Войнико, не питай!

ДВАДЕСЕТ И ЧЕТВЪРТА ГЛАВА

— Може ли да видя акредитивните ви писма? — попита Грим веднага след като седнахме на столовете с чаши, пълни с дорсайско уиски, което между другото беше наистина хубаво.

Подадох му документите. Прегледа го набързо и взе писмото от Сейън Свързващия от Кълтис, тамошния лидер, адресирано до командващия екзотианските войски на Света Мария. Прочете го, остави го пред себе си и ми подаде останалите документи.

— Първо сте спрели в Джоузефтаун, така ли?

Кимнах. Забелязах, че ме гледа внимателно и лицето му стана сурово.

— Не обичате Сдружението — внезапно заяви той.

От думите му дъхът ми секна. Бях дошъл аз да му кажа това. Само че всичко стана много неочаквано, затова само отместих погледа си.

Не посмях да му отговоря веднага. А и не можех. Ако бях избързал с отговора, без да си дам време за размисъл, трябваше или да му обясня всичко, или нищо да не казвам. Най-после се съвзех и бавно заговорих:

— Ако се занимавам с нещо до края на живота си, то ще е да правя всичко, което е по силите ми, за да изолирам и в крайна сметка да изхвърля Сдружението и онова, заради което съществува, от обществото на цивилизованите планети.

Погледнах го — седеше зад бюрото си, сложил отгоре му масивните си ръце, и ме наблюдаваше с интерес.

— Доста сурова гледна точка, а?

— Не повече от тяхната.

— Така ли смятате? — сериозно попита той. — Не споделям това мнение.

— Аз пък си мислех, че вие сте един от тези, които се бият с тях.

— Е, да — той леко се усмихна. — Но и ние сме войници като тях.

— Според мен те не смятат така.

Едва забележимо поклати глава и попита:

— Какво ви кара да мислите по този начин?

— Виждал съм ги как действат. Плениха ме преди три години близо до Кестълмейн, на Нова Земя. Помните тази кампания, нали? — почуках по схванатото си коляно и добавих: — Простреляха ме и не можех да се движа. Касидианците, в чиито се бях разположил, започнаха да отстъпват. Бяха наемници. Срещу тях се биеха войници от Сдружението, също наемници.

Млъкнах замалко, за да отпия от уискито. Грим изобщо не помръдна, докато оставях чашата на бюрото пред мен. Седеше, сякаш очакваше нещо да се случи.

— Сред касидианците имаше един млад новобранец. Правех серия статии за конфликта и исках да отразя мненията на различни участници. Избрах го именно поради тази причина. Не можех да не го избера. Сестра ми — тя е по-малка от мен — две години преди това отиде да работи на Касида и се омъжи за него. Той ми беше зет.

Грим взе чашата от ръката ми и я напълни отново.

— В действителност той не беше военен — продължих аз. — Учил механика на времевите скокове и му оставали три години до завършването. Но имал лошия късмет да получи ниски оценки на изпитите точно когато Касида задлъжняла по договорния баланс към Нова Земя — въздъхнах и се опитах да бъда делови. — Накратко, той беше на Нова Земя точно по времето, когато аз пишех статиите си. Именно заради тях успях да уредя да ми стане помощник. И двамата мислехме, че така ще бъде по-добре за него и ще се намира в по-голяма безопасност — отпих отново от уискито, преди да продължа: — Обаче… Сигурно знаете, че в зоната на бойните действия винаги могат да се намерят по-интересни теми за репортажи. И така, попаднахме на едно такова място точно когато касидианските войски отстъпваха. Улучиха ме с иглопушка в коляното. Бронетехниката на Сдружението напредваше и наоколо беше започнало да става страшничко. Войниците около нас побързаха да се изпарят, а Дейв се опита да ме носи, защото според него танковете на черноризците щели да ме подпалят, преди да забележат, че съм журналист. В крайна сметка се натъкнахме на разузнавачи на Сдружението. Заведоха ни на една поляна, където имаше доста пленници. Известно време ни държаха там. После се появи един взводен — висок фанатик, приличащ на гладен вълк и горе-долу колкото мен на години — и заповяда на войниците да се приготвят за нова атака.

Спрях отново и отпих от уискито, но не почувствах вкуса му.

— Думите му означаваха, че не могат да оставят хора за охрана на пленниците и ще се наложи да ги пуснат в тила си. Взводният заяви, че това е недопустимо. Трябвало да бъдат сигурни, че пленниците няма да им навредят. Честно казано, не можах веднага да схвана какво има предвид. Не разбрах дори когато всички войници — нито един не беше сержант като него — започнаха да му възразяват.

Грим продължаваше да ме наблюдава внимателно. Оставих чашата на бюрото и се загледах в стената на офиса, сякаш виждах всичко пред мен, все едно го гледам през прозореца.

— Помня как взводният внезапно се изправи. Видях очите му. Изглеждаше като наскърбен от възраженията на войниците. „Те Избрани ли са? — развика им се той. — Избрани ли са, а?“

Погледнах към Грим, седнал отсреща ми, и забелязах колко внимателно продължава да ме наблюдава, а малката чаша с уиски се бе скрила в огромната му ръка.

