Войнико, не питай!

СЕДЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА

Първата ми цел беше веднага да се върна на Нова Земя, където Елдър Брайт бе откупил подразделенията, пленени от Кейси Грим, и веднага ги бе окомплектовал. Сетне те се разположиха на лагер близо до Мортън, столицата на Северния Раздел, като окупационни войски, изискващи да им се заплатят междузвездните кредити, които се полагаха на силите на Сдружението, наети от едно вече несъществуващо бунтовническо правителство.

Само че имаше още една спешна работа, която трябваше да свърша, преди да замина за Нова Земя. Преди всичко исках да си осигуря поддръжка за това, което възнамерявах да направя. След като сте станали пълноправен член на Гилдията на журналистите, за вас не съществува по-висока инстанция от петнадесетте членове на Съвета на гилдията, контролиращи изпълнението на Клетвата за непредубеденост, която трябваше да спазват всички журналисти.

Определих си среща с Пиърс Лийф, председателя на Съвета. Навън беше слънчева априлска сутрин. Намирах се в Сейнт Луис, а Последната Енциклопедия бе разположена точно до града. Най-после се озовах в широко дъбово кресло срещу председателя в кабинета му на последния етаж в сградата на гилдията.

— Доста бързо се издигнахте, Тим, а сте толкова млад — отбеляза той, след като поръча кафе и то веднага ни бе донесено.

Пиърс беше нисък, съсухрен човек на около шестдесет години. Никога не беше летял извън пределите на Слънчевата система, а в последно време рядко напускаше и Земята заради обществените си ангажименти като председател на Съвета.

— Само не ми казвайте, че не сте доволен — продължи той. — Какво още искате?

— Място в Съвета.

Тъкмо се канеше да отпие от кафето, когато произнесох тези думи. Ръката му продължи пътя си към устата му, без да трепне. Погледът обаче, който ми хвърли иззад ръба на чашата, беше остър като на орел. Единственият му коментар бе:

— Ами? И защо?

— Ще ви обясня. Сигурно сте забелязал, че притежавам способността да се оказвам винаги сред най-интересните събития.

Постави чашката точно в средата на чинийката и меко каза:

— Тим, именно това е причината да ви направим пълноправен член на гилдията. Сигурно разбирате, че очакваме от вас точно определени неща.

— Да, но мисля, че способностите ми са над обичайното равнище — забелязах как при тези думи смръщи вежди. — Не твърдя, че имам дарбата да предвиждам. Смятам обаче, че притежавам таланта да правя по-подробен анализ от колегите си.

Веждите му се отпуснаха, но остана леко намръщен.

— Давам си сметка, че това звучи като самохвалство — продължих аз. — Нека приемем, че наистина имам способностите, за които споменах. Нима такъв талант не ще бъде полезен на Съвета при вземането на решения относно политиката на гилдията?

— Може и да е така — последва нов орлов поглед. — Но дали е истина и дали действа винаги, независимо от останалите условия?

— Ако успея да ви убедя, мога ли да разчитам на подкрепата ви на следващото заседание на Съвета?

— Да — разсмя се той. — Интересно ми е как възнамерявате да ме убедите?

— Ще направя предсказание. Ако се сбъдне, ще се наложи Съветът да взима генерални решения за политиката на гилдията.

— Добре, направете вашето предсказание — отвърна той все още усмихнат.

— Екзотика се кани да унищожи Сдружението — произнесох колкото се може по-спокойно.

Усмивката му моментално се стопи. Известно време ме гледа втренчено, след което недоумяващо попита:

— Какво искате да кажете? Екзотика не може да унищожи никого. И то не само защото не им го позволява тяхната, както те самите се изразяват, вяра, а защото никой не може да унищожи две планети с цялото им население и начин на живот… Бихте ли ми казали все пак какво имате предвид под „унищожи“?

