Войнико, не питай!

ДВАДЕСЕТА ГЛАВА

Не се наложи аз да търся Пиърс Лийф — той сам изпрати да ме повикат. Докато минавах през огромното фоайе в сградата на гилдията и прозрачният асансьор ме издигаше към кабинета на шефа, доста мои колеги ме изпроводиха с внимателни погледи. Защото за трите изминали години, откакто Синият фронт завзе властта на Света Мария, за мен много неща се промениха.

Спомените за последната среща с Ейлин вече не ме измъчваха толкова. Докато летях към Земята, начертах план за отмъщение, а сетне предприех две стъпки — първата на Света Мария, втората на Хармония, — с които щях да го осъществя. Но и след тези стъпки вътрешният ми мироглед не претърпя драстични промени, защото този процес изискваше време.

Едва последните три години ме промениха истински. И точно затова Пиърс Лийф имаше желание да се срещнем. По същата причина много от колегите ми обръщаха глави, когато минавах покрай тях. През тези години бях постигнал много и като се сещах за времето, прекарано на Хармония, си мислех колко млад и неопитен съм бил тогава.

Спомних си за първия сън, в който видях пътя към отмъщението — вървях с меч в ръка под дъжда. Тогава за пръв път почувствах притегателната сила на това, което беше изразено в мен много силно — по-силно, отколкото можеха да го направят храната, питиетата, любовта и дори животът.

Тези, които твърдят, че храната, жените, силните питиета и даже наркотиците доставят максимално удоволствие на човешката душа, са абсолютни глупаци. Защото изброените неща предлагат само бледо подобие на екстаза, изпитван, когато човек се занимава с нещо, което изисква от него всичко и го завладява напълно, до мозъка на костите му, но и то не му е достатъчно.

Всички, които не мислят така, са глупави. Нито едно велико нещо не е постигнато лесно. Нито една картина, нито едно музикално произведение, нито една поема, нито една скулптура и нито една държава не са се появили на бял свят като отплата за услуга. Партенонът не е бил построен просто така, а за Термопилите не са се сражавали за чест и слава. И Бухара е била разграбена, и Китай е стенел под монголски ботуш не само заради жаждата за власт и плячка. Отплатата за всички тези неща е било самото им изпълнение.

Да се владееш и да използваш себе си като оръжие в собствените си ръце, като по този начин създаваш или разрушаваш неща, които никой друг не може да създаде или разруши — точно това е най-голямото удоволствие, известно на човека! Човек, който е държал в ръцете си длето и е пуснал на свобода ангела, затворен в гранитния блок, или пък човек, който е въртял меч и е оставял бездомни души, напуснали телата на смъртните му врагове — тези хора са имали възможността да изпитат удоволствието, предназначено само за богове и демони.

Това почувствах и аз след две години, дори по-скоро.

Сънувах, че държа в ръцете си мълнии и с тях управлявам четиринадесетте планети, както аз искам. Вече усещах, че се справям със светкавиците много добре. Най-сетне истинските ми възможности изплуваха на повърхността. Сега знаех какво означава липсата на реколта на Фрийланд за тези, които имат нужда от професионално обучение на Касида, но не могат да платят за него. Разбирах защо постъпват по един или друг начин хора като Уйлям от Сета, Блейн от Венера или Сейън от Екзотика — все хора, които променят и направляват междузвездните събития, и предвиждах резултатите от техните действия. Така винаги се оказвах на местата с най-интересни събития и пишех статии за тях още преди да са станали, докато накрая колегите ми започнаха да мислят, че или съм наполовина дявол, или съм провидение.

Не ми пукаше какво мислят. Вълнуваше ме кога най-после ще настъпи часът на тайното ми отмъщение. Чувствах скрития меч в ръката си — моето оръжие за унищожаване.

Вече не се съмнявах — макар че не го обичах, Матиас бе прозрял същността ми и откакто умря, сякаш бях приел неговата антивяра, и то със сила, която той никога не би могъл да си представи.

Както и да е. Сега отивах при Пиърс Лийф. Чакаше ме пред вратата на кабинета си. Сигурно отдолу са се обадили и са го предупредили, че се качвам. Подаде ми ръка за поздрав и задържа моята, докато ме вкара вътре и затвори вратата зад нас. Не седнахме около масата, а се настанихме на дивана, поставен малко встрани. Напълни чашите и ми подаде едната. Пръстите му забележимо бяха посивели, а и самият той изглеждаше стар.

— Разбра ли новината, Тим? — попита той без предисловие. — Морган Чу Томпсън умря.

— Чух. Сега има вакантно място в Съвета.

— Да-а… — отпи малко и върна чашата на мястото й. — Морган беше мой стар приятел.

— Знам — казах аз, но не чувствах никакво съжаление. — Сигурно сте разстроен.

— Бяхме връстници… — млъкна и унило ми се усмихна. — Очакваш да те подкрепя в стремежа ти да заемеш мястото, нали?

