Войнико, не питай!

ПЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА

Като пълноправен член на гилдията вече не се налагаше да давам отчет защо предприемам това или онова пътуване, за да ми отпуснат пари. При търговията между планетите вместо валута се използваха знанията и уменията на хората, които се разменяха като вещи. По същия начин можеше да се използва и информацията, която опитните сътрудници на Агенцията събираха и разпространяваха и която беше не по-малко необходима на отделните планети. Така че гилдията не беше бедна. Около двеста нейни пълноправни членове имаха достатъчно средства на всеки от четиринадесетте свята, на които биха могли да завидят доста президенти на планети.

В моя случай най-любопитното беше, че парите като такива престанаха да имат значение за мен. Тази част от разума ми, която преди беше ангажирана с всичко, свързано с печеленето на средства за съществуване, сега беше празна. Но много скоро, по време на полета от Кълтис към Касида, там се настаниха спомените за Ейлин.

Никога не съм предполагал, че е заемала толкова важно място в живота ми още докато родителите ни бяха живи, а и след трагичната им гибел. Но сега, докато корабът правеше времеви скокове между звездите, тези мигове и сцени преминаваха пред мисления ми взор, а аз седях отпуснат и самотен в първокласната си каюта. Нямах настроение да отида в салона и да си потърся компания.

Спомените не бяха кой знае какви — мислех за подаръците за рождените ми дни и по други поводи, за подкрепата, която ми оказваше, когато трябваше да превъзмогвам непоносимия натиск на Матиас. Сега можех да преценя, че това не са били най-щастливите мигове в живота й — напротив, били са моменти на самота и печал, но тогава не съм го разбирал, потопен в собственото си нещастие. Внезапно си спомних, че тя често не обръщаше внимание на проблемите си, за да ми помогне, ала не се сещах за нито един случай, когато аз съм пренебрегвал своите, за да помогна на нея.

И докато потъвах все по-дълбоко в спомените си, вътрешностите ми се заплитаха в хладния възел на вината и нещастието. Опитах се между една серия времеви скокове да удавя това чувство в алкохол, обаче открих, че не усещам нито вкуса, нито въздействието му.

В такова настроение пристигнах на Касида.

По-малка и по-бедна от съседния Нютон, с който споделяше планетна система от дванадесет небесни тела, Касида нямаше академична връзка с него и затова притокът на учени и математици към нея бе доста незначителен. Те бяха направили от по-рано колонизирания Нютон богат свят. Кацнах на космодрума близо до столицата Моуро, след това се добрах до Албан — университетското градче, спонсорирано от Нютон. Там Дейв изучаваше механиката на времевите скокове и работеха заедно с Ейлин.

Всъщност Албан представляваше човешки мравуняк, а не град. Беше разположен на най-различни нива. И то не поради липса на достатъчно територия, а защото основната му част бе изградена с предоставен от Нютон кредит. За да гълтат по-малко средства, всички сгради бяха компактно построени върху възможно най-малка площ.

Още с пристигането си взех една карта и я настроих на адреса на Ейлин. Тя ми го беше написала в единственото писмо, което получих от нея сутринта, преди Дейв да загине. Ако следвах указанията, трябваше да мина през дълга серия хоризонтални и вертикални галерии и тунели и накрая да стигна до жилищен комплекс на нивото на земята. Не беше най-удобният, но за сметка на това пък бе най-краткият път.

Когато тръгнах по необходимия ми коридор, за пръв път ме връхлетяха истинските емоции, които не ми даваха да мисля за Ейлин, преди Лайза да ми обърне внимание върху тях. Сцената на горската полянка изникна в съзнанието ми толкова ясно, сякаш беше цветен кошмар. Страхът и яростта избухнаха в мен.

За известно време забавих ход, почти спрях. След това инерцията, акумулирана в мен по време на дългия полет, ме отведе до вратата и натиснах звънеца.

Мина една безкрайна секунда, след което вратата отвори жена на средна възраст. Бях потресен, защото това не беше сестра ми.

— Ейлин? — едва успях да продумам. — Искам да кажа — мисис Ейлин Хол? Няма ли я? — сетих се, че тази жена не би могла да ме познава, затова се представих: — Аз съм брат й. От Земята. Казвам се Тим Олин, журналист.

Разбира се, бях облечен с плаща и нахлупил баретата, което само по себе си беше достатъчен опознавателен знак. Само че тогава не се сетих за тази подробност. Спомням си как жената леко се обърка. Явно не беше виждала жив член на гилдията.

— Ами тя се премести — осведоми ме домакинята. — Жилището й се стори прекалено голямо за сама жена. Сега живее няколко нива по-надолу в северна посока.

Влезе вътре. Чух я да разговаря с мъжа си, след малко се върна с един лист.

— Ето адреса — бе леко задъхана. — Записах го, за да ви го дам, в случай че се обадите. Трябва да минете по този коридор… О, виждам, че имате карта. Настройте я и тръгвайте, не е далеч.

— Благодаря ви.

— Няма защо. Доволни сме, че… Е, не смея да ви задържам — каза тя вече зад гърба ми, защото се обърнах и си тръгнах. — Радвам се, че ви помогнах. Довиждане.

— Довиждане — промърморих разсеяно и продължих по коридора, като по пътя настройвах картата. Стигнах доста под земното равнище, когато най-сетне се изправих пред вратата, която търсех.

Този път се наложи да чакам повече. Но когато вратата се отвори, видях сестра си.

— Тим — произнесе тя. Беше си същата. Не забелязах никакви промени или признаци на дълбока скръб и внезапно надеждата ми се пробуди. Само че тя продължаваше да стои и нищо да не ми казва и надеждата си отиде също толкова бързо, колкото се бе появила. Нищо не ми оставаше, освен да чакам, затова стоях и чаках.