— Разбирате ли? Защото пленниците не са родени на Сдружението, за него те не бяха истински хора. Сякаш принадлежаха към някаква низша раса и затова можеха да бъдат убити — потреперих конвулсивно. — И той ги уби! Седях там, подпрян на дървото, без да ме заплашва нищо, защото носех плаща на журналист. Седях и гледах как ги разстрелва — всички до един! Седях и гледах Дейв, а той гледаше към мен, когато взводният го застреля!

Млъкнах. Точно по този начин исках да му го разкажа. Защото досега не бях срещал човек, пред когото да излея всичко и да разбере колко безпомощен съм бил тогава, но нещо в Грим ми подсказа, че той ще ме разбере.

— Да-а — тихо произнесе командващият, докато ми пълнеше чашата с нова порция уиски. — Тези неща наистина не са желателни. Съдиха ли взводния за нарушение на Кодекса на наемника?

— Осъдиха го, но след дъжд качулка.

Кимна и погледна стената зад мен.

— Разбира се, не всички от тях са такива.

— Но ги има достатъчно, за да си спечелят заслужено репутацията, която имат.

— Да, за съжаление е така — той се усмихна и допълни: — Ще се постараем да не допускаме такива неща по време на тази кампания.

— Искам да ви попитам нещо — казах аз и оставих чашата си. — „Такива неща“, както се изразихте, случвали ли са се някога и на хората от Сдружението?

В атмосферата на офиса нещо се промени. Мина известно време, преди да ми отговори. Усещах ударите на сърцето си, очаквайки какво ще каже.

— Не — отвърна най-сетне Грим.

— И защо?

Странната промяна в атмосферата се засили. Разбрах, че твърде много съм форсирал събитията. Седях и разговарях с него като с обикновен човек, а забравих, че той представлява и нещо друго. Сега пък започнах да забравям, че е човек, а мислех за него като за дорсаец.

Не промени нито тона на гласа си, нито позата, в която седеше, но им се стори, че се отдалечи от мен — застана на високо разположена, хладна и камениста земя, където бих могъл да отида само на собствен риск.

Помнех какво се разправяше за народа му от малката, покрита с гори планета. Казваха, че ако дорсайците решат да приберат всичките си воини, пръснати по другите планети, и след това им бъде отправено предизвикателство, дори обединените сили на всички светове не биха могли да им се противопоставят. По-рано не вярвах на тези приказки. Честно казано, никога не се бях замислял. Сега обаче седях и просто чувствах какво става в стаята. Внезапно осъзнах, че всичко е вярно. Усещах го с кожата си — като леден вятър, който брули лицето ми. Наистина беше вярно. Чак сега Грим отговори на въпроса ми:

— Защото всички подобни неща бяха забранени със специална алинея във втория Кодекс на наемника.

Съвсем неочаквано се усмихна и цялото напрежение в стаята се стопи. Отдъхнах си.

— Ще имате ли нещо напротив да хапнем заедно в офицерския стол? — попита той и остави празната си чаша.

Съгласих се да вечеряме заедно. Храната беше много вкусна. Настояваха да остана да преспя при тях, но чувствах, че нещо ме тегли обратно в мрачния лагер край Джоузефтаун. Всичко, което ме очакваше там, криеше тъжното удоволствие да живея сред враговете си.

Върнах се. Беше около единадесет часът вечерта, когато минах през портала. Точно в този момент от щаба излезе някакъв човек. Дворът беше осветен само с няколко лампи, закачени по стените, чиято светлина се разливаше по мокрия асфалт. В първия момент не можех да различа кой е човекът, но после разпознах Джеймтън. Щеше да мине покрай аероколата, аз го изпреварих и тръгнах срещу него. Спря едва когато застанах отпреде му.

— Мистър Олин — произнесе той напълно спокойно. В тъмното не можех да различа изражението на лицето му.

— Бих искал да ви задам един въпрос — усмихнах му се аз.

— Мисля, че е доста късно за въпроси.

— О, няма да ни отнеме много време — опитах се да видя физиономията му, но тъмнината правеше това почти невъзможно. — Бях в лагера на Екзотика. Командващият им е дорсаец, нали знаете?

— Да — едва различих устните му да помръдват.

— Поговорих си с него и възникна въпрос, който бих искал да задам и на вас. Заповядвали ли сте някога на хората си да разстрелват военнопленници?

— Убийството и гаврата с военнопленници е забранено със специална алинея във втория Кодекс на наемника — безстрастно произнесе той.

— Но вие не сте наемници, нали? Представлявате местни войски и служите на собствената си Истинска църква и своите Старейшини.

— Мистър Олин — каза той, докато продължавах безуспешните си опити да видя какво е изписано на лицето му. Струваше ми се, че думите му бавно се точат из въздуха, а гласът му си остана все така спокоен. — Моят Господ ме е направил свой слуга и пълководец. В нито една от двете задачи няма да Го подведа.