— Според мен — бавно отвърнах аз — членовете на гилдията ще останат учудени, ако не го направите, особено като се има предвид колко добре работеха за мен обстоятелствата през последните години.

Пиърс кимна, но ми се струваше, че не ме чува. Посегна към чашата, отпи без видимо удоволствие и я остави.

— Преди около три години дойде тук и поиска да се срещнем. Тогава направи едно предсказание, помниш ли?

Само се усмихнах.

— Да, едва ли си забравил. Е, Тим — той млъкна и изпусна една тежка въздишка. Имах чувството, че му е трудно да заговори за това, което иска. Само че аз вече имах достатъчно опит и владеех всичко необходимо, дори и търпението. Просто седях и чаках. — Имахме достатъчно време да видим как ще се развият събитията. Според мен ти се оказа и прав, и не съвсем.

— Как така?

— Ами така. Според твоята теория Екзотика имаше намерение да унищожи Сдружението. Ала виждаш какво стана на практика.

— Например?

— Сега почти всички смятат, че фанатизмът на войниците на Сдружението и случаите на безсмислена жестокост като този, при който преди три години на Нова Земя загина зет ти, са основната причина общественото мнение на останалите планети да се обърне срещу тях, и то толкова силно, че да отказват да наемат техни подразделения. И за слепия обаче е ясно, че те — черноризците — се държат по този начин, защото същността им е такава. Екзотика не е виновна за това.

— Да, и аз мисля така.

— Разбира се — отново отпи, този път по-спокойно. — Мисля, че затова не ти повярвах, когато ми каза, че Екзотика има намерение да унищожи Сдружението. Не ми звучеше истински. Но сетне се оказа, че именно Хармония и Асоциация подкрепиха с хора и оръжие така наречената революция на Синия фронт на Света Мария, действайки тихомълком в задния двор на Мар и Кълтис. Наложи се да призная пред себе си, че сякаш наистина нещо става между философите и фанатиците.

— Благодаря ви.

— Синият фронт обаче не се задържа дълго.

— Поне в началото изглеждаше, че има широка обществена поддръжка.

— Е, да — той помете възражението ми с едно махване на ръка. — Но и самият ти прекрасно знаеш какво става в такива случаи. Винаги има причина за бой, когато става дума за по-богат и преуспял съсед, независимо дали той живее в съседната къща или на съседната планета. Цялата работа е там, че населението на Света Мария рано или късно щеше да проумее какво представлява Синият фронт и да го отхвърли, като отново го върне към статуса му на нелегална партия. Освен това привържениците му никога не са били кой знае колко, а и повечето от тях се оказаха смахнати. Като капак трябва да признаем, че Света Мария просто не би могла да съществува самостоятелно — нито в икономическо, нито в политическо отношение, щом се намира в системата на две толкова богати планети като Мар и Кълтис. Цялата тази работа с революцията на Синия фронт нямаше начин да успее и това беше ясно за всеки страничен наблюдател.

— И аз така мисля.

— Значи си знаел! — възкликна Пиърс. — Само не ми разправяй, че някой с твоите способности не е видял накъде отиват нещата още в самото начало. Но има нещо, което аз не успях да прозра, а по всичко личи, и ти също — че веднага след краха на Синия фронт Сдружението ще разположи окупационните си войски на Света Мария и ще предяви иск законното правителство да плати дължимото за наемането им от страна на метежниците. И тогава, по силата на договора за взаимопомощ, който винаги е съществувал между Мар, Кълтис и Света Мария, на Екзотика ще й се наложи да се отзове на зова за помощ от страна на Света Мария и да изгони окупационните войски, защото правителството просто няма възможност да плати исканата сума.

— Точно така — съгласих се аз. — И това предвидих.

Пиърс ми хвърли бърз поглед и попита:

— Ами? Тогава как изобщо си си помислил, че…

Внезапно млъкна и се замисли.

— Работата е там, че екзотианските сили без проблем изтласкаха войските на Сдружението и ги обградиха — спокойно започнах аз. — Но зимата настъпи и те прекратиха настъплението. И ако Брайт и неговият Съвет не решат да изпратят подкрепления, още тази пролет обкръжените войски ще бъдат принудени да се предадат. Вярно, те не могат да си позволят да изпратят подкрепления, но така или иначе, ще им се наложи…

— Не — заяви Пиърс и някак странно ме погледна. — Няма да го направят. Струва ми се, че според теб цялата тази операция е била маневра от страна на Екзотика, за да пусне на два пъти кръв на Сдружението — първия път при помощта им за Синия фронт, втория — при искането на дължимото за наемането.

Усмихнах се вътрешно, защото сега той стигна точно дотам, където имах намерение да го накарам да стигне преди три години. Само че го планирах така, че той да ми го каже, а не аз на него.

— Нима не е така? — постарах се гласът ми да звучи учудено.

