Войнико, не питай!

СЕДМА ГЛАВА

— Тим! — каза тя. — Чакай! Не тръгвай!

И да исках, не можех да продължа, без да я избутам от пътя си. Напълно беше блокирала тясната стълба. Спрях нерешително и погледнах към далечния изход, през който вече минаваха Брайт и адютантът му. Осъзнах, че вече е късно. Излязоха. За времето, което ми беше необходимо да сляза и да прекося препълнената зала, те сигурно ще стигнат до очакващия ги превоз и ще си тръгнат.

Може би ако бях взел мерки в същата секунда, когато видях, че Старейшината се обръща и се отправя към изхода… Не, сигурно и в този случай нямаше да мога да го настигна. Не появата на Лайза, а това, че се загледах в необикновените очи на Донал Грим, ми костваше подписа на Брайт върху пропуска на Дейв.

Вгледах се в Лайза. Странно, но сега, при срещата ни лице в лице, изпитвах радост, ала и онзи страх, за който споменах.

— Как разбра, че съм тук?

— Падма ми каза, че се опитваш да се скриеш от мен — отвърна тя. — Не би могъл да го направиш успешно долу, в залата. Следователно би трябвало да си другаде, а освен тези балкони други места за усамотение няма. Беше застанал до перилата и не ми беше трудно да те забележа.

Леко се задъхваше от бързото изкачване по стълбата и думите излитаха от устата й на пресекулки.

— Добре, намери ме. Какво искаш?

Почти възстанови дишането си, но руменината по бузите й, предизвикана от усилието да се качи бързо, стоеше. Изглеждаше прекрасно и аз не бих могъл да пренебрегна този факт. Но, както и преди, се страхувах от нея.

— Тим! — възкликна тя. — Марк Тор иска да говори с теб!

Внезапно чувството на страх ме прониза, сякаш прозвуча тревожен сигнал за опасност. Определено се страхувах от нея. Всеки друг би се постарал да действа в тази ситуация по-леко и внимателно. Но природната й мъдрост й подсказваше да не ми оставя време за размисъл, ако не иска то да се обърне против нея.

Понечих да я заобиколя, без да й отговоря. Тя застана пред мен и бях принуден да спра.

— За какво?

— Не ми каза.

В този миг се сетих как мога да отблъсна атаката й. Започнах да й се смея. Тя ме погледна недоумяващо, след това отново се изчерви и сега вече изглеждаше истински разсърдена.

— Извинявай — опитах се да сподавя смеха си. Съжалявах я, защото независимо че бях принуден да се отбранявам, Лайза прекалено много ми харесваше, за да й се присмивам. — За какво бихме могли да говорим, освен да дъвчем старата тема за приемането ми в ръководството на проекта за Последната Енциклопедия? Нима не помниш? Падма каза, че няма да можете да ме използвате. Аз съм напълно ориентиран към — опитах вкуса на думата, преди да я произнеса — унищожение.

— Е, налага се да разчитаме на случайността — упорито заяви тя. — Освен това въпросите, свързани с Енциклопедията, ги решава не Падма, а Марк Тор. Той все повече остарява и най-добре разбира какво би станало, ако изпусне управлението и до него няма никой, който да го поеме. Ако това стане, проектът ще се провали за не повече от година. А може да бъде разрушен и отвън. Да не мислиш, че твоят чичо беше единственият човек на Земята, който споделяше такова мнение за земляните и населението на младите светове?

Замрях. Почувствах как ме обхваща хлад. Направи грешка, като спомена Матиас. Сигурно изражението на лицето ми веднага се е променило, защото забелязах как нейното се напрегна.

— Ама ти какво си правила през цялото време? — внезапно ядът ми изскочи на повърхността. — Да не си ме изучавала? Да не си следила къде ходя и какво правя? — Направих крачка към нея и тя инстинктивно отстъпи. Хванах я за ръката и я спрях. — Защо ме преследваш сега, след пет години? И как разбра, че ще бъда тук?

Тя престана с опитите си да се освободи и застина неподвижно, гордо изправена.