— Горе-долу същото, което и вие предполагате. Разрушете културата на Сдружението като работническа теокрация, предизвикайте финансов крах на двата свята и ще останат само две каменисти планети, пълни с гладни хора, които ще трябва или да променят начина си на живот, или да емигрират на други планети.

Пак се втренчи в мен. Известно време и двамата не проронихме нито дума.

— И как ви хрумна тази фантастична идея? — най-сетне попита той.

— Предчувствие и интуиция. Плюс фактът, че точно полевият командващ Кейси Грим от Дорсай беше назначен за командир на касидианските сили в последния момент и заради това силите на Сдружението бяха разбити.

— Ами! — възрази Лийф. — Подобни неща биха могли да се случат във всяка война, където и да е, между които и да било армии.

— Не съм много съгласен. Решението на Кейси да проведе атака срещу северния фланг на черноризците нямаше да бъде толкова печеливш ход, ако един ден преди това Елдър Брайт не бе поел командването и не бе заповядал да се атакува южният фланг на противника. Сблъскваме се с двойно съвпадение — изведнъж се появява екзотиански полеви командващ, който прави точно каквото трябва, при това именно в момента, когато силите на Сдружението предприемат действия, довели до капитулацията им.

Пиърс се обърна и посегна към телефона, поставен на масичката зад гърба му.

— Не си правете труда да проверявате, вече го направих — обадих се аз. — Решението да се изпрати Кейси Грим в помощ на касидианците е взето в последния момент и той не е имал възможност да изпрати своите разузнавачи да разберат какво е намислил да прави Брайт.

— Съвпадение, нищо повече. — Пиърс се намръщи, преди да продължи: — Или пък вездесъщият дорсайски военен гений, който всички ние познаваме толкова добре.

— Не мислите ли, че приказките за военния гений на дорсайците може да са леко преувеличени? Освен това не обичам съвпаденията.

— Тогава? Какво е вашето обяснение?

— Моето предчувствие ми подсказва, че екзотианците имат възможност да предугаждат намеренията на противниците си. Споменахте дорсайския военен гений, но какво ще кажете за психологическия гений на Екзотика?

— Но… — Лийф млъкна и се замисли. — Това е направо фантастично! — Погледна ме и допълни: — Какво предлагате да направим?

— Да ми разрешите да се позанимая със случая. Ако съм прав, след три години ще видим войските на Екзотика да воюват против Сдружението. Не като наемници в някоя кампания, а като въоръжените сили на Екзотика против въоръжените сили на Сдружението. — Направих пауза и допълних: — И ако наистина се окажа прав, вие ще подкрепите кандидатурата ми за член на Съвета, когато се освободи място.

Дребният съсухрен човек срещу мен отново мълча цяла минута, преди да отговори.

— Не вярвам на нито една ваша дума. Ровете се в случая, колкото искате. Гарантирам ви, че ще подкрепя кандидатурата ви, ако се стигне дотам. А ако се случи нещо, което поне малко да прилича на фантазиите ви, елате да си поговорим пак.

Седеше в креслото си и клатеше глава, но повече не продума.

— Надявам се да се видим в най-скоро време — казах аз и излязох.

С този ход вкарах в ума му дразнител, който да направлява мислите му в желаната от мен посока. За щастие Пиърс Лийф притежаваше трениран и съзидателен ум. Иначе не би могъл да заема председателското място в Съвета. Умът му беше от този тип, който не забравя дадения проблем, докато той не бъде решен по някакъв начин. И след като не можеше да игнорира проблема, най-вероятно щеше да започне да търси доказателства дори там, където другите не биха и помислили.

Този особен дразнител имаше на разположение почти три години, за да проникне в сърцевината на представата на Лийф за същността на нещата. Доволен, че ми се налага да чакам, се заех с ежедневните си проблеми.

Прекарах две седмици на Земята и успях да сложа относителен ред в тукашните си дела. Накрая отново излетях към Нова Земя.