След тези думи се обърна. Лицето му продължаваше да бъде скрито в тъмнината, когато ми кимна, мина покрай мен и се отдалечи.

Върнах се в стаята си самотен, съблякох се и легнах в тясното твърдо легло. Навън най-после спря да вали. На прозореца нямаше щори и можех да видя няколкото звезди, пробили облаците.

Лежах и си мислех за работата, която трябваше да свърша на следващия ден. Срещата с Падма ме бе извадила от равновесие. Не знам защо бях забравил, че изчисленията му за поведението на човешките маси могат да се отнасят и лично за мен. Затова когато ми го напомни, бях потресен. Трябваше да разбера повече за тази наука, онтогенетиката — например какво знае и какво може да предсказва. Ако се наложеше, бях готов да се обърна към самия Падма. Но отначало трябваше да започна с общодостъпните източници.

Нали на никого няма да хрумне фантастичната мисъл, че един-единствен човек като мен е в състояние да унищожи култура, включваща в себе си населението на две планети! На никого с изключение на Падма, защото той се осланяше на изчисленията си. А те показваха, че Хармония и Асоциация са пред избор, от който зависеше дали техният начин на живот има право на съществуване. И най-дребното камъче можеше да обърне колата. Премислих още веднъж плана си, разглеждайки с любов всеки детайл.

Сред звездите духаше вятърът на промените.

Преди четиристотин години всички сме били жители на Земята — добрата стара Земя, планетата-майка, която беше мой и на народа ми роден дом.

По-късно, с преселването си на новите планети, човешката раса се „нацепила“, ако използвам екзотианския термин. Малките частички и психологически типове се обособили или се присъединили към други, с които си приличат, като постепенно този процес се задълбочавал. Най-после се получили десетина човешки типа — воините от Дорсай, философите от Екзотика, учените от Нютон, Касида и Венера и така нататък.

Изолацията довела до образуването на някои доста специфични типове. Последвалото разрастващо се общуване между вече укрепналите млади светове и нарасналата мощ на технологията дали нов тласък на тясната специализация. Търговията между планетите се превърнала в търговия с учени и специалисти. Един генерал от Дорсай струвал колкото психиатър от Екзотика. Журналист като мен можел да се смени за конструктор на космически кораби от Касида. И така продължавало през последните сто години.

Но сега световете станаха по-близки. Икономиката правеше от расата единна сплав. Тогава започна борба между планетите за получаване на по-голямо парче от тази сплав, като се стараеха да запазят колкото се може по-дълго начина на живот, който са свикнали да водят.

Явно се налагаше да се направи компромис. Яростната, непримирима религия на Сдружението обаче забраняваше компромисите и по този начин си създаде много врагове. На повечето планети общественото мнение беше открито настроено против Сдружението. Ако Екзотика успееше да го дискредитира, да го смаже в тази кампания, едва ли Старейшините ще могат да продават войниците си отсега нататък. Ще изгубят целия си търговски баланс по договорите, позволяващ им да наемат обучени на други планети специалисти, чрез които поддържаха двете си бедни на естествени ресурси планети. И ще умрат.

Както умря младият Дейв — бавно и на тъмно.

При тези мисли в главата ми отново нахлуха спомените.

Бяха ни пленили около обед. Когато се появи сержантът и заповяда на войниците да се придвижат, слънцето вече залязваше.

Спомних си как след като всичко свърши и те си тръгнаха, запълзях към телата на разстреляните. Намерих Дейв, беше още жив, но ранен смъртоносно, а аз не можех да спра кръвотечението.

После ми казаха, че и това не би помогнало. Но тогава се опитвах. Когато в края на краищата се предадох, беше станало съвсем тъмно. Държах го в ръцете си и не знаех, че е умрял, докато тялото му не започна да се вкочанясва. Точно в този момент започнах да се превръщам в това, което чичо ми винаги се е опитвал да направи от мен. Почувствах, че умирам вътрешно. Дейв и Ейлин бяха моето семейство — единственото, което исках да запазя. Но вместо това можех само да седя там, в тъмното, да стискам тялото му и да слушам как капките кръв се процеждат през дрехите му и бавно падат върху покритата с листа почва.

А сега лежах на кушетката в лагера на Сдружението и не можех да заспя от спомените, нахлули в съзнанието ми. След известно време чух маршируващи войници строяваха се на двора за службата в полунощ.

Лежах по гръб и ги слушах. Стъпките им утихнаха. Единственият прозорец на стаята се намираше вляво от леглото, високо над него. Не беше затворен. Нощният въздух и звуците, които той носеше, безпрепятствено навлизаха в стаичката заедно с мъглявата светлина от фенерите на двора. Тя образуваше блед квадрат на отсрещната стена. Бях се втренчил в него и слушах службата отвън. Офицерът, който я водеше, започна с молитвата, след това запяха бойния си химн. Този път го чух отначало докрай.

След това излязоха от двора и отидоха да спят в леглата си, които не се различаваха от моето.

Лежах и слушах тишината, възцарила се навън, както и равномерния шум на дъжда. Капките падаха бавно, ритмично, една след друга, без край…