— Пусни ме — гласът й беше тих. Направих го и тя отстъпи една крачка. — Падма ми каза, че ще мога да те намеря тук и че това е последната възможност да ти въздействам. Така го е изчислил. Нали помниш, че ти разказа за онтогенетиката?

За момент просто я гледах, после се разсмях с рязък, неприятен глас.

— Хайде, действай! Готов съм да разбера повечко за вас, екзотианците. Само не ми разправяй, че са способни предварително да изчислят къде ще се намира всеки един жител на четиринадесетте планети.

— Не всеки! — сърдито възрази тя. — Ти и още няколко като теб. Защото ти си създател, а не част от плана. Съществуват много външни въздействия, които оказват влияние на плана и способстват за многовариантността на крайния резултат. Обаче ти не си подвластен на външни въздействия. Ти имаш избор, възможност да преодолееш натиска, който ти оказват другите хора и събития. Падма ти го каза още преди пет години!

— И поради тази причина можете да предскажете къде ще се намирам, така ли? Добре, да чуем поредната шегичка!

— О, Тим! — разсърди се тя. — Много ясно, че това опростява нещата. Дори няма нужда да се прибягва до онтогенетиката. И сам би могъл да се досетиш. Помисли само — през последните пет години си работил упорито, за да станеш равноправен член на гилдията, нали? Мислиш ли, че е останало незабелязано за околните?

Беше абсолютно права, разбира се. Не пазех амбициите си в тайна, защото нямаше причина за това. Прочете признанието на лицето ми.

— Добре — продължи тя. — Станал си Чирак. Кой е най-бързият и верен път за Чирака към пълноправно членство в гилдията? Да му стане навик винаги да бъде там, където са най-интересните новини. А къде в момента стават най-интересните — макар и не най-важните — неща, които държат в напрежение населението на четиринадесетте планети? На Нова Земя — войната между Северния и Южния Раздел. Военните новини винаги са драматични. Следователно ти би направил всичко възможно да те изпратят да пишеш репортажи за тукашните събития, а си личи, че си в състояние да получиш, каквото пожелаеш.

Внимателно се вгледах в нея. Всичко, което каза, беше истина и имаше смисъл. Но щом е така, защо не съм се сетил, че съм толкова предсказуем? Сякаш бях открил, че някой ме наблюдава с мощен бинокъл, а аз дори не подозирам.

— Добре — бавно подех аз, — току-що ми разказа защо би трябвало да се намирам на Нова Земя. Но не ми обясни защо трябва да съм тук, на това празненство на Фрийланд?

— Падма… — тя се обърка. — Той… Падма каза, че този миг и това място са фокус. И след като ти си това, което си, сигурно ще го почувстваш и ще дойдеш, за да го използваш за собствените си цели.

Гледах я и бавно попивах думите й. По едно време, подобно на внезапно разгорял се огън, в ума ми се свърза това, което тя каза, с другото, чуто по-рано.

— Да, да, фокусът! — от възбуда направих нова крачка напред. — Падма каза, че тук е фокусът на събитията! За Грим, но и за мен! Защо? Какво означава това за мен?

— Ами аз… — заекна тя. — Не знам. Тим, възможно е Падма също да не знае.

— Нещо обаче те е накарало да дойдеш тук, нали? — почти крещях срещу нея. Разумът ми се промъкваше към истината като лисица към ранен заек. — Защо се мъчеше да ме намериш? Точно сега и точно тук. Кажи!

— Падма… — тя пак се запъна. Разбрах, че с удоволствие би ме излъгала, но нещо не й даваше да го направи. — Падма научи всичко, което знае в момента, съвсем наскоро, защото чак сега стана възможно да използва помощта на Последната Енциклопедия. Тя му предостави допълнителни данни, които той включи в изчисленията си. След приключването им резултатите се оказаха къде по-комплексни и сложни. Сега Енциклопедията е много по-важна за цялата човешка раса, отколкото беше преди пет години. Съответно опасността да не бъде завършена е изключително голяма. И твоята склонност към унищожение…

Замълча и ме погледна, сякаш ме молеше да й разреша да не довършва това, което бе започнала. Но от възбуда мисълта ми се носеше като бесен кон, а сърцето ми удряше в гърдите като копито.