Както вече споменах, Сдружението откупи войските си, които бяха пленени от касидианските сили, командвани от Кейси Грим, след което ги доокомплектова и ги разположи около столицата на Северния Раздел Мортън в качеството на окупационни войски, които чакат да им се изплати дължимото възнаграждение.

То трябваше да бъде платено от вече несъществуващото правителство на Северния Раздел, което беше наело войниците на Сдружението. Тази практика — да се държи като заложник за изплащането на дълга цяла планета с населението й — беше, разбира се, незаконна, но се прилагаше често. Причината се криеше в особената валута, с която се боравеше сред звездите — производителната сила на човека, независимо дали е психиатър или войник. Дългът не може да не бъде изплатен от планетата-длъжник, независимо дали правителството е същото или не. В противен случай правителствата биха се сменяли често, щом това е начинът да се избегне изплащането на дълговете.

Обичайната практика бе победителят да плаща за всичко, дори ако ставаше дума за сблъсък на противоположни интереси на една и съща планета и са били наети войници от други светове. Нещо като обратен граждански иск за финансово обезщетение, при който изгубилият плаща разходите по делото. Действията на силите на Сдружението означаваха обявяване на война на цялата планета, докато не бъдат изплатени дълговете по договора, сключен от някои нейни жители.

Бойни действия не се водеха и след известно време плащанията по дълга щяха да бъдат изпълнени от правителствата на Нова Земя, които са били замесени в конфликта. В случая това беше правителството на Южния Раздел, което излезе победител от войната. Но дотогава планетата щеше да е окупирана от войниците на Сдружението. Върнах се там горе-долу осем месеца след като бях напуснал Нова Земя със задачата да напиша серия уводни статии. Отидох да се срещна с полевия командващ на черноризците и този път не срещнах никакви трудности. По всичко личеше, че командването им е издало заповед да не се ограничава достъпът до лагера, който бе издигнат насред полето и представляваше правилно подредени пластмасови палатки, както и по възможност да не се дразнят представителите на другите планети. Никъде не чух да говорят на техния особен молитвен език, който обикновено употребяваха при разговорите помежду си. Също така не видях и портал — нито на входа, нито по пътя до палатката на командира. И макар че ми говореше на „Вие“, а не на „ти“, видът му не показваше, че е щастлив от срещата ни.

— Полеви командващ Уосъл — представи се той. — Заповядайте, журналист Олин, седнете. Чувал съм за вас.

Беше човек на около петдесет години с късо подстригана, изцяло посивяла коса. Фигурата му приличаше на долната част на холандска врата, а брадичката му бе толкова ръбеста, че му придаваше вид на много нещастен. Физиономията му и в момента изглеждаше нещастна независимо от усилията, които полагаше да се държи спокойно. Аз обаче знаех причината за тревогите му.

— Предполагам, че наистина сте чували — доста хладно подех аз. — Затова ще ви припомня някои принципи за непредубедеността на Агенцията за междузвездни новини.

Той се намести по удобно в креслото си и каза:

— Известно ни е всичко, журналист Олин, и лично аз не мисля, че имате някакви предубеждения спрямо нас. Съжаляваме за смъртта на зет ви и за вашето раняване. Само искам да изтъкна, че Агенцията от всички свои членове е избрала точно вас за написването на тези репортажи…

— Нека да ви обясня съвсем ясно! — прекъснах го аз. — Сам избрах тази работа, командващ Уосъл. Избрах я с абсолютната увереност, че мога да се справя.

При тези думи лицето му придоби изражение на уморен булдог и на него се четеше само едно — недоверие. Отправих му възможно най-благия си поглед.

— Доколкото виждам, не можете да схванете, а? — изрекох аз с метален глас. — Родителите ми умряха, когато бях съвсем малък. Израснах под грижите и възпитанието на чичо ми. Цял живот съм се стремил само към едно — да стана журналист. За мен Агенцията е по-важна от което и да е общество или човек на всичките четиринадесет планети. Нося Клетвата за непредубеденост в сърцето си, командващ. Основният момент в тази клетва е унищожаването на всички лични чувства, които биха могли да повлияят в каквато и да е степен на обективността на журналиста.