— Не — развълнува се Пиърс. — Точно обратното! Брайт и Съветът на Старейшините имат намерение да изоставят войските на Света Мария — ако щат да ги пленяват, ако щат да ги унищожават. Ще стане това, което ти твърдеше пред мен. Касае се за спазването на важен принцип — че от всяка планета може да си поискаш откупа, наследен от нейните обитатели. Този принцип е жизнено важен и макар че не е официално признат от закона, е част от междузвездната икономическа структура. Екзотика обаче разби Сдружението на Света Мария и по този начин го отхвърли. Договорът за взаимопомощ, който са подписали Мар, Кълтис и Света Мария и който е основание за оказаната помощ, не променя нещата. Брайт трябва само да се обърне към Сета, Нютон или друга планета, която прилага системата на твърдите договори, и те веднага ще направят съюз, поставяйки Екзотика на колене. — Замълча замалко и ме погледна в очите, преди да продължи: — Разбра ли какво имам предвид? И защо ти казах, че хем си прав, хем не си, когато предвиди войната на Екзотика със Сдружението? Разбра ли сега къде ти е грешката?

Нарочно го изгледах продължително, преди да отговоря.

— Да — кимнах аз. — Вече разбрах. Екзотика няма намерение да унищожава Сдружението. Обратно, Брайт иска да види сметката на Мар и Кълтис.

— Точно така! Богатството и специалистите на Екзотика са нещо като гаранция за планетите, които поддържат системата на свободните договори, и им позволява да се противопоставят на опитите търговията със специалисти да става без зачитане на правата им. То пък от своя страна дава сила на твърдите планети. Ако Екзотика бъде победена, балансът между двете системи ще се наруши. Но именно този баланс дава възможност на Земята да се държи настрана и от двете групи. При това положение тя ще бъде принудена да се включи в една от тях. А групата, към която се присъединим, ще има възможност да контролира нашата гилдия и да влияе на непредубедеността на Агенцията.

Млъкна и се облегна назад, сякаш бе опустошен отвътре. След известно време отново се надигна.

— Досещаш се към коя група ще се присъедини Земята, ако победи Сдружението. Тогава къде ще отидем ние, Тим? И цялата гилдия?

Не отговорих веднага, а само го погледнах, давайки му възможност да се увери, че думите му са ми направили силно впечатление. Истината бе, че вече почти не усещах вкуса на отмъщението. Бяхме стигнали до възловия момент, към който се стремях от самото начало. Според него перспективата пред гилдията беше или да бъде нарушен висшият й принцип — непредубедеността, или да се подчини на групата с твърди договори, към която принадлежеше и Сдружението. Оставих го да почувства колко е безнадеждно положението, след което започнах бавно да говоря:

— Щом Сдружението е способно да унищожи Екзотика, също толкова вероятно е Екзотика да унищожи Сдружението. Всяка подобна ситуация има равновероятно развитие и в двете посоки. Да предположим, че имам възможност да отида на Света Мария преди пролетното настъпление и да използвам умението си да анализирам нещата по-добре от другите, за да подпомогна развитието в някоя посока, без това на накърни интересите и принципите на гилдията.

Пиърс леко пребледня.

— Какво имаш предвид, Тим? Не можеш току-така да застанеш на страната на Екзотика. Не искаш да ми кажеш това, нали?

— Не, разбира се. Но бих могъл да забележа някаква дреболия, която те да използват за спечелване на предимство. Сигурно ви е ясно, че не мога да дам гаранция за успех, но иначе, както сам казахте, къде отива гилдията?

Известно време размишлява. Протегна се за чашата си, която бе поставена на масата, и докато я вдигаше, забелязах, че ръката му потрепва. Не ми трябваха усилия, за да разбера какво си мисли. Това, което предлагах, беше нарушение ако не на буквата, то на духа на Закона за непредубеденост. Този път щяхме да заемем нечия страна, но явно Пиърс смяташе, че за благото на гилдията сме длъжни да постъпим така, докато все още имаме избор.

— Имате ли доказателства — попитах аз, — че Брайт наистина е решил за изостави окупационните войски в положението, в което се намират в момента? Можем ли със сигурност да се осланяме на факта, че няма да изпрати подкрепления?

— Имам хора на Хармония, които в момента събират тези доказателства… — прекъсна го жуженето на видеофона, поставен на масата. Натисна бутона и на екрана се появи физиономията на секретаря му Том Ласъри.

— Сър, обаждат се от Последната Енциклопедия. Мис Лайза Кант иска да говори с журналиста Олин. Твърди, че е много важно.

— Ще говоря — казах аз в момента, в който Пиърс кимна с глава. Сърцето ми подскочи, но сега нямах време да мисля защо. За миг екранът посивя, след това се появи лицето на Лайза.

— Тим! — извика тя, без да ме поздрави. — Ела бързо, Тим! Един терорист застреля Марк Тор! Той умира независимо от усилията на лекарите. Иска да говори с теб, Тим, докато не е станало твърде късно! Моля те, Тим, побързай!

— Идвам! — станах и побягнах навън. Така и не можах да разбера защо този път реагирах толкова спонтанно. Гласът й ме накара да излетя от креслото и да тичам към нея, сякаш гигантска ръка ме буташе отзад. Просто скочих и побягнах.