Войнико, не питай!

ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

Тук беше мястото на конфликта.

Затова откритието, което подсъзнателно бях направил по време на непрекъснатото единоборство между светлината и мрака, веднага започна да човърка мозъка ми. Но тази моя любопитна черта на самосъзнанието веднага бе изместена от необходимостта да проумея собственото си участие в настоящата ситуация.

Ейлин ме забеляза, ала ми хвърли само един кратък напрегнат поглед и се обърна пак към Матиас, който си седеше напълно спокойно и без да се вълнува от нищо. Неговото безизразно лице с гъсти вежди и все още черна коса, независимо че наближаваше шестдесетте, беше както обикновено хладно и отнесено. Той като Ейлин ме погледна замалко и отново обърна очи към развълнуваното лице на сестра ми.

— Искам да ти кажа — обърна се той към нея, — че не виждам защо е нужно да се безпокоиш и да ми искаш разрешение. Никога и за нищо не съм ви ограничавал — нито теб, нито Тим. Ще постъпиш така, както намериш за добре. — При тези думи посегна към книгата, която лежеше отворена на коленето му, сякаш се канеше да я вземе и да продължи да чете.

— Кажи ми какво да правя! — изкрещя Ейлин. Беше на границата на истерията. Ръцете й бяха изпънати покрай бедрата, дланите — свити в юмруци.

— Няма смисъл да ти давам съвет — безучастно произнесе Матиас. — Няма значение какво ще направиш — нито за теб, нито за мен, нито дори за този млад човек. — Той млъкна и се обърна към мен: — Между другото, Тим, Ейлин забрави да ви запознае. Това е господин Джеймтън Блек от Хармония.

— Командор Блек — представи се младежът. Имаше безстрастно лице с тънки черти. — Тук, на Земята, аз съм военен аташе.

В този момент успях да разпозная произхода му. Беше роден на една от планетите, която хората от другите светове с черен хумор наричаха Сдружението. Сигурно бе един от религиозните фанатици, възпитани в спартански дух, които населяваха двете планети — Асоциация и Хармония. Тогава ми се струваше много, много странно, че от стотиците типове човешки общества, от семената, разпръснати из младите светове, израсна общество на фанатици редом с воините от Дорсай, философите от Екзотика, вглъбените в науката обитатели на Венера и Нютон, което се превърна в една голяма и доста своеобразна Производна култура.

Да, те наистина бяха своеобразна Производна култура. Но не се бяха прочули на останалите дванадесет планети като войници. Дорсайците бяха воини — хора на войната до мозъка на костите си. Жителите на Сдружението бяха хора на предаността — тъжна и донякъде мазохистична преданост. Те се продаваха, за да могат техните бедни на природни ресурси планети да могат поне донякъде да поддържат баланса на договорите, което би им позволило да наемат професионалисти от други области.

Пазар за евангелисти почти нямаше, а това бе единственият плод, който раждаше бедната, камениста почва на Сдружението. За сметка на това умееха да стрелят и да се подчиняват на заповеди, без да се замислят за живота си. Също така бяха много евтини. Старейшината Елдър Брайт, глава на Обединеното правителство на Асоциация и Хармония, можеше да подбие цената на което и да е правителство при доставката на наемници. При едно условие — да не се обръща внимание на военните умения на войниците.

Но истинските хора на войната си оставаха дорсайците. Те напомняха отлично дресирани кучета, оръжието прилепваше към ръцете им като ръкавици. Обикновеният войник от Сдружението хващаше пушката по същия начин, по който би хванал и мотиката — като сечиво, което е длъжен да използва в името на своя народ и своята църква.

Тези, които бяха по-запознати с нещата, казваха, че именно Дорсай доставя воините за всички четиринадесет планети. Сдружението доставяше пушечното месо.

Въпреки всичко тогава не се замислих за това. Реакцията ми към появата на Джеймтън Блек беше само едно запознаване. С неподвижните си черти, невъзмутима физиономия, отсъстващ поглед и някаква непроницаемост той ми приличаше на Падма.

