Войнико, не питай!

ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА

Лайза ме посрещна до същия вход на Последната Енциклопедия, където преди няколко години я видях за пръв път. Заведе ме в кабинета на Марк Тор през странния лабиринт и въртящата се стая, откъдето минахме и миналия път. Докато вървяхме, ми разказа какво е станало.

Лабиринтът и всичко останало е било създадено с цел да се предотврати нападение. Според мен беше абсолютно безсмислено, но все пак съществуваше някаква вероятност и ето в крайна сметка тя се осъществи. Създаването на Енциклопедията още отначало породи страхове, на които се поддадоха хората с психически отклонения от всичките четиринадесет планети. И то защото целта й не беше ясна, а тайнствена и абстрактна и не можеше лесно да се определи, още по-трудно беше да се обясни. Затова предизвикваше ужас сред психопатите както на Земята, така и на другите планети.

Един от тези ненормални беше успял все пак да се добере до Марк Тор. Бедният човек пазил в тайна параноята си дори от собственото си семейство, докато в ума му постепенно се развило убеждението, че Последната Енциклопедия представлява Великия ум, който ще пороби човечеството. Тялото му беше проснато на пода в кабинета и когато с Лайза се приближихме, видях кльощав мъж с посивяла коса и спокойно лице със засъхнала кръв на челото.

Лайза ми каза, че са го пуснали погрешка. Тор е имал назначен преглед от нов лекар, който трябвало да дойде следобед. Но някой от охраната вместо лекаря пуснал този възрастен, добре облечен и представителен мъж. Той стрелял два пъти в Марк Тор и веднъж в собственото си чело. Починал на място. Независимо че бил прострелян в белия дроб от две игли, Марк все още дишаше, но бързо губеше сили.

Най-сетне Лайза ме заведе при него. Беше легнал по гръб върху подгизнал от кръв чаршаф в спалнята си точно до кабинета. Очите му бяха затворени, а брадичката и носът му бяха вирнати, сякаш не искаха да се примирят със смъртта, която бавно, но неотвратимо потапяше неговата отчаяно бореща се душа в дълбините на мрачните си води.

Ала в съзнанието ми не остана лицето му. Поразиха ме необикновено широките му гърди и рамене и силните ръце. Внезапно се сетих за разказа на един от свидетелите на убийството на Ейбрахам Линкълн, който бях чел като ученик. Той е лежал на леглото си по същия начин. Свидетелят останал удивен от силните мускули и широките му гърди — горната част на тялото на президента била отвита.

С Марк Тор беше същото. Е, доста голяма част от мускулите му бяха атрофирали, защото водеше заседнал живот и беше болен, но масивните му кости говореха за силата, която е имал като млад. В стаята имаше няколко души, повечето лекари, но всички се дръпнаха настрана, когато Лайза ме поведе към леглото.

Наведе се и тихо го повика:

— Марк! Марк!

За няколко секунди си помислих, че никога няма да отговори. Помня как ми мина през главата, че вече е умрял. В един момент обаче клепачите му се повдигнаха, той завъртя очи и най-после фокусира погледа си върху Лайза.

— Марк, Тим е тук — каза тя и се отмести, за да мога да се приближа до леглото. Обърна се към мен и ме посъветва: — Тим, наведи се по-близо до него.

Направих крачка напред и се наведох. Очите му се впиха в лицето ми. Не можех да разбера дали ме е познал. Устните му помръднаха и чух призрачен шепот, изтръгнал се от някога мощните му гърди:

— Тим…

— Да — отвърнах аз. Забелязах, че без да знам защо, съм стиснал ръката му. Беше слаба и хладна.

— Сине… — прошепна той толкова тихо, че едва го чух. В този миг сякаш ме удари гръм, застинах неподвижно, чувствайки как се потапям в леда на внезапно обзелия ме гняв.

Как смееше?! Как се осмеляваше да нарече мен свой син? Не съм му давал нито право, нито повод да ме нарича така… Та той едва ме познаваше! Нямах нищо общо с него, с работата му и с всичко онова, в което той вярваше. Как се осмеляваше да ме нарече „сине“?

Прошепна още нещо. Долових думи, които още повече ме вбесиха.

— …поеми върху себе си…

Очите му се затвориха, устните замряха, макар че лекото повдигане на гърдите му показваше, че още е жив. Пуснах ръката му, обърнах се и избягах от спалнята. Опомних се в кабинета — спрях, защото вратата за излизане, разбира се, беше ловко замаскирана.

Лайза ме настигна.

— Тим!

Сложи ръка върху рамото ми и ме накара да я погледна в очите. Личеше, че е чула всичко и сега с поглед ме питаше какво възнамерявам да правя. Мислех да й кресна, че нямам никакви намерения да се захващам с тази работа. Нямах задължения към никого, дори към нея. Старецът не ме питаше — той ми заповяда да поема ръководството!

Но не пророних нито дума. Дори да си отворя устата нямаше да издам и звук. Сигурно съм дишал като вълк, ограден от ловци. В този момент звънна видеофонът и наруши тежкото мълчание.

Лайза беше по-близо и автоматично протегна ръка да го включи. Изобщо не погледна кой се обажда.

— Ало? — произнесе един глас. — Ало? Има ли някой? Бих искал да разговарям с журналиста Тим Олин, ако е там. Спешно е. Ало? Чува ли ме някой?

Беше гласът на Пиърс Лийф. Откъснах поглед от лицето на Лайза и се наведох към видеофона.

— А, ето те и теб, Тим. Виж сега, не искам да си губиш времето да описваш как Марк Тор умира. Имаме достатъчно добри момчета, които ще се справят с тази задача. Мисля, че се налага незабавно да отлетиш за Света Мария — млъкна и ме погледна с присвити очи. — Разбра ли? Току-що получих информацията, която очаквах. Бях прав, заповедта е дадена.

Всичко си застана по местата, изтривайки впечатленията ми от последните няколко минути — най-сетне щях да приведа в действие толкова дълго подготвяния план за отмъщение. Той помете като цунами наговореното от Марк Тор и Лайза, заради което трябваше да остана на Земята.

— Няма ли да има подкрепления? — рязко попитах аз. — Какво гласи заповедта?

Той кимна.

— Мисля, че е най-добре да тръгнеш веднага. Синоптиците обещават времето да се оправи още тази седмица. Тим, според теб…

— Тръгвам — прекъснах го аз. — Подгответе документите и апаратурата. Обадете се да ме чакат на космодрума.

Прекъснах връзката и се обърнах към Лайза. Погледът й сякаш ме удари. Но сега бях силен и не се поддадох на ефекта му.

— Как да изляза оттук? Трябва веднага да тръгвам.

— Тим!

— Казах ти, че трябва веднага да изчезвам! Къде е изходът? Къде…

Докато опипвах стените, тя натисна някакъв бутон и вдясно от мен се отвори проход. Веднага се вмъкнах в него.

— Тим!

Гласът й ме спря за последен път. Застинах на място и се огледах.

— Ти ще се върнеш — уверено каза тя. Това не беше въпрос. Произнесе го със същия тон, с който говореше Марк Тор. Не ме молеше. Констатираше факта. Бях разтърсен до дъното на душата си.

Но растящата тъмна сила, вълната, олицетворяваща жаждата ми за мъст, отново ме понесе напред, към следващата стая.

— Ще се върна — уверих я аз.

Излъгах с лекота. Вратата зад мен се затвори и стаята, в която се намирах, започна да се върти, отнасяйки ме далеч от Енциклопедията.