— Продължавай! — рязко й заповядах аз.

— Склонността ти към унищожение се оказа по-силна, отколкото той предполагаше. Има и още нещо, Тим. Нали помниш, преди пет години Падма мислеше, че нямаш друг избор, освен да стигнеш до края на твоята мрачна долина? Оказа се, че не е съвсем така. Има шанс. Точно тук, в тази точка на плана, в този фокус. Ако размислиш и се върнеш при нас, все още има малък шанс да се измъкнеш от мрака. Но трябва да решиш сега — веднъж и завинаги! Да се откажеш от всичко, над което работиш в момента, и да се върнеш на Земята, за да поговориш с Марк Тор! И то веднага!

— И то веднага — промърморих аз. Просто повторих думите й, слушайки как препускат през главата ми. — Не, сега вече няма значение. Защо според теб съм длъжен да се върна? Заради някакво потенциално унищожение? Нищо такова не планирам.

— Тим! — думите й долитаха някак отдалеч, чувствах ръката й върху своята и виждах бледото й лице и очите, втренчени в мен, като че ли се опитваше да привлече вниманието ми. Струваше ми се, че ни разделят светлинни години. Мисълта, че и изчисленията на Падма потвърждават наличието на тъмна сила в мен, за чието усъвършенстване изгубих пет години, не ми даваше покой. От какво бяха обаче предизвикани нейните подозрения, след като никакво унищожение не бях планирал — дори и сега?

— Това не означава, че си планирал нещо! — отчаяно извика Лайза. — Нима не разбираш? Пушката не планира кога да гръмне. Но и ти като пушката си готов за изстрел. Само че не бива да стреляш! Би могъл да се промениш, все още имаш време. Можеш да спасиш и себе си, и Последната Енциклопедия…

Последната дума иззвъня в мен като хилядогласно ехо от камбана, сякаш отново се събудиха безчислените гласове, които чух преди пет години в Точката на прехода в Индекс-залата на Енциклопедията. Неочаквано я почувствах да ме докосва като острие на пика. Сякаш сияен лъч светлина, тя разряза стените на мрака, триумфално заобиколил разума ми от всички страни по същия начин, както тогава, в офиса на Марк Тор. Подобно на неописуема илюминация за миг мракът беше разкъсан и съзрях видение: стоя под дъжда, Падма е до мен, а между нас има мъртвец.

Рязко се отскубнах от видението и се потопих в комфортния мрак. Чувството ми за сила и могъщество се възвърна.

— Енциклопедията не ми трябва! — заявих аз с висок глас.

— Ти си й нужен! — извика Лайза. — Всички родени на Земята имат нужда от нея! А ако Падма е прав — и всички жители на четиринадесетте планети. Може би единствено ти си способен да им я дадеш. Тим, ти просто си длъжен…

— Глупости! — този път сам направих крачка назад. Почувствах толкова силна ярост, каквато Матиас бе успял да предизвика у мен само веднъж, но сега тя беше примесена с усещането за могъщество и триумф. — Абсолютно нищо не съм длъжен! Не ме приравнявай към останалите земни червеи! Може би на тях наистина им е нужна вашата Енциклопедия, но на мен — не!

С тези думи я отстраних от пътя си. Чувах как продължава да ме вика, докато слизах по стълбата. Но не исках да я слушам. И досега не зная какви са били последните й думи. Махнах се от балкона и от нея, пробих си път през тълпата към същия изход, през който излезе Брайт. Сега, когато лидерът на Сдружението си бе отишъл, нямаше никакъв смисъл да оставам повече на празненството. Усетих нов прилив на сили и почувствах, че не съм в състояние да понеса близостта на присъстващите. Почти всички бяха родени на младите светове. Струваше ми се, че гласът на Лайза продължава да звучи в ушите ми — казваше колко ми е необходима Енциклопедията и като ехо ми напомняше за горчивите уроци на Матиас на тема неефективността и ненужността на земляните.