— Влез — най-сетне произнесе тя със същия тон и се отмести. Минах покрай нея. Вратата плавно се затвори зад мен.

Огледах се и за миг останах шокиран от видяното. Стаята беше сива и не по-голяма от каютата, в която пътувах насам.

— Защо живееш тук? — избухнах аз.

Изгледа ме равнодушно и отвърна с безразличен глас:

— По-евтино е.

— Няма нужда да пестиш пари! Нали оправих наследството ти от Матиас — уредих един касидианец, работещ на Земята, да ти преведе парите чрез неговото семейство, което е останало тук. Да не би да имаш неприятности? — Честно казано, не се бях сетил за тази възможност. — Дадоха ли ти парите?

— Да — спокойно рече тя. — Но съществува и семейството на Дейв, за което трябва да се грижа.

— Семейството на Дейв ли?

— По-малкият му брат е ученик. Но това няма значение — все още не ми беше предложила да седна. — Това е дълга история, Тим. Защо си дошъл?

Погледнах я и казах умоляващо:

— Ейлин! — тя чакаше. Хванах се за сламката, подхвърлена в началото на разговора. — Виж какво, дори да помагаш на семейството на Дейв, вече няма никакъв проблем. Сега съм пълноправен член на гилдията и мога да ти помогна с всякаква сума, която ти е необходима.

— Не — тя поклати глава.

— Но защо, по дяволите? Казах ти — разполагам с неограничени…

— Нищо не искам от теб, Тим. Благодаря все пак. Справяме се прекрасно — семейството на Дейв и аз. И работата ми не е лоша.

— Ейлин!

— Вече те молих веднъж, Тим — изрече тя, продължавайки да стои неподвижно. — Защо си дошъл?

Ако се бе превърнала в камък, сигурно нямаше да се е променила толкова в сравнение с онази Ейлин, която познавах. Сега ми се струваше далечна и чужда.

— За да те видя — отговорих аз. — Мислех, че ти сигурно ще искаш да разбереш…

— Знам всичко — в гласа й не се забелязваше и следа от емоции. — Разказаха ми. Ти също си бил ранен, но сега си наред, нали, Тим?

— Да — бях отчаян. — Но не съвсем. Коляното ми продължава да ме понаболява и не се сгъва. Лекарите казаха, че ще си остане такова.

— Това не е хубаво.

— По дяволите, Ейлин! Недей да говориш с мен като че ли не ме познаваш! Та аз съм ти брат!

— Не. Единствените роднини, които имам и на които държа, са семейството на Дейв. Те имат нужда от мен. А ти нямаш и никога не си имал. Винаги си гледал себе си, единствено себе си.

— Ейлин! — умоляващо изрекох аз. — Знам, че ще ме обвиниш поне отчасти за смъртта на Дейв…

— Не — прекъсна ме тя. — Не можеш да промениш това, което вече е станало. Грешката беше моя. През всичките тези години се опитвах да убедя себе си, че всъщност не си такъв, какъвто изглеждаш. Мислех, че в теб има нещо, до което Матиас не е успял да се добере, нещо, на което само му трябва шанс, за да се прояви. Точно на това разчитах, когато те помолих да решиш дали да замина с Джейми. Когато ми писа за намерението си да помогнеш на Дейв бях сигурна, че онова дремещо нещо у теб се е събудило. За съжаление и в двата случая сбърках.

— Ейлин! — изкрещях аз. — Какво съм виновен аз, че попаднахме на луд? Сигурно е имало начини да го спася. Карах го да ме остави, когато ме раниха, но той не пожела. Не разбираш ли, че вината не е изцяло моя?

— Разбира се, че не, Тим — произнесе тя и аз се втренчих в нея. — Аз не те обвинявам. Ти не носиш по-голяма отговорност от полицейското куче, което е обучено да се хвърля върху всеки бягащ човек. Ти си точно това, което Матиас направи от теб — един унищожител. Вината, разбира се, не е твоя, но това нищо не променя. И въпреки борбата, която водеше с него, учението на Матиас за унищожението те е изпълнило докрай, Тим, и не е оставило място за нищо друго.

— Нямаш право да говориш така! Не е вярно! Дай ми още един шанс, Ейлин, още един шанс и аз ще ти докажа, че не е вярно!

— Много съжалявам, но е така — твърдо заяви тя. — Познавам те по-добре от всеки друг, Тим. Просто не исках да вярвам, но явно се налага. Особено сега, в името на семейството на Дейв. Те имат нужда от мен. Не успях да помогна на него, затова ще се постарая да помогна на тях. Не знам докога ще мога, но за тази цел не бива да те виждам никога. Ако ти позволя чрез мен да се добереш до тях, ти и тях ще унищожиш.

Млъкна и ме погледна. Исках да й възразя, но разбрах, че няма смисъл. Просто мълчаливо стояхме на метър и половина един от друг и се гледахме през пространството, което всъщност беше много по-голямо — една бездна, по-дълбока и по-широка от всичко, с което се бях сблъсквал досега.

— Мисля, че е по-добре да си тръгваш, Тим.

Думите й ме върнаха в настоящето.

— Така е — унило се съгласих аз. — Струва ми се, че ще бъде по-добре и за двама ни.

Обърнах се и се отправих към вратата. Известно време таях надеждата, че ще ме извика да се върна. Но зад мен не се чуваше никакво движение. Минавайки през вратата, за последен път се обърнах назад.

Продължаваше да стои, без да мърда от мястото си, сякаш не ме познаваше и чакаше да си отида.

Излязох. Върнах се на космодрума съвършено разбит и самотен, самотен, самотен…