Защото без моята вяра аз представлявам обикновен прах, разпилян от вятъра. Но когато имам вярата си, няма сила, която да ме спре!

Млъкна и се обърна. Гледах след него как пресича стаята и излиза.

Продължавах да стоя като закован, докато не чух от двора звука на запален двигател на военна аерокола.

Отърсих се от вцепенението и избягах от сградата.

Озовах се на двора точно когато аероколата се отлепяше от земята. Видях Джеймтън и четиримата му непоколебими помощници. Развиках се:

— За вас всичко е добре, но помислихте ли за войниците си?

Знаех, че не са ме чули. Не можех да спра сълзите, потекли по лицето ми, и продължавах да крещя след тях:

— Изпращате подчинените си на сигурна смърт, само и само да докажете правотата си! Не можете ли да разберете, че убивате невинни хора?!

Военната машина се издигна без усилие и пое на югозапад, където ги очакваха готовите за битка войници. Тежките бетонни стени и сградите на празния лагер върнаха думите ми със звънко, диво и подигравателно ехо.