Както и предполагах, когато се измъкнах навън, в хладната и безлунна нощ, Старейшината Брайт и адютантът, който го извика от празненството, бяха изчезнали. Портиерът ми съобщи, че са заминали.

Нямаше никакъв смисъл да ги търся. Биха могли да тръгнат накъдето и да е, дори и към космодрума, за да се върнат на Хармония или Асоциация. Какво пък, нека вървят, помислих си аз, но продължавах да усещам горчивия вкус от намека за моята недееспособност, който бях доловил в думите на Лайза. Нека вървят. И сам мога да се справя с неприятностите, застрашаващи Дейв при евентуална среща с войници на Сдружението поради липсата на подпис на техен командир в пропуска му.

Върнах се на космодрума, с първата совалка излетях в орбита и не след дълго вече бях на Нова Земя. По пътя размислих и реших да направя още един опит да осигуря подпис на висш командир от Сдружението върху пропуска на Дейв. Трябваше да съм сигурен, че ако се наложи да се разделим в зоната на бойните действия, моят зет не ще бъде застрашен.

След като пропуснах възможността да получа подписа на Елдър Брайт, не ми оставаше нищо друго, освен да отида в щаба на Сдружението в Северния Раздел и да се опитам там да подпишат пропуска. Затова веднага след като пристигнах на Нова Земя, се отправих към Контървейл — град в Северния Раздел, разположен малко зад позициите на войниците на Сдружението.

Цялата тази работа ми отне доста време, затова чак след полунощ успях да се добера от Контървейл до полевия щаб на въоръжените сили на Северния Раздел. Пропускът ми на журналист ми помогна да вляза на територията на щаба, която ми изглеждаше необичайно пуста дори за такъв късен час. Най-после паркирах до командната сграда и с учудване установих, че на офицерския паркинг са спрели голям брой аерокари.

Пропускът ми отново ми помогна да мина безпрепятствено покрай мълчаливия, облечен изцяло в черно часовой със заредена иглопушка. Влязох в преддверието, разделено на две от огромна преграда. През прозрачните стени зад мен се виждаше паркингът. Оттатък преградата стоеше само един човек с пагони на взводен командир. Изглеждаше малко по-стар от мен, но на лицето му личаха белезите на безкомпромисната самодисциплина, толкова характерна за тези хора.

Стана от мястото си и се приближи до преградата от своята страна, докато аз пристъпвах от моята.

— Аз съм журналист от Агенцията за междузвездни новини. Търся…

— Документите!

Гласът му беше рязък и гнусен. Черните му очи ме фиксираха. Мрачно удоволствие, показващо едва ли не открита ненавист, прелетя от него към мен като искра, когато протегна ръка да вземе документите ми. И тогава инстинктивно моята ненавист също се устреми към него като лъв, събуден от рева на врага си, без дори да мога реално да преценя ситуацията.

Бях чувал за племето му, живеещо някъде на Сдружението, но досега не се бях сблъсквал с негови представители. Офицерът бе един от онези жители на Хармония и Асоциация, които използват молитвеното наречие не само в общуването помежду си, но и по отношение на всички жители на четиринадесетте планети. Той и съплеменниците му не си позволяваха никакви лични удобства, било то меко легло или сит стомах. Животът им представляваше само едно изпитание, прелюдия към бъдещия живот, достъпен единствено за онези, които вярват истински и са Божи Избраници.

За този човек нямаше абсолютно никакво значение, че той е само един сержант, дребен чиновник, подобен на хиляди други и роден на бедна, камениста планета, а такива като мен са общо няколкостотин на четиринадесетте планети — образовани, умни и имащи привилегията да наметнат журналистически плащ. Изобщо не го интересуваше, че аз съм Чирак, който има право свободно да говори с лидерите на планетите. Разбираше много добре, че го смятам за луд и че съм продукт на обучение, което многократно превъзхожда неговото, но и от това не му пукаше. Всички тези неща за него не означаваха нищо, защото той бе Божи Избраник, а аз оставах извън влиянието на църквата. Затова ме гледаше така, както император гледа бездомно куче, което може с един шут да разкара от пътя си.