Дори и без обяснението на чичо ми в негово лице лесно се познаваше представителят на едно от тези суперплемена, населяващи младите планети, на които, както винаги се стремеше да ни докаже Матиас, земляните не можеха да съперничат. Само че съзнанието за собствената ми значимост, което бях придобил в Енциклопедията, отново се появи. В главата ми се оформи мисъл, съпроводена от мрачна вътрешна радост. Съществуват и други начини за противоборство, нали?

— …Командор Блек — говореше Матиас — е посещавал вечерния курс по земна история, на който ходеше и Ейлин — в Женевския университет. Там са се запознали преди около месец. Сега сестра ти има намерение да се омъжи за него и да го придружи на Хармония, където той се връща в края на седмицата. — Той внимателно се вгледа в Ейлин и довърши: — Казах й, разбира се, че решението какво да прави си е нейна работа.

— Но аз искам някой да ми помогне да взема правилното решение! — патетично избухна сестра ми.

Матиас бавно поклати глава.

— Вече ти казах — произнесе той с обичайния си безцветен глас, — че няма какво да се решава. В края на краищата няма абсолютно никакво значение — нито за теб, нито за някой друг. Имаш право да продължиш да поддържаш абсурдното си мнение, че в зависимост от това, какво ще избереш, нещо ще се промени. Аз не мисля така. И тъй като съм ти предоставил пълна свобода да правиш каквото искаш и да взимаш каквито си пожелаеш решения, настоявам да ме освободиш от участие в този фарс и да ми дадеш възможност да се занимавам с моята работа.

С тези думи вдигна книгата от коленете си, сякаш се канеше да започне да я чете.

По бузите на Ейлин потекоха сълзи.

— Не знам, просто не знам какво да правя! — хлипаше тя.

— Ами нищо недей да правиш — спокойно заяви чичо ни и отгърна нова страница на книгата. — Така ли иначе, това е единственият цивилизован начин на действие.

Ейлин плачеше мълчаливо. Джеймтън Блек се наведе над нея:

— Ейлин — повика я той и тя се обърна. Говореше тихо и спокойно, почти без акцент. — Искаш ли да се омъжиш за мен и да направим моя дом на Хармония и твой?

— О, да, Джейми, искам! — пламенно възкликна тя. — Да!

Командорът почака, но Ейлин не се приближи до него, а отново заплака.

— Просто не съм сигурна, че постъпвам правилно! Не разбираш ли, Джейми? Искам да съм уверена, че не греша. А аз не знам! Не знам! — Рязко се обърна към мен и продължи: — Какво да правя, Тим? Да замина ли?

Неочакваният й въпрос ми прозвуча като ехо на гласовете, които ме заляха в Индекс-залата. Веднага библиотеката, в която стояхме, се уголеми и освети по странен начин. Високите лавици, разплаканото лице на сестра ми, обърнато към мен, мълчаливият, облечен в черно младеж и чичо ни, съсредоточил се в книгата си и сякаш осветен от мека светлина от етажерката зад него — всичко това внезапно ми се стори като поставено в някакво свръхизмерение. Едновременно ги виждах и гледах през тях. И тогава разбрах Матиас така, както никога преди не съм успявал. Независимо от това, че се преструваше на вглъбен в книгата си, за себе си беше решил как трябва да отговори на въпроса на Ейлин.

Съзнаваше, че ако каже на сестра ми „Остани“, аз ще се постарая да я отпратя, дори ако трябва да използвам груба сила. Беше наясно с инстинкта ми да му се противопоставям във всичко. А така, без да предприема нищо, просто не ми предоставяше срещу какво да се боря. Беше възприел дяволски (или богоподобен?) неутралитет, като ме остави да решавам сам. Разбира се, той беше повече от сигурен, че ще разреша на Ейлин да замине с този Джеймтън Блек.

Само че този път не беше познал. Не забелязваше промените в мен, новото знание, което ми сочеше пътя. За него „Унищожавай“ бе една черупка, в която можеше да се скрие при опасност. Но сега, след просветлението, съзрях в тази дума нещо много повече — оръжие, което би могло да се обърне дори срещу превъзхождащите ни демони от новите планети.

Джеймтън Блек вече не ме плашеше, също както и Падма престана да ме плаши. Изгарях от нетърпение да изпробвам новата си сила срещу него.