Продължаваше да седи зад бюрото си и да ме гледа тъпо. Стори ми се, че едва забележима сянка на недоверие преминава през лицето му.

— Мистър Олин — най-сетне проговори той. Това формално обръщение беше светъл лъч в сравнение с официалния тон, с който започна разговорът ни. — Опитвате се да ме убедите, че сте тук, за да напишете статиите, с цел да докажете своята непредубеденост по наш адрес ли?

— И по ваш адрес, и към другите хора и събития — отговорих аз, — точно както го изисква Клетвата за непредубеденост. Тези репортажи ще станат публично доказателство за обективността на журналистите, така че да бъдат от полза за всички, които носят червено-белия плащ.

Мисля, че не повярва и на тези думи. Чувствата му се разминаваха с моите приказки. А не искаше да приеме на честна дума нещо, изречено от човек, който не е роден на Сдружението.

От друга страна, аз му говорех на неговия език. Суровата радост от жертвоготовността и ампутацията на личните ми чувства при изпълнението на задълженията бяха близки до вярата, с която бе закърмен от малък.

— Разбирам — поклати глава той накрая, стана и ми подаде ръка. Надигнах се и аз. — Не бих казал, че се радваме да ви видим тук, дори и сега. Но ще ви сътрудничим в рамките на допустимото. Макар да съм сигурен, че една статия, в която споменавате за нашето пребиваване тук като окупационни войски, непременно ще намали и без това ниския ни рейтинг в очите на четиринадесетте планети.

— Не съм съгласен — каза аз, докато му стисках ръката. Той ме пусна и отново ме изгледа подозрително. — Това, което планирам да напиша, е серия уводни статии. Ще бъде наречена например „Обстоятелства около окупирането на Нова Земя от силите на Сдружението“. Ще бъдат разгледани отношението и позициите на войниците от окупационните войски.

Той се вгледа в лицето ми.

— Приятен ден — пожелах му аз.

Вече излизах, когато чух неговото „И на вас“ зад гърба си. Напуснах го с ясното съзнание, че съм го оставил в недоумение — дали не седи на буре с барут?

Но той започна да променя мнението си — бях сигурен, че ще стане така — след излизането на първите статии в бюлетина на Агенцията. Между обикновените репортажи и уводните статии има определена разлика. В уводните статии можете да представите нещата и от гледна точка на дявола и докато не се обвържете лично с тях, репутацията ви на безпристрастен наблюдател ще се запази.

Бях представил действията на Сдружението с думите на неговите войници. За пръв път от дълги години насам в бюлетините на Агенцията войниците в черни униформи не се представяха в отрицателна светлина. Разбира се, населението на Асоциация и Хармония приемаше всяка критика срещу тях като лична обида. Защото те не познаваха снизхождение в собствения си живот и не го приемаха в чуждия. Когато бях написал половината статии, полевият командващ Уосъл и окупационните войски под негово командване ме бяха приели толкова близо до сърцата си, колкото това е възможно за човек, който не е роден на Сдружението.

Както трябваше да се очаква, статиите предизвикаха реакция от страна на населението на Нова Земя, което държеше да се публикува и тяхната гледна точка. За тази цел гилдията изпрати един много способен журналист на име Моха Сканоскай.

Аз обаче вече бях получил първите добри отзиви от читателите. А статиите имаха толкова силен ефект, та почти убедиха и мен, че съдържат истина. Думите могат да бъдат вълшебни, когато са подредени добре. При завършването на серията открих в душата си известна симпатия към тези железни хора със спартански дух и непоколебима вяра.

Но пред очите ми беше моят claidheamh mor — незакален и ненаточен, висящ на каменната стена на душата ми. Той не се поддаваше на подобни слабости.