Погледнах го. Винаги има възможност да се противодейства на психологически удар, нанесен преднамерено. Кой би могъл да знае това по-добре от мен? Високомерието не е най-добрата черта на човешкия характер и на мен ми бе известно как да й се противопоставя. Знаех как да обезоръжа човек, който ме гледа отвисоко. Противодействието се нарича смях. Никога не е имало толкова висок престол, който да не се разколебае от смях, дочут отдолу. Само че докато наблюдавах взводния срещу мен, изобщо не ми беше до смях.

Не можех да се разсмея по една много проста причина. Макар че сержантът беше луд, тъп и ограничен, той по-скоро би изгорял на клада, отколкото да се откаже и от най-малката част от вярата си, докато аз не бих могъл да задържа пръста си в пламъка и една минута в името на идеалите си.

Много добре разбираше, че знам истината за него. Също така разбираше, че ми е ясно какво мисли за мен. Взаимното ни разбирателство беше явно и почти материално като стената между нас. Затова не можех да се разсмея и да си възстановя самоуважението. По тази причина го ненавиждах.

Подадох му документите си. Той ги разгледа и ми ги върна.

— Редовни са. Какво те води насам?

— Един пропуск — отвърнах аз, докато прибирах моите документи и изваждах тези на Дейв. — За помощника ми. Придвижваме се и от двете страни на фронтовата линия и…

— Зад фронтовата линия и на бойното поле не ти трябват допълнителни документи. Пропускът ти на журналист е достатъчен — той се обърна, сякаш се канеше да се върне на мястото си.

— Само че помощникът ми не е журналист — успях да запазя гласа си безпристрастен. — Скоро ми стана сътрудник и не съм успял да уредя всички формалности. Бих искал да получа временен пропуск, подписан от някой висш щабен офицер…

Сержантът се върна при преградата.

— Помощникът ти не е ли журналист?

— Официално не, обаче…

— В такъв случай няма право да се придвижва в зоната на дислокация на нашите войски. Не може да му бъде издаден никакъв пропуск.

— Извинете, не знаех — внимателно отговорих аз. — Мислех да получа подписа на вашия Старейшина, Елдър Брайт, на празненството в чест на Донал Грим на Фрийланд преди няколко часа, но той спешно замина, без да се появи възможност да поговорим насаме.

Млъкнах, защото взводният бавно поклати глава.

— Брат Елдър Брайт — по титлата, която използва разбрах, че при него нищо няма да постигна. Само най-отявлените фанатици от двете планети не зачитаха разликата в ранговете. Старейшината Брайт би могъл да заповяда на сержанта да атакува минометна точка на врага абсолютно невъоръжен и взводният би го направил, без да се замисли. Но това не означаваше, че смята Брайт за по-добър от себе си или пък че мнението на брат Елдър Брайт за житейските истини е по-вярно от собствената му преценка.

А причината бе много проста. Рангът на Брайт и титлата му принадлежаха на сегашния му живот и в очите на сержанта не бяха нищо повече от играчка, прах или празен звук. Общественото положение не оказваше влияние на факта, че и двамата — той и Брайт — бяха равни пред Божия лик.

— Брат Брайт никога няма да подпише пропуск на човек, който би могъл да шпионира в полза на враговете ни.

Имах и още един коз, но както разбирах, и той щеше да бъде бит. Въпреки това бях длъжен да го изиграя.

— Ако не възразявате, бих желал да се срещна с по-високопоставен офицер. Моля ви, повикайте някого, например Дневния офицер, ако няма друг.

Само че той се обърна, върна се на стола си и седна.

— Дневният офицер не може да ти даде никакъв друг отговор — заяви той с окончателна безапелационност и се задълбочи отново в документите, над които работеше при влизането ми. — А и аз нямам намерение да го отвличам от задълженията му само за да потвърди това, което вече ти казах.

Това бе жесток удар по плановете ми, но нямаше смисъл да настоявам — обърнах се и напуснах сградата.