— Не, Ейлин — спокойно казах аз. — Не мисля, че идеята да заминеш е добра.

Тя се втренчи в мен и подсъзнателно усетих, че разсъждава точно като чичо ни, надявайки се в края на краищата да й кажа това, за което копнее сърцето й. Но сега я изкарах от релси. Побързах да продължа, като внимателно подбирах думите си, стараейки се да наложа мнението си:

— Хармония не е място за теб, Ейлин. Сама знаеш колко са по-различни от нас, земляните. Няма да се чувстваш като у дома си. Няма да успееш да се приспособиш към техния начин на живот. Освен всичко друго този млад мъж е командор — опитах се да погледна към Джеймтън възможно най-дружелюбно. Изпитото му лице се обърна към мен, но върху него не бе изписан и най-малък намек за възмущение или молба за помощ от моя страна. — Знаеш ли какво означава това на Хармония? Той е офицер от въоръжените сили. Договорът му може да бъде продаден във всеки един момент и той ще те напусне. Нищо чудно да го изпратят някъде, където не би могла да го последваш. Може да отсъства с години. Или пък изобщо да не се върне, ако го убият, което е доста вероятно. Искаш ли да живееш така? Достатъчно ли си силна, за да се подложиш на подобно емоционално изпитание? Ще подведеш не само себе си, а и него!

Спрях. Чичо Матиас изобщо не откъсна поглед от четивото си. Ала аз забелязах — и от това почувствах скрито удоволствие, — че пръстите му, стиснали корицата на книгата, леко трепереха, издавайки по този начин чувства, които той никога не си признаваше.

Що се отнася до Ейлин, тя ме гледаше недоверчиво от самото начало на монолога ми и не продума до края. Изпусна тежка въздишка, изправи се и погледна към Джеймтън Блек.

Нищо не каза, но погледът й ми беше достатъчен. Наблюдавах ги, стараех се да открия макар и малък намек за емоция. Но младежът само малко се натъжи по странен, необичаен начин. Направи две крачки напред и застана плътно до нея. Аз се напрегнах, готов да се намеся и да отстоявам докрай мнението си. Само че той й заприказва тихо с необикновената си църковна реч, която, както предполагах, народът му използва при общуването помежду си, но никога не бе стигала до ушите ми.

— Значи не искаш да тръгнеш с мен, Ейлин?

Тя поклати глава като нежно растение, разтревожено от груби стъпки по неравна почва, и отмести поглед.

— Не мога, Джейми — прошепна тя. — Чу какво каза Тим. Истина е. Ще те подведа.

— Не е вярно — произнесе той със същия тих глас. — Само не ми казвай, че не можеш. Кажи, че не искаш и ще си отида.

Той чакаше отговора й, но сестра ми продължаваше да гледа встрани, без да смее да срещне погледа му. Накрая събра сили и решително поклати глава.

При този жест Джеймтън дълбоко въздъхна. През цялото време нито веднъж не бяха погледнали нито към мен, нито към Матиас. Не го направиха и сега. Лицето на командора оставаше все така безизразно. Обърна се и тихо излезе от библиотеката, от дома ни и завинаги изчезна от живота на Ейлин.

Тя се обърна и избяга от стаята. Погледнах към Матиас, който невъзмутимо прелистваше книгата си, без да ми обръща внимание. Повече никога не спомена името на Джеймтън Блек.

Не го спомена и Ейлин.

Но след по-малко от половин година тя без излишен шум продаде договора си на Касида и замина да работи на тази планета. Няколко месеца след заминаването си се ожени за местен жител на име Дейвид Лонг Хол. Аз и Матиас разбрахме за това от друг източник доста след сватбата. Тя изобщо не ни писа.

По това време се интересувах от подобни новини толкова малко, колкото и Матиас. Защото успехът ми тогава, в библиотеката, при срещата с Джеймтън Блек, ме насочи по пътя, който самият аз желаех. Новото чувство в мен набираше сила. Започнах да разработвам техника за прилагането му при манипулацията на хората, както успях да обработя Ейлин, за да постигна желания ефект. Вече с всички сили крачех по пътя към личната ми мечта — сила и свобода.